"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет сатира. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет сатира. Показване на всички публикации

Съвременни български поети: Дулинко Дулев и неговият остър език

Дулинко Дулев
ИЗНЕНАДА!
Преди да е дошъл момента,
да се сформира Парламента:
Вече е ясно това -
повишава се газът само с трийсет процента...
А пенсиите - с цели два!

ПИРОВА ПОБЕДА
Цар Пир
след Пирова победа тържествува!
И въпреки че страшна е след боя гледката,
цар Пир отиде да пирува....
На своя недоизбит народ за сметката..

КАЗВА ЛИ ТИ НЯКОЙ НЕЩО?
Кризата, дето край нас витае,
вчера ми хитро намигна.
Вика:
- Че комунизмът си тръгна, вече всеки го знае,
но никой не знае, какво пристигна!?

БЪЛГАРИЯ - ШВЕЙЦАРИЯ НА БАЛКАНИТЕ!
Страната ни сякаш градушка удари я,
а политици и яки бабанки
си създадоха нова,
щастлива и китна България...
В швейцарските банки.

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ЕПИГРАМИТЕ
Нищо не променя епиграмата....
Нищо не променя даже псуването...
Но, както гледам, полза няма
и от гласуването!

СО КРОТЦЕ...
Реакцията
срещу нередностите ни в родната шир
от столетия все си е същата.
Всеки си трае и гледа сеир...
Докато и на него не му пламне къщата!

ПРОСЕШКИ ВРЕМЕНА
Мой приятелю драг,
мой приятелю-просяк,
с теб сме седнали пак
безнадеждни на моста.

Аз ­ не в ред, ти ­ не в час...
Мили родни картинки!
Сбирам укори аз.
Ти събираш стотинки.

Мен духът ми е слаб.
Твоят хич пък не става...
Ти мечтаеш за хляб,
аз мечтая за слава.

Но в студения ден
никой нищо не дава...
Плюй по теб, плюй по мен
и след туй отминава...

За какво ли тогаз,
между толкоз несвестници,
пиша глупости аз
из софийските вестници!?

Явно ­ болна глава!
Просто никакъв смисъл
няма нийде в това,
де до днес съм написал!

Ний сме с тебе боклук!
Ний сме работа проста,
та пази ми го тук
мойто място на моста!

Мой приятелю клет,
с теб отдавна се знаем.
Аз съм беден поет...
Дай два лева на заем!

СЛЕПЕЦЪТ
Бе късна вечер и отдавна бе в разгара
поредната ни бурно пропиляна нощ.
В ушите ни изцеждаха китарите
докрай безумната си децибелна нощ.

По дансинга развихряше се Бакхус,
а келнерът ни ­ дух неуловим ­
витаеше сред призрачните маси,
разтворен от цигарения дим.

Тогава чух една тояжка бяла
и тътенът й втурна се сред нас,
а празничната ресторантска зала
помръкна в миг от странния контраст.

Оркестърът започна да фалшиви.
Певицата пресипна изведнъж.
А те вървяха ­ тъжни и щастливи ­
една жена със слепия си мъж.

И с тях сред нас нахълта мълчешката
жестока мисъл, сещана едва:
Че може да си сляп, дори когато
съвсем не подозираш за това!

Автор Дулинко Дулев
____________________________

Сатирик, поет, журналист, мислител, мъдрец и драматург, Дулинко Дулев от десетилетия не пропуска със стрелите си да покаже слабостите на днешното общество и всички негови пробойни. Едно от ярките пера на съвременната българска сатира е.
Роден е на 23.02.1947 г. в село Дебнево, Ловешко. Завършил е българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на сатиричните книги “Обикновени хора” (1967), “Записки на пенсионирания мускетар” (1998), “Записки на замръзналия шерп”(2001), както и на “Разградските карикатурни изложби” (2003) и “Епопеята на незапомнените. Разград и Сръбско-българската война през 1885 г.” (2007), „Онкологична стихотерапия“ (2015), „Класически и други творби“ (2016).
Член е на Съюза на българските писатели. Живее и работи като журналист в Разград, където дълги години е работел в театъра, а през последните няколко от тях списва рубриката „От новина и драма Дулев прави епиграма“ в местния вестник „Екип 7“. През януари 2017 г. Дулинко Дулев бе обявен за "Почетен гражданин на Разград".

