Да живее Цонка Манева – Сугарева: артистка завинаги!

Цонка Манева - Сугарева на стълбите на панагюрското читалище "Виделина". Личен архив

Колко много време е изминало от онзи паметен за семейство Маневи 20 юли 1934 г., когато на белия свят проплаква малката Цонка. Тогава никой няма идея какво ще се случи с щастливото новородено, но животът му се оказва дълъг, плодоносен, изпълнен с красиви премеждия и повече щастие, отколкото тъга.
И ето, днес нейната дъщеря, актрисата Василка Сугарева, казва: "В деня на забележителния си 85-ти рожден ден, тя излъчва същата огнена енергия, пази звънкия си глас, щедро раздава емоции, притежава желязна памет, ораторска дарба и темперамент, на който могат да й завидят много млади хора. Цял живот тази слънчева, раздаваща се, обичана панагюрка е душата на всяка компания, печели симпатии и приятелства навсякъде, където се появи."
По професия Цонка Николова Манева – Сугарева е учителка. 36 години тя е неизменен директор и ярко изявен общественик. Под нейното професионално и всеотдайно ръководство ОДЗ „Райна Княгиня” в Панагюрище се издига до Базова градина – еталон за ниво, успехи и постижения в цялата страна. От 1979 г. тя организира Университет за педагогически знания на родителите, печели признанието на капацитети от Министерство на образованието и уважението на колеги. Със същата неизтощима страст тази мултиталантлива личност се изявява в широк диапазон: спорт, поезия, театър, музика, танц. Като ученичка е състезател от републикански мащаб по спортна гимнастика.
По призвание обаче, както отбелязват Иван и Нина Радулови в своята книга-хроника на панагюрския театър, Цонка е "артистка". Активна самодейка, надарена с артистични данни, тя не просто участва в ансамбъл „Ралчо Сапунджиев“, но е един от неговите основатели. Пресъздава интересни и сполучливи образи в читалищните театрални и оперетни постановки, сред които: комедийната руска оперета „Сватба в Малиновка“ от Борис Александров с премиера през юбилейната 1955 г. (90 години читалище „Виделина - 1865“); пиесата „Платон Кречет“ от украинския драматург Александър Корнейчук (1958) – признава, че ролята й на Лида в тази постановка остава нейна любима за цял живот; пресъздава образа на очарователната контеса Щаси в унгарската класическа оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман. Тя е балет-майстор на постановката, която е връхна точка в развитието на читалищния оперетен състав в Панагюрище и се играе многократно в два театрални сезона 1963-1965 г. при изключителен успех.

Като графиня Щаси в сцени от оперетата "Царицата на чардаша", сезони 1963-1965 г.
Фонд на Градски исторически музей – Панагюрище

Цонка Сугарева е неизменен постановчик на танците и в следващите оперетни постановки –„Кето и Коте”, „Волният вятър”, „Трембита”, „Запорожец отвъд Дунава”... Като особено впечатлява балетният състав в музикалната приказка „Снежанка“ по музика на Делчо Радивчев и либрето на Дочка Кацарева. Постановката през 1969 г. се радва на интерес от страна на малки и големи зрители.
„Като художествен ръководител и диригент на ансамбъла при Пощенска станция в Панагюрище, Цонка Сугарева го извежда през 1969 г. до първо място между ансамблите на четвъртия етап на Републиканския фестивал, организиран от Министерството на съобщенията и Централния съвет на профсъюзите на работниците по съобщенията. За отличното им представяне в концертната зала „България“ - София, самодейците са отличени с почетен диплом, парична награда, много цветя и възторжените аплодисменти на публиката", отбелязва в дописката „Високо отличие за хора на пощенци“ в. „Оборище“ през 1969 г.

Ето какво припомня още нейната дъщеря навръх 85-та годишнина на Цонка Сугарева:
"Тя е талантлив художник и скромен поет. Тя е музикант, който се справя прекрасно с акордеона и пианото. Тя е артист и кукловод – с диплом от Комитета по Култура и изкуство за ръководител на Куклено-театрална самодейност (от 1966 г.) Тя е всеотдайна и грижовна мама и баба, отгледала своите наследници и споделяща всичките им вълнуващи мигове. Тя е сръчен домашен майстор, който може да поправя електроуреди. Тя е недостижим естет и кулинар. Тя е Цонка Сугарева – предана на своя град, образец на честност, морал, професионализъм, стремеж към съвършенство и върхови постижения във всичко, на което се отдава.
За своите заслуги има много награди, отличия, лауреатски звания. Между тях се открояват: Орден „Кирил и Методий” – сребърен; Орден „Червено знаме на труда” – златен; Отличник на Комитета за изкуство и култура; Отличник за читалищна дейност – златна значка, и др."
Така че, да пожелаем на тази сърцата активна творческа натура здраве, сили и вдъхновение! За много години, Цонка Сугарева! Да живее!

Текст Стоян Радулов,
изпозвани са откъси от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" от Иван и Нина Радулови (2015 г.), както и публикация на Василка Сугарева във Фейсбук от 20 юли 2019 г. Снимки: от Фонда на Градския исторически музей – Панагюрище, както и от семейния архив на сем. Сугареви.

Цонка Сугарева на 80-тия си рожден ден през 2014 г. в София. Архив на сем. Сугареви

Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

В 2018 година, когато отбелязвахме 140-та годишнина от рождението на големия български поет Пейо Тотев Крачолов, назован от Пенчо Славейков „Яворов“, една трудолюбива, енергична и призвана в литературното си историко-възкресително дело жена се зае да ни преоткрие и дообогати с неизвестни или малкоизвестни факти и дори неочаквани гледни точки "Световете на Яворов" в новата си едноименна книга. Става дума за Катя Зографова, разбира се, и за нейното лично словозогра- фисване върху образа на поета – нейният "пръв личен литературен култ", както сама признава в предговора на изданието. Прочее, Яворов се оказва и Зографовото "духовно съкровение на детството й", защото сестрата на майка й Нона е един от уредниците на музея на Яворов в Чирпан – родният му град, и малката Зографова често й гостува там в детството и юношеството си.
"Незабвенни са бавните ни разходки с приведения доземи, но висок в словото си и колега на леля ми - поет Димитър Данаилов - пише още Катя Зографова. - В южната есен той рецитираше "Лист отбрулен..." и паркът с Яворовия паметник ми изглеждаше огромен, непроходим, тайнствено-романтичен. Когато след години отидох отново в Чирпан, видях с (вече ) "възрастните" си очи една обикновена градска градинка, която можеш да пребродиш за няколко минути... Но сродяването, обсебването, пристрастяването към интимния шепот на Яворовото слово вече беше проникнало в кръвта ми."
Толкова с първопричините "Световете на Яворов" да изникнат изпод перото / клавиатурата на Катя Зографова.
След като прочетох книгата съм почти убеден, че тя гледа вече с други очи на Яворов - в сравнение с онзи възтрогнат поглед на запалената по литературата девойка. И не защото поетът, поезията и есеистиката му са получили в съвремието ни неизбежната патина на времето, а защото погледът на Зографова върху литературата ни и съответно върху творчеството, живота и личността на Яворов е станал много по-мащабен, по-мъдър и отсяващ важните и приносни факти в биографията му; и съответно - достижения в творчеството му.
Още проектът за корица на книгата – дело на малкия син на Зографова – Козма – е прекрасен – световете на Яворов наистина са побрани вътре в него, чисто визуално и концептуално. (Това не е първата му работа по корици на нейни издания и издава талантът на твореца, който се предава в семейството, макар и подчинен на различна муза.)
След въведението и споменатият вече личен култ към поета, авторката не случайно избира веднага да ни запознае със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов.
"Само месец след героичния акт на гордото човешко достойнство – самоубийството му с куршум и отрова, култът Яворов започва необратимото си възвисяване – пише Зографова. – Началото е поставено с надгробното слово на проф. Боян Пенев и траурното утро, организирано от студентско литературно филологическо дружество в памет на П. К. Яворов на 2 ноември 1914 г. На него прозвучава най-значимото въведение в култа Яворов – словото на Владимир Василев „Съдба и поезия”.
Оттук нататък вече се разгръща в пълнокръвните си усети и трактовки Зографовата тема за Яворов – и радващото този път е, че за разлика от други нейни приносни книги, настоящата е обогатена с множество архивни фотографии, пощенски картички, документи и факсимилета, много от които се публикуват за първи път – включително с ръкописа на последна публикация на Владимир Василев за поета, 1963 г., където четем: "Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади..."

Пощенски картички от Поморие с Яворовите скали и паметника на Яворов, 1962 г.

Когато за първи път в зрелите си години посетих Поморие, се възхитих на каменната скулптурна композиция на Иван Блажев, посветена на Яворов. Пейо Крачолов пристига в тогавашно Анхиало през 1899 г. като телеграфист и морското градче се превръща в неразривна част не само от житейския, но и от творческия път на поета – тук се раждат поемата "Калиопа", елегията "Арменци" и "половината от червената стихосбирка" – както казва сам творецът. В скулптурата на Блажев над Яворовите скали в близост до някогашния дом на поета (пребивавал е в малка дървена къща край самия западен бряг на морето – отдавна вече разрушена) Яворов е замислен, наведен и сякаш заслушан в шепота на морските стихии. Не изглежда млад, а много по-зрял за годините си, когато всъщност е тук. Това винаги ми е говорело за някаква обреченост, която вероятно и Яворов, и Блажев са усещали...
Когато гледам тази скулптура, винаги се сещам за последната строфа от Яворовото стихотворение "Край морето":
"Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?"
Знаменателно, нали!?
Паметникът е открит на 18 октомври 1959 г. В края на август 1900 година Яворов напуска морското градче със солниците и заминава за София. (Не без подкрепата на д-р Кръстев и Славейков, разбира се). Но дълго време натрупаните в Анхиало впечатления оказват влияние върху творчеството на поета, а споменът за тази година озарява паметта му до последните мигове от краткия му живот.В Историческия музей на Поморие пък по стените на коридорите и стълбището са разположени стотици снимки от първата половина на ХХ век в Анхиало, направени от местна фотографска фамилия. В тях зрителят може да опознае градът и жителите му такива, каквито са били по времето на Яворов...
В книгата на Зографова читателят ще опознае Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя. Вече утвърден литературен критик и историк, който борави внимателно и коректно с историческите и документални факти, Зографова прави професионална, но все пак и лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. "Яворов е на всички, а и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго и скучно научен (този за поемата му "Нощ")"– както признава самата тя в кореспонденцията помежду ни. Лично за мен това е поредната нейна тухла в нашия общ български параклис за "служение на родното", който сме избрали да строим и да обгрижваме през годините.
Веднага след смъртта на Яворов в края на 1914 година много негови съвременници "тълкуват трагиката на смъртта му като висша културноисторическа ценност", отбелязва Зографова. И продължава: "Критикът Божан Ангелов пръв изрича тази вдъхновена теза.
Култът Яворов е създаден от онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов, който вмести в сърцето си вековната мъка на българите."
Самата книга на Катя Зографова "Световете на Яворов" става в нашето съвремие част от този култ. Но част дистанцирана във времето, през което историята и личните ни пристрастрия към Яворов са имали време да обективизират достатъчно поета, творчеството му, неговата личност, живота му, любовите му и приятелствата му.

Факсимилета от богато илюстрираната книга на Катя Зографова за Яворов

Няма да ви отнемам възможността сами да се запознаете с темите в трите дяла на Зографовата книга за Яворов, както и да се насладите не само на изследователското, но и на езиковотомайсторството на Катя, само ще отбележа някои важни в нея ракурси. Освен литературните прочити, които Катя Зографова прави върху някои знакови Яворови творби, особено важни в първия дял ми се сториха не само създаването и уникалната рецепция на „Арменци“, но и генеалогията на мита „Мер Яворов“ („Нашият Яворов“) – защото нали така го наричат днес представителите на този етнос, както и утвърждаването на Яворов като апостол на националната кауза чрез воеводствата му в Македония. Особено впечатляващ е акцентът върху историята на невероятното превземане от Яворовата чета на град Кавала през 1912 г. по време на Балканската война – сюжет почти неизвестен, но достоен за самостоятелен белетристичен и дори кино шедьовър.
Във втория дял пък Катя Зографова за пръв път разглежда, както сама е отбелязала – "в сложната им взаимовръзка" – любимите в интимния живот на Яворов, за да разкрие бездните на трагическата му душа: неосъществената голяма любов с Дора Габе; премълчаваната история с Весела Монева-Олзомер; епичната любовна драма с Лора Каравелова; с неизвестната за повечето от нас Дора Конова – според непрочетените й спомени; преоткрива значимостта на темата за Мина Тодорова, като я проследява и тълкува в литературата, драматургията и мемоаристиката...
Наистина приносни за мен са някои текстове от третия дял на книгата, където особено ясно личи битността на Катя Зографова не само като талантлив литературен критик и историк, но и като съвестен музеен работник. Например тези, в който изследва потулени архиви и приятелства като това с д-р Васил Ненов; разкрива ни интригуващия Яворов фотоалбум; портретува непредубедено противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова-Стоилова; и прави прецизна историческа социокултурна и медийна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на “Раковски” 136 в София.
Така че: с право проф. Димитър Михайлов определя книгата категорично като "важен принос в Яворознанието"; а проф. Михаил Неделчев споделя следното: "Изследователските интереси, интерпретаторските вдъхновения, стремежите за търсене на литературноисторически открития по темите Яворов, неговото литературно творчество и социокултурното битие на литературната му личност, са трайни за Катя Зографова. Почти във всяка от нейните сборни книги, се съдържат и текстове за Яворов, развиват се сюжети от трагическия му жизнен път. Освен това, като дългогодишен музеен работник в Националния литературен музей, като негов директор в продължение на няколко години, Катя Зографова е проявявала подчертано внимание към драматичната съдба на на къщата музей на Яворов на ул. "Раковски" 136... С теми за Яворов тя е участвала и в десетки научни международни и наши конференции; изнасяла е Яворови беседи навсякъде из страната и в отделни културни центрове в чужбина. И ето, сега тя обобщава целия този свой огромен опит в обемен труд."
Бих избрал да завърша обаче с думи на самата Катя Зографова: "Знам, че въпреки всички изпитания Яворовият култ ще пребъде във времето, защото винаги ще има романтици, които да разчетат знаците на смъртната любов в стиховете на трагическия поет и в пукнатините по музейните стени, дори когато те са заличени след неотложен ремонт... И защото вярвам, че в България винаги ще се раждат храбри мъже и жени с граждански каузи, с развълнувани съвести!"
От мен – приятно четене! Насладете се на Зографовите "Светове на Яворов" така, както го направих аз. Подобни книги ни сродяват – по слово, по кръв, и по дух.

© Стоян Радулов, София, януари 2019 г.

Камелия Кондова: Дано да довършим последната песен

Камелия Кондова

Промяна

Дългокоса... Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.
И викът умира под косите ми.

На Христо Фотев
и на много други

Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
Не е Бургас — а тухли и комини.
Не гларуси — а гарвани и врани.
И след като поетът си замина,
и шепа слънце няма да остане.
Едно моииче само ще заплаче —
и цялото море ще затъгува.
И знам, делфинче — още пеленаче,
след неговите песни ще заплува.
Морето със родителска тревога
ще тръгне след делфина, да го пази.
И ще се свърши прошката на Бога.
И Бог ще се научи на омраза.
Оплаквам ви за този миг, защото
душите ви съвсем ще отеснеят.
И любовта ще се прости с живота.
Защото няма кой да я възпее.

Песен за рода

Спасение търсим. Но търсим на място.
И тъпчем на място с чужди нозе.
Какво сме разбрали? Какво ни е ясно?
Жени със юмруци и нежни мъже.
А толкова тайни ни казаха "сбогом",
когато над чувствата имахме власт.
Светът е обратен. Обратен на Бога.
На дявола също. Обратен на нас.
Кого да помилваш? Кого да обесиш?!
Доброто в човека едва си личи.
Удавници много — ковчегът е тесен.
Потопът е в нашите слепи очи.
Удавници много. Ковчегът е тесен.
И Ной ни подбира и място за гроб.
Дано да довършим последната песен.
Последната песен! След нас и...
потоп.

Стихове Камелия Кондова

---
“ЧАТ-ПАТ е тази усмихната философия, която ти позволява (нескромно) да ЧАТ-каш от любов и живот, дори когато предимно си ПАТ-иш от тях. В мое лице имате упорит и страстен последовател.” 
Хубаво е да чуеш такива думи, особено ако са от поетесата Камелия Кондова. Изрече ги преди няколко години, когато за първи път бе на гости на литературното общество в Панагюрище. А скоро ще дойде и да ги затвърди с новата си поезия.

На 23 ноември 2018 г. от 18:00 в читалище "Виделина" тя отново се срещна с нас и с всички свои почитатели от района.
Фоторепортаж от това гостуване на Камелия Кондова в Панагюрище - тук.

Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Небе под ада" (2003), "Малки смърти" (2007) и "Бай Георги Има тъжни рамене" (2014).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.
"Неведнъж съ казвала, че от хубаво не се пише. Аз съм жизнерадостен човек, много харесвам и оценявам самоиронията в хората. Писането е освобождаване на напрежението, то е вид шизофрения и се явява като спасителна акция", смята Камелия Кондова. 

Тони Лунгарска, Стоян Радулов за "Чат-пат"

Животът и поезията по Никифоровски - от Господ по-честни!

Димитър Никифоров - argonyk

ХЛЯБ

Шуми и се пени реката под моста.
Сам гълъб чертае окръжност в небето.
Два лъча подсказват на росния троскот,
че скоро от изток зората ще светне.

Тих вятър подобно на майчина ласка,
едва доловимо житата разрошва.
Потропват каруците - прости каляски
и моето село прилича на кошер.

Бай Петър с пръскачка от мед и на босо,
към своето лозе закрачил - попържа.
Ще пръска. А после, узрялото просо
ожънал, на снопи прилeжно ще върже.

Ще легне на сянка под трите горуна,
рисувани сякаш от младия Шишкин.
И нейде в душата му тънката струна
на младост далечна ще рони въздишки.

Бай Петър е всъщност метафора ясна.
На хляба изпечен суровата песен.
Провинция казвате? - ресто и баста!
Това е животът. От Господ по-честен.

ПРИЗНАНИЕ
В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...

РАПСОДИЯ
Все някой ден ще врътна смело ключа
на този грохнал, сив апартамент.
И в къща с двор, асма и вярно куче –
ще заживея с ризница от лен.

И ръста на тревата ще пресмятам,
ще виждам как доматът сменя цвят.
На малко охлювче върху рогата
ще сричам болките на този свят.

Две рижи котки "никаква" порода,
две гъски, патица и млад петел –
без капка страх до мен ще се разхождат,
и аз до тях – старик – ще бъда смел!

Извитата коса – по икиндия
ще сядам да наточа с тънък брус
с павурче люта гроздова ракия,
на просото до алаброса рус.

В уют ще пукат цепеници сухи
и боб ще къкри – безобидно тих.
Далеч от градски шум и градски мухъл –
едно щурче ще ми напише стих.

ДАЛЕКОГЛЕД ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
         на Любен Чаталов

Като сърца - огромни и червени,
със равен пулс доматите узряват.
И виждам как по тънките им вени
пристига ранна есен, златоглава.

Тревата с росен поздрав я посреща.
Петле извива глас и загълчава...
Денят заплита сръчно свойта мрежа,
по-бял от млякото на рижа крава.

Запяват в хор врабчета неспокойни
чиято песен утрото ни гали.
Животът има хиляди пробойни,
но не смъртта за пристан сме избрали.

Моряци сме - терасата е мостик,
но тази къща няма да отплава.
Тя дом е вече, с вратник незалостен,
като душата блага на Чаталов.

ТОЧКА НА КИПЕНЕ
Колко много кадърни поети измете
на бездарните ловки метлата стерилна!
И подобно на наниз от люти чушлета
мойте думи висят в тази снобска сушилна.

Аз умея, обаче, на глас да разплитам
всяка пошлост в която метафори няма.
Без да крия лицето си мога да питам
и да чистя словесното зърно от слама.

Ще ме лаят, наясно съм, кучета бесни,
дето дъвчат на смисъла кокала постен.
И ще стискат юмруци в ръкавите тесни
на балтон от клишета, неловко тропосан.

Ще съм себе си в стих от кръвта ми белязан.
Не отстъпвам от своите думи и крачка!
Не под шумни аплаузи искам да лазя,
ни да крия глава под крилото на квачка.

Ще вървя по ръба на езиците остри,
дето с моето име ръцете си миха.
Многоликата смърт щом ми дойде на гости,
нецелунат от грозната слава ще стихна.

