Петър Карапетров - Черновежд – предначинателят на читалище „Виделина“

Петър Карапетров - Черновежд

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Петър Панталеев Карапетров (1845-1903) е известен и с литературния си псевдоним Черновежд. Той е разностранна културна личност през Възраждането - книжовник, мемоарист, публицист, историк, книгоиздател, народен представител.
Учи в родния си град Панагюрище при известните възрожденски учители Атанас Ненов, Марин Дринов и Нешо Бончев. Изучава добре черковно-славянски, руски и гръцки езици.
На 20 години, през 1865 г., е инициатор за създаване на читалище „Виделина“ - едно от първите в страната, и е избран за негов пръв председател
Ето какво е записал в спомените си Петър Карапетров: „Действително аз съм повдигнал мисълта, за да се основе читалище в Панагюрище - родното ми място. Аз съм предначинателят - обстоятелство, което никой не отказва. Ала справедливостта иска да кажем, че ако нямаше хора, които колко годе да се съгласят с мене и да ми помагат за тая нечута дотогава в Панагюрище работа, нищо не бих могъл да свърша сам…“ - и по-нататък изрежда техните имена: „Кръстьо И. Гешанов, Искрьо Цв. Мачев, Рад Ив. Тухчиев (Клисаря), Иван Ст. Джуджев, Марин Ил. Братков, Филип Ст. Щърбанов, Манчо Ст. Хаджиманчев, Иван Н. Маньов, Тодор Цв. Бояджийски, Димо П. Диманов, Стойчо М. Станчев“. Така бива запален духовният фар на будното Панагюрище - читалище „Виделина“. То в скоро време събира около себе си всички интелигентни и будни граждани, и става център на все по-широка и по-разнородна културно-просветна, обществена и политическа дейност. Едни от първите му членове подготвят и възглавяват Априлското въстание.
Петър Карапетров е щедър дарител - подарява първите книги на читалището, а по-късно и цялата библиотека на своя баща.
През 1858-1877 г. Петър Карапетров работи в Цариград като печатар, книгоиздател и журналист. Поддържа тясна дружба с видни родолюбци, сред които Тодор Икономов, Иларион Макариополски и други. По инициатива на Петър Карапетров и със съдействието на Петко Рачов Славейков е уредено през 1870 г. Акционерно печатарско сдружение „Промишление“, на което Карапетров става председател. То издава и списание „Читалище“ - енциклопедия на нашата възрожденска наука и култура. Неоспорима е заслугата на Карапетров и като редактор на вестник „Ден“, излизал в Цариград (февруари 1875 - юли 1876).
Петър Карапетров е автор на ценни материали по българската история и историята на Панагюрище, сред които се отличава „Кратко описание на панагюрското въстание“ (1893) - един от най-достоверните извори за героичните и трагични дни на Средногорската република от 1876 г. Заслужават още внимание неговите „Материали по описание града Панагюрище и околните му села“(1893), „Кратка история на българската черкова“ (1894), календара „Наръчен денослов за 1875 г.“, а статиите му по политически, юридически и исторически въпроси са публикувани в „Сбирка от статии“(1898). Петър Карапетров е деен сътрудник и на редица други вестници и списания. Избиран е за спомагателен член на Българското книжовно дружество (днес БАН).
Петър Карапетров е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.
„…На 23 май 1893 г. Петър Карапетров пише от София на читалищното настоятелство: „Както вас, така и мене ме боли сърцето за читалището и за неговото преуспяване. Аз се съгласих да напечатам материалите за историята на Панагюрище и околията на особена книга. Приходите от нея да бъдат в полза на читалището… Аз желая, щото вие, както сте млади и тепърва имате време за книжовна и научна деятелност, да напишете и самата история на многострадално Панагюрище, което и мене е толкова мило, както и вам… Ако съм жив, аз ще бъда честит да видя труда ви и да се радвам, па - ако ме почетете, да взема и участие в него… Моята цел беше да забележа всичко, щото съм чул, видял и чел за Панагюрище до сега, още от детинството си. А пък на сегашните млади панагюрци - оставям да довършат захванатото от мен и то честно, и добросъвестно…“
В друго писмо той пише: „Може да се мамя, но аз се считам за честит, че изпълних длъжността си към мястото, в което съм роден, което ми е много мило. Никаква материална полза не съм очаквал, нито пък очаквам за това, което по длъжност трябваше да сторя. Аз ще съм нравствено възнаграден, ако един ден сегашните хора, или кой знае кои, признаят, че всичко съм вършил без никакви користолюбиви или славолюбиви цели, и че желанието ми е било да се въздигне на първата си слава и на първото си величие сегашното окаяно Панагюрище.“ (Цитатите са от  статията „Основателят на Панагюрското читалище“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 24 от 25 декември 1965 г.)

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Love.Panagyurishte / Страница за Панагюрище във Фейсбук

Недьо Горинов - на Средната гора високият връх

Недьо Горинов

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Недьо Иванов Горинов (1882-1964) е син на един от най-самоотвержените участници в битката за Панагюрище през 1876 г. - десетникът от Априлското въстание Иван Горинов.
Завършва „Славянска филология“ в Софийския университет през 1904 г. Работи като учител в различни градове на Южна България, а от 1910 г. над двадесет години - в родното Панагюрище до 1932 г., когато се премества в София. След 1944 г. отново за пет години е учител в Панагюрище.
Председател е на читалище „Виделина - 1865“ в периода 1911-1913 г.
Недьо Горинов е личност, отдадена на своята любов - поезията, литературата, историята. Той е инициатор и пръв главен редактор на читалищния вестник „Панагюрски глас“, издаван в периода 3 май 1927 г. - 10 април 1948 г. Заедно с Панчо Шопов е един от активните софийски сътрудници на вестник „Оборище“, възстановен през 1937 г. (излизат само седем броя - продължение на читалищния вестник под същото име от 1903 г., издаван от панагюреца Стоян Власаков).
През 1951 г. Недьо Горинов основава и става пръв председател на литературния кръжок към читалище „Виделина - 1865“. Бил е уредник на къщата-музей „Райна Княгиня“. Той е сред основоположниците на комитета „Бележити панагюрци и Панагюрско“ и един от постоянните негови ръководители.
Недьо Горинов е автор на книгите „Проф. Марин Дринов – животопис, научна и обществена дейност“ (първата биография на бележития панагюрец), „Отражение на Априлското въстание в чуждата поезия“, „Азбучен правописен речник на българския език“. Съставител и редактор е на: „Стоян Дринов. Съчинения. Стихотворения за деца“, „Нешо Бончев. 1839-1939. Животопис и преценка на дейността“, „Нешо Бончев. Съчинения“. Преводач е от немски език и публикува цикъла стихове „Северно море“ от Хайнрих Хайне.
Недьо Горинов написва текста на песента „Над Средната гора високи връх Бунай“ по музика на Петър Спиридонов - една от най-популярните маршови песни на Панагюрище, както и стиховете на химна на гимназия „Нешо Бончев“ по музика на Делчо Радивчев.

