Фотописи: Пълни са очите на Катя Маринова с имане край бъдника

Цигулки / Из дивите песни на Гунчев

Отдавна, в “петдесетте” на миналия век, има-няма преди около шейсет години, (имаше сняг и студ до стрехите), в старата къща, на Горната чаршия в Панагюрище, в семейството ни живееха четирима мъже, две цигулки и една жена. Най-големият мъж, обичаше да казва: “От всички музикални инструменти както докосва сърцето и плаче цигулката – никой не може!” А мама плачеше понякога. После татко продаде цигулките и семейството ни се сдоби с двоица студенти. Останахме у дома двама мъже и една жена. А мама плачеше понякога ... Така татко “изневери” на цигулката и не след дълго го чух да казва същите думи за кавала. А мама плачеше понякога ... Сега няма и сняг.
26 декемврий 2013 г.

♥♥♥

Грозд връз грозда – в косите ти се спуска есен.
Там срамно слънце зрее, там лунни струни
дирят още облак нецелунат
и блуден вятър усмивката ти крие в цвят на кестен.

През тъжния овал на ханша до раменете тесни
изтегля будната луна оная неразумна нишка –
цигулка с профил на жена, мелодия като въздишка –
от бедна светлина и мрак замесена.

Тъй непрогледна си и тъй си късна
и на природата как гасне в тебе веществото!
Неуловим, с вечерната си хладина, докосва те животът.

Рискувай, цигулко моя, сънуваща все тоя лък и тия пръсти!
О, колко тайни в струни недокоснати,
о Миг, с обреченост прекрасен, когато в песен …
ще ги скъсаш!

Михаил Гунчев,  “Диви песни”

Комедвенска се гледа на чорчик с Коледния дух, а той се кокорчи

Коледна картичка

Моят животец – побъркано нещо,
вчера се срина на прах и на пух –
вмъкна се в хола ми с шарени свещи
някакъв празничен Коледен дух.

Чакай – му казвам, объркал си рейса,
даже не съм се изгубила в сън.
Влез за минутка, хапни си, посгрей се,
после – по живо, по здраво – навън!

Ама дивакът намести се свойски,
бърз като коте измуши се, ха!
После намигна с оченце: "Не бой се!",
свит на кълбенце под мойта елха.

Гледах го десет минути на чорчик
как оцветява живота ми сив.
Смешно човече, ей тъй се кокорчи...
Чак ти е кеф да си толкова жив.

Хора, приятели, знам, че съм луда,
ала звънчетата празнични чух.
Пращам ви в плик запечатано чудо –
весела картичка с Коледен дух!

Стихове Ники Комедвенска

Ники Комедвенска е родена в Сливен и по думите й „продължава да живее пак там от чист инат”. Определя себе си като „по душа самодива, с нрав на чепато дърво. Трудна за харесване, невъзможна за обичане.”
Родена съм в гр.Сливен в едно жежко лято. Макар че корените ми са от двата края на България, че и отвъд нея, докато съм раснала под сърцето на мама, сигурно съм прихванала нещо от бунтовния дух на Балкана. Затова не мога да си стоя кротко. - по душа самодива, с нрав на чепато дърво; трудна за харесване, невъзможна за обичане...
Пак в Сливен завърших гимназия, наречена на името на големия възрожденски поет Добри Чинтулов, а моята алма матер е Великотърновският университет “Св. св. Кирил и Методий”.
Иначе съм обикновен човек, не по-различен от продавача на вестници и от усмихнатото момиче, което връзва букети с разноцветни панделки.
Понякога, ако успея да си открадна малко време, ходя за риба. Мога да гледам с часове задъхания бяг на реката и да слушам тихия шепот на листата, докато се опитвам да разгадая магическите им знаци.
Не успях да засадя дърво, макар да опитвах много пъти...
Обичам града си, земята си, но най-много обичам езика си. Думите, с цялата им красота и многозначност, ме опияняват. Вярвам, че на този свят няма оръжие, което да притежава тяхната мощ. Думите са това вълшебно нещо, което ни прави хора.
Какво искам от живота? Да ми даде достатъчно време, за да завърша започнатото.
Какво искам за детето си? Една България, която с гордост да нарича родина.
Ето това съм аз. Ни повече, ни по-малко...                                                                          
Просто
Ники Комедвенска

Три натюрморта на един дъх от Нистор Хаинов

"Натюрморт с изгаснала Свещ, затворена Книга, отворен Пъпеш и сянка на Тиква", художник Нистор Хаинов