Стихове Димитър Никифоров - argonyk

С Мария Бегова при представяне на негова книга в панагюрската библиотека

На гости у своя приятел, художника Стайо Гарноев, в Панагюрище

§§§
Крайно време беше "Чат-пат" да обърне отново внимание на някой от стойностните съвременни български поети. А според мен - някои от тях и бъдещи класици, в което съм сигурен...
Роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско, поетът Димитър Никифоров, известен в интернет и с псевдонима си argonyk (Забелязвате ли тук играта и мистификацията с името на кораба "Арго" от мита за аргонавтите, Златното руно и певеца Орфей!? - б.а.), според Маргарита Петкова, "успешно си проправя път в съвременната ни поезия и заема в нея свое собствено място".
Признавам, че съм огромен негов почитател. Смятам, че има изключително лек и категоричен изказ, богат на метафори език и овладян като вода във воденично колело ритъм, говорещ за самобитен, готов талант, за който в българското слово няма тайни. Поезията му се лее като народна песен от време оно, влиза веднъж като блага, веднъж като люта ракия...
Обичам стихотворенията му и заради характера на неговата поетика, пропита и изпълнена с родната земя, с България, която между редовете Никифорови е поселявана само от читави люде - със здрав дух и все още вдигнат към небето поглед. Селският му произход е ключов, разбира се, и затова - благодатен... Когато чета Димитър Никифоров, няма как да избягам от поетичното му родеене с Иван Динков, например - поет от родното село на баба ми, което още повече ме сближава и с двамата. И то, родеене не само в образността, разчитаща в голяма степен на бита ни и на фолклора, ако щете, но и в неочаквано острите, ръбести често до болка внушения, чувства и усети, които поне мен ме лекуват. Лекуват ме от пошлостта на днешния ден, от безлюбието, в което се въртим мърцина, от грозотата на делника, от лошотията на хората...
Като се замисля, никак не е случайно, че Сергей Есенин е любимият му поет - та нали той е смятан от руснаците за най-големия певец на тяхното село, владеещ също до съвършенство класическия стих.
Димитър Никифоров има три поетични книги. Надам се на много още.
„Работя като заварчик вече повече от 30 години. Занаят, който не е никак поетичен, но си го обичам. - Това споделя Никифоров пред Димитър Янков и ARTday.bg. - Не членувам в съюзи, кръгове и сдружения. "Казано по мъжки" е третата ми стихосбирка. Първата, "Бодли в сърцето", излезе през 2013 г. като пилотна книга на издателство ХуЛите, към едноименния литературен сайт, втората - "Последната пробойна", през 2016. Всичко останало (без да обиждам белетристите) е делнична проза и любов към мерената реч. Засега - споделена, защото, както казва обичания от мен поет Иван Динков - Поезията е вдовицата на Живота.“
Изхождайки от това, пожелавам от цялото си сърце на Димитър Никифоров никога да не става вдовец на Поезията!
А що се отнася до властващата всуе графомания, до властващото всуе бездарие, ето какво е отношението му към нахалните явления, изразено наскоро в пост във Фейсбук: "Що бе, аджеба, сте взели поезията, за да ми се пъчите?! Има балет, музика, театър... Като пишете с гъза си, изтанцувайте поне едно "Лебедово езеро" с него, или докато пърдите - поне на Рахманинов го докарайте! Абе... На много бих счупил ръцете до лактите... Ама карай... Поети да сте..."

От мен да знаете: няма грозни думи. А всички думи, написани от Никифоров, са красиви като честността. 

Текст © Стоян Радулов

Стою Пенчев Пиклев - от Сръбско-Турската война до опълчението

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

Ето още един от истинските герои на нашето Освобождение, на нашата, българска Свобода.
Това е панагюрецът Стою Пенчев Пиклев, известен и като Комитата. Този човек с благ, но твърд поглед на снимката, направена му много след Освобождението, е бил уастник в 4-та опълченска дружина, под командването на  майор И. Т. Редкин, по време на Руско-Турската освободителна война от 1 май 1877 г. до 30 август 1878 г., а преди това е взел участие и в Сръбско-Турската война през 1876 г.
Смелостта му, геройствата му са запечатани на ордените, които висят на гърдите му - а сред тях и кръст за храброст.
Роден е на 15 март 1854 г. в Панагюрище и е доживял до 1 август 1940 г., когато е починал в Пловдив след един богат и изпълнен със събития живот.
Снимката е предоставена на Историческия музей в Панагюрище през 1992 г. по повод 114-та годишнина от Освобождението на България от Османско иго от неговия внук по майчина линия Апостол Апостолов.
Героят Стою Пенчев Пиклев е отгледал четири дъщери и един син.
Ето на такива хора дължим съществуването на България днес - обикновени, смели, целеустремени. И в никакъв случай - незнайни. Всеки от тях има име, житейски път и привилегията да е живял и участвал в историческите събития без страх, а напротив - с открито чело и с мисия за бъдещето. Т.е. - нашето настояще. Какво ние ще оставим след нас обаче, се пита времето.

Стоян Радулов, редактор

Очерк за опълченеца Тодор Калоянов четете тук

Следете Ретро Панагюрище във Фейсбук и потънете в миналото на града:

Как бе построен паметникът на свободата... Из клиповете на Ретро Панагюрище

Из снимките на Ретро Панагюрище...

Опълченецът Тодор Калоянов: "Любете землята, за да ви познава и тя и да ви помага"

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

"Без ордените може, но без сърце не може!"

Панагюрецът Тодор Калоянов е един от последните оцелели опълченци. Заедно с още неколцина другари той доживява дълбоки старини.
Роден е на 1 януари 1853 г. в Панагюрище, в семейството на Илия и Стойка Калоянови - бедни, но свободолюбиви българи. Учил се да чете и пише в килийните училища на града. Един от прадядовците му бил даскал, близък до Софроний Врачански. Говорил много на децата и внуците си за историята българска и най-вече за цар Калоян. Затова старите панагюрци му притурили името "Калоянът", което по-късно се превърнало и във фамилия.
Закърмен с боен и неспокоен дух, веднъж 15-годишният Тодор отворил тайника в бащината къща и откраднал пищовите. Вместо да си играе като другите деца, той се скитал из горите и се учел да "мери нишани". Каймаканинът обаче го усетил какви ги върши, затова Тодор забегнал в Одрин. Укрил се сред работниците на барон-Хиршовата железница.
Когато през 1876 г. избухва Априлското въстание, Тодор се върнал в Панагюрище, за да вземе участие в бунта. Сетнешните му скиталчества минали пак през Одрин, Цариград, Одеса, Кишинев и Плоещ - все знакови места за българските хъшове. Тъкмо в Плоещ станал част от Първа оплченска дружина, под командването на подполковник Константин Кесяков.
На 20 май 1877 г. бил произведен в чин ефрейтор за отлично поведение и усърдна работа. Участвал във всички походи и боеве на бойната единица - при героичната отбрана на Шипка, при боя в с. Зелено дърво, Габровско, при зимното преминаване на Стара планина по Химитлийския проход и при атаката над турския укрепен лагер при с. Шейново. Особено се отличил в боевете при Стара Загора и Чадъртепе.
На 30 юни 1878 г. Тодор Калоянов е уволнен от Опълчението.
След Освобождението опълченецът се завърнал отново в Панагюрище. Скоро след това се оженил за Неда Ненова Оряшкова, която била сестра на свещениците Иван и Антон Оряшкови, също учасници в Апрлското въстание. Тодор и Неда имали един син - Илия и три внука. Дълголетието си Тодор Калоянов дължал на редовните разходки, които предприемал из Средна гора. На преклонна възраст, подпрян на дряновия си бастун, отишъл за пореден път до Оборище - мястото на Първото българско народно събрание. Това преживяване той описал в спомена "Едно отдихание до Оборище", което поместваме отделно.
Тодор Калоянов загинал при нелепа злополука на 28 юни 1948 г. на 96-годишна възраст. С военни почести е погребан в София.
Днес улица в Панагюрище носи неговото име. А механа "Старата къща" е построена върху основите на бащината му къща.
„Баща ми бе несломим по дух. До последния си ден живя като възрожденец!” Това са думи на сина му Илия Калоянов, казани с преклонение и почит.
„Животът на Тодор Калоянов е достоен за възхищение, един  живот, живян достойно и отдаден за освобождението и благото на България.  Горди сме, че сме собственици на къща с толкова героично минало!“, споделят днес семейство Петришки.

