От времето на Възраждането насам, по волята на съдбата, българите записахме в историческата си памет няколко особени, сакрални дати. Те са дамгосани с кръв, с позор и проклятия, и бездната на отчаянието поглъща цял един народ, и риданията стигат небесните двери. Дати в които крехката надежда за справедливост, за Божия намеса и възмездие, и просветлението на вярата се давят в болката, скръбта и покрусата. Болка, скръб и покруса от невъзвратимостта на загубата. И съзнанието за тази невъзвратимост хвърля в безнадеждност целия народ. Но това са и дати белязани със заветни, светли имена, произнасянето на които днес ни вдига и изправя и бележи челата ни с достойнство.
Можем да кажем, че това са датите на нашата национална скръб. Но също така те са датите и на нашето просветление и клетва. Скръб, просветление и клетва на всички онез, които се имат или ще се имат за българи!
В календара на националния ни пантеон ще останат вечни 19 февруари и 2 юни! Но какво знаем ние за тези безсмъртия? И какви са нашите съкровени, чисти думи с които ще ги завещаем на децата си? ...
ВТОРИ ЮНИ
Председател на комитета “Васил Левски” в общината съм, а нищо не направих да отбележим деня, както подобава. Миналата година положихме по цвете на всичките знаци, белязали паметта ни за хората, дето ни правят народ. Сега – нищо.
Рекох на жената – ще откъсна някое и друго цвете, ще ида да го сложа на паметника на Апостола и на морената до него; изписани са там имената от първия комитет, в 1871-а от него основан.
Цветето – зеленика, цъфнал здравец, няколко макчета като капчици кръв, ситни и почти невидими, жълтурче, лилави гроздчета повесма от фиевина. Срязах две шишета от безалкохолно, сипах водица и таман се готвя да тръгвам – бързам да го сторая преди дванайсе, да изпреваря сирените – заваля. Днес е и “Свети дух”, Спасовден. Заранта камбана би. Дъждът иде като от Господа, че е и розобер. Народът стрелчански е по къра, ще го окъпе хубаво, но за розите и рандемана е добре. Жената замина на черкова, мен ме затисна пороят, а времето не чака. Взех аз чадър, един стар, разпертушинен, излизам – дванайсе без двайсе, дъждът хвана да попревалява. До паметника имам пет минути; там – никой, бронз и гранит лъщят, Апостолът се подпрял на сабята, гледа през мъглицата, цвете пред тях няма – народът е по гюловете от тъмно. Вода заляла наоколо, щрапам, до глезените – да поставя вазичките; току до мене закуцука бившият председател на клуб “Родолюбие” – “Здравей! Какво правиш?” “Да сложа, викам, някое цвете”. “А, бива!”
Отдалечих се от паметниците, попогледнах, попогледнах как стоят цветята, хубаво стоят, кваси ги дъждецът, няма да клюмнат скоро, сега и да минат почиващи покрай тях, ще видят, че сме се сетили какъв е денят днес, па си тръгнах – бързам да се прибера преди сирените. Драпам по нанагорното и вече съм до гората, на завоя, до дома, и – “А-у-у-у-у”, спирам се, дъждецът ръми, ръми; две сирени - преплитат се жално и скръбно оплакват. В двора на балнеохотела един човечец, излязъл до автомобила си, се закова също. Откъм гората пилета пеят, кос и славейче – в дъжд, в росиляк, пей дават те да пеят. Сещам се за Йолковица, виждам го тоя дъжд как плакне лобната скала, виждам мокрото и бледо лице на войводата, обърнато към небето, с незатворени очи. Дали така е пяло славейче и оня ден? Не зная защо, съзирам да стърчи пред обвития в мъгла Къкрински хан като призрак мокро бесилото! Мълком мълвя имена: дядо Ангел, дядо Вълко (Стойнов), дядо Тодор, дядо Продан (Ружин), дядо Петко (Колара), Бенковски, Отец Кирил, Ана Козинарова, Васил Петлешков, Боже, кой ли ще пропусна; Волов, другия Ангел (Кънчев), Катерина от Любница, броя, ..., Кочо, Стамболийски, Иван Загубански, Гина, Минчо Вазов, ..., изказване няма, Отца Паисия, Миткалото, Димчо, Тодор Даскала, Ноно войвода, Поп Груйо, ...
Сирените ту вдигат до небесата безнадежден вопъл, ту се сриват надолу, преплитат се, гонят се, сепнати – сякаш дирят нещо забравено, изгубено от света; заливат отново и отново земята с отчаяние. Така неутешима съм слушал да плаче, да вие майка, загубила чедото си.
Поменавам жертвите и страдлците: Вапцаров, Цвятко Радойнов, Стоян Виденов, Йордан Кискинов, калеко Йордан (Ципорков), Ванчо Пашов, Ралчо Сапунджиев, Борис Делов (Бомбата), Иван Хаджийски, Цвятко Еничаров, Филип Карапенчев, Бачо Киро, батачени, Хаджи Димитър Асенов, Стефан Караджа, Тома Георгиев, Светослав Миларов, Гео, ..., Гаджевите баща и синове, още дядо Ильо, дядо Стойо, ...
Стоя, в краката ми шуполи бозаво поточе, бърза да се шмугне в шахтата, отсреща зеленият рид на Усойната едва се провижда през дъждовната пелена, свил съм чадъра и във врата си усещам капките.
Господи, много са, не мога спомена всички – Дели Дело, поп Бойчо, Сава поп Евстатиев, мъченици Боже, Рад Клисаря, Отец Георги Футеков, Райна, кои още ..., Гоце, Яне, ...., Софрония грешнаго, Захария, Боже, няма да ...
Сирените са се забравили, усукват се една друга, вият, един циганин на средна възраст, сливналия, дошъл да сече гора със синовете му, се задава, не ме заговаря, аз гледам в краката си, той не спира, едната сирена спря, другата още оплаква ...
Угасна и тя. Ушите ми чуха – капки тупкат от листата, поточето бърза да ги поема, пеят и се надпяват птици.
А аз съм гузен.
Михаил Гунчев, 2 юни 2011 г, Стрелча
Прочетете още по темата:
