Елена Николай - световната панагюрка, царица на операта
Уникалната снимка на Елена Николай е направена през 1933 г., когато тя е на гастрол в Оперния театър на Сиракуза, Италия.
"Елена Николай е природният феномен, който с помощта на Божията воля от никому неизвестна българка без роднини и опора само за няколко години успява да постави оперния свят в краката си и да накара всички, които са имали честта да я гледат, слушат или й партнират, да се преклонят пред феноменалния й глас, музикалност и най-вече многообразност. Голяма рядкост в света на операта е мецосопран, който с лекота пее Верди, Белини, Доницети и Вагнер. Навремето в Париж се казваше "Слушах Шаляпин и Борис Христов", а после един критик добавя "..и Елена Николай", като в критиката си за Белиниевата Норма казва: "Норма спокойно може да се казва и Адалжиза, която Елена Николай превърна в първа роля в операта."
Иван Бенчев, из книгата му "Горчивата чаша на успеха", посветена на Елена Николай (2006)
"Мечтата й да стъпи на сцената на Ла Скала се сбъдва през 1938 г. Заедно с Бениамино Джили пее в световната премиера на операта „Дафне“ от Моле. Българската певица е редовен член на Ла Скала повече от 17 сезона. Репертоарът й надхвърля 40 заглавия, пее на шест езика – италиански, немски, френски, руски, испански и български. Слиза от сцената, преди да навърши 60 години. Започва нов живот в света на киното. Играе в много филми заедно с големите имена от италианското кино – Алберто Сорди, Силвана Мангано и др. Когато умира през 1989 г., Италия отдава почит на българо-италианката Елена Николай, „един от най-здравите стълбове на Ла Скала, на големия италиански театър."
Български дипломатически преглед
Без съмнение българката е в тройката най-забележителни мецосопрани на отминалия век. Поне великите Мария Калас и Тулио Серафин я поставят на най-горното стъпало!
Александър Абаджиев, из книгата му "Елена Николай. Най-великото мецосопрано на ХХ век" (2011)
"Елена Николай бе не само забележителна Азучена, Амнерис, Ортруд. Тя се справяше великолепно с всички роли - от най-скромната до най-сложната. Феноменален глас, завладяващо артистично присъствие - това виждах цели 30 години от дебютния ни съвместен спектакъл в Кремона през 1034 г. Тя слезе от сцената като истинска кралица!"
Тулио Серафин, оперна прима
Щрихи за безсмъртната Елена Николай
Световната оперна прима Елена Николай е родена на 85 км. от Панагюрище, в село Церово, Пазарджишко, като Стоянка Николова, но израства в Панагюрище, където живее при своите баба и дядо. Та затова панагюрци с право я смятаме за "своя".От малка пее народни песни и обичта й към фолклора е подхранвана - дядо й обича да пее, а внучката често го подканя: "Пей, дядо! Пей, дядо!". Даже й излиза прякор "Пей, дядо!", твърди хроникьорът Александър Абаджиев в една от многобройните си публикации за великата певица. Стоянка се опитва да постъпи в Музикалната академия, но не успява, защото се изисква свирене на пиано - но големият педагог Иван Вульпе забелязва таланта и насърчава девойката. По житейски причини е принудена да замине при брат си в Америка, но все пак се озовава в Милано. И спечелва "жесток" конкурс за постъпване в прочутата консерватория "Джузепе Верди" - стотина кандидати за три места.
Преди близо осемдесет години - през сезона 1934/1935 г., дебютира като Азучена в "Трубадур" на Верди в малкото италианско градче Сало. Един шанс й дава заболяването на най-известното сопрано по онова време Педерцини - и Елена Николай вместо Сляпата, пее Лаура в "Джоконда" от Понкиели. Това става в Кремона - града на знаменитите майстори на цигулки Страдивари, Амати, Гуарнери. Междувременно българката от Стоянка Николова получава артистичния си псевдоним Елена Николай.
Важен за кариерата й спектакъл е "Кавалерът на розата", дирижиран в "Сан Карло" в Неапол от автора Рихард Щраус. На репетиции прочутият композитор има някои забележки към певицата, но после е безкрайно доволен. След премиерните вечери Елена Николай 22 сезона е желан гост в града под Везувий. Идва ред и на миланската "Ла Скала".
Постепенно българката се налага като най-добрата изпълнителка на Азучена, Амнерис, Аделджиза в "Норма" (с Мария Калас в главната роля). Сантуца в "Селска чест", Далила в "Самсон и Далила" на Сен-Санс. Пее блестящо и Верди, и веристите, и руски автори (великолепна Марфа в "Хованщина"), и трудния Вагнеров репертоар: тя е първата Брунхилда на италианска сцена след войната.
"Защо Елена Николай достигна върховете на световната слава? Защо бе очаквана на най-престижните сцени? - пита Абаджиев. - Тази едра, снажна жена бе изумително пластична на сцената. Тя заразяваше със своя темперамент партньорите си и караше публиката да затаи дъх. Гласът й притежаваше невероятен тембър, поразителна сила. Ниски тонове на алт, високи тонове - на спинтов сопран. До края на нейната кариера специалистите спореха дали е истински мецосопран, или е драматично сопрано."
В България Елена Николай пее само няколко пъти. Опероманите през далечната 1942 г. са могли да се възхищават от Амнерис, Аделджиза и Азучена. Имала е и триумфаотново в същите роли през 1956 г., както и на концерта й със Софийската филхармония на 10 февруари 1956 г., последен за проф. Саша Попов като главен диригент. По-късно се изявява като Еболи в "Дон Карлос" и Азучена.
Блестящата оперна певица, сама слиза от върха на операта и се превърна в блестяща филмова звезда, работила с най-големите майстори на италианското кино. Достатъчно е да споменем Виторио де Сика!
През последното десетилетие от живота си Елена Николай отново се връща към народната песен. "Някъде през 1983 или 1984 г. правех с нея интервю в тогавашния новотел "Европа", днес "Принцес" - спомня си Абаджиев. - Изведнъж тя запя - оперната прима пееше като истинска народна певица и когато излизах от апартамента й, навън се бяха събрали възхитени гости на хотела."
До смъртта й през 1993 г. в "Ла Скала" винаги е посрещана с уважение и преклонение. Дълги-дълги години златната табелка с името й стои на вратата на гримьорната, където са се подготвяли за спектакъл първите мецосопрани на театъра.
Подготви Стоян Радулов
___________________________
Очерк за Елена Николай освен споменатите по-горе книги, а от Катя Зографова - можете да прочетете в книгата "Многоликата българка. Портрети на жени от Възраждането до наши дни", на която се очаква продължение.
Литература между паветата. Да я стъпчем или да ходим възвишени!?
Пловдив. Градинката току до пл. "Джумаята", Античния хиподрум и джамията със слънчевия часовник. Началото на ул. "Съборна", подстъп към Стария Пловдив... На това място литературата буквално е вкопана в земята, на метални плочи между паветата. Това са цитати от мисли на най-големите ни писатели - от Патриарха Вазов до неповторимия Радичков... Едно от най-красивите градски пространства в България. Ако не и най-красивото. Литература между паветата... Да я стъпчем или да ходим възвишени!? Изборът е според човека.
Снимки Стоян Радулов
На леща ли гледа Станчев или на детелини?
на Валери
Дасега кокичетата цъфтяха.
Вред са мечтите на разбудени птици.
А чекръка на слънцето ни вестява,
за смъртта и безсмъртието да помислим.
Руси коприви прегаряха,
щом отмествахме първите камъни.
Нагоре небето се спаряше,
долу зъмето ставаха алени.
Вече пуснахме чучулигата.
За осместване оставихме хищниците...
Преди ветрове да засвирят, пеят миговете
сред вечния живот на Кришна.
До сега само пролети можехме.
Сега трябва да изтъчем килима.
Стиховете, стиховете са стожерите
по дългия път за кръстатата детелина.