Стоян Радулов, редактор

Едно отдихание до Оборище

Аз съм пътувал и с Хиршовия трен. Виждал съм отечеството ни и в оная мъка, кога турският сигналист удряше камбанките по куминя и на турски командваше, че тренът тръгва. И всички се юрваха към вратите да се качат. Кой ще ти гледа тогаз Българията? Криех се в Одрин, при нашенци, а след туй се хванах на работа при барон Хирша.
Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с пайтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, стар си, а как можа да додеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори.
Като ме видяха на върха, един от отците отложи шапка. А дечицата - едно до друго: "Дядо Тодоре, дядо Тодоре!" Всяко пита и разпитва. А то землята да можеше да ни върне хората, най-добре, но как?
Разказах за които знаех и каквото знаех. Но най-важното: "Любете землята, деца мили, за да ви познава и тя и да ви помага. Помня Тодорчо Белопитов, секретарчето на Бенковски, сродник мой далечен. Пишеше той поезии и в тях казваше същото. Загина, кажи-речи на ваша възраст. А правеше свирки и хайдушки песни свиреше. Ама ще се качи на Балкана, да го чуе ухото на турчина, че Балканът е майка и баща, и всичко свидно, що наричаме отечество!"
И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.

Тодор Калоянов, опълченец

"Камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта." 

Открийте и харесайте РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във Фейсбук

Стоян Власаков - журналистът основател

Стоян Власаков

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Стоян Власаков (1879-1948) е основател на най-дълголетното печатно издание в Панагюрище - вестник "Оборище", чиито първи брой излиза на 4 октомври 1903 г., и е пионер на българската разследваща журналистика.
Затова, че някои от публикуваните статии в панагюрския вестник не се нравят на местните първенци, Власаков, който по това време е служител в Панагюрското градско управление, е уволнен от работа. Така той заминава за столицата, където се записва студент по философия. Работи при опитния журналист Стефан Бобчев като администратор и коректор на списанията „Българска слава“ и „Юридически преглед“, след това за дълъго е журналист във вестник „Мир“.
На 3 декември 1905 г. Стоян Власаков е един от десетимата, които основават първото дружество на столичните журналисти. Събранието се състояло в пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 г. е приет уставът и избрано първото ръководство – това е днешният Съюз на българските журналисти.
В Браила пък създава вестник „Дунав“, който излиза в 90 броя, наситени с патриотичен дух…
След Първата световна война окончателно е сътрудник във вестник „Мир“, където със смело и точно перо списва рубриката „Бележки на деня“, приета радушно от читателите, но „трън в очите“ на властимащите…
През 1933 г. по повод 30-годишната си журналистическа дейност, Стоян Власаков получава обществено признание - удостоен е с грамота от Панагюрското благотворително дружество „Оборище“ и грамота, с която е обявен за негов почетен член.
Създаденият от Стоян Власаков вестник „Оборище“ в Панагюрище продължава пътя си с известни перипетии. Както в началото, така и повече от 110 години, вестник „Оборище” е информационен компас за живота в община Панагюрище. Защото „най-добре служи на своя народ онзи, който служи на истината, и еднакво вижда и сочи доброто и злото в него. Защото едностранчивостта и заблужденията винаги скъпо се плащат - рано или късно.”

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Свързана публикация:
Стоян Власаков - пионер на българската разследваща журналистика

Лука Милков - генералът в театъра

Лука Милков

ГОЛЕМИТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА ПАНАГЮРИЩЕ

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Лука Милков Милков (1915-1985) прави своя артистичен дебют с изпълнение на главната мъжка роля в оперетата „Наталка-Полтавка“ по музика на украинеца Микола Лисенко (1939). След което десетилетия наред е сред изпълнителите на главни роли в оперетите „Янош Хусарят“ (1944, 1948), „Трембита“ от Юрий Сергеевич Милютин (1953-1954), „Сватба в Малиновка“ от Борис Александров (1954-1955), „Кето и Коте“ от Виктор Долидзе (1957-1958), „Запорожци отвъд Дунава“ от Исак Осипович Дунаевски (1957-1959). Особено впечатляващ е като граф Бони в класическата унгарска оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман (1963-1965) и други.
Лука Милков е сред основните изпълнители в постановките „Службогонци“ от Иван Вазов и „Майстори“ от Рачо Стоянов (1956-1957), „За честта на пагона“ от Камен Зидаров (1959), „Необикновен процес“ от Мария Симова (1966-1967), „Прокурорът“ от Георги Джагаров (1966-1968), „От много любов” с автор Климент Цачев (1967-1968), „Беглец“ от Пьотр Тур (1969), от Алексей Николаевич Арбузов - пиесите „Таня (1969) и „Години на странстване“ (1969-1970), „Усилие“ от Никола Русев (1972). Незабравим ще остане неговият изваян образ на маршал Жуков в руската фронтова пиеса „Хора, които съм виждал“ от Сергей Сергеевич Смирнов (1973-1974) и други.
Артистичният талант на Лука Милков е оценен по достойнство - той е носител на орден „Кирил и Методий“.

