"Черно на бяло" - младата поетична антология на Стоян Радулов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Стоян Радулов издаде своя поетична антология. Млада антология, само на 25 години. Млада, защото тепърва творецът ще трупа онова, което има в себе си и ще го превръща в стих, импресия и какво ли още не, но главно вън от каноните на който и да е жанр.

Това е „Черно на бяло“ на Стоян Радулов – антология, млада и вълнуваща. Едно прекрасно издание като желание да ознаменуваш, да бележиш някакъв праг. И да продължиш напред. Дори ми прозвуча малко странно това „антология“. После реших, че е началото на едно ново начало. Само той си знае. А аз знам, че у автора има много начала, умее да ги започва тези начала, най-често неочаквано, дори за себе си. И всеки път се получава нещо ново. Успех пожелавам и знам, че дори няма нужда от такива пожелания. Те са му дадени изначално сякаш. Като на онези хора, дето са искрени и истински във всеки момент, тоест – смели.

В най-новата си книга „Черно на бяло“ Стоян Радулов събира най-добрите си поетични творби през годините, както и най-новите свои стихотворения, поетични миниатюри и поеми. Някои от тях са с награди в поетични конкурси, появявали са се в национални литературни издания, звучали са по БНР. Много от стиховете обаче сега се отпечатват за първи път. „Черно на бяло“ е своеобразна антология на поетичния път на Стоян Радулов, започнал през 1995 г. и маркира един вече 25-годишен творчески път.

Авторът има зад гърба си няколко книги – поезия, публицистика, журналистически публикации, но и няколко десетки документални филма – като сценарист и режисьор. Важен етап в развитието му като журналист бе и 5-годишната му работа като главен редактор на вестник „Време 2001“.

Стоян Радулов представи своето „Черно на бяло“ на 23 септември 2020 г. пред приятели и почитатели на изкуството му в двора на Джуджевата къща в Панагюрище. В прецизно организираната вечер му партнираха музикантите Михаил Караиванов (китара) и Нонка Маслева (глас). Същата вечер бе показана и самостоятелната изложба „Илюстрации“ на художничката Пепа Маркова, автор на оформлението на корицата и вътрешните страници на изданието.

Приятелската и четяща публика посрещна с вдъхновение словата на автора от микрофона и на Стоян този път му пролича, че вече е посвикнал да говори пред аудитория. Създаде топла и наситена с тиха емоционалност атмосфера в свежия двор на Джуджевата къща.

Книгата излиза през издателство „Фабер“ с частично финансиране по общинския проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ с подкрепата на Фондация „Асарел“. На пазара е чрез „Български книжици“ онлайн и в книжарницата на издателството в градинката при „Кристал“ в София. В Панагюрище е във всички книжарници и магазини за книги. 

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, септември 2000 г.

Използваната снимка горе е с автор Стефан Филков

___________________________

Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава „тяло“ на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Стиховете на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.

Катя Зографова, литературен критик и историк

___________________________

Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път… Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден… Тази книга е тъжна и нежна… И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг… Това е книга на щастието. Щастието по Стоян… И това е така ясно – като „черно на бяло“.

Дарина Дечева, поетеса

Пълният текст на Дарина Дечева за книгата четете тук.

___________________________

I

Две думи само,

само две сълзи,

две ръце разперени,

две върби и две тополи,

шепа ягоди, една съдба…

Две устни само,

само две очи,

в една мечта несъвършена,

край една река. Пикник

на поляна с макове,

пчели, треви, сърце….

Къси дни и дълги нощи…

Пусти улици. Вали.

Няколко светулки

във софийските мъгли…

Две устни само, само две очи…

Две думи само, само две сълзи…

В края на деня над булеварда,

в есента блещукат

две светли чудеса.

Най-важни са изглежда

малкото наглед неща…

С ВКУС НА „ВИОЛЕТКА“

Препускат все напред

забързани годините.

Но защо ли ми довява

споменът от нейде,

от далече

прекрасен вкус на „Виолетка“

на следобедите в слънцето

и в неделите.

Къде изчезнаха

невинните апаши, стражарите

и Пепеляшките,

Арабелите и Румбураците

със техните вълшебни пръстени

и вечно спящите красавици,

очакващи неземните си принцове,

котараците със чизми и Снежанките,

джуджетата, чудаците;

празникът на детството къде пренесе се

и защо не ни понесоха със себе си

феите от любимите ни приказки…

Препускат все напред

забързани годините.

Вълненията – все по-малко,

повече – съмненията.

И защо ли гледат

толкова назад

тъжните ми,

зрелите ми

стихотворения.

Стихове: Стоян Радулов, из "Черно на бяло".

Повече за книгите на Стоян и неговото творчество - в личния му блог.

За експресивните пейзажи и личността на панагюрския художник Тодор Васев

Картини от изложбата "Пейзажи от родния край", масло върху платно, художник Тодор Васев

Да се насладим, макар и за малко, на своеобразния живописен език на панагюрския художник Тодор Васев. Неговият експресивен стил с размах говори достатъчно за вътрешната му природа - мъжка, балканска, но не дива, а овладяна. Забележете характерният му и забележим усет към работата с цвета и текстурата. Той е изявен майстор на яснотата в предаването на усещането си за своето произведение, пейзажите му се открояват с категоричност.
Всъщност, гледаме "Пейзажи от родния край" - извадка от неголяма серия от негови картини, които Тодор Васев представи в една от редките си самостоятелни изложби в родния град през 2015 г. Изложбата включваше 21 живописни творби, чийто имена са красноречиви: "Край града", "Боовец", "Старият дъб", "Двор", "Прозорец", "Тракийска могила", "Пътят към Бъта", "Пътят към Висок". Сюжетите, както заглавията подсказват, са почерпени от пейзажите в околностите на Панагюрище. Те говорят и за това, че художникът винаги е бил свързан с родния край, с България.
Ето какво пише за Тодор Васев неговият приятел Ненчо Патърчанов: "Потомък на славен опълченец, Тодор Васев е художник с автентична художествена култура. Служи си с похватите на реалистичния рисунък, опростен израз на идеи и възгледи. Характерно за него е свободното боравене с емоционалните изблици на непосредствените възприятия. Това е неговият изразителен език на творец".

Интериор и натюрморт от Тодор Васев

Тодор Васев на пленера на Колониите през 1999 г., снимка © Стоян Радулов

Тодов Васев е роден в Панагюрище през 1970 г. - баща му Рад е панагюрец, но майка му Надежда е от Свищов. Пътят на изкуството първоначално го води в Художествената гимназия "Илия Петров" в столицата, която завършва през 1989 г., а впоследствие е приет в Националната художествена академия. Там се дипломира през 1997 г. с магистърска степен по живопис. Един от неговите професори е Андрей Даниел. Възпитаници на големия художник, например, сред които и Тодор, разбира се, участваха в съвместна изложба в рамките на проекта "Учители и ученици в изобразителното изкуство" през 2018 г., показана в София и Варна, добила добър обществен отзвук.

Трябва да отбележим, че творческия път на Тодор Васев минава през различни точки от картата на страната и на Балканския полуостров. Той има участия в изложби в Словения, Гърция, Македония, Хърватия и България. Тодор е и един от съорганизаторите и участниците във Фестивала на любовта и изкуството - с издания в Словения, Македония и България. Художественият пленер, провел се на Панагюрски колонии през 1999 г., бе част от него и от тогава, всъщност, се зародиха юнските празници на изкуството в Панагюрище. Жалко, че след второто издание художествените пленери изпаднаха от тях без някакви особен ипричини - просто от немара на организаторите впоследствие. Преди това Тодор бе организатор и на Първия студентски пленер, провел се също на Колониите. Участва и в една от творческите срещи на панагюрски художници и писатели, организирана от тогавашния председател на панагюрския литературен клуб "Виделина" Димитър Стефанов в с. Жребичко през 2004 г.
Днес Тодор Васев живее, работи и твори в София.

© Стоян Радулов за "Чат-пат"

Ретро история: за първите фотографи в Панагюрище

Иван Зографски с жена си Цвета, 1875 г., Панагюрище. Между двамата има „фотографическа машина“, наличието на която не е случайно

Първите фотографи, поставили началото и популяризирали фотографията в България, освен Анастас Йованович, са: самоковлията Анастас Карастоянов и впоследствие неговите синове Иван и Димитър – династията Карастоянови, издигнали се до придворни фотографи след Освобождението; Тома Хитров от Ловеч – също възрожденец и революционер; Георги Данчов – Зографина от Чирпан – художник и революционер, съратник на Левски и считан за автор на най-точния портрет на Апостола; Иван Доспевски – художник, също от Самоковско, син на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува; Иванчо Зографски от с. Мирково – художник и автор на „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище, автор на четническите знамена на априлци; завършилият в Киев художник Стоян Каралеев от панагюрското село Баня, който рисува лъва и другите символи на знамето на априлци; Никифор Минков от Карнобат, който е автор на единствения портрет на майката на Христо Ботев – Иванка, и създава възстановки на Априлското въстание и Освободителната война, панорамни снимки и пр., като поставя основите на фотоесеистиката и фоторомана в България.

Ще ми се да обърна повече внимание на фотографското дело на Иванчо Зографски (1835 – 1900) и на Стоян Каралеев (1845 – 1893). Но данните са изключително оскъдни. Двамата не са си водили дневник кого и кога са снимали, макар Каралеев да е оставил писмени спомени. В архивите на фонда на Историческия музей в Панагюрище обаче са съхранени множество снимки от годините отпреди въстанието на панагюрци и сюжети от Панагюрище. Далеч съм от мисълта, че всички тези произведения до едно са дело на Зографски и Каралеев, но много от тях със сигурност са. Доказателството – на една от снимките на самия Зографски с жена му Цвета помежду им знаково е разположена стара „фотографическа машина“. А и кой ли друг би могъл да снима семействата на панагюрските първенци – като Дринови в Панагюрище и Тренчеви в Баня. Някои от тези стари фотографии са дарени или открити в къщата на Найден Дринов – както знаем, активен участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в Панагюрище. А знаем, че самият Иванчо Зографски също е един от активните участници в подготовката на въстанието.

Райкя Попгергьова (Райна Княгиня) със съученички в Панагюрище, 1867 г. Бъдещата Княгиня е четвъртата отляво надясно на втория ред, непосредствено до своята учителка Стойка Дудекова

Иванчо Зографски обаче не е от Панагюрище. Роден е през 1835 г. в село Мирково, недалеч от Златица, като Иванчо Стоянов Папазов. Като млад той бил ученик на дебърския майстор Давид Георгиев – Зограф. Давид пък се преселил в Мирково от Цариград. Според Асен Василиев (Български възрожденски майстори. София, Наука и изкуство, 1965) Давид Георгиев е „способен и съвестен майстор, чиито икони се отличават с изискан колорит“. Дълги години в Мирково той имал много ученици от околностите. Техни произведения и досега могат да се видят в църквите в Челопеч, Макоцево и Панагюрище. През 1850 г. Давид изрисувал стенописите и иконите в църквата „Свети Димитър“ в Мирково, които за съжаление били замазани през 1894 г.

Павел Бобеков, ок. 1875 г.

Днес от изследоветеля на Панагюрище Лука Меченов знаем, че освен Лековата къща някои икони в панагюрския катедрален храм „Св. Георги Победоносец“ също са изписани от Иванчо Зографски, както и композицията „Тайната вечеря“ в храм „Свето Въведение Богородично“. Той изрисувал много такива обекти не само в Панагюрище, но и в Стрелча, Копривщица, Карлово, Калофер. Малко от тях обаче са оцелели до днешно време.
Прочее, както отбелязва Зафер Галибов в своята прекрасна книга „Светлописите“ (София, изд. МФ „Фотографски музей“, 2017), посветена изцяло на развитието на българската фотография, Иванчо получил знаковата си фамилия след продължителното си обучение и усъвършенстване в изкуството на стенописа в Зографския манастир на Света гора. Оттам Иванчо Зографски се завърнал в родното Средногорие.
При престоя си в панагюрското село Баня се оженил за местното момиче Цвета. После с нея се преместили да живеят в Панагюрище, където взимат дейно участие в подготовката на Априлското въстание. В къщата им отсядат революционерите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други, провеждат се заседания на революционния комитет. Иван Зографски изписва буквите „Свобода или смърт“ на главното въстаническо знаме. А под неговата четка и подпомаган от съпругата си Цвета, се родили 12 малки въстанически знамена, предназначени за четите (стотните) в района на Панагюрище. Всяко знаме било за различно селище в района (№ 10 за Оборище, № 11 за Поибрене, № 12 за село Баня). Другите знамена били за въстаниците от Бъта, Мухово, Петрич, Смилец, Свобода, Попинци, както и за четите на Орчо войвода, Крайчо Самоходов и Ильо войвода...

Портрет на Стоян Каралеев, неизв. г., Панагюрище 

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г. двамата съпрузи Зографски били арестувани за революционната си дейност и изпратени в Пловдивския затвор. Там Цвета, която се проявила като една от многото юначни жени на Панагюрище, била затворена заедно с Райкя Попгергьова – Райна Княгиня в обща килия в Пловдив. Баненката проявила „велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима“, благодарение на което Райна успяла да оцелее при мъченията.

Стоян Иванов Каралеев от панагюрското село Баня пък се оказал най-верният последовател на своя батко Иванчо Зографски. В своите статии изследователят на Панагюрище Атанас Сугарев (Из близкото и далечно минало на Панагюрище. Сборник, 2014 г.) ни разкрива как, запален от изкуството, Каралеев завършил Художественото училище в Киев. От Русия, където изучавал също и фотографско изкуство, той донесъл в България фотографски апарат – скъп спомен от неговите покровители. Фотографската си дейност този „прекрасен“ фотограф успял да развие в много от случаите със съдействието на своя учител по иконопис Иванчо Зографски. Тези сведения Сугарев открива в дневника на Каралеев, който се пази в музея на Панагюрище. В него художникът и фотограф от Баня дава подробни сведения за пребиваването си в Москва през 1878 г., където отива да купи фотографска камера, обективи и химикали, както и други подробности за фотографията по него време.

____________________

© Стоян Радулов, откъс от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1.

Книгата може да бъде открита в книжарниците в Панагюрище, както и в системата на "Български книжици"
Друг откъс от първия том на изданието четете тук.
Светлописната летопис на Панагюрище - за книгата на Радулов от Катя Зографова.
Късометражен филм за старо Панагюрище гледайте тук.

Харесайте и следете страницата Ретро Панагюрище във Фейсбук!

Как Ретро Панагюрище събира стари кадри, картички и истории

Ретро Панагюрище влезе и в БНР

Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

В 2018 година, когато отбелязвахме 140-та годишнина от рождението на големия български поет Пейо Тотев Крачолов, назован от Пенчо Славейков „Яворов“, една трудолюбива, енергична и призвана в литературното си историко-възкресително дело жена се зае да ни преоткрие и дообогати с неизвестни или малкоизвестни факти и дори неочаквани гледни точки "Световете на Яворов" в новата си едноименна книга. Става дума за Катя Зографова, разбира се, и за нейното лично словозогра- фисване върху образа на поета – нейният "пръв личен литературен култ", както сама признава в предговора на изданието. Прочее, Яворов се оказва и Зографовото "духовно съкровение на детството й", защото сестрата на майка й Нона е един от уредниците на музея на Яворов в Чирпан – родният му град, и малката Зографова често й гостува там в детството и юношеството си.
"Незабвенни са бавните ни разходки с приведения доземи, но висок в словото си и колега на леля ми - поет Димитър Данаилов - пише още Катя Зографова. - В южната есен той рецитираше "Лист отбрулен..." и паркът с Яворовия паметник ми изглеждаше огромен, непроходим, тайнствено-романтичен. Когато след години отидох отново в Чирпан, видях с (вече ) "възрастните" си очи една обикновена градска градинка, която можеш да пребродиш за няколко минути... Но сродяването, обсебването, пристрастяването към интимния шепот на Яворовото слово вече беше проникнало в кръвта ми."
Толкова с първопричините "Световете на Яворов" да изникнат изпод перото / клавиатурата на Катя Зографова.
След като прочетох книгата съм почти убеден, че тя гледа вече с други очи на Яворов - в сравнение с онзи възтрогнат поглед на запалената по литературата девойка. И не защото поетът, поезията и есеистиката му са получили в съвремието ни неизбежната патина на времето, а защото погледът на Зографова върху литературата ни и съответно върху творчеството, живота и личността на Яворов е станал много по-мащабен, по-мъдър и отсяващ важните и приносни факти в биографията му; и съответно - достижения в творчеството му.
Още проектът за корица на книгата – дело на малкия син на Зографова – Козма – е прекрасен – световете на Яворов наистина са побрани вътре в него, чисто визуално и концептуално. (Това не е първата му работа по корици на нейни издания и издава талантът на твореца, който се предава в семейството, макар и подчинен на различна муза.)
След въведението и споменатият вече личен култ към поета, авторката не случайно избира веднага да ни запознае със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов.
"Само месец след героичния акт на гордото човешко достойнство – самоубийството му с куршум и отрова, култът Яворов започва необратимото си възвисяване – пише Зографова. – Началото е поставено с надгробното слово на проф. Боян Пенев и траурното утро, организирано от студентско литературно филологическо дружество в памет на П. К. Яворов на 2 ноември 1914 г. На него прозвучава най-значимото въведение в култа Яворов – словото на Владимир Василев „Съдба и поезия”.
Оттук нататък вече се разгръща в пълнокръвните си усети и трактовки Зографовата тема за Яворов – и радващото този път е, че за разлика от други нейни приносни книги, настоящата е обогатена с множество архивни фотографии, пощенски картички, документи и факсимилета, много от които се публикуват за първи път – включително с ръкописа на последна публикация на Владимир Василев за поета, 1963 г., където четем: "Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади..."

Пощенски картички от Поморие с Яворовите скали и паметника на Яворов, 1962 г.

Когато за първи път в зрелите си години посетих Поморие, се възхитих на каменната скулптурна композиция на Иван Блажев, посветена на Яворов. Пейо Крачолов пристига в тогавашно Анхиало през 1899 г. като телеграфист и морското градче се превръща в неразривна част не само от житейския, но и от творческия път на поета – тук се раждат поемата "Калиопа", елегията "Арменци" и "половината от червената стихосбирка" – както казва сам творецът. В скулптурата на Блажев над Яворовите скали в близост до някогашния дом на поета (пребивавал е в малка дървена къща край самия западен бряг на морето – отдавна вече разрушена) Яворов е замислен, наведен и сякаш заслушан в шепота на морските стихии. Не изглежда млад, а много по-зрял за годините си, когато всъщност е тук. Това винаги ми е говорело за някаква обреченост, която вероятно и Яворов, и Блажев са усещали...
Когато гледам тази скулптура, винаги се сещам за последната строфа от Яворовото стихотворение "Край морето":
"Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?"
Знаменателно, нали!?
Паметникът е открит на 18 октомври 1959 г. В края на август 1900 година Яворов напуска морското градче със солниците и заминава за София. (Не без подкрепата на д-р Кръстев и Славейков, разбира се). Но дълго време натрупаните в Анхиало впечатления оказват влияние върху творчеството на поета, а споменът за тази година озарява паметта му до последните мигове от краткия му живот.В Историческия музей на Поморие пък по стените на коридорите и стълбището са разположени стотици снимки от първата половина на ХХ век в Анхиало, направени от местна фотографска фамилия. В тях зрителят може да опознае градът и жителите му такива, каквито са били по времето на Яворов...
В книгата на Зографова читателят ще опознае Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя. Вече утвърден литературен критик и историк, който борави внимателно и коректно с историческите и документални факти, Зографова прави професионална, но все пак и лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. "Яворов е на всички, а и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго и скучно научен (този за поемата му "Нощ")"– както признава самата тя в кореспонденцията помежду ни. Лично за мен това е поредната нейна тухла в нашия общ български параклис за "служение на родното", който сме избрали да строим и да обгрижваме през годините.
Веднага след смъртта на Яворов в края на 1914 година много негови съвременници "тълкуват трагиката на смъртта му като висша културноисторическа ценност", отбелязва Зографова. И продължава: "Критикът Божан Ангелов пръв изрича тази вдъхновена теза.
Култът Яворов е създаден от онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов, който вмести в сърцето си вековната мъка на българите."
Самата книга на Катя Зографова "Световете на Яворов" става в нашето съвремие част от този култ. Но част дистанцирана във времето, през което историята и личните ни пристрастрия към Яворов са имали време да обективизират достатъчно поета, творчеството му, неговата личност, живота му, любовите му и приятелствата му.

Факсимилета от богато илюстрираната книга на Катя Зографова за Яворов

Няма да ви отнемам възможността сами да се запознаете с темите в трите дяла на Зографовата книга за Яворов, както и да се насладите не само на изследователското, но и на езиковотомайсторството на Катя, само ще отбележа някои важни в нея ракурси. Освен литературните прочити, които Катя Зографова прави върху някои знакови Яворови творби, особено важни в първия дял ми се сториха не само създаването и уникалната рецепция на „Арменци“, но и генеалогията на мита „Мер Яворов“ („Нашият Яворов“) – защото нали така го наричат днес представителите на този етнос, както и утвърждаването на Яворов като апостол на националната кауза чрез воеводствата му в Македония. Особено впечатляващ е акцентът върху историята на невероятното превземане от Яворовата чета на град Кавала през 1912 г. по време на Балканската война – сюжет почти неизвестен, но достоен за самостоятелен белетристичен и дори кино шедьовър.
Във втория дял пък Катя Зографова за пръв път разглежда, както сама е отбелязала – "в сложната им взаимовръзка" – любимите в интимния живот на Яворов, за да разкрие бездните на трагическата му душа: неосъществената голяма любов с Дора Габе; премълчаваната история с Весела Монева-Олзомер; епичната любовна драма с Лора Каравелова; с неизвестната за повечето от нас Дора Конова – според непрочетените й спомени; преоткрива значимостта на темата за Мина Тодорова, като я проследява и тълкува в литературата, драматургията и мемоаристиката...
Наистина приносни за мен са някои текстове от третия дял на книгата, където особено ясно личи битността на Катя Зографова не само като талантлив литературен критик и историк, но и като съвестен музеен работник. Например тези, в който изследва потулени архиви и приятелства като това с д-р Васил Ненов; разкрива ни интригуващия Яворов фотоалбум; портретува непредубедено противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова-Стоилова; и прави прецизна историческа социокултурна и медийна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на “Раковски” 136 в София.
Така че: с право проф. Димитър Михайлов определя книгата категорично като "важен принос в Яворознанието"; а проф. Михаил Неделчев споделя следното: "Изследователските интереси, интерпретаторските вдъхновения, стремежите за търсене на литературноисторически открития по темите Яворов, неговото литературно творчество и социокултурното битие на литературната му личност, са трайни за Катя Зографова. Почти във всяка от нейните сборни книги, се съдържат и текстове за Яворов, развиват се сюжети от трагическия му жизнен път. Освен това, като дългогодишен музеен работник в Националния литературен музей, като негов директор в продължение на няколко години, Катя Зографова е проявявала подчертано внимание към драматичната съдба на на къщата музей на Яворов на ул. "Раковски" 136... С теми за Яворов тя е участвала и в десетки научни международни и наши конференции; изнасяла е Яворови беседи навсякъде из страната и в отделни културни центрове в чужбина. И ето, сега тя обобщава целия този свой огромен опит в обемен труд."
Бих избрал да завърша обаче с думи на самата Катя Зографова: "Знам, че въпреки всички изпитания Яворовият култ ще пребъде във времето, защото винаги ще има романтици, които да разчетат знаците на смъртната любов в стиховете на трагическия поет и в пукнатините по музейните стени, дори когато те са заличени след неотложен ремонт... И защото вярвам, че в България винаги ще се раждат храбри мъже и жени с граждански каузи, с развълнувани съвести!"
От мен – приятно четене! Насладете се на Зографовите "Светове на Яворов" така, както го направих аз. Подобни книги ни сродяват – по слово, по кръв, и по дух.

© Стоян Радулов, София, януари 2019 г.

Из Ретро Панагюрище или как започнаха да ни пазят здравето

Откъс от документалната книга

"Поздравъ отъ Панагюрище", том 1

с автор Стоян Радулов

Серия снимки на сградата на Третостепенната държавна болница в Панагюрище от 1935 г., размери – 14/9 см, част от албум. Държавен архив – Пловдив, фонд 35К, опис 1, а.е. 31, л. 46. На останалите снимки ще виждаме още лекарски кабинет в нея, една от стаите, както и парка към лечебното заведение тогава. Медикът на част от кадрите вероятно е д-р Иван Мухлев, управител на лечебницата по това време

§§§
Чудесни и показателни снимки от 1935 г., от които пред очите ни оживяват сгради и хора. Ето как, значи, са изглеждали Държавната болница и Общинската здравна служба тогава – все неща, които вече не съществуват. Защото на 2 май 1979 г. в Панагюрище е открита новата сграда на Районната болница. Тя е построена за осем години, на площ от 1400 кв.м и осем етажа. Тогава старата болнична сграда за известно време се ползва за болнична аптека, после за склад и накрая е съборена.
На 31 март 2014 г. преобразуваната междувременно в общинска МБАЛ „Събо Николов“ е приватизирана, а собственик на 90 % от капитала става създаденото инвестиционно дружество „Асарел Панагюрище Здраве“ ООД. След модернизация и разширяване болницата в Панагюрище е преименувана на МБАЛ „Уни Хоспитал“ ООД. Сградата е открита след основна реконструкция на 11 юни 2016 г. На 2 май 2017 г. Министерството на здравеопазването официално акредитира новата Многопрофилна болница за активно лечение за срок от пет години.
Но, както се досещаме и от снимките, историята на лечебното дело в Панагюрище е много по-отдавнашна. Ще го потърсим още 50 години преди това.
Първото временно лечебно заведение в Панагюрище било дело на мисията на лейди Странгфорд, която след потушаването на Априлското въстание устроила в Дудековата къща болница с двадесет легла и медицински персонал. Днес тази къща е част от комплекса на Исторически музей – Панагюрище.
Непосредствено след Освобождението в града се завърнал току-що дипломираният д-р Георги Мачев. Той донесъл със себе си свежи идеи за организацията на медицинското обслужване и бил назначен за околийски лекар. С малко прекъсване Мачев останал в Панагюрище до 1885 г.
Създаването на постоянна болница в Панагюрище започнало през 1884 г. по идея на Благотворително дружество „Свети Пантелеймон“ и местната управа. Целта се осъществила чрез събиране на средства от населението. През 1886 г. недовършената постройка заедно с терена били подарени на държавата, което довело до отварянето на панагюрска Държавна болница с 20 легла през 1892 г.
До 1 юли 1922 г. околийският лекар изпълнява длъжността и на болничен лекар. След тази дата Околийската здравна служба и управлението на болницата се разделят, но само до 1932 г., когато пак са обединени. Дълги години болничният персонал се движи около цифрата 6 – 7 човека, а Общината не може да си позволи да разкрие щат за градски лекар. Все пак и това се случва.
От 1897 до 1919 г. длъжността „градски лекар“ са заемали: д-р Кереазопулод, д-р Коюмджиян, д-р С. Неделева, д-р Иван Марков, д-р Велко Королеев, д-р Йордан Митрев, д-р Тодор Харалампиев и д-р Петър Андреев. Ат 1920 до 1944 г. постоянно в Панагюрище работят трима лекари – д-р Александър Лахневич, д-р Иван Мухлев и д-р Петър Дееничин, които в различни времена се разменят на трите медицински длъжности – „околийски лекар“, „болничен лекар“ и „градски лекар“.
В ново време, с решение на Общинския съвет в Панагюрище от септември 2000 г., Общинската болница започва да носи името на Събо Николов (1870 – 1959). Този родолюбив панагюрец е първият български ротарианец – един от многобройните ни емигранти в САЩ, който забогатява и завещава на панагюрската болница фонд в размер на 10 000 долара. Още приживе обаче Събо Николов подпомага лечебницата. При визитите си през 1928 г. и 1934 г. закупува за нея инвентар, парна дезинфекционна машина за извършване на пълна дезинфекция на сградата и бельото, гинекологичен стол и оборудване, друга медицинска апаратура. Днес негов паметник, изграден от Ротари клуб – Панагюрище, се издига в Градския парк, недалеч от спортната зала „Арена Асарел“ и езерото с пеещите фонтани.

В двора на Държавната болница през 50-те г. на ХХ век. 
Личен архив на Генка Лука Чардакова, снимката е споделена в страницата „Ретро Панагюрище“ във Фейсбук. „Долу вдясно, седнала, е баба ми Гена Чардакова – дългогодишен санитар в болницата – разказва собственичката на снимката. – Кръстена съм на нея. Била е голям кръводарител. По нейни думи, както казваше: „Издавала съм един котел кръв!“. Над нея е медицинската сестра Мария Калоянова. Долу в средата е медицинската сестра Ангелина Куйкина (Анжела), а вдясно от нея, без касинката, е домакинът счетоводител на болницата Мария Перфанова. На снимката са още медицинската сестра Пена Мърхова, както и д-р Вакарелов – отличен специалист по вътрешни болести.“ 

Още за изданието и автора - тук. 

Листа и пикник в гората - живопис, интериор и фрагменти

Листа и пикник в гората, акрил върху канава, 40 х 40 см, худ. Стоян Радулов

Интериор 1 с Листа и пикник в гората (илюстрация)

Листа и пикник в гората, фрагмент

Интериор 2 с Листа и пикник в гората (илюстрация)

Листа и пикник в гората, фрагмент

Късна есен

Последен лист се откъртва тревожен,
този сезон става все по-невъзможен.
Капки дъжд барабанят по улуците,
хризантеми се свиват в бели юмручета.

В тишината пее и плаче Дженис Розата,
мравки набързо пролазват по кожата.
И една захвърлена роза в локвите стене –
любов недолюбена, правена в оранжерия.

Късна есен е. Влага. Астматично се диша.
Комините пушат. Бабка прибира мушкатото.
Тежко пристъпвам. Омокря ме кишата.

Но сърцето ми още тупти –
живо! – проклетото.

Стихове Стоян Радулов

Емоции в стихове от срещата на два от световете в родопската Дъждовница

Група творци от Панагюрище - представители на Литературен клуб "Виделина" и кръгът "Чат-пат" през лятото на 2017 г. бяха гости на Арт къщата в родопското село Дъждовница, създадена по идея на Радост Николаева и Движение "Кръг" с подкрепата на Община Кърджали и Швейцарската културна програма в България. С това бе положено и началото на летните инициативи в Дъждовница. 

От панагюрска страна участваха Тотка Лунгарска, Мария Бегова, Дарина Дечева, Иван Станчев, Стоян Радулов, Стайо Гарноев, Томи Наплатанов, Михаил Караиванов, Мартин Дерменджиев, Георги Тинков, както и техните приятели - поетесата Соня Георгиева от София и художничката Пепа Маркова от Габрово.

Арт центърът в Дъждовница е организиран в реновираната стара сграда на бившето медресе - мюсюлманско училище, в двора на джамията. Селото е мюсюлманско с почти изцяло турско население. Намира се в смесен район, буквално между два свята - във времето, пространството, културата и историята. Ето дащо е важно това да намери израз и в отразяването на тази връзка в творческия процес. И това се случи с панагюрските творци и техните приятели, както ще се уверите по-долу. 

Прочее, много от гостите с евлюбват в мястото и се връщат отново. Като например фотографът Зафер Галибов, художникът Марио Лишевски, фотографът Владимир Донков. През центъра досега са минали почти 940 творци от 33 страни от различни континетни. А панагюрската група бе най-масовата от едно населено място досега.

"Чат-пат културни новини"

Ръкописите, оставени в Арт центъра на Движение "Кръг" в с. Дъждовница

Два свята

Преплели клони бор и орех
в небето върховете викат.
Във тишината Бог говори
и всички слушат и мълчат.

От минарето мюзеинът пее,
с глас страстен моли своя Бог.
Бунтовна песен нощ гореща пее -
лъв златен готви се за скок.

Два свята - толкова различни
заспиват в звездна тишина,
във сън дълбок потъват всички
живи - на всички богове деца.

Това е толкова прекрасно!
И толкова възможно е това,
загърбили жестоки страсти
да пием дъжд в една гора.

Разбирам, че е невъзможно
лъв да заспива до овца,
защото вълци в овча кожа
отколе властват над света.

И че във грубата реалност
в утопиите само си щастлив,
а сънищата ти за щастие
доказват, че си още жив.

И че животът още може
да бъде дар на любовта -
вдъхни ни само разум, Боже,
и дай ни свята светлина.

Преплели клони бор и орех
в небето върховете викат.
Във тишината Бог говори
и всички слушат и мълчат.

Красимира Василева - M`Бай
с. Дъждовница

Красимира Василева - М`Бай

Чеиз

Сватбено време

Сватба - отсреща, млади се взимат
и всичко на показ -
минало, бъдеще, надежди, чеиз...
Цяло село разглежда и пъди -
кой - завист,
кой - корист,
кой - зло,
за късмет.
Този живот многолик е и странен,
цветен и шарен,
а не - черно-бял.
Той я иска и тя ще пристане
пред цялото село,
пред целия свят.
Неволно и аз съм на празник, на сватба,
неволно съм събуден и за молитвата в пет...
Те се женят,
а в душата ми - рана,
превръзката сменям с пореден куплет.
Тя ще си просне чеиза на двора,
а аз ще си просна сълзите
във щрих -
кой каквото му подредила съдбата,
както там са се наговорили Бог и Аллах.
Сватба - и всичко на показ
Тя се радва на кърпи и дрехи,
аз - на стихове, музика, цветове.
Тя ще иде снаха в новата къща,
а аз ще си дойда при теб.

Стоян Радулов,
с. Дъждовница

Стоян Радулов

Отвори се света...

Отвори се света.
Показа се с лице различно,
не туй отпред или отзад,
не ляво или дясно,
а някак скрито и опасно.
Не зная как да подредя
ни утрото,
ни залеза задушен.
Изтръпвам викне ли гласа.
Не искам,
а пък се заслушвам.
Смирено сядам до вода
и пия силите от планината,
която пази корена, кръвта
и знам:
ще продължа нататък.

Тони Лунгарска,
с. Дъждовница

Тотка Лунгарска

Иван Станчев и неговото "Родопско пано с дъждовник"

Утро(ба)

Колко съм мъничка, Господи, колко!
Колкото малка пчела в липов цвят.
Колкото майчина песен и болка,
както Алиса в чудесния свят.

Толкова малка съм, Господи, толкова -
колкото мирисът на свобода.
Колкото дъх съм. И стига ми, колкото
да те докосвам. И съм светлина.

Дарина Дечева,
с. Дъждовница

Мария Бегова и Дарина Дечева

Рисунките са от Тотка Лунгарска и Мария Бегова

* * *

Не си и мислех, че е толкоз сладко
да се откриеш след години на познаване!
Цъфтеж....
И със карминен поглед
опипвам страстните извивки на душата си,
звучащи цветове и палавите, криещи се сенки....
Къде бях до сега?
Каква палитра беше ме покрила?
Поисках ли да смесвам с багрилата ми,
неискани, искрящи цветове
или дойде със обедното слънце...
Умората, плъстила слоеве в изминалото време?
И сладко е...
И ще следя извивките,
а те ще ме повеждат, докъдето
очите ми ще искат да разглеждат.
Сърцето ми ще иска да се чуди
и сластният кармин ще слива нежни и активни пориви.
Пак сладко е...
Задъхвам се...

Пепа Маркова,
с. Дъждовница

Пепа Маркова

Лято с шапка от небе

Това е лято с шапка от небе,
която му е мъничко голяма.
Новородено в свойто легълце –
сънува как се гушка топло в мама.
Това е дума колкото перце,
което по водата тънко плува –
едно момиче с влюбено сърце
под покрива на спомена будува.
Това е песен с дрехи от море,
които страшно много й отиват.
Любов, която няма да умре,
защото от живота е по-жива.
Морето идва с боси брегове
и стъпките ми, мокрите, прегръща.
Това е вкус на топли гласове
и спомени, завърнали се вкъщи.

Соня Георгиева,
с. Дъждовница

Соня Георгиева

Снимки от Стоян Радулов, Пепа Маркова и Томи Наплатанов

Снимката на чеиза е от агения БГНЕС

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ:
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
Стоян Радулов: Моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие 

От Покровското училище назад - до първите просветители. История от старите снимки

Една любопитна снимка на ученици с тяхната учителка Цанка Кукуряшкова, правена някъде след 1930 г. пред сградата на старото "Св. Покровско" училище в Панагюрище, е достатъчна провокация, за да бъде разказана голямата история за началото на образователното дело в Панагюрище.

Но преди това историята на старото кадро.
То изплува в архивните семейни албуми на Павлинка Георгиева, която я споделя в интернет. Оказва се, че в него друга панагюрка - Надежда Петканска, открива своята баба - Надежда Чолакова (Загарьова) (на първия ред най-вдясно) и нейната близначка Парашкева Чолакова (второто момиче от ляво на дясно). Разпознати са и техните братя, също близнаци - Кръстьо и Георги Чолакови.

Кликни върху снимката за по-голям размер

Снимката предизвиква вълна от любопитство в социалните мрежи и лицата на учениците (между набор 1923 и 1930, понеже тогава класовете са били смесени) започват да се сдобиват и с имена. Между тях са Христо Стоименов (четвъртият отдясно наляво, на последния ред). Сред децата е и бъдещият д-р Димитър Дееничин. Момиченцето вдясно от учителката, облечено с бяла рокличка, се казва Евгения Маслева. А през едно момиче от нея на същия ред, вдясно, е Мария Кирчева (Михайлова), майка на бъдещия д-р Михаил Михайлов - известна фигура от съвременния ни политически живот. Снимката е предоставена от Павлинка Георгиева и е правена някъде след 1930 година, вероятно от местен фотограф, тъй като е открита в няколко албума на различни панагюрски семейства - като тези на Пенка Тодорова, на Надежда Петканска, на Христо Стоименов и др.

Но кога започва същинското просветно дело в Панагюрище,
за да се стигне по-късно до въпросната фотография...

През Възраждането панагюрци никак не изневеряват на стародавните просветни традиции.
Още през XVIII век в двора на първата панагюрска църква "Св. Тодор Тирон" е имало килийно училище. Двете стаи, в които се е помещавало училището, са впръсквали сред малките панагючета знания по църковно пеене и четене. Учело се е българско четмо. Панагюрци съзиждали пламъка на националното будителство и с други килийни училища, помещавани в частни къщи и при манастирския метох в Драгулин махала, който бил към Рилската Света обител.
Според потребностите на новото време, килийните училища, които са поддържали българския дух и през най-тъмните години на робството, прерастват и постепенно биват заменени със светски училища. Още през 1806 г., заедно с килийните училища, в Панагюрище функционира първото светско училище - т.нар. "Общо школо", в което учителства образованият за времето си панагюрец Цвятко Хаджигеоргиев. Ползвал е, забележете, свободно турски, гръцки, албански и италиански езици. Мобилизиран е в турската армия по време на Руско-турската война от 1809-1812 г. А през 1818 г. издава в Будапеща първия български печатен календар. До Освобождението през 1878 са издадени 120 календара, 13 от които "вечни" - наречени така, защото имат таблици за намиране на празници и определени дати и за следващи години. Повечето от тях представляват по-малки или по-големи по обем книжки и по съдържание приличат на малки годишни енциклопедии или по-скоро алманаси. В общи черти такъв е и характерът и на календара на друг един панагюрец - Велко Королеев, който съдържа 190 страници, но е издаден през 1853 г. в Цариград. В него той определя 11 май като ден за честване на св Кирил и Методий...
Но да се върнем на просветното дело, неизлизащо от ума на будните панагюрци. Ето, рибният буквар на д-р Петър Берон е въведен като учебник в Панагюрище само година след първото му излизане (1824). Забележителното е, че в Панагюрското училище са имали като учебници освен Бероновия буквар и всички печатни книги на новобългарски език, които са попадали в ръцете на тогавашните учители.
През 1838-39 г. панагюрци откриват мъжкото взаимно училище - ново просветно гнездо, от което изпървом притаени, а сетне възторжени и гласни излизат един след друг певците на националното освобождение, на народната просвета и култура. В нарочно построената сграда, училището се урежда от колоса на нашето възраждане – Неофит Рилски. Наречено е „Главно“ и е кръстено „Св. Троица“. Главен учител в него е Кесари Попвасилев от Казанлък. За няколко години броят на учениците достига 600. Училищната книжнина и свидетелствата се подпечатвет със собствения на училището печат, с надпис “Панагюрище – училищен печат”. В средата на неговата кръгла форма е изобразена училищна сграда, а над нея – пеещ петел.
Но през 1841 г. училището изгаря. Веднага обаче бива направено ново, което някои изследователи считат за първото класно училище в България (класното училище в Елена е основано в 1843 г., а в Копривщица – 1846 г.). Негов ръководител и благодетел е видният панагюрски просветител Сава Радулов. (Повече за него четете тук.) Жаждата за просвета скоро налага необходимостта училището да се разшири в четирикласно. Неговите възпитаници, между които и Марин Дринов, Нешо Бончев, Христо Груев Данов, добре подготвени учители, носят факела на знанията от Панагюрище във всички краища на все още поробената, но кипяща в трепета на предосвободителния устрем Родина.

Марин Дринов

Прочее, Данов, който е роден през 1828 г. в Клисура, първоначално учи в тамошното килийно училище. След това продължава образованието си в класното училище на Сава Радулов в Панагюрище, а по-късно и в Копривщица - при Найден Геров и Йоаким Груев.
В същата 1841 г. в Панагюрище се основава и женско училище – след онова в Плевен, второто в България. Отначало то се помещава в частни къщи, а в 1843 г. за него се построява специална сграда, за която голямо дарение прави видният български общественик Александър Екзарх. Първите учители са свещеници и монахините Ефросиния и Агафия (имало е монахини и от Калоферския  манастир), а първата светска учителка е панагюрката Петка Данова.
Като дарение от д-р Петър Берон в Панагюрище през 1844 г. пристигат още 160 екземпляра на Рибния буквар. Поликарп Чуклев, който е учител по това време в Панагюрище, ги разпределя сред най-будните семейства в града.
През 1847 г. класното училище отново изгаря, а през 1849 г. е възстановено за пореден път. Тогава, в новото начало, към училището започнала да се урежда и нарочна библиотека, която след няколко години притежавала много книги на руски, гръцки, български и други езици.
След Сава Радулов главен учител в Панагюрище е Атанасий Чолаков от Дупница, при който панагюрското училище се прочува из цялата страна. Впрочем, Атансий Чолаков е възпитаник на Неофит Рилски, който през 1837 г. напуснал Габрово и се установил в Копривщица. Там обучавал за преподаватели още хора като Найден Геров и Йоаким Груев.
Старата училищна библиотеката е открита за обществено ползване с голямо тържество през 1860 г. в деня на славянските просветители Кирил и Методий – 11 май стар стил, след пламенна реч за значението на просветата, произнесена от учителя Никола Харитонов. А жаждата за просвета довежда през 1863 г. до основаването в Панагюрище на култулно-просветен кръжок за четене и беседване. На стария печат на читалището в средата, е издълбана тая година, която се счита като начало на читалищния живот тук.
В периода 1864-66 г. в Панагюрското училище учителствува Василий Чолаков. Под влияние на Константин Миладинов той започнал да събира български народни песни, приказки и поговорки, които по-късно издал в "Български народен сборник".

Петър Карапетров - Черновежд

През 1865 г. в Панагюрище официално е основано народното читалище "Виделина" - поредният пазител на българщината. 20-годишният Петър Карапетров - Черновежд (повече за него четете тук), тогава печатар в Цариград, известен книжовник и публицист преди и след Освобождението, написва и приготвя устава на бъдещото читалище. На 27 юли 1865 год. след подписване на устава се съставя и първото читалищно настоятелство под негово председателство. В настоятелството влизат следните членове: Филип Щърбанов – подпредседател, Кръстьо Гешанов – ковчежник, Искрьо Мачев – писар, Иван Джуджев – негов помощник, Рад Иванов – книжар (библиотекар), Иван Маньов – негов помощник. Всички те се провъзгласяват за членове-основатели. Симеон Хаджикирилов, онаследил от баща си богата библиотека от книги, ръкописи, списания и вестници на български, руски и старославянски езици, дава няколко книги на Васил Априлов при идването му в Панагюрище, а по-късно дарява значителна част от тях на новооснованото читалище "Виделина".

Филип Щърбанов и дейци на Съединението в Панагюрище

След Карапетров начело на читалищната дейност идват последователно Филип Щърбанов, Захари Койчев, Искрьо Мачев и т.н. До въстанието Читалището се помещава в Хаджидеяновия дюкян, намиращ се на левия бряг на Марешката река, редом с Драгуловата къща и дюкяни, срещу основно училище "Св. Георги".
Така след буйна книжовна и културна дейност, в навечерието на въстанието от 1876 г. в панагюрските училища учат около 900 деца, а панагюрските просветители са сред първите, пръскащи култура и знания сред народа български.
Естествено е, икономическият и духовен подем на средногорския градец да създадат благодатна почва за развитие на националноосвободителното движение. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Панагюрище революционен комитет. Събранието се провежда в къщата на Иван Духовников, запазена до наши дни в двора на Историческия музей. На 14 април 1876 г. в местността "Оборище" се провежда първото българско Велико народно събрание. А Панагюрище става център на IV революционен окръг и главен град на Априлското въстание. В него апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски организират силен и деен революционен комитет, който успява да вдигне цялото население на въоръжена борба за освобождение.

Д-р Алберт Лонг

При потушаването на Априлското въстание класното училище в Панагюрище е изгорено от турците, но след Освобождението е изградено наново със средства на американския протестантски мисионер д-р Алберт Лонг.

__________________

Логото LOVE.PANAGYURISHTE е върху всички кадри, защото те са част от проекта LOVE.PANAGYURISHTE / СТРАНИЦА ЗА ПАНАГЮРИЩЕ, който се развива във Фейсбук и цели да популяризира сред неговите потребители чрез споделяне на изображения историята на Панагюрище, културата му, туристическите възможности, интересните места и хора с техните истории, забележителностите, различните събития и активности, които се случват в града и пр.

Стоян Радулов