Тя, случайността
Тя отнякъде тръгва
и стига при нас. Изненадващо.
Необмислена, неочаквана, пъргава...
Едни прави щастливи, други сварва по гащи
или като мъката - хваща за гърлото.
Тя е с толкова имена!
Разноликата дъщеря на Съдбата.
Мъжкия страх и суета, т.е. войната
и неволята, дето ни учи - тя е колата.
Тя е както смирението - добро и молба.
Тя е между теб и мен.
И е кокичето на Вечната ни Омайна.
Тя е малкото камъче и Големият шлем -
вокруг егото гръмват случайности.
Тя играе на тото - за любом и проблем.
Тя е невидима и незнайна,
и е крайна като мъжа и жената.
Всъщност, няма нищо случайно -
всеки миг и тази среща... на междата
след греха - между прошката и покаянието.
Тя е точна и веща.
Огледало за мат и житейски късмет.
Тя е сполуката и нужната грешка.
Тя е приказния йо-йо ефект.
Тя, Случайността...и... неслучайната пешка!
Не играем на шах,
но ти гледам на леща...
Стихове Иван Станчев
Още стихове от Иван Станчев четете тук
Млади гласове: Евелина Кованджийска
 |
| Евелина Кованджийска |
Да си спомним ледът, който бавно заслиза
от високия хребет и се сви между нас.
И последните стъпки в снега на сърцето ти -
вече всичко е киша, все така, все така.
Още малко, по ноти, ще изригне душата,
светъл стих ще те плисне като бистра река.
Не забравяй, че имахме хляб и вино, и обич,
а сега сме самотни - ръка до ръка.
Ако ти не намериш отново подковата
между старите вещи, в новия хаос
две ръце ще студуват и все ще повтарям:
"Сбогом. Взех си причастие. Ти не си моят дом".
И заслиза ледът. Като глетчер се вряза
в слети устни, в слети тела.
"Сбогом, светла и тъжна. Любовта все забравя,
че животът е слязъл като лед между нас".
Дали е начало?
Не се побирам в очите ти.
И символите ожадняха за доверие.
Прекъснах линиите на ръката -
да не станеш съдба.
Прекарах длани по лицето ти.
А после думите обезсърчено
спряха на устните.
След тебе виках до прегракване.
Осамотях.
Мислех, че ще е началото на нещо хубаво,
а беше край.
Стихове Евелина Кованджийска
_____________________________
Евелина Кованджийска е родена в Панагюрище на 26 октомври1976 г. в семейството на д-р Емилия Чолакова и инж. Огнян Кованджийски. Запазва прекрасни спомени за приятелите и учителите от тогавашното Начално училище "Георги Димитров" и СОУ "Нешо Бончев" . Още оттогава се ражда и голямотоо й влечение към литературата и литературното творчество. Завършва компютърни технологии в Пловдивския университет и магистърска програма "Английски и методика". Стихове на Евелина са публикувани в различни периодични издания, представени са в сборниците "Седмостен" и "Антология на млади български автори". Творбите й са събрани в книгите "Бели сънища" (2005), "Боси очи" (2009) и "Разказвам тишини" (2012). Лауреат е на литературните конкурси "Ерато `2008", "Шумен `2008", "Думи в цвят `2007", "Жени и вино, вино и жени `2009", "Ний всички сме деца на майката земя `2009", "Жената майка и любима `2012". През 2010 г. печели стипендия за литература на издателство "Пигмалион" и награда на Съюза на инвалидите "Кураж". Живее и работи в Пловдив. Членува в Дружеството на пловдивските писатели.
Ето как - вечерта започна с музика в изпълнение на Жана Райнова и Цвятко Ценов, Стефан Рапонджиев представи творческия път на Евелина, Ирина Ботева прочете избрани стихове от книгата, Андрей Манев добави допълнително настроение с "Пролетна серенада", Соня Велева, учителка по литература на Евелина, сподели своите впечатления и спомени за талантливата си ученичка и прочете любимото си стихотворение. Евелина Кованджийска развълнувано изрази своята благодарност и обич към родния си град, прочете свои стихове, посветени на майка й.
Между гостите имаше, естествено, и чат-патовци. И как иначе? Нали от името на "Чат-Пат" трябваше да кажем на добър час на книгата "Разказвам тишини".
И, Евелина, здравей!
Мария Бегова
Честит 24 май, приятели!
24 май
Днес е празник най-велик! Празник на Светите братя! Да го срещнем с песен и поклон в сърцата! Слава! Слава вам, деди! Няма други на земята, равностойни по дела, дали ни с любов словата! Стихове Тотка Лунгарска  |
| Стоян Михайловски, колаж Стоян Радулов |
Кирил и Методий
Български всеучилищен химн
"Върви, народе възродени, към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова, съдбините си ти поднови!
Върви към мощната Просвета! В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден - и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце, което във душите грей!
Напред! Народността не пада там, дето знаньето живей!
Безвестен беше ти, безславен!... О, влез в Историята веч,
духовно покори страните, които завладя със меч!..."
Тъй солунските двама братя насърчаваха дедите ни...
О, минало незабравимо, о, пресвещени старини!
България остана вярна на достославний тоз завет -
в тържествуванье и в страданье извърши подвизи безчет...
Да, родината ни години пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна, но върши дългът се всегда!
Бе време, писмеността наша кога обходи целий мир;
за все световната просвета тя бе неизчерпаем вир;
бе и тъжовно робско време... Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета на отоманский властелин...
Но винаги духът народен; подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!... През десет века все жив остана ваший глас!
О, вий, които цяло племе извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте - заспал в глубока тъмнина;
подвижници за права вярна, сеятели на правда, мир,
апостоли високославни, звезди върху Славянски мир,
бъдете преблагословени, о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье, творци на наший говор мил!
Нека името ви да живее във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни в Славянството во век веков!
Стоян Михайловски
Русе, 1982 г., априлий 15 (сп. "Мисъл", 1892, кн. IX-X)
Съвременни български писатели: Петър Велчев
 |
| Петър Велчев |
Секундите усърдно цъкат
и в черно-бялото пространство
на мълчаливите квадрати
(за разлика от обществото)
царува истината само.
И в нейно име се сражават
миниатюрните войници
по правила неумолими
и доблестни, защото даже
агонията е хармония.
Мишени и икони
Какъв е смисълът, когато
мишените
напомнят на икони,
иконите
напомнят на мишени?
Амбиции огромни...
А някъде далече
от изрисувани дъсчици,
далеч от богомолци
и от стрелци,
светът навярно е чудесен
заради своята безцелност.
Като къшей хляб
Жената не е идол
в храмовете на безбожници.
Жената не е зестра
в сейфовете на скъперници.
Жената не е дивеч
за преситени развратници.
Жената не е цвете
на ревера на суетници.
Жената е насъщност,
като къшей хляб за бедните,
за гладните Щастливци!
Етюд за цигулка
Седя си в кръчмата, захвърлен
и от съдбата, и от себе си,
подсвирквам си и се усещам
като калъфа на цигулка,
която в мрака съм изгубил,
или ми е откраднал някой,
и вече нищо не си спомням.
Стихове Петър Велчев
_____________________________________Дано критиката преодолее кризата!
Искам да благодаря на община Панагюрище и на Министерство на културата, задето са се сетили да учредят национална награда за критика именно на името на незабравимия възрожденец Нешо Бончев, родоначалника на българската литературна критика, следовника на великия Висарион Григориевич Белински.
И когато утвърждава, и когато отрицава, критиката е дело на на вкус и стабилни критерии. Старогръцките думи „критерий” и „критика” имат общ корен – глагола „съдя”. Някога, преди две-три десетилетия, критиката у нас се ползваше с обществен престиж, имаше определен културен авторитет. Сега критериите май се позагубиха, позамъглиха се, а пък вкусът е на път съвсем да изчезне, тъй като е зацапан от кича, щедро изливан от електронните и печатните медии.
Критиката днес не само няма предишния си авторитет, тя просто не се пише в автентичния си вид и е абдикирала от изконното си предназначение. Превърнала се е в неумерени (било приятелски, било подмазвачески) възхвалявания, или в едни по същество анотации, т.е. в нещо като реклама от типа „Купете си тази книга!”. Преди тридесет години, спомням си, една моя съвсем нормална полемична статия докара немалко неприятности не само на мен, но и на доста други хора. Сиреч критиката имаше обществено-политически отзвук.
Днес много рядко ще прочетете проникновен литературен портрет, проблемна статия или пък рецензия, която да не се разминава с творбата, която визира. Тъжно е като си помисли човек, че може да се появи нещо талантливо, а да няма кой да го прогласи.
Истинската рецензия е черноработница, но и царица на критиката като жанр.
Днес полемиката е много рядък гост по страниците на печата и ако се мерне тук-таме, то е, за да ни занимава с персонални обяснения, или да разчиства лични сметки.
Очевидно днес ни липсват сериозни и мащабни критически изяви, такива, че да ни накарат да си спомним знаменитите думи на нашия патрон Нешо Бончев: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас”. Тия думи могат да се сторят някому прекалено силни, но те са самата истина. Достатъчно е да си спомним, че първите представления на „Ернани” от Виктор Юго и „Пред изгрев слънце” от Герхард Хауптман са били в истинския смисъл на думата сражения между привържениците и противниците на новата литературна школа.
Всички ние, хората на перото, трябва да бъдем благодарни за учредяването на една такава награда като Нешо-Бончевата. Дано тя допринесе критиката ни да преодолее кризата, в която вече се намира! Дано тази награда за критика стане стимул за самата критика! Ако, разбира се, и бъдещите журита се придържат към необходимите критерии.
И накрая искам да кажа, че Нешо Бончев е фигура емблематична за Панагюрище, също както Димчо Дебелянов – за Копривщица. Когато преди шест години ми беше присъдена Дебеляновата награда за поезия, всред китното градче Копривщица, усетих някакво особено, странно чувство за докосване до образа на най-чистия български лирик. Сега, всред красивия град Панагюрище, родното място на първия български литературен критик, изпитвам същото трепетно чувство.
За подобни неща човек трябва да благодари не само на журито, но и на Съдбата... Благодаря!
Петър Велчев, носител на наградата за 2012 г.
Повече за споменатото събитие научете тук
Стоян Радулов - "Сърдечни протоколи"
 |
| Честит 24 май |
Какво безкрайно могъщество в думите,
които пробуждат спящото чудо
на живота - обречен на хората,
на чувството за живот - винаги будно.
И от техните страници вечни
говорят ни сърдечните протоколи,
увенчани от поетите с песни
и поръсени с най-светлия прах лунен
на Аз, Буки, Беди, Глаголи...
И това слово посочва ни как се създава
в огнени битки на радостта битието,
че страшно щастие е нямало и няма,
а само подвиг - да продължиш, накъдето
сърдечните протоколи ти сочат
и да тръгнеш по стъпките святи.
Не слагай никога своята точка
и в бъдеще ще бъдете слети
в чувството за живот - винаги будно,
в това прекрасно и сънено чудо на чули
безкрайното могъщество на светлото слово
на Аз, Буки, Беди, Глаголи...
Стихове Стоян Радулов
(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")
Прочетете как кодът на глаголицата крие смисълът на съществуването тук
Дима Дюлгярова в дрипльо е влюбена
 |
| Снимка Стоян Радулов |
лицето ти друго.
До теб съм в добро и в зло.
(Неродена мома и съпруга.)
Пред теб съм - вървейки назад,
зад теб - изпреварила сянката.
Какъв непредвиден обрат
ми спретна съдбата.
Мамка му!...
А твоят живот си тече,
сякаш нищо няма за случване.
Ти - все същото старо момче,
аз - момичето за разпускане.
Ти - семейният good капитал,
аз - страничният разход (излишният)...
Гордо стъпваш - почти осъзнал,
че си по-нависоко от бившия.
Извинявай, но нещо невред
ме притиска съвсем под лъжичката.
Ти, приятелю, твърде зает
в този пробег, изгубил си нишката,
който води към моя олтар,
съвсем като в преизподнята,
дето чувстваш себе си цар
срещу мене - изгодната.
Sory, моето мъжко момче -
интереса отдавна изгубих
към царствени, славни мъже...
Днес в дрипльо съм влюбена!
Стихове Дима Дюлгярова
Чат-патардия: От земетръса подхванато
...
Разговор между две блондинки:
- Мило, е, сега някоя перничанка да се оплаче, че не е изклатена!...
- Аз, бе, мил-ло...
- Ами то и в София клатенето си го бива, к`во чакаш...
...
Телевизия "Кракра" в сутрешния си блок: "В Перник започна издирването на Рихтер.... С винкели..."
...
В осведомителна публикация сайтът "Жълти петна" съобщава, че "масовият бой в пернишката дискотека е усетен в цяла България".
...
От ансамбъла за народни песни и танци на Радомир съобщиха, че към 03:00 часа в Граовското поле е имало репетиция за усвояването на граовска ръченица.
...
Бойко Борисов веднага след заседанието на кризисния щаб се обърнал ядосан към Искра Фидосова: "И повече никакво хоп-троп в 03:00 през нощта! Чуваш ли!?"
...
Според вицепремиера и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, "Рихтер вече е заловен в специализираната операция "Къртачите".
...
"И ние разбрахме за земетресението чак на сутринта, щото след по бутилка ракия на конгреса дори не сме го сънували", допълниха кохорта депутати социалисти.
...
Бивши работници в мина "Красен" край Бъта завидяха на граовци, задето земетръсът им помогнал при изкарването на барабоа, а бившите миньори трябвало да използват бомби...
...
Панагюрци пък тропнаха една ламба-ламба, та да падне коминът на Дудековата къща, надявайки се "Красива България" да акостира за втори път в средногорския град.
Дежурен екип на "Чат-пат"
Иван Радулов - "При директора" (разказ)
Седна зад директорското си бюро и започна с апетит да се храни. Ядеше боб чорбата направо от алуминиевото канче, поставено върху постлан вестник. Забравил бе да вземе хляб от училищния стол, та сега вече седнал, чупеше твърдите бисквити, останали незнайно откога и припряно дъвчеше. Сърбаше шумно и бързаше да приключи, защото бе извикал един от "калпазаните" в горните класове да го мъмри и накаже. Мислеше да го накаже сурово, а и за назидание на останалите, с което да пресече всякакви опити за превръщане на подведомственото му училище в "бардак". Вече се носеха слухове за късни похождения по квартири и неспазване на вечерния час, гледане на забранени филми в киното, пренебрегване на ученическата униформа и други безобразия.
Най-много го разтревожи вчерашният надпис над вратата на кабинета му. Някой бе написал върху лист от рисувателен блок, с груби печатни букви "Налбантница".
Това той счете за груба подигравка към него и подронване не само на неговия авторитет, но и на цялото училище. Нещо повече. Счете, че това е идеологическа провокация спрямо системата на образование, която е недопустима. Ако се научат от Министерството, такъв вой ще надигнат, че ще бъде свършено с тридесет и пет годишния му педагогически стаж. Не, той нямаше да допусне никога това. Някакъв си хаймана да го прави на чучело и резил пред цялото училище! Ха-ма-ха!
Още не се знаеше със сигурност кой е извършителят, но той щеше да опипа внимателно почвата и да го разкрие. Ще привиква един по един всички, които имат черни точки и ще го намери. Ах, как ще накаже само този никаквец!…
Така увлечен в мислите си, случайно се обърна към вратата и подскочи от изненада и смущение. Изтърва лъжицата си, а очилата, които стояха винаги над челото му, хлопнаха като кепенци върху месестия му нос.