"Натюрморт със сирене и жадна мишка", художник Нистор Хаинов

"Натюрморт с просто, пробито гърне и мъждукащо газениче", художник Нистор Хаинов

Когато ненадейно ми докривее, т.е. уравненията ми нещо не се получават, или просто изпитам необходимостта да избягам от сложната алгебра на ежедневието си, освен да се заровя в добра книга, да се удавя в хубава музика или да избягам в красив и умен филм, се случва да потъна в албумите, спомените или мислите - я моите, я на моите приятели. Щастлив съм, че в житейската си геометрия съм се докоснал за малко или много до изключителни люде.
По една такава допирателна наскоро ме застигнаха "на един дъх" три удивителни натюрморта и една "импресия" на панагюрския художник Нистор Хаинов. Впечатлиха ме не само идеите му, вплетени в този инак доста пренебрегван жанр на "застиналия живот" в изобразителното изкуство, но най-вече факта, че в тях нямаше нищо застинало. Както казва самият Нистор на едно място: "Когато "пъпешите" се "отворят" и сенките на "тиквите" ни стряскат, тогава книгите престават да говорят, а пламъчето в нас угасва"... Пък и имената на тези картини ми зазвучаха като малки, симпатични кантати. И тук Нистор е отново прав: "Живописта е мълчалива поезия". А неговата е на всичкото отгоре сюжетна и води дори към публицистични разсъждения... (Но за това друг път - б.а.)

Текст Стоян Радулов по три натюрморта на един дъх от Нистор Хаинов

"На един дъх", художник Нистор Хаинов

Равновесието на Катя Маринова

Равновесно

     "На подводни скали се натъкна животът ми.
     Позакърпих пробойните. Легнах на дрейф.
     И се влачеше дрипав край моите бордове
      на вълните зеленият шлейф."
                      Кръстьо Раленков

Но изписка мъниче – светулка опърлена,
изсвистя над покоя безумен камшик.
Не намерих спасителен пояс и хвърлих й
нечовешки спасителен вик:

Пожелай си не клада, порой пожелай си
и под всичките сбруи дъждовни плачи!
Забрави, че си малко парченце от Рая,
че си лъч светлина забрави.

И отекна себичен, първичен и грохотен
онзи вопъл небесен, изтръгнат със нож,
от чиито прегризани вени потекоха
равновесни следи в тази нощ.

На разсъмване облакът – Ангел-спасение,
запокитен увисна в небесния вир.
Аз потънах. Но превързала раните спеше
светулката жива – моят син.

Стихове Катя Маринова
(Това е текст, случил се преди време във вихъра на една детска (и не до там детска) игра - б.а.)

За вярата, поезията и романтиката, с които невидимият свят на Дядо Коледа съществува

Малката Вирджиния, писмото й и Франсис П. Чърч

През декември 1897 година в редакцията на вестник "New York Sun" се получава писмо от едно 8-годишно момиченце, което моли авторитетният вестник да отговори на въпроса: "Има ли наистина Дядо Коледа?"... Това е малката Вирджиния О`Ханлън, която първо пита баща си дали наистина има дядо Коледа. Детето започва да се съмнява в съществуването на брадатия старец, когато нейните приятели ѝ казват, че той не съществува. Филип предлага на дъщеря си да пише на известния по онова време в Ню Йорк вестник, като ѝ казва, че „ако видиш нещо в „Сън“, значи е истина.“. Той вероятно се е опитвал да избегне пряк отговор, но Филип несъзнателно дава възможност на редактора на вестника Франсис П. Чърч да повдигне простичкия въпрос и да отговори, разгръщайки сложните му философски страни.
Чърч е кореспондент по време на Американската гражданската война. Тогава той наблюдава голямото страдание, липсата на надежда и вяра в по-голямата част от обществото. Макар статията, която Чърч написва, да е напечатана на лошо място в страница от вестника (под новина за ново изобретение - безверижно колело), посланието на текста стига до сърцата на всички, които го прочитат. Един век по-късно статията остава най-печатаната статия в който и да е вестник на английски език
Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О'Ханлън:
"Драги редакторе,
аз съм на осем години. Някои от моите малки приятели казват, че Дядо Коледа не съществува. Моля Ви, кажете ми истината, има ли Дядо Коледа?
Вирджиния О' Ханлън"
Отговорът на Франсис П. Чърч:
"Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на възрастта, а именно - не вярват, ако не видят. Мислят, че ако техните очи не виждат нещо, то не съществува. Всеки ум, Вирджиния - и на големите хора, и на децата е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.
Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! Фактът, че той съществува е толкова сигурен, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде, и нещо повече - че носят красота и радост в живота. Уви, колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществуване. Без тях ние нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното, а светлината, с която детството озарява света, ще угасне.
Да не вярваш в Дядо Коледа?
Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в Коледната вечер, за да хване Дядо Коледа, но дори да не го видиш как влиза през комина, това не означава, че той не съществува. Това не е знак, че няма Дядо Коледа. Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да го разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-могъщите хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно... Нямало Дядо Коледа?
Благодарим ти, Господи, че той е жив и ще живее винаги, дори след хиляди години, Вирджиния! Нещо повече, след десет пъти по десет хиляди години той ще продължи да носи радост на детското сърце."