Още снимки на Лука Милков и за актрисата Маргарита Търкаланова търсете тук

Петър Карапетров - Черновежд – предначинателят на читалище „Виделина“

Петър Карапетров - Черновежд

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Петър Панталеев Карапетров (1845-1903) е известен и с литературния си псевдоним Черновежд. Той е разностранна културна личност през Възраждането - книжовник, мемоарист, публицист, историк, книгоиздател, народен представител.
Учи в родния си град Панагюрище при известните възрожденски учители Атанас Ненов, Марин Дринов и Нешо Бончев. Изучава добре черковно-славянски, руски и гръцки езици.
На 20 години, през 1865 г., е инициатор за създаване на читалище „Виделина“ - едно от първите в страната, и е избран за негов пръв председател
Ето какво е записал в спомените си Петър Карапетров: „Действително аз съм повдигнал мисълта, за да се основе читалище в Панагюрище - родното ми място. Аз съм предначинателят - обстоятелство, което никой не отказва. Ала справедливостта иска да кажем, че ако нямаше хора, които колко годе да се съгласят с мене и да ми помагат за тая нечута дотогава в Панагюрище работа, нищо не бих могъл да свърша сам…“ - и по-нататък изрежда техните имена: „Кръстьо И. Гешанов, Искрьо Цв. Мачев, Рад Ив. Тухчиев (Клисаря), Иван Ст. Джуджев, Марин Ил. Братков, Филип Ст. Щърбанов, Манчо Ст. Хаджиманчев, Иван Н. Маньов, Тодор Цв. Бояджийски, Димо П. Диманов, Стойчо М. Станчев“. Така бива запален духовният фар на будното Панагюрище - читалище „Виделина“. То в скоро време събира около себе си всички интелигентни и будни граждани, и става център на все по-широка и по-разнородна културно-просветна, обществена и политическа дейност. Едни от първите му членове подготвят и възглавяват Априлското въстание.
Петър Карапетров е щедър дарител - подарява първите книги на читалището, а по-късно и цялата библиотека на своя баща.
През 1858-1877 г. Петър Карапетров работи в Цариград като печатар, книгоиздател и журналист. Поддържа тясна дружба с видни родолюбци, сред които Тодор Икономов, Иларион Макариополски и други. По инициатива на Петър Карапетров и със съдействието на Петко Рачов Славейков е уредено през 1870 г. Акционерно печатарско сдружение „Промишление“, на което Карапетров става председател. То издава и списание „Читалище“ - енциклопедия на нашата възрожденска наука и култура. Неоспорима е заслугата на Карапетров и като редактор на вестник „Ден“, излизал в Цариград (февруари 1875 - юли 1876).
Петър Карапетров е автор на ценни материали по българската история и историята на Панагюрище, сред които се отличава „Кратко описание на панагюрското въстание“ (1893) - един от най-достоверните извори за героичните и трагични дни на Средногорската република от 1876 г. Заслужават още внимание неговите „Материали по описание града Панагюрище и околните му села“(1893), „Кратка история на българската черкова“ (1894), календара „Наръчен денослов за 1875 г.“, а статиите му по политически, юридически и исторически въпроси са публикувани в „Сбирка от статии“(1898). Петър Карапетров е деен сътрудник и на редица други вестници и списания. Избиран е за спомагателен член на Българското книжовно дружество (днес БАН).
Петър Карапетров е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.
„…На 23 май 1893 г. Петър Карапетров пише от София на читалищното настоятелство: „Както вас, така и мене ме боли сърцето за читалището и за неговото преуспяване. Аз се съгласих да напечатам материалите за историята на Панагюрище и околията на особена книга. Приходите от нея да бъдат в полза на читалището… Аз желая, щото вие, както сте млади и тепърва имате време за книжовна и научна деятелност, да напишете и самата история на многострадално Панагюрище, което и мене е толкова мило, както и вам… Ако съм жив, аз ще бъда честит да видя труда ви и да се радвам, па - ако ме почетете, да взема и участие в него… Моята цел беше да забележа всичко, щото съм чул, видял и чел за Панагюрище до сега, още от детинството си. А пък на сегашните млади панагюрци - оставям да довършат захванатото от мен и то честно, и добросъвестно…“
В друго писмо той пише: „Може да се мамя, но аз се считам за честит, че изпълних длъжността си към мястото, в което съм роден, което ми е много мило. Никаква материална полза не съм очаквал, нито пък очаквам за това, което по длъжност трябваше да сторя. Аз ще съм нравствено възнаграден, ако един ден сегашните хора, или кой знае кои, признаят, че всичко съм вършил без никакви користолюбиви или славолюбиви цели, и че желанието ми е било да се въздигне на първата си слава и на първото си величие сегашното окаяно Панагюрище.“ (Цитатите са от  статията „Основателят на Панагюрското читалище“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 24 от 25 декември 1965 г.)

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Love.Panagyurishte / Страница за Панагюрище във Фейсбук

Гергина Деянова - отдадена на изкуството, на хората и на родното място

С многостранно надарени хора, оказва се, е надарено не само Панагюрище, но и панагюрският край. Само на няколко километра южно от града село Бъта може да покаже хора, изявени в не една и две области - спортисти, култоролози, самодейци и пр.
Многостранно талантливата и отдадена на родовата памет Гергина Деянова е пример за това. А този кратък очерк за нея "Чат-пат" посвещава на годишнината от нейната кончина.
Родена в Бъта, нейният живот е белязан от любовта на баща й Никола към сцената, към читалището, към творчеството. Той е бележитият учител, читалищен деец и общественик с изключително богата дейност и огромни заслуги към Бъта и селото. Така малката Гита, както й казват близките, не остава по-назад.
Дълги години тя е директор на Драматично-кукления театър в Пазарджик - период паметен и ползотворен за неговия колектив. Но макар годините извън Бъта да са доста, тя винаги се чувства дълбоко свързана с това място, с родното. Не случайно избрахме да ви покажем и част от нейната поезия, а горното стихотворение несъмнено е посветено на нейната майка.
През последните години Гергина става председател на вече 90-годишното Народно читалище "Никола Вапцаров" в Бъта, по примера на своя баща. Издава и книги, в които пресътворява чудния свят на фолклора, пъстър като душата й. През 2014 година  успява да издаде и съставения от нея сборник “Учителят и читалището”, посветен на баща й. Никола Деянов е председател на читалището в Бъта от 1958 до 1987 година и негов основен двигател – през годините ръководи ансамбъла, театралния състав, съставът за художествено слово. В книгата Гергина събира историята на читалищното дело в годините, когато негов председател е той. Никола Деянов е оставил своите впечатления в своеобразен дневник, а семейният архив пази стотици снимки от този период. В изданието са поместени и редица писания на негови ученици за личността му.
Така и Гергина Деянова остава запомнена като общественик и културен деец, човек с огромно сърце и богата култура - едно от надарените имена на село Бъта.

Текст Стоян Радулов
Снимки от профила на Фолклорен ансамбъл "Иглика" от с. Бъта във Фейсбук

Моменти от представянето на книгата "Учителят и читалището" пез 2014 г. в Бъта

Повече за село Бъта научете от статията 
"Бъта - живо село с будни хора - ентусиасти"

Георги Радомиров - достойният правнук на легендарния Орчо войвода

ГОЛЕМИТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА ПАНАГЮРИЩЕ

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Актьорът Георги Радомиров е роден през 1932 г. Майка му е внучка на Орчо войвода един от най-безстрашните герои от Априлската епопея през 1876 г.
Едва ли има панагюрец, който да не познава актьора Георги Радомиров. Нещо повече, неговите съграждани го знаят като актьора на Панагюрище. Наричат го „Вечният Бенковски“ или „Нашият Бенковски“. Този запомнящ се героичен образ той пресъздава в редицата театрализирани спектакли на открита сцена в Панагюрище, свързани с Априлското въстание и други годишнини.
„Сред най-значимите личности в българската история за мен е Георги Бенковски. Играя ролята му 32 години, познавам до детайли живота и революционната му дейност, характера му. Не мога да не спомена и Орчо войвода, чийто потомък съм.“ - споделя актьорът.
„Въпреки, че е роден в София и живее там 8 години, Георги Радомиров се чувства абсолютен панагюрец и се гордее, че е от воеводски род.
Мелпомена му намига още в ученическите години, когато за пръв път се качва на сцената. Първите му учителки, за които и до сега си спомня с вълнение и признателност, са Велка Юрукова - Деянова и Василка Сугарева.
По-късно за ВИТИЗ го подготвят голямата актриса Райна Манчева и неотразимият Николай Масалитинов. Учи в силния актьорски клас на проф.д-р Кръстьо Мирски и проф. Боян Дановски. Приятели му стават Юри Яковлев, Иван Джамбазов, Петьо Пейков, Петьо Чернев. Тук се среща и с бъдещите комици Никола Анастасов и Татяна Лолова…“
(Из статията „Актьорът Георги Радомиров: „Моят идеал е България!“, от Павлина Вайсилова, в. „Оборище“, бр. 29 от 30 юни 2000 г.)
Неговият дългогодишен и успешен актьорски път започва в Сливенския народен театър с ролята на Шура Ведерников в пиесата „Години на странстване“ от Алексей Николаевич Арбузов. Георги Радомиров сътворява десетки роли на театралните сцени в Стара Загора, Пловдив и Русе.
„Георги Радомиров е актьор на реалистичната психологическа школа, но с чувство на съвременни рефлекси и оптимистична перспектива на образа. Един поглед към първите му актьорски стъпки в Старозагорския и Пловдивския театър, ще ни отведе към Христофоров от „В полите на Витоша“ на Пейо К.Яворов, Владиков от „Хъшове“ на Иван Вазов, Жельо от „Вампир“ на Антон Страшимиров, Иван Шишман от едноименната историческа драма на Камен Зидаров…
В Русенския театър създава най-малко десетина първокласни образи. Те са много различни, дори противоречиви - едно доказателство за широка актьорска палитра.
След силния, драматичен Драган от „Зидари“ на Петко Ю. Тодоров, следва неузнаваемо пародиен Хортензио от „Укротяване на опърничавата“ на Уилям Шекспир.В единия образ - дълбок и тънък психологизъм, в другия - неизчерпаеми и сочни комедийни багри. И ето го в елегантния, интелектуално насочен инженер от „Горещи нощи в Аркадия“ на Драгомир Асенов, с умението му да заема позиция на честен професионалист и патриот.
Между тези образи някак странно стои с древногръцката си тога неговият Клеон от „Херострат да бъде забравен“ на руския драматург Григорий Горин. Тук е не само честен съдия, но и драматичен герой, готов на престъпление в името на справедливостта и хуманизма.
За Васка Пепел от „На дъното“, за Александър от семейството на полицая Коломийцев в „Последните“ - пиеси на Максим Горки, кой би могъл да отрече вярните концепции на актьора, моделирани и от вещата ръка на руския гост-режисьор Аркадий Кац?.За да допълним впечатлението от гъвкавия му натюрел, следва да споменем една от най-хубавите му роли - на инженер Христов от „Краят остава за вас“ на Георги Данаилов.
Бих прибавил още едно обстоятелство, за да обоснова богатата му култура - работата като режисьор-постановчик в Русенския телевизионен център. Само за два сезона Георги Радомиров създава около 25 филма, между които „Безсмъртие“ и „Дългата коса“, отличени с високи фестивални награди.
Наскоро, с пиесата на Яворов „В полите на Витоша“, актьорът направи режисьорски дебют в театър „Сава Огнянов“ - Русе и показа възможностите си и в тази трудна област.
А прибавим ли обществената му и педагогическа дейност в Дома на пионерите в Русе, ще получим още по-пълна представа за една активна и разнообразна личност.
В Русе актьорът създава към общината първия местен кафе-театър с френската пиеса „Дневникът на един мъж“, която играе по-късно в Панагюрище с чаровната Василка Сугарева. Благодарение на Георги Радомиров панагюрци имат възможност да се докоснат до тази камерна форма на театралното изкуство…“
(Из статията „Разностранен и търсещ талант“ от Никола Боздуганов, в. „Оборище“, бр. 26 от 24 юни 1978 г.)
Безспорно най-богат е опитът на Георги Радомиров в драматичен театър „Сава Огнянов“ - Русе. Между театралните хитове е и пиесата „Животът на Молиер“от Михаил Булгаков, както и комедията „Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир (в която Радомиров е в ролята на Басанио). Тя е представена и на панагюрска сцена, четем в анонс на вестник „Оборище“, бр. 27 от 3 юли 1971 г. Когато по творчески съображения се премества от Русе в Пловдивския театър, там Георги Радомиров създава моноспектакъла „Греховната любов на Зографа Захарий“ по повестта на Павел Спасов. Актьорът я представя и в Русенката народна опера, а след това повече от 25 години в градове, по села и паланки… Тази постановка игре и на панагюрска сцена през 1973 г. в партньорство с Мая Драгоманска, а също - през 1981 г. в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава.
На 12 октомври 1986 г. в Панагюрище Георги Радомиров създадава „Студия за художествено слово и театър“ при читалище „Виделина“, с главна цел обогатяване естетическата култура на подрастващите. Като ръководител той печели златен медал за режисура на VII Републикански фестивал на художествената самодейност, а участниците в спектакъла - индивидуални златни медали.
През 1996 г., когато се отбелязват 100 години от славната Априлска епопея, Георги Радомиров довежда телевизионен екип в Панагюрище, и в творческо сътрудничество с историка Атанас Атанасов и литератора Дочка Кацарева създават филмите „Градът на бунта“ и „Щастлив съм, умирам спокоен“ (за Павел Бобеков), които са излъчени по БНТ. По негова инициатива е създаден и филма „Човек с главна буква“ (за инж. Делчо Лулчев).
През 2002 г., когато със спектакъл на сцена празнува своя 70-годишен юбилей, за сетен път актьорът изпълнява монолога на цар Иван Шишман от едноименната историческа драма на Камен Зидаров. И въпреки многократното представяне на този трагичен момент от историята на България, всеки път Георги Радомиров успява да „хване за гърлото“ панагюрци, докосва сърцата им с онази неповторима и невероятна магия, наречена театър.
Георги Радомиров поставя и сам участва в рецитали и спектакли по различни поводи. Сред последните му изяви са: през 2007-2008 г. по повод 130 години от обявяването на Руско-турската война 1877-1878 г. - спектакъл, както и възстановката на пл. „Райна Княгиня“  (тропот на конски копита, знамето със заветните думи „Свобода или смърт“, огнените слова на Райна Княгиня); моноспектакъла „За него живота“, посветен на 100 години от рождението на поета Никола Вапцаров (2009 г.); „В началото бе словото“, посветен на 165-та годишнина от рождението на Христо Ботев и 135-та от тази на Пейо Яворов (30 януари 2013 г.) и други…
През 2012 г. актьорът Георги Радомиров чества двоен юбилей: 80-годишен житейски път и 60 години театрален живот, и представя на панагюрска сцена за 120-ти път своята знакова роля в моноспектакъла „Греховната любов на зографа Захарий“.
Дълги години Георги Радомиров е член на Управителния съвет на Съюза на артистите в България. За своята многостранна творческа дейност, професионализъм и всеотдайност, той е отличен с престижни награди: орден „Кирил и Методий“, златна значка от Съюза на артистите (2002 г.) и други. Удостоеният през 2013 г. с приза за цялостно творчество на Панагюрище Георги Радомиров, носи безкрайната си любов към родния град в себе си…
И това не е всичко, защото в сърцето на Георги Радомиров продължава да „гори, гори огънче“…
„В поредицата от събития, с които е отбелязана 100-годишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров, „…кулминацията е моноспектакълът на Георги Радомиров „За него, живота!“. Музикалното оформление е дело на Жана Райнова, а невероятният синхрон между слово и мелодия кара препълнената до пръсване зала да притихне омагьосана…“
(Из статията „Почетохме Вапцаров с изложба и великолепен спектакъл“, в. „Време“, бр. 13 от 31 март - 6 април 2009 г.)
„Достойно по дух и вълнение тържество (юли 2012 г. – б.а.) организират няколко институции в общината по повод рождението на Апостола. Дворът на Лековата къща стана естествен и хармоничен декор…
Поезията, хармонично и интелигентно пречупена през емоцията на актьора Георги Радомиров се слива с гласовете на женския хор под ръководството на Анета Калпакова в точна и обмислена подборка, както и с музикалната подкрепа на Цеца Радивчева - Калпакова и Андрея Манев…“
(Из статията „За Апостола достойно!“, в. „Време“, бр. 28 от 25-31 юли 2012 г.)
„…Спектакълът „В началото бе словото“ е представен на 30 януари 2013 г., посветен на две светли годишнини – 165-та от рождението на Христо Ботев и 135-та от това на пейо К.Яворов.Инициаторите от Градска библиотека „Стоян Дринов“, водещият Стефан Рапонджиев и изпълнителите Георги Радомиров, Юлия Богоева и Андрея Манев, влагат толкова плам в организираната от самите тях постановка, че в залата сякаш пропукват искриците на патриотичния заряд…“
(Из анонс „Достойно есть!“, в.  „Време“, бр. 5 от 6-12 февруари 2013 г.,)
„Живот на сцена! Ето това е Георги Радомиров. 60 години неотлъчно. Серия месеци, дни, театрални сезони. И още грим, сценичен костюм, сценичен стрес, нови думи, нова публика. Всеки път отначало. Като в перпетуум мобиле, каквото няма изобретено в науката, но може да го направи човек, отдаден на нещо красиво. А то, красивото е в живота,претворен на сцената.
Колко ли вълнения, страхове, трепети, колебания, съмнения, дори може би отчаяние. И после радост, светлини и овации. И отначало текст, репетиции, студени сцени, топла публика…
При такива вълнения човек често се изхабява, уморява, става безразличен. Не и Радомиров. За него и в утрото да го чуеш, и вечерта - пълноценният разговор е за същото - сцената, театъра, героите, авторите. Георги Радомиров е такъв събеседник: скучен за някого - защото не търпи дълги разговори за цени и пари, плашещ за другиго - защото може да цитира текст, научен преди 50 години, респектиращ - защото 60 години е устоял под прожекторите, без да се изтощи. Но за истинските ценители е истински забавен - защото може да разказва свои, а не измислени спомени, и го прави, без да досажда с дълги исторически отклонения, интересен - защото може да те коригира в смутения ти спомен за актьор от преди 70 години, приятен - защото те кара да забравиш за час житейската суета, мъдър - защото те кара да мислиш за „високите неща“.
Честит юбилей, Жоро! Да си жив и здрав! Нека имаме късмет да празнуваме с теб още юбилеи и неюбилеи, и просто празнични дни, защото подозирам, че с теб всеки ден ще е по мъничко поне празничен!”
(Из статията „Георги Радомиров с двоен юбилей“ от Веселина Велчева, в. „Време“, бр. 38 от 24-30 октомври 2012 г.)

Недьо Горинов - на Средната гора високият връх

Недьо Горинов

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Недьо Иванов Горинов (1882-1964) е син на един от най-самоотвержените участници в битката за Панагюрище през 1876 г. - десетникът от Априлското въстание Иван Горинов.
Завършва „Славянска филология“ в Софийския университет през 1904 г. Работи като учител в различни градове на Южна България, а от 1910 г. над двадесет години - в родното Панагюрище до 1932 г., когато се премества в София. След 1944 г. отново за пет години е учител в Панагюрище.
Председател е на читалище „Виделина - 1865“ в периода 1911-1913 г.
Недьо Горинов е личност, отдадена на своята любов - поезията, литературата, историята. Той е инициатор и пръв главен редактор на читалищния вестник „Панагюрски глас“, издаван в периода 3 май 1927 г. - 10 април 1948 г. Заедно с Панчо Шопов е един от активните софийски сътрудници на вестник „Оборище“, възстановен през 1937 г. (излизат само седем броя - продължение на читалищния вестник под същото име от 1903 г., издаван от панагюреца Стоян Власаков).
През 1951 г. Недьо Горинов основава и става пръв председател на литературния кръжок към читалище „Виделина - 1865“. Бил е уредник на къщата-музей „Райна Княгиня“. Той е сред основоположниците на комитета „Бележити панагюрци и Панагюрско“ и един от постоянните негови ръководители.
Недьо Горинов е автор на книгите „Проф. Марин Дринов – животопис, научна и обществена дейност“ (първата биография на бележития панагюрец), „Отражение на Априлското въстание в чуждата поезия“, „Азбучен правописен речник на българския език“. Съставител и редактор е на: „Стоян Дринов. Съчинения. Стихотворения за деца“, „Нешо Бончев. 1839-1939. Животопис и преценка на дейността“, „Нешо Бончев. Съчинения“. Преводач е от немски език и публикува цикъла стихове „Северно море“ от Хайнрих Хайне.
Недьо Горинов написва текста на песента „Над Средната гора високи връх Бунай“ по музика на Петър Спиридонов - една от най-популярните маршови песни на Панагюрище, както и стиховете на химна на гимназия „Нешо Бончев“ по музика на Делчо Радивчев.

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Бунай

На Средната гора
високий връх Бунай
при слънчеви зари
като рубин сияй.
С открито чело
е той любимец наш,
отвред покрит с красив букаш.
Средногорски звуци долитат,
носят се навред по наший край.
Дружно нашите мисли отлитат
към гордия Бунай.
Там на високий връх,
обвит с чаровен плащ,
дружна песен в хор оглася
хоризонта наш.

Автор Недьо Горинов

Стихотворението е включено в юбилейния алманах "Времето е в нас", издание на Литературен клуб "Видалина" към едноименното читалище в Панагюрище, 2017 г., отпечатвано е и във в. "Оборище"