Седна зад директорското си бюро и започна с апетит да се храни. Ядеше боб чорбата направо от алуминиевото канче, поставено върху постлан вестник. Забравил бе да вземе хляб от училищния стол, та сега вече седнал, чупеше твърдите бисквити, останали незнайно откога и припряно дъвчеше. Сърбаше шумно и бързаше да приключи, защото бе извикал един от "калпазаните" в горните класове да го мъмри и накаже. Мислеше да го накаже сурово, а и за назидание на останалите, с което да пресече всякакви опити за превръщане на подведомственото му училище в "бардак". Вече се носеха слухове за късни похождения по квартири и неспазване на вечерния час, гледане на забранени филми в киното, пренебрегване на ученическата униформа и други безобразия.
Най-много го разтревожи вчерашният надпис над вратата на кабинета му. Някой бе написал върху лист от рисувателен блок, с груби печатни букви "Налбантница".
Това той счете за груба подигравка към него и подронване не само на неговия авторитет, но и на цялото училище. Нещо повече. Счете, че това е идеологическа провокация спрямо системата на образование, която е недопустима. Ако се научат от Министерството, такъв вой ще надигнат, че ще бъде свършено с тридесет и пет годишния му педагогически стаж. Не, той нямаше да допусне никога това. Някакъв си хаймана да го прави на чучело и резил пред цялото училище! Ха-ма-ха!
Още не се знаеше със сигурност кой е извършителят, но той щеше да опипа внимателно почвата и да го разкрие. Ще привиква един по един всички, които имат черни точки и ще го намери. Ах, как ще накаже само този никаквец!…
Така увлечен в мислите си, случайно се обърна към вратата и подскочи от изненада и смущение. Изтърва лъжицата си, а очилата, които стояха винаги над челото му, хлопнаха като кепенци върху месестия му нос.
На вратата стоеше средно на ръст момче с хитровати очи и безброй кафеникави лунички по лицето. То пристъпваше от крак на крак и ожесточено мачкаше в ръце ученическата фуражка с пречупена на две козирка. Плахо поздрави, гледайки с недоумение канчето на бюрото и разкъсаната опаковка от бисквити "Детска радост". Изведнъж го напуши такъв смях, че раменете му се разтрепераха, но то само наведе глава, за да прикирие усмивката си.
Директорът бе смутен още повече. Докато гледаше ученика до вратата, бързо се опитваше да скрие канчето под бюрото. Не успя да го пъхне и отново го извади отгоре, след което прибра бисквитите в чекмеджето и кой знае защо - отново ги извади. От напрежение бутна лъжицата, която издрънча на пода, разпръсквайки полепналите по нея зрънца фасул. Погледна гузно, а лицето му бе придобило морав вид.
Момчето вече не можеше да се удържи и се разсмя явно, канейки се да излезе, когато чу приглушения и доста ядосан глас на директора:
- Ти, ученика-а, защо не чукаш, когато влизаш? Това да не ти е градската баня, където всеки влиза и излиза, когато си ще, а? Няма ли да се научите най-после на малко култура и обноски, бе, гамени с гамени!? Опитвате се да превърнете училището в махленско сборище. Хм, това да не ви е хан!?
- А-а-а, не е, не е хан, господин директор! - неочаквано прекъсна тирадата му ученикът. - Вчера на вратата бе написано "Налбантница"… Не знам кой го е написал, но май е малко неразбрано. Аз бих написал "Подковачница", тоест място, където се коват бъдещите кадри на милата ни татковина…Така всеки ще го разбере.
- Какво-о-о?! - изпищя директорът. - Ти подиграваш ли ми се, бе, какавидо непрофръкнала? Ма-а-рш навън, дървен философ такъв и без баща си да не си се мярнал тук, разбра ли?
Момчето пристъпи смутено от крак на крак, после плахо отвърна:
- Ма, той …такова… е умрял, господин директор… и мама също. Как да-а?… - отстъпи назад младежът.
- Не ме интересува! Без тях не те искам! Ма-а-рш!
Момчето изхвръкна навън, уплашено от фигурата на разярения директор, която се насочи застрашително към него. Но на вратата се обърна и присмехулно подметна:
- Ми то, ще е по-удобно Вие да ги посетите, господин директор, оти на тях им е по-трудно излизането.
И хлопвайки силно масивната врата след себе си, за да прикрие напушилия го смях, бързо побягна по коридора.
Струпаните отвън ученици се превиваха от смях и вдигаха такава врява, че имаше опасност стъклата на отворените прозорци да изпопадат. Те бяха станали неволни слушатели на необикновено радио предаване.
Директорът беше забравил микрофона включен.
От директорския кабинет отново се чу приглушено сърбане…
(Разказът е публикуван в книгата "Мигове", заедно с други произведения от автора.)
Разказа "Баш майстора" четете тук
Разказа "Отец Галитьон" четете тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар