Ретро история: за първите фотографи в Панагюрище

Иван Зографски с жена си Цвета, 1875 г., Панагюрище. Между двамата има „фотографическа машина“, наличието на която не е случайно

Първите фотографи, поставили началото и популяризирали фотографията в България, освен Анастас Йованович, са: самоковлията Анастас Карастоянов и впоследствие неговите синове Иван и Димитър – династията Карастоянови, издигнали се до придворни фотографи след Освобождението; Тома Хитров от Ловеч – също възрожденец и революционер; Георги Данчов – Зографина от Чирпан – художник и революционер, съратник на Левски и считан за автор на най-точния портрет на Апостола; Иван Доспевски – художник, също от Самоковско, син на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува; Иванчо Зографски от с. Мирково – художник и автор на „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище, автор на четническите знамена на априлци; завършилият в Киев художник Стоян Каралеев от панагюрското село Баня, който рисува лъва и другите символи на знамето на априлци; Никифор Минков от Карнобат, който е автор на единствения портрет на майката на Христо Ботев – Иванка, и създава възстановки на Априлското въстание и Освободителната война, панорамни снимки и пр., като поставя основите на фотоесеистиката и фоторомана в България.

Ще ми се да обърна повече внимание на фотографското дело на Иванчо Зографски (1835 – 1900) и на Стоян Каралеев (1845 – 1893). Но данните са изключително оскъдни. Двамата не са си водили дневник кого и кога са снимали, макар Каралеев да е оставил писмени спомени. В архивите на фонда на Историческия музей в Панагюрище обаче са съхранени множество снимки от годините отпреди въстанието на панагюрци и сюжети от Панагюрище. Далеч съм от мисълта, че всички тези произведения до едно са дело на Зографски и Каралеев, но много от тях със сигурност са. Доказателството – на една от снимките на самия Зографски с жена му Цвета помежду им знаково е разположена стара „фотографическа машина“. А и кой ли друг би могъл да снима семействата на панагюрските първенци – като Дринови в Панагюрище и Тренчеви в Баня. Някои от тези стари фотографии са дарени или открити в къщата на Найден Дринов – както знаем, активен участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в Панагюрище. А знаем, че самият Иванчо Зографски също е един от активните участници в подготовката на въстанието.

Райкя Попгергьова (Райна Княгиня) със съученички в Панагюрище, 1867 г. Бъдещата Княгиня е четвъртата отляво надясно на втория ред, непосредствено до своята учителка Стойка Дудекова

Иванчо Зографски обаче не е от Панагюрище. Роден е през 1835 г. в село Мирково, недалеч от Златица, като Иванчо Стоянов Папазов. Като млад той бил ученик на дебърския майстор Давид Георгиев – Зограф. Давид пък се преселил в Мирково от Цариград. Според Асен Василиев (Български възрожденски майстори. София, Наука и изкуство, 1965) Давид Георгиев е „способен и съвестен майстор, чиито икони се отличават с изискан колорит“. Дълги години в Мирково той имал много ученици от околностите. Техни произведения и досега могат да се видят в църквите в Челопеч, Макоцево и Панагюрище. През 1850 г. Давид изрисувал стенописите и иконите в църквата „Свети Димитър“ в Мирково, които за съжаление били замазани през 1894 г.

Павел Бобеков, ок. 1875 г.

Днес от изследоветеля на Панагюрище Лука Меченов знаем, че освен Лековата къща някои икони в панагюрския катедрален храм „Св. Георги Победоносец“ също са изписани от Иванчо Зографски, както и композицията „Тайната вечеря“ в храм „Свето Въведение Богородично“. Той изрисувал много такива обекти не само в Панагюрище, но и в Стрелча, Копривщица, Карлово, Калофер. Малко от тях обаче са оцелели до днешно време.
Прочее, както отбелязва Зафер Галибов в своята прекрасна книга „Светлописите“ (София, изд. МФ „Фотографски музей“, 2017), посветена изцяло на развитието на българската фотография, Иванчо получил знаковата си фамилия след продължителното си обучение и усъвършенстване в изкуството на стенописа в Зографския манастир на Света гора. Оттам Иванчо Зографски се завърнал в родното Средногорие.
При престоя си в панагюрското село Баня се оженил за местното момиче Цвета. После с нея се преместили да живеят в Панагюрище, където взимат дейно участие в подготовката на Априлското въстание. В къщата им отсядат революционерите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други, провеждат се заседания на революционния комитет. Иван Зографски изписва буквите „Свобода или смърт“ на главното въстаническо знаме. А под неговата четка и подпомаган от съпругата си Цвета, се родили 12 малки въстанически знамена, предназначени за четите (стотните) в района на Панагюрище. Всяко знаме било за различно селище в района (№ 10 за Оборище, № 11 за Поибрене, № 12 за село Баня). Другите знамена били за въстаниците от Бъта, Мухово, Петрич, Смилец, Свобода, Попинци, както и за четите на Орчо войвода, Крайчо Самоходов и Ильо войвода...

Портрет на Стоян Каралеев, неизв. г., Панагюрище 

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г. двамата съпрузи Зографски били арестувани за революционната си дейност и изпратени в Пловдивския затвор. Там Цвета, която се проявила като една от многото юначни жени на Панагюрище, била затворена заедно с Райкя Попгергьова – Райна Княгиня в обща килия в Пловдив. Баненката проявила „велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима“, благодарение на което Райна успяла да оцелее при мъченията.

Стоян Иванов Каралеев от панагюрското село Баня пък се оказал най-верният последовател на своя батко Иванчо Зографски. В своите статии изследователят на Панагюрище Атанас Сугарев (Из близкото и далечно минало на Панагюрище. Сборник, 2014 г.) ни разкрива как, запален от изкуството, Каралеев завършил Художественото училище в Киев. От Русия, където изучавал също и фотографско изкуство, той донесъл в България фотографски апарат – скъп спомен от неговите покровители. Фотографската си дейност този „прекрасен“ фотограф успял да развие в много от случаите със съдействието на своя учител по иконопис Иванчо Зографски. Тези сведения Сугарев открива в дневника на Каралеев, който се пази в музея на Панагюрище. В него художникът и фотограф от Баня дава подробни сведения за пребиваването си в Москва през 1878 г., където отива да купи фотографска камера, обективи и химикали, както и други подробности за фотографията по него време.

____________________

© Стоян Радулов, откъс от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1.

Книгата може да бъде открита в книжарниците в Панагюрище, както и в системата на "Български книжици"
Друг откъс от първия том на изданието четете тук.
Светлописната летопис на Панагюрище - за книгата на Радулов от Катя Зографова.
Късометражен филм за старо Панагюрище гледайте тук.

Харесайте и следете страницата Ретро Панагюрище във Фейсбук!

Как Ретро Панагюрище събира стари кадри, картички и истории

Ретро Панагюрище влезе и в БНР

Из Ретро Панагюрище или как започнаха да ни пазят здравето

Откъс от документалната книга

"Поздравъ отъ Панагюрище", том 1

с автор Стоян Радулов

Серия снимки на сградата на Третостепенната държавна болница в Панагюрище от 1935 г., размери – 14/9 см, част от албум. Държавен архив – Пловдив, фонд 35К, опис 1, а.е. 31, л. 46. На останалите снимки ще виждаме още лекарски кабинет в нея, една от стаите, както и парка към лечебното заведение тогава. Медикът на част от кадрите вероятно е д-р Иван Мухлев, управител на лечебницата по това време