На вратата стоеше средно на ръст момче с хитровати очи и безброй кафеникави лунички по лицето. То пристъпваше от крак на крак и ожесточено мачкаше в ръце ученическата фуражка с пречупена на две козирка. Плахо поздрави, гледайки с недоумение канчето на бюрото и разкъсаната опаковка от бисквити "Детска радост". Изведнъж го напуши такъв смях, че раменете му се разтрепераха, но то само наведе глава, за да прикирие усмивката си.
Директорът бе смутен още повече. Докато гледаше ученика до вратата, бързо се опитваше да скрие канчето под бюрото. Не успя да го пъхне и отново го извади отгоре, след което прибра бисквитите в чекмеджето и кой знае защо - отново ги извади. От напрежение бутна лъжицата, която издрънча на пода, разпръсквайки полепналите по нея зрънца фасул. Погледна гузно, а лицето му бе придобило морав вид.
Момчето вече не можеше да се удържи и се разсмя явно, канейки се да излезе, когато чу приглушения и доста ядосан глас на директора:
- Ти, ученика-а, защо не чукаш, когато влизаш? Това да не ти е градската баня, където всеки влиза и излиза, когато си ще, а? Няма ли да се научите най-после на малко култура и обноски, бе, гамени с гамени!? Опитвате се да превърнете училището в махленско сборище. Хм, това да не ви е хан!?
- А-а-а, не е, не е хан, господин директор! - неочаквано прекъсна тирадата му ученикът. - Вчера на вратата бе написано "Налбантница"… Не знам кой го е написал, но май е малко неразбрано. Аз бих написал "Подковачница", тоест място, където се коват бъдещите кадри на милата ни татковина…Така всеки ще го разбере.
- Какво-о-о?! - изпищя директорът. - Ти подиграваш ли ми се, бе, какавидо непрофръкнала? Ма-а-рш навън, дървен философ такъв и без баща си да не си се мярнал тук, разбра ли?
Момчето пристъпи смутено от крак на крак, после плахо отвърна:
- Ма, той …такова… е умрял, господин директор… и мама също. Как да-а?… - отстъпи назад младежът.
- Не ме интересува! Без тях не те искам! Ма-а-рш!
Момчето изхвръкна навън, уплашено от фигурата на разярения директор, която се насочи застрашително към него. Но на вратата се обърна и присмехулно подметна:
- Ми то, ще е по-удобно Вие да ги посетите, господин директор, оти на тях им е по-трудно излизането.
И хлопвайки силно масивната врата след себе си, за да прикрие напушилия го смях, бързо побягна по коридора.
Струпаните отвън ученици се превиваха от смях и вдигаха такава врява, че имаше опасност стъклата на отворените прозорци да изпопадат. Те бяха станали неволни слушатели на необикновено радио предаване.
Директорът беше забравил микрофона включен.
От директорския кабинет отново се чу приглушено сърбане…
(Разказът е публикуван в книгата "Мигове", заедно с други произведения от автора.)
Разказа "Баш майстора" четете тук
Разказа "Отец Галитьон" четете тук
Лидия Стоицева: "Колко дълга дума. . . Винаги."
 |
| Рисунка Петя Узунова |
Моля се за всяко твое благоволение...
Не съм обещал,
не съм задължен,
не помня какво съм казал...
А аз, глупачката,
нервно слухтя за телефона,
за колата,
за стъпките ти...
Прозорецът остана без стъкло
от надничане...
Но
водата беше удавила
големия паяк...
Кога ще дойдеш?
* * *
Тъжна любов.
Егоистична.
Ревнива.
Надменна.
Безперспективна.
Но как да я загърбя?
* * *
Плача от болка,
от обич,
от срам.
От моите.
Плача от унижение,
от подлост,
от подигравка.
От твоите.
Дълго ще траят моите чувства.
Но ще се презирам,
ако не намеря начин
да те изхвърля от себе си.
А твоите подигравки
запази за друга,
която ще те обича...
* * *
Спрях цигарите.
Пия кафе без захар.
Броя, за да не говоря глупости.
Мисля, преди да направя нещо.
Станах нов човек.
Стара е единствено
любовта ми към теб.
Но не съжалявам!
* * *
Искам да остарееш,
за да те обичам още повече!
Искам да остарееш,
за да усетиш обичта ми!
Сега са ми достатъчни само
красивите ти
пъстри очи,
които трепкат,
когато ме целуваш...
* * *
Искам те...
Нищо повече.
Винаги...
Колко дълга дума... Винаги...
Стихове Лидия Стоицева
Повече за Лидия и още поезия от нея вижте тук
Чат-патенца: Николай Дерменджиев
"Чат-патенца" е рубрика за детско творчество. Родители, учители и приятели на малките таланти, поощрете изявите им! Изпращайте творбите им на адрес: за в. „Чат-пат”, читалище „Виделина 1865”, или на chat-pat-office@gmail.com.
Малкият Николай Дерменджиев е ученик от ІІІ "б" клас при СОУ “Нешо Бончев” и също изписва своите тетрадки със симпатични поредици от думички. Видно е, че си пада по загадките. Като тази например:
* * *
Тя е всеки път
в нова премяна.
В града е дошла
весела засмяна.
С цветя е зарадвала
всички, всички.
Доведе със себе си
прелетните птички.
в. "Чат-пат", бр. 12
Малкият Николай Дерменджиев е ученик от ІІІ "б" клас при СОУ “Нешо Бончев” и също изписва своите тетрадки със симпатични поредици от думички. Видно е, че си пада по загадките. Като тази например:* * *
Тя е всеки път
в нова премяна.
В града е дошла
весела засмяна.
С цветя е зарадвала
всички, всички.
Доведе със себе си
прелетните птички.
Николай Дерменджиев
(За кой ли годишен сезон е неговото стихче?)в. "Чат-пат", бр. 12
Манол Панчовски с награда от Община Пазарджик на "Пролетния салон"
 |
| Манол Панчовски |
"Чат-пат"
Библиотеките се присъединяват към протеста на музеите, поставят свои искания
 |
| "О, неразумний, що се срамиш да се наречеш българин!?" Паисий Хилендарски |
Това становище на НФ "Култура" към КТ "Подкрепа" и НСФ "Култура" към КНСБ разпространиха от регионалната библиотека "Никола Фурнаджиев" в Пазарджик. От документа става ясно още, че библиотекарите настояват:
- Стандартите за издръжка на библиотеките да покриват европейските стандарти за информационно осигуряване и равен достъп до информация;
- Министерството на културата да изработи Стандарт за библиотечно-информационно обслужване, който да обезпечава както дейността на библиотеките, така и заплащането на библиотечните специалисти, предвиден в Закона за обществените библиотеки от 2009 г. и да го съгласува и защити пред Министерството на финансите;
- За нормалното функциониране на една модерна библиотека са нужни високо образовани и мотивирани специалисти, редовно да се попълват библиотечните фондове с новоизлязла и в достатъчно екземпляри литература, да се абонират и поддържат онлайн бази данни, да има интернет достъп от всички зали на библиотека, както и периферна техника за ползване от читателите.
Без грижата на държавата и общините, които не просто да подпомагат, а напълно финансово да обезпечават дейността на библиотеките, те никога няма да се превърнат в съвременни информационни центрове, осигуряващи равен достъп до информация за всички граждани.
Библиотечните специалисти изпълняват своите задължения със срамно ниско и унизително заплащане, повечето от тях с висше образование, и с магистърска степен, както и специалисти с докторска степен.
В становището се отбелязва, че средната работна заплата в регионалните библиотеки е 370-400 лева, началната - 330 лева за специалист с магистърска степен, а много от библиотечните специалисти с над 20-годишен стаж получават 340-380 лева. Средната възраст е 45-50 години.
Документът завършва с призив за подкрепа от общество и управляващите в борбата за достойно заплащане на труда и модернизиране на библиотеките.
"Чат-пат" се присъединява към исканията и подкрепя протеста на музейните и библиотечните работници. Защото без култура, без памет, една нация е обречена на гибел. Осъзнали са го навремето възрожденците и в безпросветните години на робството са разкривали читалища и библиотеки. А днес, в уж модерния свят, когато човекът, българинът би трябвало да живее по-добре, той оскотява.
Стоян Радулов
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) - Дечурлига
Дядо и внуче
Това се случи, когато Панагюрски колонии все още бе пълнокръвно селище, а не поизоставено от Бога и хората миньорско село без помен от стара курортна слава. Вървяха дядо и внуче, между които се водеше следният разговор:- Дядо, какво правите с баба?
- Играем си на криеница, дядовото.
- Как така?
- Ами, ако не съм пред очите й за повече от 10 минути, баба ти започва да ме търси.
- Ами ти, дядо?
- Е, аз си трая. Отдавна съм намерен.
...
Прочее, между същите дядо и внуче протичаха все подобни, интересни разговори. Ето още един:
- Как си, дядо?
- Губя си паметта, дядовото, започнах да забравям.
- Е, стига де!
- Вярно е, дядовото, вярно е. Като излезна навън, па и ако видя някоя засукана, нагласена хубавелка и забравям, че съм женен, дядовото.
Преразказа Нина Радулова
PR или помияр?
Синът ми споделил в класа си, че работя като пиар. Приятелчето му Цветелин се учудило на тази професия и заключило:- Сигурно бащата ти много пие на работата.
...
Най-странното обаче е, че подобен кодош имаше и около едни местни избори преди няколко години. ПИАР на тогавашния кмет и кандидат за втори мандат от БСП Иван Евстатиев беше една позната журналистка - кадърно и хубаво момиче.
Звъни телефонът в предизборния щаб на кандидата за втори мандат и тогавашен кмет на Пазарджик. Пиарката - кадърно и хубаво момиче, вдига слушалката. А от другата страна една баба, след като се представила коя е, поискала да говори със самата пиарката по следния начин:
- Мога ли да говоря с помиара на кмета?
Преразказа Томи Наплатанов
Черпня за шестица
 |
| Художник Чудомир |
- Защо врещиш като заклещено яре, бре! – попитал го учуден дядо му.
- Ми аз… Ми аз… - хленчел през сълзи малкият. – Ми днеска ми написаха три двойки-и-и…
- Жена! – провикнал се към вратата развеселеният дядо. – Приготвяй черпнята! Най-накрая и в нашата къща влиза шестица!
Преразказа Стоян Бътовски
До обяд - борим глада,
след обяд - съня!
В края на ранния социализъм се свикало профсъюзно събрание в голямо панагюрско предприятие. Една от темите в дневния ред била помощ за братските африкански компартии и по-конкретно - борбата с глада.
Докато се обсъждала темата и се спорило дали да се помага с 1 лев или с 1.50 лвева на месец, един профсъюзен член станал и казал:
- Другари, ами ние вече работим по въпроса. До обяд се борим с глада. После идем, апнем на стола. Па след обяд се борим със съня.
Преразказа Томи Наплатанов
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)
Радомиров с приз за цялостно творчество
В Панагюрище се опитват да неглижират творческите усилия на десетки автори
Актьорът Георги Радомиров е тазгодишният носител на приза за цялостно творчество на Панагюрище. Това стана ясно на 16 май след разширено заседание на Комисията по култура към Общинския съвет в Панагюрище. Присъединяваме се към поздравите и засвидетелстаме за пореден път уважение към този отдаден на Панагюрище и сцената творец.
За съжаление няма да бъде връчено званието „Творец на годината”. Единственият номиниран, нашият приятел, художникът Манол Панчовски, сам е отказал да бъде избран за такъв. Мотивите му – че е бил вече избиран в предишни години и най-вече, защото се оказал единствен в категорията, което не го прави равнопоставен кандидат. Чест прави тази постъпка на Манол. На подобни жестове са готови само високо морални и честни хора.
Странно обаче защо се е стигнало до такава абсурдна ситуация. Сякаш цяла година на културния фронт в града не е успяло да изпъкне делото на нито един творец! Сякаш усилията на панагюрци в областта на културата не са дали нито един плод през цялата година и са напрактика ялови! Това ли идва да ни каже единствената номинация тази година?
Изключително неприятен е този привкус на пренебрежение. Създава се цялостно впечатление, че в Панагюрище се опитват да неглижират творческите усилия на десетки автори - братя на перото, четката, музиката, сцената, киното. А всъщност областта на културата е една от малкото, които кипи от живот в инак провинциалното спокойствие и униние на средногорския градец.
Препоръчвам на номиниращите, ако не ходят по културни събития, литературни вечери, театри и кино, поне да се разходят по страниците на местната и регионална преса, и да проследят събитийния поток в областта на културата в регионалните електронни медии. Тогава ще забележат изключително любопитни и интересни неща. И със сигурност такива, които заслужават внимание, висока оценка и награда. Освен това за пореден път се пренебрегва дейността и случващото се в читалищата в общината. Нима техните деятели нямат нужда от внимание и стимулиране!?
Заради подобно отношение към изкуството и културата, които създават духа човешки и изграждат неговите естетика и морал, сме на днешния ни хал. Нелицеприятен, недостоен, често унизителен. А не така трябва да се чувстваме в съвременна свободна и демократична България, в Обединена Европа.
"Аз разумявам всеобщите национални нравствени интереси, от които по-главните са: езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение. Догде някоя народност държи в пренебрежение тези нравствени сили, не ги почита, не им дава възможност да се развиват и укрепяват, то тогава, колкото духовита и даровита да е тя... не може да се рече, че нейната бъдъщност е осигурена."
Това са думи на панагюреца проф. Марин Дринов, написал ги е във в. "Народност", Букурещ, през дачечната 1868 г. А сякаш за днес са писани. Срам, срам!... Но, струва ми се, ние отдавна сме забравили защо живеем и накъде отиваме...
Случаи като този с уж „липсата” на достоен за „творец на годината” са само показателни илюстрации.
Стоян Радулов, снимка Мария Бегова
Четирима със званието „Учител на годината”
Четирима учители, хора на просветното дело, бяха определени чрез тайно гласуване на същото заседание на Комисията по култура в ОбС – Панагюрище, за носители на тазгодишното звание „Учител на годината”. Това са
Мариана Михова от ОДЗ " Райна Княгиня" в категорията за предучилищно възпитание и детски градини; Пепа Дюлгярова от СОУ "Нешо Бончев" в категорията на началното образование; Теменужка Хаинова от СОУ "Нешо Бончев" в категорията за прогимназиално образование; и Петя Сеферинкина от Професионална гимназия в категорията за гимназиално образование.
 |
| Георги Радомиров "в действие" по време на "Вечерта на символизма" в театъра тази година |
За съжаление няма да бъде връчено званието „Творец на годината”. Единственият номиниран, нашият приятел, художникът Манол Панчовски, сам е отказал да бъде избран за такъв. Мотивите му – че е бил вече избиран в предишни години и най-вече, защото се оказал единствен в категорията, което не го прави равнопоставен кандидат. Чест прави тази постъпка на Манол. На подобни жестове са готови само високо морални и честни хора.
Странно обаче защо се е стигнало до такава абсурдна ситуация. Сякаш цяла година на културния фронт в града не е успяло да изпъкне делото на нито един творец! Сякаш усилията на панагюрци в областта на културата не са дали нито един плод през цялата година и са напрактика ялови! Това ли идва да ни каже единствената номинация тази година?
Изключително неприятен е този привкус на пренебрежение. Създава се цялостно впечатление, че в Панагюрище се опитват да неглижират творческите усилия на десетки автори - братя на перото, четката, музиката, сцената, киното. А всъщност областта на културата е една от малкото, които кипи от живот в инак провинциалното спокойствие и униние на средногорския градец.
Препоръчвам на номиниращите, ако не ходят по културни събития, литературни вечери, театри и кино, поне да се разходят по страниците на местната и регионална преса, и да проследят събитийния поток в областта на културата в регионалните електронни медии. Тогава ще забележат изключително любопитни и интересни неща. И със сигурност такива, които заслужават внимание, висока оценка и награда. Освен това за пореден път се пренебрегва дейността и случващото се в читалищата в общината. Нима техните деятели нямат нужда от внимание и стимулиране!?
Заради подобно отношение към изкуството и културата, които създават духа човешки и изграждат неговите естетика и морал, сме на днешния ни хал. Нелицеприятен, недостоен, често унизителен. А не така трябва да се чувстваме в съвременна свободна и демократична България, в Обединена Европа.
"Аз разумявам всеобщите национални нравствени интереси, от които по-главните са: езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение. Догде някоя народност държи в пренебрежение тези нравствени сили, не ги почита, не им дава възможност да се развиват и укрепяват, то тогава, колкото духовита и даровита да е тя... не може да се рече, че нейната бъдъщност е осигурена."
Това са думи на панагюреца проф. Марин Дринов, написал ги е във в. "Народност", Букурещ, през дачечната 1868 г. А сякаш за днес са писани. Срам, срам!... Но, струва ми се, ние отдавна сме забравили защо живеем и накъде отиваме...
Случаи като този с уж „липсата” на достоен за „творец на годината” са само показателни илюстрации.
Стоян Радулов, снимка Мария Бегова
Четирима със званието „Учител на годината”
Четирима учители, хора на просветното дело, бяха определени чрез тайно гласуване на същото заседание на Комисията по култура в ОбС – Панагюрище, за носители на тазгодишното звание „Учител на годината”. Това са
Мариана Михова от ОДЗ " Райна Княгиня" в категорията за предучилищно възпитание и детски градини; Пепа Дюлгярова от СОУ "Нешо Бончев" в категорията на началното образование; Теменужка Хаинова от СОУ "Нешо Бончев" в категорията за прогимназиално образование; и Петя Сеферинкина от Професионална гимназия в категорията за гимназиално образование.
Ще влезе ли обичаят „Гергьовден в село Бъта” в „Живите човешки съкровища на България”?
Стоян Радулов, снимка Мария Кършева
Дарина Дечева между чучело и Армагедон
 |
| Дарина Дечева |
Твърде бавно отива си зимата.
А от хората никак не мръдва.
Променихме света, даже климатът
пише всеки сезон за несбъднат.
И под преспи тежим. Рой кокичета,
пролетта си проспали нацяло.
Трудно даваме, лесно обичаме.
Бързо правим от черното бяло.
Не подаваме рамо на другия -
и едната му риза ще свием.
И доказваме родство с влечугите,
а Човекът в сърцата ни вие.
Кой да чуе? Морето е чумаво
и изяде си всичките риби.
Най-накрая изяде и думите
и в сърцата настъпи. До гибел.
Твърде малко телата си сгряваме
с всяко бяло и с всяко кокиче.
Промени се светът. Озверяваме.
Не пробива Човек. Не потича
по телата, по вени, през кожата,
не помръдва снега и сезона.
Тази зима последна е. Божия.
Даже чумата трудно я гони.
Всичко е добре,
когато свършва добре
Била съм жаба, казваха. Повярвах,
дотолкова, че влязох с двата крака
във свят със блатен дъх на хорска сяра.
И почнах да се уча как да крякам.
Опитах ден, опитах два. Не стана.
Разбирате ли, трябваше зъл порив
да почна със мушици да се храня
наместо да ги уча да говорят.
Разказвах жадно, а те жадно мигаха.
Научиха за горската тинтява
и как да пият дъжд със стръкче риган.
Така отмина ни онази врява
от жабите, родени за принцеси,
надути с вярата си точно нокът,
пред разни меки принцове как лесно
развяват (и повдигат) глас. И рокли.
Естествено се разделихме. Тъй че
мушиците след мене полетяха.
Въртя ги и до днес на малко пръстче.
А жабите ли? Те от глад умряха.
Чучело
Искам някой ден да се смиря
и да съм спокойна като скука,
като мишка смело да се свра
в дрехи на една човешка кукла.
Да се зъбя срещу всеки луд,
дръзнал да обикне маргаритка
сред поле от тикви, хора, студ.
И да поведа със него битка
на живот и смърт! Че кой е той
да руши постигнатото сиво?!
Просто луд! От луд не става свой.
Своите обръщат гръб красиво.
Имат непомръдващи лица,
ползват чужди дрехи. И животи
за живот. Живеят без сърца,
но пък дълго.
Искам да съм кротка,
малка кукла във човешки цвят,
да сивея скучно насред тикви.
Някой ден... И в някой следващ свят.
В този свят съм луд.
И ви обиквам.
Стихове от Дарина Дечева
Още поезия от Дарина четете ТУК, ТУК и ТУК,
Чат-патенца: Стела Петришка
"Чат-патенца" е рубрика за детско творчество. Родители, учители и приятели на малките таланти, поощрете изявите им! Изпращайте творбите им на адрес: за в. „Чат-пат”, читалище „Виделина 1865”, или на chat-pat-office@gmail.com.
Пролетта дойде
Пролетта дойде,
дойдоха птички,
грейнаха от радост
лицата на всички.
Какво ли ще ни
донесе тя?!
Ах, пролетта!
Ах, пролетта!
Стела е ученичка от ІІІ "б" клас при СОУ “Нешо Бончев”. Тя е поредното доказателство за наличието на елемента „поезин” в кръвта на панагюреца – внучка е на бившата активна участничка в литературния кръжок „Богдан Овесянин” Стефка Дундарова.
(в. "Чат-пат", бр. 12)
Пролетта дойде,
дойдоха птички,
грейнаха от радост
лицата на всички.
Какво ли ще ни
донесе тя?!
Ах, пролетта!
Ах, пролетта!
Стихове Стела Петришка
_______________________Стела е ученичка от ІІІ "б" клас при СОУ “Нешо Бончев”. Тя е поредното доказателство за наличието на елемента „поезин” в кръвта на панагюреца – внучка е на бившата активна участничка в литературния кръжок „Богдан Овесянин” Стефка Дундарова.
(в. "Чат-пат", бр. 12)
История за гордост с Божия благодат
Аз вярвам на Пагане - пророчицата, любимата на Аспарух (Аспар раукс - вождът на белия кон) - имената никога не са случайни. Тя принесе в жертва кучето-символ на живота и смъртта при старите бога-ри и сърцето му беше цяло, и туптеше, върху светия камък... И кръвта потече в четири посоки...
- И да тръгнат синовете ти по света, така племето бога-рско ще оцелее...
И той тръгна, стигна и каза:
- Аз съм Аспарух - ханът бога-рски, това е мойта земя, моя народ - днес и вовеки, Казах!...
И се съюзи със словените, и сърцето все още е живо и тупти. И е България!
А тогава нямаше Христос... Бяха само вода, слънце, земля и небо...
И пребъде!
И Борис І - Михаил покръсти българите с кръв, но за памет, за да ги приобщи към света...
И от тогава е Христос и Разпятие...
И ето я и нашата молитва, ето го и нашият кръст при прекръстване:
1. От главата: Благодаря ти, Боже, че ми даде разум, да се отлича от безсловесните животни, да мисля и дано да поумнея...
2. Близо до стомаха (чакрата на живота): Благодаря ти, Боже, че ми даваш живот и здраве, докато ме вземеш при теб...
3. Дясното рамо: Благодаря ти, Боже, че ми даваш сила и здрав гръб, за да се трудя и грижа за семейството и близките си...
4. Отляво на сърцето: Благодаря ти, Боже, че ми даде сърце - да е пълно с любов за всички мои близки и ако мога да прощавам даже и на враговете си...
Амин!
Такава молитва никой друг народ не притежава, само бога-рите.
А беше Симеон Велики и направи от словото злато. И бяха Кирил и Методий и Аз, Буки-то... И първото ни школо, дето деца и старци повтаряха: Аз, Буки, Вадя, Глаголи, Добро, Ето, Живот, Зло...Буквите имаха имена, за да се помнят по-лесно... И всичко общо образуваше следната мисъл: "Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам и да прощавам, да съм Човек..."
Никоя друга азбука не е така божествена и определена.
Гордея се с моята история и с моя изстрадал народ. И вярвам на Пагане - сърцето е живо и тупти. И е България!
Благодаря, Господи!
Величка Момнева
- И да тръгнат синовете ти по света, така племето бога-рско ще оцелее...
И той тръгна, стигна и каза:
- Аз съм Аспарух - ханът бога-рски, това е мойта земя, моя народ - днес и вовеки, Казах!...
И се съюзи със словените, и сърцето все още е живо и тупти. И е България!
А тогава нямаше Христос... Бяха само вода, слънце, земля и небо...
И пребъде!
И Борис І - Михаил покръсти българите с кръв, но за памет, за да ги приобщи към света...
И от тогава е Христос и Разпятие...
И ето я и нашата молитва, ето го и нашият кръст при прекръстване:
1. От главата: Благодаря ти, Боже, че ми даде разум, да се отлича от безсловесните животни, да мисля и дано да поумнея...
2. Близо до стомаха (чакрата на живота): Благодаря ти, Боже, че ми даваш живот и здраве, докато ме вземеш при теб...
3. Дясното рамо: Благодаря ти, Боже, че ми даваш сила и здрав гръб, за да се трудя и грижа за семейството и близките си...
4. Отляво на сърцето: Благодаря ти, Боже, че ми даде сърце - да е пълно с любов за всички мои близки и ако мога да прощавам даже и на враговете си...
Амин!
Такава молитва никой друг народ не притежава, само бога-рите.
А беше Симеон Велики и направи от словото злато. И бяха Кирил и Методий и Аз, Буки-то... И първото ни школо, дето деца и старци повтаряха: Аз, Буки, Вадя, Глаголи, Добро, Ето, Живот, Зло...Буквите имаха имена, за да се помнят по-лесно... И всичко общо образуваше следната мисъл: "Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам и да прощавам, да съм Човек..."
Никоя друга азбука не е така божествена и определена.
Гордея се с моята история и с моя изстрадал народ. И вярвам на Пагане - сърцето е живо и тупти. И е България!
Благодаря, Господи!
Величка Момнева
Велко Королеев - човекът, който вкара празника на Светите братя в календара
От девети век до сега буквите следват съдбата на българския народ. Те просъществуват от Златния век на Симеон до наши дни. Ала през дългите векове на робството делото на Първоучителите е лишено от прослава. Имената им не се споменават в църковните книги. Като че ли са забравени завинаги.
Че това не е така, доказва едно издание отпреди повече от 150 години. През 1853-та в Цариград излиза "Месецослов или календар вечный", издаден от панагюреца Велко Радов Королеев, с подкрепата на родолюбиви българи.
Тук за първи път се споменават имената на св. Кирил и Методий. Нещо повече – на стр. 47, на цял лист е отпечатан призив за празнуване паметта на тези "учителей Болгарских, от рода Болгарскаго". 11 май се обявава за „Празник Особит” , като всеки свещеник следва да споменава имената им по време на литургия.
Кой е Велко Королеев?
Този забравен възрожденец с килийно образование, доказва че не е необходимо да имаш висока ученост, за да си родолюбец. Сведения за него имаме от друг цариградски деец, това е общественикът и издателят, панагюрецът Петър Карапетров (Черновежд). Четиридесет години по-късно, вече на преклонна възраст дядо Велко ще му разкаже патилата си.
Дълги години Велко е бил писар в село Кючуккьой при прочутите бегликчии Чалъковци. Впечатлен от родолюбието на тези първенци, той установява контакти с Георги Раковски, Анастас Гранитски, Стефан Изворски. Работи известно време при Гаврил Кръстевич. Тогава посещава остров Самос, където високопоставеният българин е княжески наместник.
Когато излиза "Месецословът", край Златния рог вече работи българска народна църква. Цариградските българи са започнали борбата за духовна независимост.
Възванието на Велко Королеев променя установения от Фенерската патриаршия църковен ред. Панагюрецът е една от първите лястовици на Българския Великден. От споменаването по време на служба на Солунските братя, до изхвърляне името на цариградския патриарх, има само една стъпка. И наистина това става по-късно, на 3 април 1860 г.
Историята с каледара не спира до тук. Предусещайки последиците, Патриаршията забраява разпространението на опасната книга, а Велко е извикан да отговаря.
„Аз отидох и представих се на протосингела – разправя дядо Велко – той ме попита на гръцки какви са тия нови светци и как съм смеел да пиша за тях в календара си”.
Както често става в Ориента, заплетеният възел изведнъж се разплита. На помощ идва Анастас Гранитски. Той е познат с протосингела и докато Велко седи „диван чапраз”, въпросът се решава. Оказва се, че духовникът е „наш човек” – българин от Разлога и склонява книгите да се изнесат от Цариград.
Така приключва този разказ, достоен за перото на Вазов.
Календарът се разпространява на Узунджовския панаир, ала Велко задлъжнява и митарствата му продължават в Бесарабия.
След Освобождението оригиналният възрожденец се завръща в Панагюрище. Тук той се затваря в една стая и започва да описва богатия си живот. Страници, които не са достигнали до нас. Забравен до наши дни, дядо Велко умира в неизвестност и нищета.
Много от нашите възрожденци си приличат по съдба. Тези мечтатели, в желанието да възкресят славното минало, не щадят себе си. Приживе получават единствена отплата – мизерия и забрава. Наш дълг е да отдадем онова, което им се полага. Сред тях е Велко Королеев – този който припомни за Солунските братя.
Тони Зарев
© Всички права запазени!
____________________________
Медик по професия, Тони Зарев е един от най-четящите хора в държавата. Популярен сред литературните среди, той притежава една от най-големите частни колекции от книги у нас - оригинални или първи издания. Тази публикация е специално предоставена на "Чат-пат", а факсимилетата са от оригиналното издание на "Месецослова".
Стоян Радулов
____________________________
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It
is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable
people. See it and love it.
Спазми под лъжичката
 |
| Стоян Радулов |
Нямаше да е проблем, ако не обичах да чета литература и примерно се вълнувах повече от това дали Мара Отварачката и д-р Енчев са постигнали нови чудеса в пластичната хирургия без първата да отлети в облаците с помощта на изкуствените си цици. За беда, посаденото семе на думите в мен така и не успя да хване плевели. И все се притеснявам, че при четенето на поредната боза, началото на този процес може и да започне.
Разбира се, веднага трябва да уточня - става въпрос не просто за “български автор”, а за “съвременния български автор” – една фраза, която сама по себе си е безсмислена, доколкото характеристиката “съвременност” е твърде относително и не на последно място – преходно понятие. Все пак разните му там класици като Вазов, Йовков, Пелин, Хайтов и цялата кохорта, дето ги изучаваме още в училище, имат с какво да се похвалят. Особено Чудомир, когото чета наистина с удоволствие.
Ето, напоследък попрочетох едно-две нещица, уж еротични, ама някак си еротичното стои само като намерение. И цялата надежда, която бях посъбрал в лъжичката, отново взе, че се разплиска. Добре, че все пак стигнах до края и във всичките случаи, което при мен е показател “приемливо”. Но то е по-скоро защото съм дисциплиниран читател. Макар напоследък склонността ми да захвърлям книга след 10-та страница да взима превес. Ама, нямам време за глупости! Та, от “ приемливо” до “наистина добро” има особена разлика, несъизмерима с двете буквички “до” и двете шпации около тях. Както е, да речем, при Ъпдайк. Вероятно е подличко да мисля така, щом като и аз минавам за някакъв вид писач, български, “съвременен” и т.н., но пък с ръка на лъжичката ще си призная: това е фактор важен, който ме спира да публикувам проза и до днес. Защото кой съм аз, че да си въобразявам разни работи и да се мисля за нещо по-добър от останалите, да пренебрегвам усилията на другите като мен. Вижте, не искам да обидя никой, понеже всеки има право да пише и харесва различни неща. Навярно просто не съм попаднал на онзи писател, който ще заключи в мен вратата на съмнението веднъж завинаги.
Стоян Радулов
Мускетарът Раленков не цепи басма
Призори, в онзи миг между сън и пробуждане,
сякаш мълния мълком те овъглява.
И все още не в себе си, но и вече не в чуждото,
те порязва усещане, че животът минава.
Че зад теб няма нищо, освен купчина грешки.
Като бомбени ями зеят твойте провали.
И се срутва отгоре ти, безосновна и тежка,
невъзможната сграда на живота ти ялов.
И се давиш в завивки и рухнали планове,
вцепенен от проблясъка, че от утре си мъртъв.
А алармата вие ли вие да станеш,
да преминеш деня. И към утре да тръгнеш...
За цепенето на басма
Любовта иска жертви.
Жертвите искат любов.
Подхвърлят си дните сърцето ти
като горещ картоф.
Пепелен, все още черен,
и неразчупен на две.
Ако се сблъскаш с живота си челно,
само страхът ще умре.
Както се казва - приемлива загуба.
За страхове животът е къс.
Той нека си е парабола.
От мене пък - среден пръст.
Мускетарите са мъртви
Аз тъкмо пълнех си лула...
Вратата ми с ритник изкърти
една ужасна новина:
че мускетарите са мъртви.
Внезапно опустя света
и погледът ми се размъти.
Ранено виеше вестта,
че мускетарите са мъртви.
Да продължа, но как, но как...
Сънувах нощем, че пристъпваме
към Ла Рошел... Но беше факт,
че мускетарите са мъртви.
Пречупих шпагата на две,
продадох коня на случаен пътник...
Навярно се превръщаш от герой в човек,
едва когато мускетарите са мъртви.
Стихове Кръстьо Раленков
Още стихове от и повече за Кръстьо вижте тук
Използван е фрагмент от картината "Нощна стража" на Рембранд
По зелените очи на влюбено момче крее Лунгарска
Зелените очи на влюбено момче.
Огромните звезди посипани по нощното небе
и най-щастливата целувка с теб.
Шумящите листа на старата лоза и твоето изпращане.
Червено-бяла мартеница скрита под ревера...
Заключени в сърцето спомени.
Сънувам.
Целува ме отново звездното момче
и пак съм на шестнайсет.
Политаме в небето, а старата лоза ни се усмихва дяволито...
Ех, мое мило хубаво момче!
Стихове Тотка Лунгарска
Съвременни български писатели: Мартин Ралчевски
 |
| Мартин Ралчевски |
"Писането за мен е начин да изразя и споделя чувствата си. Онези чувства и емоции, които често така напират в мен и дори не ми дават покой. - споделя Мартин в едно от многобройните си интервюта напоследък. - Чрез книгите си аз не търся комерсиалното, но се опитвам да предам на читателите своя личен опит в търсенето на истината и щастието. Казвам "личен опит", защото е много важно самия автор да вярва в това, което пише. В противен случай читателят лесно може да усети заиграването със словото и преднамереността в написаното и в крайна сметка да се почувства излъган."
Мартин Ралчевски е роден на 4 март 1974 г. в София. През 1998 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски” с две хуманитарни специалности: география и теология.
"Най-силната емоция в живота на повечето хора, според мен, е когато човек получи положителен отговор на молитвите си - казва Мартин. - Но конкретно най-силният момент досега в моя живот беше в нощта на 1 август 2007 г. Два месеца по-рано бях започнал работа в един от най-престижните бижутерийни магазини на бул. „Витоша“ в София. Собственикът беше изключително деспотичен човек и аз много страдах от това. Почти бях отчаян, защото трябваше да съм щастлив, че има тази рядка възможност да работя на такова място, но аз не само, че не бях, но дори и не знаех какво искам от живота. И тогава, през спомената нощ, изведнъж се пробудих. Стана неочаквано. Тогава съпругата ми ме попита какво искам да правя в този живот. Побързах да отвърна, че не знам, но в следващия момент нещо в сърцето ми трепна и се коригирах, че всъщност искам да напиша книга. И наистина, след тази нощ животът ми стана друг."
Мартин пише първите си книги при възможно най-неприемливите условия, за които може да се досети човек - шофирайки, в паузите по светофарите и задръстванията, пътувайки в претъпкания обществен транспорт, през нощите на кухненската маса, докато всички останали спят... За две години написва първите две книги. През този период става баща за втори път. В началото на 2009 г. емигрира със семейството си във Великобритания, заселвайки се в една от най-хубавите и предпочитани части на страната - графство Девън. Тук той продължава да пише, но вече при много по-приемливи условия от тези в България. Във Великобритания написва третия си роман - „Полубогиня“, който посвещава на дъщеря си.
Избрахме да ви представим ключов откъс от дебютния роман на Мартин Ралчевски "Безкрайна нощ" (2008).
Стоян Радулов
"Eдна древна индийска легенда разказва за ненадминат в съвършенството и мъдростта си индуски монах, който от младини бил посветил целия си живот на една единствена цел – тази да разбере смисълът на човешкия живот. Когато навършил осемдесет години, ненадейно, разхождайки се в гората той срещнал Създателя си, който му се явил във вид на скромно облечен белобрад старец. Индусът веднага разбрал, че пред него стои, не кой да е, а Творецът на всичко. Без да се колебае нито миг той веднага попитал: „Щом ми се явяваш Господи значи, че или е дошъл краят ми или, че Си чул молитвите ми и се решил да изпълниш просбата ми.”„И за двете си прав – отвърнал Господ – тук съм, защото ти се труди неимоверно много през всичките дни, които ти бях отредил на земята с една едничка цел, да разбереш смисълът на творението Ми. Благодарение на твоето неугасващо желание и неспирно постоянство ти се доближи изключително близко до целта си и вече почти знаеш отговорът, затова реших да те възнаградя като ти изпълня едно желание”. Индусът навел поглед, защото било непосилно да гледа Създателя в очите и смирено промълвил: „Аз изживях животът си така както желаех. Придобих мъдрост и знания, каквито едва ли някой на тази земя притежава. Постигнах истинска свобода и спокойствие, за които много хора силно мечтаят, а аз имам от тях в изобилие. Едно нещо обаче не можах да разбера: какво е любовта?”„Това ли е желанието ти?” – попитал Бог. „И да и не – отвърнал индусът, – да, защото това е наистина желанието ми, но и не, защото за да го осъществя бих искал да изживея животът си отново. Ако е възможно, искам да стана отново на двадесет години, но да запазя разума, който имам в момента.”„Всички закони и сили, които познавате вие човеците са Ми напълно подвластни – отвърнал Бог, – но има нещо, което явно все не можете да разберете, и това е, че Съм ги създал за да се спазват, а не за да бъдат нарушавани.”„Значи няма да изпълниш желанието ми?” – натъжено попитал индусът. „Ще ти дам всичко, за което мечтаят хората, но втори живот.., това не мога”. Индусът не отговорил нищо. Той мълчаливо свел глава и смирено зачакал.Бог видял и оценил голямото му смирение както и силния му сърдечен копнеж.„Понеже наистина виждам, че си мъдър, благочестив и достоен човек, ще направя изключение! – казал Той. – Ще те върна на двадесет годишна възраст, но както ти казах преди малко, не всички закони ще пристъпя. Ще те върна шейсет години назад, но без опита и мъдростта, които си придобил по време на живота си.”Индусът се натъжил, защото разбрал, че човек има само един единствен живот за да осъществи мечтите си, както и само един единствен шанс за да познае любовта и щастието... и пожелал да умре."
Мартин Ралчевски, откъс от романа "Безкрайна нощ"
Абонамент за:
Публикации (Atom)