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

Самодейни спомени
У! Гувям, гувям!
Пореден голям концерт в новата сграда на Театъра Дом-паметник в Панагюрище. В него ще участва и читалищната мъжка вокална група. В една от големите гримьорни изпълнителите очакваме реда си, когато Пенко Поппетров, който инак работеше като аграрен счетоводител, започна да разказва поредната си лакардия*:
- Прибирам се един ден, значи, от ТКЗС-то и рекох за по-пряко да мина през рекъ̀та по пасарелката** до завод "Бунай". Сегъ̀ там е построен бетонен мост, но тогава имаше тясно дървено мостѐ, след което още по-тясна пътечка виеше през градините, на чието място по-късно изникна ЖК "Асарел". Навсякъде - засадено с царевица. Едра, поливана царевица израстнала над два метра, ви казвам. Та, вървя си аз по пътеката и нещеш ли, някъде по средъ̀та на блока – о-о-о!... Гледам и не вярвам. На сред царевицата кръжи войскъ̀!... Поспрях се от любопитство. Като какво ше прават тука войничетата, си викам. В царевицата се шу̀мка, ама само кръстачките по върховете помръдват. Тук нящо стая, си викам – тряб`а `а са довеле някоя за общо ползване. Тамъ̀н да продължъ̀ и из царевичака се чува едно: "У! Гувям, гувям! Дугите да са маанат. Маанете са ви казвам, бе!". И изведнъж `сичко ми се изясни – беше Наца***...
Дойде ред да излизаме на сцената. Аз пеех сола̀та на песните. Подредихме се, както се казва на наш жаргон, на "подкова". В този момент Пенко помръдна мустаците си, а на мен ми се счу "У! Гувям!" и прихнах. Нищо не бе в състояние да ме спре. Евгени Зумпалов приключи с интродукцията на песента, но нямах сили и дъх да започна. Аз се смея и публиката (не знам защо) също се смее. Понасмяхме се и едва след второто или третото изсвирване на Зумпалов се окопитих, та запях.
Разказа Иван Радулов
Шарж на Стоян Бътовски от художника Стайо Гарноев, архив на в. "Чат-пат"
На тубата - Ненко Бубата
В завод „Тодор Каблешков“ (днес „Ритон-П“) в Панагюрище е създаден един от най-обичаните самодейни състави - естрадно-сатиричният. Един от опитните панагюрски самодейци - Продан Калоянов, става ръководител на състава, приел присърце ръководството и на още два други състава - на буфосинхронистите и илюзионистите.
Инициатори и основатели на състава от буфосинхронисти са  Стоян Бътовски, Василко Георгиев и Нено Калоянов. В последствие към триото е привлечен Ангел Мангов. Звуковото озвучаване е поверено на Продан Калоянов.
„Неописуема е срещата с публиката - разказва по този повод Стоян Бътовски. - Представях участниците пред зрителите така: „На тубата - Ненко Бубата; на валдхорната - Васко Кордата; на ударните инструменти - Бай Яко“. Въодушевени от първите си успехи, търсихме нови моменти за своя репертоар. Нямахме сценаристи, нито хореографи, нито текстописци - такива бяхме ние. Импровизираха се песните и танците, които бяха хитове на 80-те години. В спектаклите „цареше“ много хумор.
Тогавашният директор Ангел Гръблев, който се славеше със своя консерватизъм, силно впечатлен от нашите изяви ни сподели: „Признавам с най-голямо задоволство вашия състав. Вие сте несравними дори с професионалисти. Дерзайте, момчета!“ След тази оценка ние изнасяхме концерти в селата на общината по време на прибиране на реколтата, канени бяхме от МОК „Медет“, от Хавлиената фабрика и т.н. 
Румяна Върбанова, из статията „Нужен е емоционален заряд“, в. „Оборище“, бр. 6, 5.02.1982 г.

Учил съм в Мурджов лещак, сега съм в Панагюрската опера
И гласът, и темпераментът, и артистизмът на Никола Скачков, отдавна са част от колорита на Панагюрище. Той си си спомня доста пъстри случки, които с удоволствие разказва.
Веднъж на парти за избрани в Пазарджик, бившият Първи Тодор Живков го попитал къде е завършил и къде пее. „Учил съм в Мурджов лещак и сега съм в Панагюрската опера.“ - невъзмутимо му отвърнал Скачков. И неусетил майтапа, Тодор Живков свойски обобщил: „Бива, бива, не е лошо там!“ .
За онези години това било доста ласкава оценка. Затова Никола обича да разказва за срещите си с елита. Част от случките звучат като анекдот. Един от куриозите е, че веднъж го търсили да пее толкова упорито, че го намерили чак… на язовир „Тополница“. „Таман рибата почваше да кълве, и ме забраха да пея на хижа „Бунтовна“, смее се той.
Собствената си съпруга впечатлил със серенада, на която му пригласял целият личен състав на Ансамбъл "Ралчо Сапунджиев" - 120 души, от които махалата пропищяла в онази нощ. Оттук нататък Димана Скачкова не е страдала от липса на песни в живота си...

 Ана Финджикова, из статията „Певецът Никола Скачков: Няма лоша музика, има лошо изпълнение“, в. „Оборище“, бр. 43, 12.11.1999 г.

Горе и вдясно: Шарж на Стефан Рапонджиев - библиотекар и самодеен актьор, от худ. Стайо Гарноев по сатиричните стихове на Стоян Бътовски,архив на в. "Чат-пат"

Зема един ка̀мин, т`оша г`авите...
Чествахме 110-та годишнина от Априлското въстание в Панагюрище. По ония времена за кръгли годишнини се подготвяха грандиозни театрализирани спектакли на открито с участието на самодейци и професионални изпълнители. Площадката пред читалището е подходящо украсена с декори, жертвеници, черешово топче охранявано от двама „възстанници” - всичко, както си му е редът. Озвучаване покрива целия площад. От двете страни на читалището е подредена „масовката” по реда на излизане. Загасват светлините... Зазвучава възторжената, но и тревожна музика. Започва честването...
Редуват се сцени от робството, сцени със заклятниците на Оборище и обявяване на въстанието. От двете страни на сцената нахлува масовката с гърмежи, песни и  викове „Бунт! На оружие братя!”,”Води ни войводо!”, „...С крака да и́ строшим главата, свободни да се назовем...”.
Започва сцената на боя за защитата на Панагюрище и потушаване на бунта с последваща пиета (жени, облечени в бели ризи с черни забрадки, носят запалени свещи, обикалят и търсят труповете на загинали свои близки). Звучи приглушена траурна музика. Много от зрителите на площада бършат своите сълзи. И точно в този сюблимен момент от някъде в страни, се чува ядосан фалцетен женски глас: „Бийте, бийте ги... Мискини**** ниедни! Зема един ка̀мин, т`оша г`авите, да путеат и путаците, да путеат!... Мискини, с мискините, тикиви! Е-е-е, маанете се от тука, говедааа... О̀ти уби детето, бе, путако ниедни! Да пукнеш, мама ти м`ъсна! Турци - кокурци – заклани пилци за помин... Да `бъ мама ви м`ъсна-а-а!”.
Пак – Наца – постоянното присъствие и „емблема” на панагюрската берберница, емоционално се бе включила в спектакъла. Молех се само да не вземе да хвърля камъни, както правеше понякога, раздразнена от буясали младежи.
Сигурен съм, че в малката й помътняла и несретна главица, бе просветнала искрата на истината от ужаса и болката от жестокостта при потушаването на въстанието. Наца бе искрена в своето малоумие и не преиграваше, даже без репетиции. В нелепото си участие тя бе правдива и много истинска…

Разказа Иван Радулов
Още разкази от автора четете ТУК и ТУК 

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
И още: Лаладжилъци и моабете от панагюрския говор     
На диалект четете 
Историите на бачо Евстати от Стоян Радулов:

* Лакардия - диалект, в панагюрския говор - забавна история, шегобийска закачка.
** Пасарелка - от италианското passare (отивам, преминавам до), с нея се означава малък пешеходен мост или брод; обикновено се изгражда от решетъчни скари.
*** Има се предвид Наца Пурейкина - един от известните градски чешити на Панагюрище, която често можеше да бъде срещната на пазара, на някоя от чаршиите или в бръснарския салон зад сградата на Съвета, където последно работеше като чистачка. При нейния типичен говорен дефект думата "голям" се чуваше като "гувям".
****Мискинин - от турски, в панагюрския говор - гаден, долен човек, гадно, проклето животно. Оттук и мискинлък - лоша, гадна постъпка.

С прозренията Ганьови Алеко ни шамаросва да се опомним

Новата скулптура на Алеко е близо до хората на столичния бл. "Витоша" 
Когато се озовеш до новата скулптура на Алеко Константинов в София, дело на скулптора Борис Борисов и на архитекта Пламен Цанев, в съзнанието ти изникват невъобразимо количество мисли...
Че например колко е хубаво, задето сега Щастливецът е толкова близо до хората от народа си, ей така, в началото на пешеходната зона на бул. "Витоша". Там, загледан с ведрото си лице към Витоша, с готов за потегляне куфар до краката, той сякаш се е подпрял на улична лампа с четири табели, указващи посоките към градовете Будапеща, Прага, Виена и Чикаго, а то са все посоките пътешественически на бай ни Ганя...
Поне в моето съзнание мислите са хиляди, както и въпросите...
Прочее, Алеко винаги е бил до народа си, както се вижда от всичко, излязло изпод перото му. Обичал го е и то много, и затова му е показвал кривиците. Но, все пак представители на същия този наш народ  на 11 май през 1897 г. го убиват при атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев. Явно не е имал никакво намерение да слуша собствения си герой Ганьо Балкански. Щастливец! А на нас ни е писнало от Ганьовци. Не ли!?
Та, тогава, Алеко, да те питам, всички ли сме за потегляне от тази държава, като пак си си приготвил куфарите?
Стоян Радулов
______________________

Из прозренията на бай Ганьо
от Алеко Константинов

"Каквото си търсил, чичовото, таквоз си и намерил. Кой ти е крив?... Колко пъти съм те поучавал, че покорна глава сабя не я сече. Не си ме слушал - троши си сега главата.  Каквото си търсил, чичовото, таквоз си и намерил." (Из кореспонденцията на бай Ганя)
______________________
"-Па-три-от ли? Е-хе-е, да го зна-еш каква ми е сто-ка! - заяви Бай Ганя по адрес на Драган Цанков пред кореспондента, дошъл за интервю. - Че той помислил ли е един ден за свойто отечество. Той гледа да настани само себе си и зетя си. Такъв си е от малък, нали го зная. За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте - сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганьо... Че как ме хесапиш, твоя милост! Туй не е Абисиния...
- Обядвали ли сте, господин Балкански?
- Защо питаш? Да не ме поканиш я на обед, я?... Аз приемам. Славяне не сме ли?
Интервюто се прекъсна." (Из "Бай Ганьо в депутацията")
______________________
"Шшш-т! Бързата кучка слепи ги ражда. Да ви кажа ли? А? Господа! Вестник да издаваме! - изтърсва бай Ганьо и на лицето му изгрява тържество. - Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как!... Ще викаме Гуня Адвокатина, той е майстор на уводните статии, па ний - кое дописки, кое антрефилета, кое телеграми. Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз - за туй нещо не се иска кой знае каква философия. Данко, я се запусни, моля ти се, до писалището, та повикай тука Гуня Адвокатина. - Тоз хайдучага видите ли го? - каза бай Ганьо, след като излиза Данко Харсъзина. - За псувни като бъде - остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин!..." (Из "Бай Ганьо журналист")
______________________
"...а за гащичките не е добро за един мъж, тя е женска работа, но какво да правиш, пери гащичките, па си обръщай главата настрана, политиката така го изисква. Нали ги знаеш какви са, ама ти току мигай, па търпи и поздрави баща си, да не забравиш. Търпение, друго няма, тия работи с търпение се оправят, а не с гюрултия. Покорна глава, нали знаеш, сабя е не сече." (Из кореспонденцията на бай Ганя)
______________________
"Виж, тъй те харесвам. Защо да мамим младото поколение, нека си открием картите. Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство - ето идеала, който трябва да преследваме. Аз се радвам, че ти постигна вече тази истина. И заслужава ли този подъл народ да се трепим за него! Доде бяхме по-млади, иди-дойди; ами сега - станали сме по на четирийсет лазарника хора, трябва да помислим вече за себе си. Аман от сухоежбина!...Стига вече подвизи. Па знаеш ли какво - я вземи, че зарежи и твоята пуста поезия. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък сега, слава богу, понаредихме се. Те ще почнат сега, разни хлапетии, разни социалистчета, идеалистчета, да те джавкат, ама хич окото да ти не мига! Прави си оглушки, па си гледай кефа, па хем си гледай кефа, хем им се подсмивай на акъла. То се знай. Те защо ще те джавкат? Мигар за някоя твоя измяна, за измама, от разочарование ? Йоо! От завист? Разбира се! Без съмнение! Без съмнение от завист! И то защо? Просто затуй, че техните кости смазаха, техните гърла се драха, а пък ти (страшен си дявол, да те вземе мътната!) току се изтърси наготово на най-топлото място. Е, видя ли сега! Кандиса ли? Не ти ли казвах аз тебе, че на тоз свят най-хубавото нещо е да ти е топличко? Туй борба обществена, идеали и не знам какви глупости - всичкото е бошлаф! Ето сега, като си подложиш на края на месеца торбичката, че като ти наринат хиляда и петстотин левчаги... Хубаво нещо, дявол да го вземе! Дръж се сега! Докопа ли кокала - дръж! Хич недей му мисли от чия кожа се дерат тия левчаги... Тупай брашнения чувал, майка му стара! Тупай!" (Из писмото на бай Ганя до Константина Величкова...)
______________________
"До господина редактора на в. Не му е времето.
А бе, кьорпè, защо си ме набедил във вестник "Не му е времето", че съм бил опозиция, а? Толкова ли ти стига ума? Хич бай ти Ганьо опозиция става ли бе, момче? Или ти какво си рекъл: чакай да сме по-малко, че да делим по по-множко. Не си прост ти, знам те аз тебе. Ама пак си прост, да ти кажа правичката. Сиреч, не си прост, ами малко аджамия падаш. За тия работи ти бачка си питай. Ти вчера, казва се, докопа кокала, а бачо ти от девет години насам го е заглозгал и няма ниет да го изпуща докрай време. Па знайш ли, момче, да ти кажа чистичката: има и за тебе, има и за мене. Народната да е жива. Аз като идех още за София, като депутация да молим онзи обесник да не си дава оставката, още тогава - помниш ли, на Враждебските ханчета? - още тогава разбрах, че не си е келепир да бъдеш опозиция. Ама, ще речеш, защо? Защо ли? Твърде просто: защото ще стоиш зад метлата, а хората ще си плетат кошничката. И какви хора! Все отбор-отбор юнаци, все учени, изпраксани. Напрежните наши бяха хептен дива работа. Крадяха гьоз-гьоре, насила, аджамийски, па си позволяваха и чапкънлъци, докундисваха на честта кое жени, кое моми, кое... А, момче, тъй ли е? И най-сетне влетяха с двата крака в капана. Виж, днешните наши не са тъй. За чапкънлък няма ги. Тоест - как да ти кажа - не че ги няма, ами кой ще се качи по Джендемтепе, по Небеттепе, кой ще ръшне по хамамите да разпитва какво е ставало. Па и кому влиза в работа. А колкото за алъш-вериш, бива си ги. Правото - право!... Завиждаш ми, да те вземе дявола. Знайш си ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?" (Из "Бай Ганьо и опозиция - ама де-де")
______________________
"А народът какво ще каже, какво ще прави? Любопитен въпрос! Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти ? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.
Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре - музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена...
Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? - Идеали? - Суета, вятър!..." (Из "Бай Ганьо прави избори")

Чудомир: Никой не е по-силен от слабостите си

Чудомир, автопортрет
Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките.“ Или: „Ако искаш да узнаеш цената на парите, опитай се да вземеш на заем.“ И още: „Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите.
Това са малка част от прозренията на хумористичния гений на българската литература и изумителен познавач на народопсихологията ни - Чудомир.
Чудомир е артистичният псевдоним на Димитър Христов Чорбаджийски (1890 – 1967), който приживе бързо става известен с кратките си хумористични разкази.
Роден е на 25.03.1890 г. в с. Турия, Старозагорска област. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (1913). Участва във войните, работи като гимназиален учител в Казанлък (1920-1933), специализира рисуване в Париж (1929-1930). До смъртта си (26.12.1967) е председател на читалище "Искра" и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. Член е на Върховния читалищен съвет (от 1938).
Първите му изяви в печата (1907) са карикатури и римувани злободневки, следват фейлетони, разкази, епиграми. Кратките хумористични разкази на Чудомир го правят изключително популярен и те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: "Не съм от тях" (1935), "Нашенци" (1936), "Аламинут" (1938), "Кой както я нареди" (1940), "Консул на Голо бърдо" (1947) и др.
Освен като писател и художник, Чудомир оставя име и като изследовател краевед, с изключителни приноси за музейното и читалищното дело.
Ето още малка част от неговите умотворения, които е подходящо да си припомняме не само на 1 април, а всеки ден - понеже сякаш и днес живеем във време на лъжи, но с все по-малко хумор и още по-малко сатира. А те са ни необходими повече от всякога.
„Казват, че народите са като децата – не обичат да им се чете морал, а искат да стигнат до истините, развличайки се. Казват още, че ако сатирата е хирургическият нож, то хуморът е „сладкият мехлем” за раната. Щом е така, не остава друго освен да си пожелаем този сладък мехлем да се произвежда масово и да се продава под път и над път, защото у нас има още много рани за лекуване.”
„Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите.“
„Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция.“
„За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа.“
„Идеите са като брадите — мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.“
„Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили.“
„Каквото нареди дядо господ, това става. Решил един ден животът на Адама да не бъде толкова дълъг и толкова щастлив и създал Ева.“
„Където има брак без любов — там има и любов без брак.“
„Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея.“
„Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж.“
„Не гребенът реши главата, а времето.“
„Никой не е по-силен от слабостите си.“
„Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.“
„Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.“
„Обичай ближния си, но остави жена му на мира…“
„Покаянието на лицемера е също така лицемерие.“
„Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед.“
 „Прекалено дългата почивка е ръждясване.“


"Чат-пат"

Чат-пат хуморески и трески: Кои са те?

Стоян Бътовски
За пореден път получаваме доказателство, че в резервата "Чат-пат" ще срещнете най-различни, странни, но и симпатични до безпределни усмивки птици. Когато сте тук, не пропускайте да се "поразбъбрате" със Стоян Бътовски - страстен любител на хумора, сатирата и забавата. Той е сред дългогодишните самодейци в Читалище "Виделина" на Панагюрище. А в хартиения ваирант на "Чат-пат" си има и нарочна рубрика, където с намигване и дяволит поглед обича да задава гагтанки. За първи път тук и сега виждате факсимилета на оригиналните ръкописи на две от неговите питанки.


Чивяк и добря да живее, накрая идва жена му и го прибира

Из "Историите на бачо Евстати"
Рис. Емил Петров
Разговор между приятелите Груйо и Пондьо в кръчмата на стария пазар в Панагюрище, Пондьо тъкмо пристига:
- Аре, бе, аркадаш! Къдя одиш, да та еба? - поздравява го Груйо изпод вежди.
- На жена ти по гъзъ ода, да го еба! Ей я на, иде зафундарена - сочи Пондьо с пръст през прозореца, - тръчка с клепарете. Дири та от обяд насам и ем е бясна, ем е аздисала.
- Тя дирника не мое а си намери, та мен ли? - клати глава Груйо и надига чашката. - Нема що а ма търси... По това рикиено време къдя да съм!?
- Чунким па си й за нящо!... - свива очите си Пондьо. - А ти що четеш в тоа парцал? - и сочи местния вестник в ръцете на приятеля си.
- Гатанки. А познай сагъ, колко шишета има в израза "Пием по едно и си търгаме"?
- Е, ти па - колко!? Ами, колко `а са отсечем кат` салкъме... Или докато Дора мине през вратнето...
Точно в тоя момент Дора, жената на Груйо, влиза запотена и зачервена в кръчмата:
- Ша ти отсека аз на теб кухата лейка, дека ти е забучена вместо главъ. - След което се обръща към мъжа си - Я, ти, пред мен!
- Слушам! - отдава й чест с ръка Груйо и пътьом към вратата подхвърля. - Пандели, когато следващия път таа тук нящо се умълчи, да не си я потупал по гърба - Сакън! - задавила се е, дулцинеята ниедна... Наздраве!
И двамата с Дора излизат от кръчмата, без Груйо да е опитал от любимата си пърцуца.
На изпроводяк Пондьо сам вдига наздравица:
- Така е то, чивяк и добря да живее, накрая идва жена му и го прибира. Ако има късмет, е убава като Радка Модната, а ако ня - тежко му с дзвер като Дора.
 
Стоян Радулов
А ви едът и вас орлите дърти - друга история от бачо Евстати

Вижте още: Чат-моабете и лаладжилъци от панагюрския говор
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)  
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

__________________________________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

А ви едът и вас орлите дърти

Из "Историите на бачо Евстати"
"Нашенец с лула", акварел, худ. Чудомир, 1964 г.

Панагюрище. Петрана и Величка - две комшийки, си говорят през оградата привечер:
- Велико, мари, къдя фанахте снощи сички, та нема никой у вас и бе тъмно като в рог, ма?
- На госте беаме, како Пено, у стринкини... Едене, пиене... Като секи път.
- А-а-а, добря, че нящо се попритесних. Викам си на акъла "Таа па, Велика, и Еван - толкоз рано, нивга не е било!"... Я, разправяй, разправяй - имам още време, тамън турих барабоа а къкре.
- Ми, нема що а ти оратъ, ма, аз горката...
- Що е станъло ма, Велико, та така пофуня отведнъж? - разтревожи се Петрана.
- Ми, що? Еван пак се накваси - да ми прости нявга Бог тоа грях! - а земе почти а се гътне, пущинака му с пущинак - а се бе гътнал, де, та а свърши таа мъка мойта!
- Е, пийнал си е повечко чивяка. К`во толкова!?
- К`во, к`во! Нали не е палнъло още твойта черга! Такова! Куту пие рикия не мое а свърши, кут не пие - не мое а почне...
- А-у-у, не е една белиъ! - Престорено се прави на съпричастна Петрана. - Много кърка той, мно-о-ого. Аз се го паза далече от чичо ти Добре, оти и на него му е слаб ангела. Па ако се съберат двамата - току свърши рикията преди Коледа.
- Е, лани стигна до Обрезанье... - вметва за уточнение Величка.
- Е, стигна де, ама пак оди да вари втори път. Чунким другата изтрая до Великден, де! Ама, нейсе...
- Еми, като лочат като прасета суроватка...
- Абе, така и така сме се разбъбрале, я елате довечера с Еван у нас - на пресен барабой.
- Ми, а додем, како Пено, щом си рекла.
- И като идете насам, шовни у фустана от вашта пърцуца, че нашта още не е за варене готова.
- Ша додем бърже, како Пено. Само Еван на връщане от работа а не фане а са залости при Пондьо и Груйо в кръчмата...
- Нема, нема, ма кака. Заранта съм рекла на бае ти Добре, неска с Еван право у дома.
- А си не е дошъл овреме, а съм го надрала - заканва се Величка и със ситни крачки се отправя към мазето да нареже тънки парчета от новата преснина - осолена така, както само Иван може да я осоли.
- Лабут - не! - сопна й се в гръб Петрана. - Само с кротко и с благо, ма, кака. Я на чиче ти Добре и на дърти години к`ъв му е курав.
- А ви едът и вас орлите дърти, ма!
А в далечината на улицата, измежду шиндите на разкривените къщи Иван и бай Добри се прибират бавно и славно от работа - самите те като народна песен.

Стоян Радулов
Чивяк и добре да живее, накрая идва жена му и го прибира - още една история на бачо Евстати.

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5)

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)


Вижте още: Чат-моабете и лаладжилъци от панагюрския говор 
_________________________________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.


This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Първоаприлчета... от Борислав Ганчев

 
Борислав Ганчев
ОДА ЗА ЛЪЖАТА


Лъжата, Лъжата, Лъжата!
По своя неписан закон,
Лъжата е толкова свята –
възкачвана вечно на трон!

Лъжата красива и грозна,
Лъжата благата и зла,
Лъжата без грим и фамозна –
Лъжата придава крила!

Лъжата отприщва любови,
Лъжата разпалва войни,
Лъжата копае гробове,
Лъжата изкупва вини.

Лъжата, Лъжата, Лъжата
е толкова силен актив!
Лъжата цари на земята.
Тежко му, кой тръгне против!

ГОЛЯМОТО СДУШВАНЕ
                                                     (басня)
Истина ви казвам – няма
тука никаква измама!
Нашата Кумичка мила
се с Петела съюзила
и са неразделни двама.
Ах, каква любов голяма!
Кумчо Вълчо от 2 дена
се залюби пък с Овена!
Из кошарата, в гората
се разхождат като братя.
Кучето, отде научи,
и то в дружбите се включи.
Опашле върти – с Писана
най-голям приятел стана...
Леле, колко са добрички!
Що ли стана им на всички,
та така смениха нрава?
Що ли – избор наближава
и по-близо е софрата,
щом съвместна е играта...
Ето по каква причина
тези станаха комбина.

СПОМЕН ЗА РАДОЙ
                                    На Радой Ралин
С палтето вехто и торбичка
преметнал вечно през гърба,
по гуменки го знаят всички
да обикаля из града.

Навирил козята брадичка,
върви по здрач и ранина.
Тук спре да поздрави момичка
там позасуканка жена...

Късмет на всеки пожелава.
И то във пъти, боже мой!
Все с мокри котета задява,
усмивки сее в студ и зной.

Не ще лъщящи лимузини,
ни бори се за пост и власт,
едно едничко – дето мине
да разведри с напевен глас.

Едно едничко – толкоз просто:
чрез неподправени слова,
дано повлее малко мозък
поне у нечия глава...

Властта е ясно – не те рачи.
За никоя не стана свой.
За хората си бе обаче
и си оставаш Бай Радой!

Автор Борислав Ганчев (Борко Бърборко)

Кратко, точно, ясно, безпощадно... Епиграми от Димитър Дънеков

Мъка, мъка!
Лястовице бяла,
чудодейна птица,
как да те намеря
по откраднатата жица?

Пресконференция
- Кой, та кой? – го разпитват
и му тикат в носа микрофон.
Часове, денонощия… Нищо!
Ни дума, ни вопъл, ни стон!

- Не човек, а желязо! –
простенал мастит журналист!
- Не, бе! – друг му подсказал –
просто бивш комунист!

P.R., но не Славейков, а Путин
Руска сила, руска воля,
руска кръв и руски пот
ще избавят от неволя
и донецкия народ!

Руски апетит
Хей ухнем, ребята!
Животът е кратък!
Водка и сельодка!
Крим!
И по-нататък!…

Медиите
До една на господари
служат и са жалки,
но хартиените барем
стават за подпалки.

Автор Димитър Дънеков


Пачка медицинската / разказ от Иван Радулов

Беше кръстена на баба си Панка, но всички в махалата я наричаха Пачка. Така се обръщаше към нея майка й - леля Минка, Бог да я прости - нали им беше едничка. Веднъж, пред комшийката си леля Цоца, Минка беше се похвалила, че „тя наша Пачка нали ще става медицинска сестра”, та от там тръгна всичко...
„Ка` щяло да става медицинска сестра, ма мила! - възмутително беше споделила тогава леля Цоца пред другата си екранка Мариолка. - Ми-и-и, тя има-нема завършено едва четвърто отделение, каква ти сестра, к`ъв ти братчед!? Хм... Сестра на „Гуньо маленкин”! То, по й оди, каквато е хрисима като божа кравичка, да бе станала монахиня. Като да речем сестра Софрония или сестра Аксиния... А то  Пачка – медицинската, стой та гледай!”
Самата Пачка не обръщаше много внимание на подмятанията на комшийките. Беше записала да кара някакъв курс за самарянки, които можеха да оказват първа медицинска помощ, и се надяваше да я вземат на работа в Червения кръст за разпределяне на помощи, ако се наложи. "Абе, работа без работа!”- мечтаеше тя. Стоеше дълго пред огледалото и с дебел слой помада и червило поправяше поповяхналата си младост.
Държеше се привидно благопристойно и добродушно навън, но тайно в себе си кроеше планове някой ден да си отмъсти „за накърнената чест”. Когато мислеше за приказките по свой адрес, лицето й посивяваше, очите й се свиваха на цепки, а двата големи косъма на брадавицата отстрани на брадата й потреперваха злобно. „Нямала съм образование, това съм нямала, онова съм нямала!... Като че тяхна Милана е професор. Се едно то е вековна мъка и са иска висшо образование да забиеш иглъ на някого в гъзъ, ега ти! Ще ви дам да се разберете вие, коя е Пачка, ама все полека, изкуфелници дърти, все ще ми паднете някога!”, заканително въртеше глава тя.
Леля Минка подскачаше около нея, подръпваше ту пеша на жилетката, ту оправяше яката й, но като не срещаше отношение, тревожно се вглеждаше с големите лупи на очилата си в навъсеното лице на Пачка. Мрежата от косата й, която носеше непрекъснато, за да пази прическата й когато спи, се бе свлякла и се държеше на врата само на два конеца. Отстрани главата на Пачка приличаше на „насадена” кокошка, издокарана с очила.
- Паче, мамо, какво ти е, ма, чедо? Нящо ми изглеждаш нафуняла, като изскубната от бостан. Лицето ти е едно такова - мораво, като чукундур. Да не си болна, мър майка?
От огледалото "цепките" на "чукундура" гледаха злобно и безответно. Тогава леля Минка истински се паникьоса. Хукна в кухнята и се развика на мъжа си.
- Лако, бре, пустарелнико! Стани да видиш, че детето е нящо болно, та да викнеш доктор!
Лако бе задрямал и леко похъркваше на миндера до печката. Бонбончето, от онези ментови „лукчета”, което Минка му бе дала преди да заспи за успокоение, потракваше между зъбите на ченето му от хъркането. Оголеният му корем бе издут като втасало тесто, върху който блажено се бе изтегнал на топло котарака Сузи.
Лако само примлясна... Примлясна пак, а Сузи за миг отвори едното си око. От устата на Лако се провлече тънка сладникава лига от бонбона, но той отново захърка, притропвайки с ченето "Кр-р-р...Чък, чък, чък, чък, чък.... Кръ-ррр..."
Леля Минка не издържа и още по-силно се развика... Сузи уплашено рипна на пода и хукна през вратата.
- Какво си се разквичала, мари, да ти ебъ вярата Пикльова*?! К`во дете, к`ва болест та гони, та чивяк не патасва да подремне, ма? У-уф... Префирии долнопробни! – размърда се най-сетне Лако в просъница. Вече му се вдигаше "в главъта" от поредните "изцепки" на дъщеря му.
В съседната стая Пачка усети бурята и изохка. Минка се врътна обратно при нея и закаканиза:
- Паче, какво ти е, ма, мама? Боже-е-ей, това дете! Да зема да ти чукна яйченце, ма, мама?... Баничка да ти токна или пиленце да ти пръжна да апнеш, ма, майче? Иж как си са изчалнала... Лако бре, надигни си мазния задник, че детето ша са затрие, бре, дженебетино проклети!
- Нещъ нищо, ма, мамо-о-о... Иж, тате вече са развика на едно нещастно създание - проплака Пачка. - Искам да ида да ма изедът мечките, ма, на кого съм потрябвала такава, та всички ми са подиграват....
После нахлузи влекарите, с които баща й влизаше в обора при кравите, и затътри измъчените си телеса към външния нужник.
Така минаваше в тия дни времето в семейството на Пачка, но в един обикновен ден се случи нещо необикновено.
От седмица баща й лежеше на легло с бронхопневмония. Бяха му предписали пеницилинови инжекции, та всеки ден по два пъти идваше медицинска сестра от поликлиниката да му ги слага. Комшийките тутакси зашушукаха: „Уж медицинска сестра, па идат от полуклиниката да биат на Лако инжекциите. Нящо не е читава таа.”
Но в почивния ден, събота, сестра не дойде. „Брях, ами сега” -  затюхка се Лаковица. Пачка се подсмихна скришом, па тръгна към избата. В ръката си държеше спринцовка, а очите и святкаха злорадо. „Сега ще им покажа коя е Пачка. Ще им затворя устегите и на своите, и на комшиите, и на всички.” После пипнешком взе от купчината в избата един картоф и го заоглежда благоговейно – беше решила да се поупражни предварително, преди да пристъпи към действие. Държейки картофа в едната ръка си представяше закръгленото дупе на „пустарелника”. После с другата, която държеше спринцовката с иглата, замахваше и пробождаше картофа. После пак и пак... Така се бе увлякла, че по едно време се улови как при всеки удар стенеше болезнено "О-о-ох, а-а-ах!..."
Комшийката Мариолка влизаше час по час ту за олио, ту за чаша ориз, слухтейки да разбере какво става у Лаковичини. Минавайки покрай избата, тя долови необикновените стенания и се заслуша в тях. "О-о-ох, а така, чакай и от тук да та прихвана, че мии по-лесно, иначе мии неудобно, о-о-ох". Мариолка застина на място. Лицето й се опъна като "одрана кожа на пармакрък". Очите й сякаш изхвръкнали от орбитите, изглеждаха като да се пукнат от изненада... "А, така-а-а, виж я ти нашата божа кравичка Пачка, к`ви ги върши посред бял ден!", с мръсна сласт си помисли Мариолка. Тя надничаше през полуотворената врата на избата, но в полумрака не можеше да види нищо. Заднишком отстъпи назад и хукна да разправя по махалата.
След малко от избата се показа и самата Пачка, и уверено тръгна към къщи.
- Тате, - извика още от вратата, – смъквай панталоните, че да ти бия инжекцията.
Минка тутакси се появи отнякъде и плахо с мяукащ глас се обади:
- Паче, мамо, ша можеш ли я би, та-а пущина? Боже-е-ей, се на нас да ни доде нящо до главъта!...
Пачето не отвърна нищо. Само я изгледа с победоносен поглед и затърка с назъбено ножче ампулата с разтворителя.
Лако, който до този момент стоеше безучастен, изведнъж осъзна положението. Преди да се обърне по корем, се понадигна, а едри капки пот обляха шията и тръгнаха надолу. Тялото му се разтрепери и  коремът му заподскача на миндера като надута топка. "О-о-ох!", изстена предварително горкият човек. После усети студенината на тампона, напоен със спирт, при което още повече заподскача.
- Тате, какво си са раздрусал като натоварен на неоседлано магаре? Спри и са отпусни! – изкомандва Пачка. - Оти ако направа някоа белиъ, не отговарям.
Беше хванала готовата  спринцовка с цялата си ръка, като че държеше копие. После, преди да замахне, пипна още веднъж мястото за убождането, при което Лако инстинктивно изпружи крак и мускулите му се вцепениха, но тя вече бе нанесла удара. Иглата удари като в камък. Дочу се само едно едва забележимо „хръц” и после ужасяващия вопъл на Пачка
 - Боже-е, счупи са!
Леля Минка, която стоеше на няколко крачки в страни, изпищя и хукна навън, крещейки:
- По-мо-о-ощ, иглъта остана в гъзъ. Иглъта остана в гъзъ... По-мо-ощ, `ора, бре! Викайте линейка, бре! Божке-ей, изгоря ми човечеца!
По съседните дворове настана суматоха... "К`ъв гъз, к`ва иглъ?...", "У Лаковичини май някой е умрял?...”
От всички страни надничаха любопитни. После зави сирена на линейка. Защъкаха хора в бели престилки. Изнесоха Лако, изпружен на носилка в безсъзнание... И всичко утихна.
Останала сама, Пачка съкрушено бе приседнала на миндера, където допреди малко лежеше баща й. В ръцете си тя все още държеше пълната спринцовка с иглата, която си беше цяла-целиничка... Но Пачка, възслонила глава в скута на леля Минка, рееше уплашен и безнадеждан поглед през вратата и не я виждаше...

Иван Радулов, април 2012 г., Панагюрище,
карикатура Ron Leishman
_____________________________
* Пикльови - има такава фамилия в Панагюрище.