§§§
Чудесни и показателни снимки от 1935 г., от които пред очите ни оживяват сгради и хора. Ето как, значи, са изглеждали Държавната болница и Общинската здравна служба тогава – все неща, които вече не съществуват. Защото на 2 май 1979 г. в Панагюрище е открита новата сграда на Районната болница. Тя е построена за осем години, на площ от 1400 кв.м и осем етажа. Тогава старата болнична сграда за известно време се ползва за болнична аптека, после за склад и накрая е съборена.
На 31 март 2014 г. преобразуваната междувременно в общинска МБАЛ „Събо Николов“ е приватизирана, а собственик на 90 % от капитала става създаденото инвестиционно дружество „Асарел Панагюрище Здраве“ ООД. След модернизация и разширяване болницата в Панагюрище е преименувана на МБАЛ „Уни Хоспитал“ ООД. Сградата е открита след основна реконструкция на 11 юни 2016 г. На 2 май 2017 г. Министерството на здравеопазването официално акредитира новата Многопрофилна болница за активно лечение за срок от пет години.
Но, както се досещаме и от снимките, историята на лечебното дело в Панагюрище е много по-отдавнашна. Ще го потърсим още 50 години преди това.
Първото временно лечебно заведение в Панагюрище било дело на мисията на лейди Странгфорд, която след потушаването на Априлското въстание устроила в Дудековата къща болница с двадесет легла и медицински персонал. Днес тази къща е част от комплекса на Исторически музей – Панагюрище.
Непосредствено след Освобождението в града се завърнал току-що дипломираният д-р Георги Мачев. Той донесъл със себе си свежи идеи за организацията на медицинското обслужване и бил назначен за околийски лекар. С малко прекъсване Мачев останал в Панагюрище до 1885 г.
Създаването на постоянна болница в Панагюрище започнало през 1884 г. по идея на Благотворително дружество „Свети Пантелеймон“ и местната управа. Целта се осъществила чрез събиране на средства от населението. През 1886 г. недовършената постройка заедно с терена били подарени на държавата, което довело до отварянето на панагюрска Държавна болница с 20 легла през 1892 г.
До 1 юли 1922 г. околийският лекар изпълнява длъжността и на болничен лекар. След тази дата Околийската здравна служба и управлението на болницата се разделят, но само до 1932 г., когато пак са обединени. Дълги години болничният персонал се движи около цифрата 6 – 7 човека, а Общината не може да си позволи да разкрие щат за градски лекар. Все пак и това се случва.
От 1897 до 1919 г. длъжността „градски лекар“ са заемали: д-р Кереазопулод, д-р Коюмджиян, д-р С. Неделева, д-р Иван Марков, д-р Велко Королеев, д-р Йордан Митрев, д-р Тодор Харалампиев и д-р Петър Андреев. Ат 1920 до 1944 г. постоянно в Панагюрище работят трима лекари – д-р Александър Лахневич, д-р Иван Мухлев и д-р Петър Дееничин, които в различни времена се разменят на трите медицински длъжности – „околийски лекар“, „болничен лекар“ и „градски лекар“.
В ново време, с решение на Общинския съвет в Панагюрище от септември 2000 г., Общинската болница започва да носи името на Събо Николов (1870 – 1959). Този родолюбив панагюрец е първият български ротарианец – един от многобройните ни емигранти в САЩ, който забогатява и завещава на панагюрската болница фонд в размер на 10 000 долара. Още приживе обаче Събо Николов подпомага лечебницата. При визитите си през 1928 г. и 1934 г. закупува за нея инвентар, парна дезинфекционна машина за извършване на пълна дезинфекция на сградата и бельото, гинекологичен стол и оборудване, друга медицинска апаратура. Днес негов паметник, изграден от Ротари клуб – Панагюрище, се издига в Градския парк, недалеч от спортната зала „Арена Асарел“ и езерото с пеещите фонтани.

В двора на Държавната болница през 50-те г. на ХХ век. 
Личен архив на Генка Лука Чардакова, снимката е споделена в страницата „Ретро Панагюрище“ във Фейсбук. „Долу вдясно, седнала, е баба ми Гена Чардакова – дългогодишен санитар в болницата – разказва собственичката на снимката. – Кръстена съм на нея. Била е голям кръводарител. По нейни думи, както казваше: „Издавала съм един котел кръв!“. Над нея е медицинската сестра Мария Калоянова. Долу в средата е медицинската сестра Ангелина Куйкина (Анжела), а вдясно от нея, без касинката, е домакинът счетоводител на болницата Мария Перфанова. На снимката са още медицинската сестра Пена Мърхова, както и д-р Вакарелов – отличен специалист по вътрешни болести.“ 

Още за изданието и автора - тук. 

Фотописи: Тотка Лунгарска по пътя към младата трева

Тотка Лунгарска (Тони) е родена в Панагюрище през 1961 г. и се оказва страстна любителка на изкуството. Пише стихове от 12-годишна. Публикува предимно в местния периодичен печат, редовен автор на "Чат-пат".
Първата й самостоятелна стихосбирка "Пеперудени целувки" се появява през 2014 г. Поетесата Дарина Дечева нарича поезията на Тотка „стихове-импресии”. „Признавам, аз не мога да пиша импресии, но страшно много обичам да ги чета”, допълва тя. Но поетичните бисери на Тотка са не само красиви картинни импресии. В много от тях се усещат аромати, вкусове, конкретни състояния и случки, които пренасят читателя в друг, и същевременно познат, но далеч по-красив и желан свят, населен от самодиви, приказни същества и проектираното авторово аз, копнеещо да споделя този свят с другите.
Тотка е член на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище от създаването му през 2000 г. „Участието ми в дейността на Клуба е удоволствие и чест за мен – споделя по повода тя. – А най-приятни са ми миговете преди издаването на единствения по рода си вестник “Чат-пат”. Толкова весела и толкова непринудена атмосфера!... Вярно, че го издаваме чат-пат, но затова пък - винаги на ниво...”.

Стоян Радулов

Михаил Караиванов - новият член на резервата и на защитената територия на литературата

Добра новина. Още един млад човек от Панагюрище пристъпи смело и навлезе в границите на резервата, където днес е натикан играещият човек — homo ludens, мислещият човек, културният човек (За справка - Йохан Хьойзинха, Кант и Шилер). Той си е избрал защитената територия на литературата. Това обаче не означава, че пътечката из нея ще му бъде лесна или всякога приятна. Надявам се очакванията му да са други.

Това е Михаил Караиванов, който е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Навярно ви е познат покрай местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател".
И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Засега на стихове. Прочее, някои от тях се превръщат в текстове за песни на групата. Започва и да ги публикува в създадената от него страница във Фейсбук - "Изгубени в думите", където се изявява под псевдонима Максим Близнашки. Така естествено стига и до идеята за стихосбирката “Зависимост” (2016), която се очаква да излезе от печат в края на март - началото на април т.г.
Междувременно електронното списание "Литературен свят" публикува 21 стихотворения и поетични миниатюри от Михаил Караиванов в мартенския си брой. Те ще са част от дебютната му стихосбирка "Зависимост". В тази връзка Михаил благодари на главния редактор на списанието Георги Ангелов. "Той оцени творчеството ми и ме мотивира много за в бъдеще", сподели сред приятелите си в социалната мрежа Михаил Караиванов.
Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.
Останалата част от историята тепърва ще се пише.
Така че - да честитим на новия член на резервата с подобаващи поздравления. И с пожелания за здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката.
Стоян Радулов

ПОЕТИЧЕН ДЕБЮТ

Страницата за поезия "Изгубени в думите" във Фейсбук следете тук
Всички стихове на Михаил Караиванов в "Литературен свят" вижте тук
Анонс за представянето на дебютната книга "Зависимост" и още стихове четете тук

Фотография: Снимането като бягство към себе си или... Моника Димитрова

"Чат пат" представя фотографии от Моника Димитрова

Слънчевото петно на стената....

Крайчеца на нечия усмивка....

Вързаната спретнато коса....

Нечий плах поглед...

Моменти...

показващи колко "дълбоко" стига погледът ни...

Това е за младата Моника Димитрова фотографията. Или поне част от нея.
Нейната първа самостоятелна изложба - „Едно лице - много истории ” е през 2012 година в  Панагюрище. А през месец  декември 2014 година съвместно с други фотографи  стартира благотворителния проект „Надежда през обектива”, за който може да научите повече и от тук. Засега фотографията е може би само хоби - Моника е студент в УНСС. "Икономическата специалност, която изучавам, разбира се, стои някак на твърде далечно място и пресечни точки между двете неща почти няма, но вярвам, че ще ми бъде от полза", смята обаче тя.

"Страстта ми към фотографията се зароди сякаш от нищото, съвсем случайно и неочаквано както за мен, така и за моите близки - казва пред "Чат-пат" младият творец. - Но се убедих, че фотографирането на  света около нас, докосвайки се дори и до най-малкия детайл от него, е нещо, което е способно да предизвика силна емоция у всеки един от нас... Зараждането на любовта ми към фотоапарата се появи именно със съзерцаването на това, което е около мен. Онова, което забелязвам и ми се ще да откъсна от потъването му в забравата, да го запазя завинаги на топло в съзнанието ми."

"На по-късен етап преместих фокуса  от обкръжаващото ме към мен самата. Опитвах се да "построя"  моя малък вътрешен свят в изображенията, да обрисувам било чрез цветове или чрез тяхната липса това,  което изпитвам. Така самозаснемането и концептуалната фотография се превърнаха в мой изказ. Вярвам, че за мнозина този тип снимане вероятно изглежда далечно и непознато и може да не събужда особен интерес, но истината е, че намирам снимането за своеобразно бягство там, където можеш да чувстваш каквото си поискаш, а не като нещо, което задължително трябва да се хареса на публиката."

"Прекарвам много време, разглеждайки с интерес създаденото не само от български фотографи и наистина намирам  по нещо прекрасно във всеки един тип заснемане. Но най-важното е да уважаваме чуждата гледна точка –  да тя може да е различна, но това  по никакъв начин не я прави погрешна."

"Ексепериментът в снимането е хубаво нещо, но смятам, че всеки един от нас, боравещ с фотоапарата, било дори и само любителски -  като мен самата, знае добре в кой жанр е най-голямата му сила. Човек не бива да изневерява на стила си, а ако го прави – то трябва да го стори по възможно най-добрия начин."

Подготви Стоян Радулов за "Чат-пат",
Снимки Моника Димитрова, предоставени специално

В крайна сметка: по човешки - с Дарина Дечева

Новите стихове на Дарина Дечева се публикуват  в "Чат-пат" за първи път. Те бяха прочетени от Дарина пред публика на 13 февруари 2014 г. в Книжарница-галерия "София прес" в София  при представянето на поетичната й книга "Имало и други полети".
 

Репортаж от събитието вижте тук.

От кал да е, Иван да е... Ех, Иване, Иване...

Ето така народното творчество стига до нас, помни се и се пее. Заслугата за запазването на панагюрската народна песен "Иване, Иване...", която се е изпълнявала на Ивановден, е на Мина Шулекова от панагюрското село Елшица. През 1947 г. тя я изпява на Иван Качулев, който пък я записва завинаги, даже с нотите в началото. Факсимилето на този автентичен документ достигна до нас пък благодарение на Райка Йорданова, която го сподели в групата на "Чат-пат" във Фейсбук по повод празника.
Но за да сме точни, песента е характерна не само за Панагюрище и околните села, а и за Цялото Същинско Средногорие. Неин вариант през 1933 г. е записан и от Ст. Владимиров -. това се случило на Ивановден във Вакарел. Там му я изпяла Марика Ежова. Това го знам от статията "Минаха години... През януари във Вакарелската покрайнина" от блога на Станислав Владимиров - "Невчесани мисли" по въпросите на читалищата, за история, етнография, краезнание и всичко, което мисля и желая да спомена".

Фотописи: Пълни са очите на Катя Маринова с имане край бъдника

Фотописи: Посребрената есен на Павлинка Георгиева

Фотописи: Борис Христов в зноя на август заслушан...

Фотописи: Петранка Божкова с личен план за действие

Фотописи: Мечтанието на Катя Куч

Анти(с)нежни фотописи от Дарина Дечева

Фотописи: Остави да копнея поне / Величка Момнева

Фотописи: Зимна игра / от Румен Спасов

За дървото и. . . още за дървото / woodart от Иван Ушев

ЗА ДЪРВОТО
Дървото пие цял живот. Никога няма да пиете като него. Никога няма да горите като него... И по-човечни няма да сте от едно дърво. Може да бъдете голямо дьрво, но не по-голямо от него. Никога по-корави дори и от най-мекото. Никога няма да се преборите с повече неща, отколкото то и то без никой да усети. Никога няма да дадете живот на толкова гадинки, колкото то. Няма да видите повече неща от него. Няма да бъдете по-скромни от него... И да усетите повече благодарност.
Може би преди човека полетя дървото – питайте братя Райт. Със сигурност обаче то първо преплува океана. Търкаля се преди да открием колелото и първото такова бе дървено. Ако някой от нас умре пьрви, то само единият ще го последва. Първият лост бе дървен, първата люлка...
А то винаги е било едно с въздуха, водата, слънцето, земята и тревата – ние също? С него си отиваме от този свят, почти като Иисус, но той с него остана. Баща му беше дърводелец!
И Ной спаси света с него.
Кой изяде повече дървета? Дървоядът или ние?
И в уродливоста си то е красиво...
“Let the shtortz be with you!”

И ОЩЕ ЗА ДЪРВОТО
Не се самозабравяйте! Защото, колкото и знаещи и можещи да сте – никога няма да направите нищо по-уютно от едно дърво – неговата сянка, неговият завет и сушина. Нищо по–вкусно от неговия плод. Нищо по-ароматно от неговия цвят. Нищо по-здраво от него и неговите корени. Нищо по-красиво от събуждането му напролет, лятната му жизненост, есенното му заспиване и зимният му сън. Освен, ако не направите едно истинско, което е съвършено лесно!
- Страдивариус го е знаел... – каза ми го едно пиле,”кацнало на едно дърво”.

Текстове,  woodart и снимки Иван Ушев

(Повече аз автора можете да научите на личния му сайт: ivanushev.com )

ФОТОПИСИ: Морето на Катерина Куч

Дънековизми: Ревност по панагюрски

Ръкописи: Любо Джевелеков със затворени очи

Фотописи: Майстора, Маргарита и Миряна Башева