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Бунай

На Средната гора
високий връх Бунай
при слънчеви зари
като рубин сияй.
С открито чело
е той любимец наш,
отвред покрит с красив букаш.
Средногорски звуци долитат,
носят се навред по наший край.
Дружно нашите мисли отлитат
към гордия Бунай.
Там на високий връх,
обвит с чаровен плащ,
дружна песен в хор оглася
хоризонта наш.

Автор Недьо Горинов

Стихотворението е включено в юбилейния алманах "Времето е в нас", издание на Литературен клуб "Видалина" към едноименното читалище в Панагюрище, 2017 г., отпечатвано е и във в. "Оборище"

Василий Чолаков - непримиримият панагюрец

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Василий Динчов Чолаков (1828-1885) е изтъкнат книжовник, един от първите български фолклористи и етнографи, библиограф, просветител, непримирим борец за чистотата на православната вяра. Родом е от Панагюрище.
През 1859 г. за пръв път от съществуването на Рилския манастир той съставя „Каталог на запазените ръкописни книги“. Името на Василий Чолаков се свързва с откриването през 1870 г. на „Пирдопския апостол“ - ценен ръкописен паметник, писан на пергамент през ХІІІ-ХІV век, част от фонда на църковната библиотека в Пирдоп.
Събира и записва народни песни, обичаи и умотворения. Предава на Константин Миладинов сто песни от източните части на България, поместени в сборника „Български народни песни“ (1861) на братя Димитър и Константин Миладинови.
През 1865 г. Василий Чолаков е сред инициаторите за създаване на читалище „Виделина“ в Панагюрище. А също така и един от първите сказчици в него, получили голяма популярност сред младите хора. Като учител допринася съществено за развитието на учебното дело в Панагюрище.
Той е автор на брошурата “Описание на село Панагюрище“,  издание на Панагюрското читалище, излязло от печат през 1866 г. в Цариград. Публикува редица статии и в периодичния печат.

С помощта на своя съгражданин Сава Радулов през 1872 г. обнародва в Болград своя капитален труд „Българский народен сборник“ - ценен принос в българската възрожденска фолклористика. 
Василий Чолаков е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Нешо Бончев: "Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти"

Нешо Бончев

Творчеството на Нешо Бончев не е голямо по обем - няколко статии за образователната система, няколко литературно-критични статии, изключително ценната му кореспонденция с Марин Дринов и други видни български възрожденци - и това е всичко. Имайки предвид и краткия период от четири години /1870-1873 г./, през които публикува статиите си, това е несправедливо малко. Несправедливо, защото той е един от най-образованите българи за своето време. Но неговото присъствие във възрожденската ни култура е така внушително, че и днес той се оценява като най-авторитетният литературен критик през Възраждането и теоретик на организирането на българската просвета.
Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в Панагюрище. Семейството на Бончо Бояджията и Лула Арбалиева  имало четири деца: Петко, Иван, Нешо и Ана. Бащата се занимавал с бояджийство и сапунджийство, но умира рано на 35 години, когато Нешо е четиригодишен. Майката полага неимоверни усилия /по думите на Ана Бончева "работила дононощно, за да изхрани децата си"/ не само за отглеждането на челядта си, но и за тяхното образование. Нешо Бончев тръгва на училище на 6 години при големия педагог Сава Радулов, но две години по-късно майката е принудена да го спре поради голямата бедност и ог дава чирак да учи мутафчийския занаят.  [1]
По настояване на новия му учител Атанасий Чолаков, който е възхитен от успеха и поведението на малкото момче, и по съвета на училищните настоятели, които обещали и осигурили материална помощ, майката се съгласила да продължи учението на сина и. През 1851 г. за главен учител е назначен Йордан Ненов; той взема дванадесетгодишното момче при себе си "да му шета и да се учи" и през четирите години, докато е бил в Панагюрище, живял при него, което оказало сериозно влияние на развитието. Учителят изисквал "да чете не само уроците, но и други книги". "През това време Нешо заякна, - споделя учителят - и силно се заинтересува с библиотеката ми, в която имаше книги на разни езици, а най-много на руски, които повече и привличаха вниманието му. Най-много обичаше да чете поетически съчинения. Много беше трудолюбив и изобщо примерно момче. Като че и сега го гледам пред очите си: телесно слабичък, но пъргав, остроумен, сериозен и се носеше с една благородна гордост; аз не го чух през цели четири години нито едни път да празнослови, когато за другите момчета празнословието беше обикновена работа."[2]  По-късно Нешо Бончев и сам започва да припечелва по малко като помощник учител и църковен певец /сестра му пише, че имал чуден глас/. [3]
Нешо Бончев има щастието да се учи при такива бележити педагози и книжовници като Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненков. 
По тяхно време Панагюрското класно училище дава солидна подготовка на своите възпитаници. В него е застъпена широка и разнообразна програма: свещена история и катехизис, землеописание, математика, всеобща история, физика, антропология, естествена история. Особено място е отделено на езиковото обучение - обширен курс по български език /"Българска граматика с филологическо издирване, сравнение със старобългарски" и др./, руски език /"руска граматика, стихосложение, превод на български и обратно, четенье разни сочинения, разговори"/, новогръцки, черковнославянски, сръбски, латински и френски. [4]   Широтата на тази програма едва ли е по силите и подготовката на един учител да бъде преподавана задълбочено, но нейният енциклопедичен характер и характерната и носоченост буди у любознателните младежи стремеж към постиженията на науката и културата, и нагласа за самоусъвършенстване.
Още в тези години двама от учениците в Панагюрското училище се открояват ярко от връстниците си - Нешо Бончев и Марин Дринов. Оттам започва дружбата им и "в течение на годините закрепва и се превръща в голямо и рядко в нашата културна история приятелство, основано на дълбоко взаимно уважение и плодотворно интелектуално сътрудничество."[5]  Още по времето на учението им Йордан Ненов ги прави свои помощници във взаимното училище, а след заминаването му през 1855 г. общината ги кани да заместят временно напусналия главен учител с обещанието да ги изпрати да продължат образованието си. През трите години освен напрегнатата преподавателска дейност двамата усилено продължават самообразованието си чрез богатата училищна библиотека, в която има български, руски и сръбски книги.
През 1858 г., подпомогнати материално от общината и панагюрски граждани, Нешо Бончев и Марин Дринов заминават за Русия. Там Н. Бончев завършва философския клас на Духовната семинария в Киев, а после  и Историко-филологическия факултет в Московския университет със степен "кандидат", защитавайки дипломна работа на тема "Время преобразованы Селима III-го и Турция". Непосредствено след това е назначен за учител по старогръцки в Първа московска гимназия и за проподавател в Лазаревския институт по източни езици.
По това време в Русия творят едни от най-големите умове в руската политическа мисъл и художествена култура. Двадесет-годишният престой на Нешо Бончев там го прави свидетел на забележителни литературни явления. През този период още витаят непримиримият дух на Белински и мощното излъчване на Пушкин, Гогол, Лермонтов; създават най-добрите си произведения крупни писатели като Тургенев, Толстой, Достоевски, Некрасов, Островски, Салтиков-Щедрин. В революционно-демократичната литература се изявяват такива светли умове като Чернишевски, Херцен и Добролюбов. Като прибавим към това широката култура, която получава като студент в Московския университет, и непрестанния му интерес към западноевропейската и старогръцка литература, ще открием корените огромната му ерудиция. Така в литературно-критическото поприще Н. Бончев се явява като завършен литературовед. До появата му в печата културно-критически статии са писали и Каравелов, и Друмев. В оценките си те също се опират на естетиката на руските писатели-реалисти. Но нито един от тях не е разбунвал така духовете, не е разделял така поляризирано литературните среди.
Със статията си "Читалище, повременно списание", поместена през 1871 г. в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, която е сред най-хубавото, написано от него, си спечелва много приятели и два пъти повече врагове. В нея той излиза с ясно и определено мнение за назначението на критиката:
"Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас".
Нешо Бончев е обезпокоен от посредствеността, 
която се шири във възрожденския печат и благосклонността, с която и се дава път, като по тоя начин се насажда примитивен вкус у читателите. Това е опасност, която застрашава да задържи развитието на народа ни във високо-културна нация. Това е тревогата на Бончев. Неговият единствен критерий са най-добрите образци на западноевропейската и руската литература. Взискателността му, макар и малко прекалена, като се има предвид слабата подготовка на нашите писатели, недостатъчно развитото просветно дело по онова време и най-вече липсата на традиция, сочи високото му съзнание за литературата като общонационално дело, като фактор за духовното усъвършенстване на човека. Ботев и Каравело, съзрели най-после в негово лице един категоричен съмишленик, радушно приемат заключенията му.
И още един важен въпрос засяга авторът на тази статия - качеството на преводите. В стремежа си да поднесат на читателите някои знаменити произведения на чуждите литератури в достъпна форма, повечето от преводачите осакатяват художествените достойнства на творбите. Голям познавач на старогръцки език и старогръцката литература, той не може да се примири със слабия превод, който прави Григор Пърличев на Омировата "Илиада", поместен в сп. "Читалище". Н. Бончев прави превод на 225 стиха от песен първа на "Илиада" и ги помества паралелно на превода на Пърличев. Разликата е огромно и Бончев пише: "Който дерзае да се качва на Олимп, той трябва да се просвети духом, да се напои до костите със сладостната Омирова поезия и да не се връща назад с празни ръце, та да ни свири на гайда". Силно засегнат от безпощадната критика Пърличев изгаря превода си.
Нешо Бончев е убеден, че създаването на литературата е дълъг процес, още повече, когато социалните и национални условия не предразполагат към това. Още по-трудно е, когато липсва традиция. Точно в такова положение е българската възрожденска литература. Затова трябва да се обърне поглед към образците на чуждите литератури и преди всичко руските. С рядко проникновение в статията си "Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им" той доказва взаимната връзка на нашата с руската литература. И отново насочва перото си не само към бездарните преводи, но и срещу подбирането от преводачите на слаби произведения. Отново на преден план излиза изключителната взискателност при формирането на художествения вкус у читателите.
Съзнавайки голямата познавателна и възпитателна сила на произведенията на великите писатели, сам се заема с преводаческа дейност. Подпорът на творбите, които превежда и издава - "Разбойници" от Фр. Шилер /1870 / и "Тарас Булба" на Н. В. Гогол /1872/ - подкрепят неговите убеждения. Той се готви да преведе още "Орлеанската дева" от Шилер и "Гьоц фон Берлихинген" от Гьоте, започва да превежда на руски Херодотовата "История", но тежкото му заболяване през 1874 г. попречва на неговите планове.
Три от статиите на Нешо Бончев са посветени на просветното дело: "Да училищата" /1871/, "Две думи за програмата на училището в Плодвив" /1870/ и "Две думи поради програмите на Габровските училища" /1873/. В тях демонстрира не само широка педагогическа компетентност, но извежда на първо място образованието като главен фактор за общественото, икономическото и културно развитие на българите и просперитета на народа. Той е много добре запознат с педагогическите въпроси, както теоретически, така и практически - извън годините на своето учение през всичкото време от Панагюрище до Москва се занимава с преподавателска дейност. Добре познава състоянието на българските училища от посещенията си в родината през 1869 г. и 1873 г., когато навестява и редица градове, редовно следи и публикациите за образованието в българския печат.
В статията "За училищата" Н. Бончев изразява не само недоволството си от състоянието на училищата в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в., но на основата на дълбок анализ на българската обществена действителност поставя остро въпроса за нова уредба на българското учебно дело. Той не оспорва, че съществува остър социален въпрос за прехраната на хората, но не приема това като извинение или аргумент да се оневинява занемаряването на образованието. [6] Съкровено вярва в силата на науката и с възхищение говори за напредъка на естествените науки, виждайки в тях бъдещето на човечеството, а за своя народ - създаването на такива реални училища, които ще доведат до икономическото развитие на страната, до модернизирането на земеделието, до разработването на рудните богатства и т.н. Той пише, че "юношите трябва да изучават най-много ония науки, които са най-потребни в живота... А най-много трябват човеку науки, които го учат как да си варди живота и здравето, да си добива прехраната, да извършва родителските си длъжности. После идват науки, които са потребни човек, като гражданин на едно общество. Най-накрая стоят науки за украшение и забава и на които да се оставя най-малко време."
Нешо Бончев препоръчва например откриването на училища по земеделие в Стара Загора, София и в други "хлебородни места",  за градинарството и копринарството в Одрин, търговско училище в Русе или Свищов, техническо училище в Сливен и училища в Самоков, Пазарджик, Охрид, Солун, Шумен, Търново, Габрово, в които да се изучават науки, потребни за местните нужди и занаяти.[7]  Особено място отделя и на учебните дисциплини, които трябва да се изучават в българските училища - езиците,  историята, естествените науки, математиката, гимнастиката с оглед хармоничното развитие на младежта и на пеенето като изтъква необходимостта от естетическо възпитание чрез музиката и чрез националното ни изкуство изобщо.
Той определя три вида средни училища: класически гимназии, за да се разработи езикът и историята ни; реални училища, които да помагат в подготовката за професията и духовни семинарии, за да се просвети във вярата духовенството ни и покрай него - народът.
За първи път в историята на ново-българската просвета предлага да се създаде общонационален орган за ръководство на образованието - Попечително дружество на българското просвещение, което да се формира на изборен принцип и да бъде утвърдено от османското правителство.
Статиите на Н. Бончев за учебното дело имат широк обществен отзвук и играят значителна, по-точно е да се каже историческа, роля в организирането на учебното дело след Освобождението. Сам М. Дринов, първият министър на народната просвета, признава с благодарност:
"Статията на Бончев "За училищата" е необикновено хубава. Дотогава такава статия не бе се явявала в нашата книжнина. 
Тя напълно и всестранно обсъжда въпроса за училищата. Тя може и сега де се чете с полза и удоволствие не само от учители, но и от управители на народната просвета. С благодарност изповядам, че тя не малко послужи в 1878-1879 г. при изработване първоначалните училищни наредби в политически създадените български области." [8]
И в другите си публицистични статии /"Празникът на тисящелетието на българското кръщение" и "Разсъждения за католишката и протестантската пропаганда"/ Н. Бончев поставя интересни актуални въпроси - за чуждата религиозна пропаганда и верската търпимост и толерантност, за общественото положение на жената, за свободата на културния избор и изяви на младежта и др.
По време на дългото си пребиваване в Русия Нешо Бончев изпитва дълбоки терзания, че не може да бъде напълно полезен на родината си. Пречат му болестите, които се редуват една след друга. През 1866 г. боледува от тиф и едва се отървава от смъртта /даже Райко Жинзифов съчинява надгробно слово/. След две години се оплаква от ревматизъм. А през 1874 г. отслабналият му организъм пада в плен на туберкулозата, заради която от следващата година е принуден да напусне преподавателската си дейност. [9]  За да се лекува и облекчи страданията, прекарва доста време на юг - в Одеса, Мелитопол, Федосия, Симферопол и в последните месеци от живота си - в Москва. Болен посреща вестта за Априлското въстание и започването на Освободителната война, но все пак намира сили и заедно с Р. Жинзифов превежда за руските вестници сведения за положението в България. В последните дни от живота му го навестява панагюрецът д-р Георги Мачев, който му съобщава за освобождението на България. Нешо Бончев посреща вестта със сълзи на очи с думите: "Нине опуштаеши, Владико, дух мой с миром! Благодаря ти, Боже, че ме подържа да видя отечеството, за което толкова години отдалеч съм жадува, свободно!"
Още едно доказателство за хуманните чувства и гражданската му съвест намираме в неговото завещание. Той разпределя спестените с много труд и лишения 4 500 рубли така: 1 000 р. - за пангюрските училища, 1 000 р. на Славянския комитет в Москва, 1 000 р. на сестра си Ана и 1 500 р. за бедни, вдовици и сирачета. От богатата си библиотека отделя книги и за панагюрските училища.

Георги Гемиджиев

Едни от най-чистите и съкровени мисли за Нешо Бончев принадлежат на д-р Георги Мачев:
"Никога няма да ми се изгладят из ума благородните черти на неговия характер, рядката любов и възвишените му чувства към отечеството, както и безграничната готовност да помогне всекиму, който се явяваше при него за какъвто и да било съвет по образованието си, а също и щедростта му да помага материално нуждаещите се ученици..." [10]

Георги Гемиджиев, 
откъс от книгата "Панагюрци вчера и днес" (т. I, 2007)
__________________________
Бележки:
1. Горинов, Н. Нешо Бончев - животопис. - В: Сборник Нешо Бончев. С.,1939, с.5.  ↑
2. Костурков, С. Нешо Бончев. - В: сп. "Учител", г. V, кн. VI, м. февруари 1898 г., с.434 .↑
3. НБИВ, отдел "Специални сбирки". ф. 3, а-е. 1, л.1. ↑
4. НБКМ-БИА. Ф.111, а.е. 1, л. 1. ↑
5. Динеков, П. Нешо Бончев. - В: Възрожденски писатели. С., 1964, с.357. ↑
6. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 67. ↑
7. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 77. ↑
8. Русева, Д. Нешо Бончев. - В: Бележити българи. т. III. с., 1969, с. 538-539. ↑
9. Динеков, П. Пос.съч., с.361. ↑
10. Костурков, Ст. Пос. съч., с. 436. ↑ 

Гемиджиев - един живот не му стигна да опише любимото Панагюрще и хората му

"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм."

Михаил Гунчев

В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ ГЕМИДЖИЕВ (25.X.1942 г. - 14. I.2013 г.)

Георги Гемиджиев

Дългата редица на панагюрските възрожденци,  пламенни и отговорни родолюбци, бунтовници и книжовници, в чието начало са хора като Петър Карапетров - Черновежд, Василий Чолаков и Павел Делирадев, през ХХ век има своето достойно продължение в лицето на деятели като Атанас Сугарев, Лука Меченов, Георги Гемиджиев...
"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм", ще напише след смъртта на последния през 2013 г. неговият приятел и също човек на буквите Михаил Гунчев.
Хилядите страници за Панагюрище и хората му, за историята и местата, написани от Гемиджиев, са плод на голям труд, дължащ се на любовта му към родното място и естественото му любопитство към скритата в спомени и изворни документи памет за миналото. Но, сигурен съм, за да остави ясни следи и послания към бъдещето.
Филолог по образование, журналист и историк по призвание, любител на изкуството, ерудит с аналитичен ум и енциклопедични знания, Георги Гемиджиев има богата житейска и творческа биография. Роден е през 1942 година в Панагюрище, в семейството на Василка и Иван Гемиджиеви. Завършва достолепната за времето си панагюрска гимназия, а по-късно – българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Започва трудовия си път от местния и вече вековен вестник "Оборище", където работи на щат само 2 години, но впоследствие остава до края на земния си път тясно свързан с него като сътрудник. От 1969 г. до 1990 г. е на щатна длъжност като председател на Градския съвет за изкуство и култура; инструктор, завеждащ отдел на Общинския народен съвет и председател на Общинската социална комисия. От 1990 г., в продължение на 15 години, до пенсионирането му е музеен работник.

Георги и Дида Гемиджиеви

Георги Гемиджиев посвещава целия си живот на обществена и научна дейност. Целта му е да покаже приноса на родния си град и неговите най-бележити представители в националния, политически и обществен живот, в науката и културата, както и да формира у своите съграждани естетически вкус и да въпита морални ценности и патриотичен дух.
Автор е на десетки книги и научни публикации, на стотици статии в местния печат на Панагюрище. "Не може да живееш в Панагюрище, без историята на твоя роден град да не е твой спътник от ранна детска възраст. В проучванията ми за миналото магнетично ме привличат миговете, в които откривам нови, недокоснати досега документи и факти", казва приживе Георги Гемиджиев.
Проучванията, които Георги Гемиджиев прави в архивите на Българската академия на науките и Светия Синод, във Военно-историческия музей във Велико Търново, в Националната библиотека "Кирил и Методий" в София, в Народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив, в Държавен архив - София и Пазарджик, му позволяват да натрупа богата информация за Панагюрище.

Георги Гемиджиев работи "с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг"

 Първата му самостоятелно публикувана книга, след многобройни статии и радиолектории, е студията "Панагюрската община от Освобождението 1978 г. до Съединението 1885 г.", излязла през 2005 година. Тя проследява дейността на общинските съвети, кметове и депутати в периода на Временното руско управление в периода 1877 - 1879 г. и развитието на Панагюрската община в Източна Румелия. Оттам насетне списъкът с трудовете му е внушителен: „Никола Белопитов и приятели” (в съавторство с проф. Панчо Дундаров, 2006), „Поглед върху историческите места на Панагюрище” (пътеводител, 2006), „Лирика” (стихосбирка, 2006), „Магията на изкуствата” (2006), „Панагюрци – вчера и днес” (в две книги, в съавторство с проф. Лука Кръстев и Павлина Вайсилова, 2007 и 2008), „История на Панагюрище от Освобождението до 1944 г.” (2009) и албум „60 години ансамбъл „Ралчо Сапунджиев” (в съавторство с Цвятко Ценов и Иван Нинов, 2011). Посмъртно и благодарение на усилията на съпругата му Дида Гемиджиева, излизат още няколко труда с негово съавторство и проучвания: "Панагюрски исторически календар" (2014), "Панагюрище – секрасте, секрасна!" (сборник за Възрожденския период в развитието на града, 2015) и "Речник на панагюрския говор" (2015).
Междувременно в юбилейни научни сборници са публикувани десетки статии на Георги Гемиджиев. През 2003 г. в десетата книга „Духовна култура“, издание на Светия синод на Българската патриаршия, е включена статията му „Свещеник Манчо Джуджев – спасител на Тулчанския препис на Манасиевата хроника“. През 2009 г. Институтът по история на БАН издава сборник по случай 170-годишнината от рождението на проф. Марин Дринов, в който е включена статията на Гемиджиев „Славянските ръкописи, притежавани от професор Марин Дринов, и ролята им в научното творчество“. През 2011 г. Институтът за изследване на изкуството при БАН издава сборника „Културното наследство на Рилския манастир“ във връзка с 540 г. от пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, в който е включена статията „Панагюрище и Рилският манастир“. Същата 2011 г. в сборника „Факти и мистификации в старите текстове“, издание на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“ е поместена статията „Приписки, свързани с Панагюрище и панагюрци, в славянските ръкописи“. С малки съкращения посочените статиите влизат и в сборника "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015).
Пише десетки исторически и краеведчески статии за вестниците "Оборище" и "Време" в Панагюрище. Един от най-хубавите критически материали за литературоведът Катя Зографова от Панагюрище също е негова - публикувана в портал "Литернет".
Както казва за родолюбивите трудове на Георги доц. д-р Юлия Николова: "На читателите - приятен път в тоя отминал, но и толкова близък свят!"

С Катя Зографова по време на представяне на нейна книга в Панагюрище

Затова е естествено, че Гемиджиев е носител на орден „Кирил и Методий” – първа степен - едно от най-високите отличия на българската държава, „за дейност в областта на науката, просветата и културата и за големи заслуги за възпитанието на българския народ“, на три почетни значки за заслуги към Панагюрище (от ОбА, от Ротари клуб и от НДСВ), на юбилеен медал „Георги Димитров”, както и на златна значка „Вечна дружба” за заслуги към побратимения руски град Пятигорск, на медали и значки от конгресите на Българската култура и някогашното движение за Българосъветска дружба.
При подобна активна писателска, съборателска и обществена дйност, Георги Гемиджиев естествено е част и от литературния кръжок, по-късно клуб, към Читалище "Виделина" в Панагюрище. „В кръжока пристъпих през 1975-а – спомня си Георги пред Димитър Дънеков (Стефанов), който подготви книгата-хроника на литературното братство в Панагюрище, - когато се включих в подготовката по издаването на втория му сборник – „Топчето пукна”. От 2000 г. насам при възстановяването на дйността на клуба до кончината си Георги Гемиджиев е неизменна част от живота му. Включително и в събирането на част от архивните материали за въпросния сборник "Дойдох, видях!".
Но да се върнем към правдивата оценка за делото му, която прави приятелят му Михаил Гунчев: "Той (Георги) работѝ като един съвременен Възрожденец, аскетично отдаден, с голи гърди към житейските тегоби и с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг. И неговият яростен работохолизъм не му позволи дори и мисъл за отдих. В главата му се тълпяха и съперничеха десетки идеи за нови и нови дирения из старините на Панагюрище, из достолепието на неговата култура и принос към духовните съкровища на Отечеството. И всичко това – с мисъл за бъдещето! Отдих, обаче, му позволи единствено... смъртта!"
Ето какво споделя и съпругата му Дида в предговора „Белите паметници в душите ни“ към един от сборниците: „За двете години след издаването на „История на Панагюрище 1878 - 1944 година“, високо оценена от научните среди в България и приета с гордост от панагюрци историческа книга, Георги успя да издири и ксерографира със средства на Общината извадки от научни издания, касаещи Българското възраждане. Направи и библиография по темата, но беше много уморен и не седна да пише новата част от панагюрската история. Когато го „пришпорвах“, отговаряше: „Не бързай! Всичко е в главата ми.”

На своята 70-годишнина Георги Гемиджиев е обграден от приятели

На снимката (от ляво на дясно): Михаил Гунчев, Николай Радулов, Манол Панчовски, Таня Симеонова, Николай Немигенчев и (седнали) Георги и Дида Гемиджиеви

Но, оказва се, че когато си устремен към съзидание и творчество, твърде вероятно е един живот да не ти стигне. Както се случва с Георги.
Прочее, ако не беше тъкмо Дида, нямаше да резберем никога за поетичния талант на Георги.
Но вярната съпруга събира ръкописите на лирическите му творби и с материалната помощ на колеги и приятели, обединени от Секретаря на Общинска администрация Иванка Димитрова, подготвя издаването на стихосбирката "Лирика" (ИК "Кънчев и сие", София) тайно от скромния автор, притеснен да се афишира като поет. В последния момент, разкривайки "заговора", Георги Гемиджиев редактира стихосбирката и тя излиза през 2006 г. - любимо, настолно четиво, към което често се връщам. Повече за поезията на Георги прочетете тук.
Абсолютно съм съгласен с хората, работели тясно с Георги Гемиджиев и сътрудничели си с него в единодушната им оценка, че до сетния си дъх той остава ярък пример за невероятен интелект, пословично трудолюбие и обич към родния край. Пример за доброта и човечност.
Затова ми се ще да завърша този кратък очерк за Георги отново с думи на Михаил Гунчев (нали с него започнах): "Един връх може да се оцени колко е висок, когато се изкачиш на него, или когато се отдалечиш достатъчно от него. Върхът Георги Гемиджиев е безпощадно труден за изкачване, затова ни остава втората възможност. Да се отдалечим, за да го обхванем в цялото му величие! Ако пък приемем алегорията на един друг образ – водата, то, уверен съм, водата в животворния кладенец, който сътвориха за Панагюрище двамата Гемиджиеви, няма да пресъхне никога! Пантеонът на безсмъртните дела за Панагюрище прие и съхрани за вечни времена техните книги." 

Събра и редактира Стоян Радулов
______________________________

Източници: 

• Авторските книги на Георги Гемиджиев, споменати в текста.
• Отзив на Михаил Гунчев за Георги Гемиджиев при излизането на "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015), публикуван в групата на "Чат-пат" във Фейсбук.
• Блогът, посветен на Георги Гемиджиев.
• Публикации в "Чат-пат" с етикет "Георги Гемиджиев". 
• Използвани са снимки от личния архив на автора и от архива на сем. Гемиджиеви.

Лука Зумпалов - юрист по образование, музикант по душа

Лука Зумпалов

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Лука Георгиев Зумпалов (1893-1980) е пионер на музикално-сценичното изкуство в Панагюрище и изявен културен деятел от началото на 20-те години на XX век до 1948 г. Участва като доброволец в Първата световна война, след която през 1920 г. завършва специалност правни и държавни науки в Софийския университет. Работи като адвокат, след което е назначен от Самуел Читджиян за управител на новооткритото от американски предприемачи предприятие за персийски килими в Панагюрище. След 1939 г. сам става индустриалец.
Лука Зумпалов заема достойно място в историята на Панагюрище, развивайки широка културна, обществена и издателска дейност.
Четири пъти е избиран за председател на читалище „Виделина - 1865“(1923-1925, 1928, 1934, 1939-1940 г.). Ръководител е на градския струнен оркестър, постановчик и диригент на оперети, редактор на вестниците „Панагюрски глас“ и „Оборище“, издател и редактор на вестник „Панагюрски вести“.
Като диригент на оркестъра при Градското музикално дружество „Средногорски звуци“ заедно с ученици от прогимназията и Педагогическото училище той поставя през 1927 г. първата музикално-сценична творба в Панагюрище - приказната оперета „Снежанка“.
По негово предложение през 1928 г. се поема инициативата за изграждане на театър-паметник, читалище-музей „20 април 1876 г.“, след което участва най-активно по нейното осъществяване.
Следват забележителни изяви в десетилетието 1930-1939 г., на които Лука Зумпалов е диригент или ръководител, сред които: оперетата „Вълшебният кладенец“ и „Скитникът циганин“, приспособена за местните сценични и музикални условия от него, която се радва на неимоверен успех през 1931 г.;  оперетата „Соня“ (1932); украинската оперета „Наталка-Полтавка“ (1939) по музика на Микола Лисенко и постаовяна няколко пъти - тя е изключително постижение на местните самодейци.
Представените оперети „Илка“(1935) и „Янош Хусарят“(1944, 1948) са по негова музика, а либретата им са дело на Дойчо Бучаклиев, разработени по разкази от руски автори.
Хубавото е, че Лука Зумпалов има своите достойни наследници. Неговият син Евгени Зумпалов (1927-2004) е преподавател от 1956 г. в Детската музикална школа, а по-късно неин директор до 1988 г., когато се пенсионира. В знак на признателност, тя носи неговото име. Внучката на Лука Зумпалов - Веселина Зумпалова-Ралчева - е завършила музикална консерватория, и също е талантлив музикант и диригент, изявен културен деятел и общественик. Избрана е за председател на Общинския съвет в Панагюрище (2011-2014).
Лука Зумпалов е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Георги Шопов носи идеологията на Толстой с жар

Редактори и сътрудници на сп. "Възраждане": прави - Добри Юруков, вторият - неизвестен, Христо Досев; седнали - Стефан Андрейчин, Илия Стефанов, Георги Шопов.

134 години от рождението на издателя, публицист и толстоист Георги Шопов се навършват на 5 февруари 2014 г. Било е 1880 г., в Панагюрище.
Като убеден пацифист, още от млад той прегръща идеите на толстоизма и ги прокарва усърдно в България.
През 1900 г. Шопов бил войник в София. На 24 април го пуснали в отпуск, той съблякъл войнишките си дрехи и ги пратил на ротния с едно писмо. В писмото пишел: "Господине, на 15 февруари т. г. постъпих в казармата да изпълня войнишкия си дълг. Но против кого ще воювам? Против ония ли, които по образ и подобие са като мене, които са творение на същия създател, на който съм творение и аз? ...Аз воювам против злото в света и оръжието ми е добрите дела и примерният живот... Заявявам ви, че съм свободен човек и че в казармата нямам работа..."
Внукът му Нейко Хантов, както и изследователят Васил Стефанов пишат, че Шопов преди това чел с "луд възторг книгата на Толстой "Какво трябва да правим".
Както и се очаква, арестували Шопов, последвали "изпитания, мъчения и побоища". Сетне го осъдил военен съд.
Вдигнал се шум, вестниците публикували речите му, а общественикът ни Найчо Цанов написал за него във видинския вестник "Народен лист". Вестникът попаднал по-късно в ръцете на самия Толстой, който се заинтересувал от случая.
Между Шопов и Толстой възникнала преписка. Известни са поне две писма на великия писател до Шопов. "Гдето са ви осъдили не за отказването ви да служите във войската, а за неизпълнение на войсковите заповеди - те винаги така правят. И няма какво друго да правят. И аз истинно ги съжалявам... Те чувстват, че против тях е истината и Бог и се хващат за всичко, за да се спасят, но техните дни са преброени..." - пише му Толстой.
Шопов, разбира се, излязъл от затвора, но влезли други, по същите причини - отношение към пушката и заповедите.
След това издателството на Георги Шопов ще обнародва повече от 30 книги на Толстой. Шопов води и десетгодишна безуспешна борба с бездушието на чиновниците при фалита на издателството. Пише две книги за Толстой, посещава Ясна поляна. След смъртта му неговият съратник Йордан Ковачев публикува във в. „Литературен глас“ некролог, в който се казва: „Обикнал и направил своя идеологията на Толстоя, той я понесе с всичкия жар, на който бе способен... Навсякъде той носеше ентусиазъм и вяра“. Като цитираме тази оценка на един толстоист за друг, подчертаваме, че тези думи важат и за живота, и за делото на всички последователи на толстоизма в България...
А сред тях са още такива, които тогавашният периодичен печат нарича „апостоли“: Сава Ничев, Стефан Андрейчин, Христо Досев, Димитър Жечков и Ташко Коматов. Известният поет Николай Лилиев също е считан за техен съмишленик. Издава се вестник „Възраждане“, основава се Български вегетариански съюз, създават се толстоистки комуни като тези в Алан Кайряк и Мечкюр...

Стоян Радулов
 

Лев Николаевич Толстой

Предупрежденията на Нешо Бончев са актуални във века на глобализацията

През февруари 2018 г. ще се навършат 140 години от смъртта на големия и първ български литературен критик и будител от епохата на Българското Възраждане - Нешо Бончев. Той не е така известен, както някои негови съвеременици като Христо Ботев, Любен Каравелов, Васил Друмев, Добри Войников, Марин Дринов. Причина за тази забрава вероятно е ранната смърт, която прекъсва творческата му дейност твърде рано в навечерието на Освобождението. Независимо от това, неговото оцеляло литературно наследство е оставило трайна следа в развитието на българската култура.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в борческия град Панагюрище в много бедно семейство. Eдва пет годишен постъпва в панагюрското училище, където получава всичко, което тогавашното образование би могло да даде: широка култура, запознаване с руската култура и с хуманитарните науки. Като ученик прави силно впечатление със своите способности. Тук се сприятелява с Марин Дринов, бъдещия голям учен историк. По молба на неговия съгражданин В. Чолаков, който е в Русия, младият Бончев започва да събира песни и приказки, които публикува през 1884 година в „Периодическо списание”, една част от които влизат в известния Миладинов сборник, други са публикувани в български и руски списания. Мечтата му да продължи образованието си се сбъдва и след като събира необходимите пари, заедно с Марин Дринов заминава за Киев, където завършва философия в тамошната духовната семинария. Но още тогава се разболява. През 1862 г. постъпва в московския университет. След като завършва филологическия факултет е назначен за учител по старогръцки в първа московска гимназия. Здравето му се влошава и едва не умира от тиф. През летните ваканции на 1869 г. и 1873 г. се връща в Българско, но не намира подходящо учителско място. Не е по силите му да остане.
Творческият му подем е в периода 1870-1873 г. Пътуванията до Българско стават източник на много идеи, свързани със състоянието на образователното дело в Отечеството. Обнародват се статиите му: „Две думи за програмата на училищата в Пловдив“, „За училищата”, „Две думи поради програмите на габровските училища”.  Извършва преводи на: ”Разбойници” от Шилер, „Тарас Булба” от Гогол, първа песен от „Илиада”. В органа на книжовното дружество „Периодическо списание” излизат литературните му статии: „Читалище, повременно списание”, „Класическите европейски писатели и ползата от изучаването на съчиненията им”, ”Гогол, животът и литературните му дела”.
С творческите си изяви скоро Бончев става неоспорим авторитет. Таланта му веднага прави силно впечатление на Константин Иречек, а Васил Друмев го моли за литературни съвети. За целите, които си е поставил, Н. Бончев пише: ”Мъчно е това, че от една страна не трябва да понижаваме височината на научните истини, а от друга, да мислим постоянно разбират ли ни читателите”. Основната негова грижа е да се поднася на читателите лесно разбираем текст на статиите.
Заболял от туберкулоза през есента на 1874 г., той бързо губи сили и не може да пише. Лечението му в Ялта и Одеса не подобрява здравословното му състояние. По време на Априлското въстание у нас, той е на легло и съжалява, че не може да помага. Интересува се за събитията в Българско. Превъзмогва болестта и превежда за руския печат съобщения за развоя и потушаването на въстанието, за жертвите... На легло посреща и началото на руско-турската освободителна война през 1877 г. Над окачената над леглото карта със знаменца той отбелязва настъплението на руските войски. Връща се в Москва през лятото на 1877 г., здравословното му състояние се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира далече от току що освободената си родина, без да вкуси от сладостта на победата, когато би бил най-полезен и би й служил най-активно.
На културната общественост в България Нешо Бончев става известен най-напред със статии на обществени и икономически теми. Неговите възгледи най-точно са изложени в статията „За училищата”, печатана в „Периодическо списание” през 1871 г. в края на 60-те и началото на 70-те години, когато започва голямото активизиране на просветното движение в Българско. Н. Бончев поставя на дневен ред острия и много важен според него проблем за реорганизация на образователната система. Актуално и днес звучат неговите думи: ”....помним добре, че хлябът и учението, гладът телесен и гладът духовен са яко свързани помежду си, па кога се решава един от тях колко-годе за света, облекчава се решението и на другия”.
За значимостта на неговите публицистични възгледи говорят и фактите, че по това време никой друг, освен Ботев и Каравелов не разглежда българските обществено- политически социални и културни проблеми на фона на проблемите в Европа. Според Бончев целта на средното образование е преди всичко да развие ума, мисленето на учащите се и да ги подготви по този начин за реалния живот. Интерес представляват неговите актуални идеи за хармонично развитие на децата, за изучаването на пеенето и на физическото възпитание, за съчетаване на образованието с физическия труд. Неговите идеи и принципи за преустройство на образованието залягат в основите на просветното дело в освободеното отечество.
Неговият стар приятел министърът на просветата и културата Марин Дринов дава висока оценка, като пише: „...такава статия не бе се появявала в нашата книжнина... Тя може и сега да се чете с полза и удоволствие не само от учителя, но и от управители на народната просвета. Тя послужи в 1878 - 1979 г. при изработването на първоначалните училищни наредби в политически създадените български области”. Съгласно източниците, цялото негово предложение за преустройството на училището е ”не само цел, а преди всички средство, част от неговия голям план за насоките в българското културно развитие”. В преустройството на образователната система Н. Бончев вижда един от основните и важни пътища за преодоляване на стопанската и културна изостаналост на българите, следствие на която е нахлуването на чужденци и чуждото влияние в България: „Нима не видим - пише той - че точат зъби на нашата земя и немци и французе, и енглезе? Уж я бранят, а все гледаш тям джебовете пълни с пари, те изсмукват из нея сока, а ние се облизваме... Па няма и да се сетим как ще станат господаре в нашата бащина земя, а ние слуги техни!” Предупрежденията на този талантлив публицист са били забравени от политиците в младата новоосвободена държава. Те звучат актуално и днес във века на Глобализацията.
В една от статиите си Н. Бончев засяга проблеми, свързани с католическата и протестантска пропаганда сред населението в България. Той остро осъжда ония, които изоставят православието. В критиките си засяга и проблеми, свързани с положението на жената, с установените традиции и нрави, при които жената се трактува като робиня, работно животно: „Горката българка, на всяка стъпка видиш диря от нейната безценна работа. Навсякъде я срещаш, че все шъта и пее, па се никога не оплаква”.  Приветства новите явления: „Жената се събуди и иска и тя да стъпи в новий живот, тая горда орлица зачу огън в гърдите си, погледни, разпуща веке криле. Хайде да видим как щеш да я удържиш да не хвръкне.”
Литературните статии определят Н. Бончев като първият български критик. Той е принуден да разяснява основни понятия, за да бъде разбран от напълно неподготвената си читателска публика. Специалистите го определят като ученик на Белински в областта на литературната естетика. Бончев цени най-много тези литературни произведения, които ”вярно и художествено отразяват живота на народа”. Възхишава се от изобличителната сила на Гогол. Произведенията на руските писатели реалисти за него са високи образци на художествено майсторство. Според него българският читател трябва най-напред да се запознае с литературата на древна Гърция и Рим, италианската литература от средните векове, английската, френската и немската, като изтъква изключително важната роля и значение на руската литература за българите.
Пише критични статии за някои автори, които от своя страна го обвиняват като критик в „надменност, прекомерна острота, непознаване на условията на работа в България”.  Според специалистите, резкостта на оценките на Н. Бончев е следствие от неговото голямо желание да се поднася на българите истинска висока култура, а не полуграмотни творби. Неговите критични възгледи поставят „началото на традиция за към културните дейци”, която е била твърде важна за времето, когато са се поставяли основите на българската национална култура. Н. Бончев критикува Григор Пърличев за лошия превод на ‘’Илиада”, т.е че е направил ”По-скоро свое произведение по Омир, отколкото превод”. Специалистите оценяват тази негова критика като заслуга, тъй като се поставя край на широко разпространената практика в България за побългаряване на известни руски произведения, макар че около 70-те години то е изиграло определена положителна роля, но е дошло време на точните преводи.
Нешо Бончев е един от най-значимите и изтъкнати възрожденски творци, писатели, публицисти, критици. Много от неговите възгледи, критични становища и идеи звучат твърде актуално и днес в наше време. Макар и малко позабравено, името на Нешо Бончев остава да свети ярко във възрожденската ни летоппис.

Текст д-р Богомил Великов Колев, кореспондент на в. „България“
Материалът е подготвен, като са ползвани различни исторически и литературни източници, проучвания и изследвания от книжен носител.

Будителите като самоотвержени воини ни водеха към просвета, към свобода и към култура

 "Да си буден, когато измамен светът заспива;
Да си смел, когато овластен страхът тронува;
Да си силен, когато невежеството се надсмива,
и простиш, когато враг на твоя бряг гостува!
Тогава непобедена ще бъде твоята ръка
и с тебе Път надежден ще ходи хорската съдба!"

"Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски, за празник на българските будители. Това е празник на големите българи и стремежа им да се обединят всички усилия в прослава на българския народен гений. Отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народно просвещение и културни идеали.
Министър Стоян Омарчевски, 1922 г.

Първото честване на народните будители става на фестивал в Пловдив през 1909 г. Всепризнат патрон на българското будителство е Йоан Рилски почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество.

Почитани са и много други будители, които народът канонизира като светци в своята историческа памет. Така през 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски по инициативата на група интелектуалци, сред които Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил. Манолов, Христо Цанков – Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска и Елена Снежина, внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. На 31 октомври 1922 г., излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците и неделната почивка. Цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г. Три години след подписване на Ньойския договор българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи. Но през 1945 г. честването на празника е отменено от комунистическия режим. След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на професор Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“.
"Чат-пат"

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.