"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

С надеждата на сляпата любов си говори Пепа Маркова

Фрагмент
Надеждата на сляпата любов
Тя, Любовта е сляпа... И се лута,
подмамена в отъпкана трева,
излъгана, че няма да боли
и дрехата й ще остане цяла,
и ходилата няма да гноят,
и в дланите й няма да са рани,
под ноктите й няма да е кал,
и няма да е рошава и бедна,
и тялото й ще лети витално,
а не стопено в лава от сълзи...
Но Тя е сляпа... И се лъже лесно,
защото пътя търси със ръце –
опипва празнината със надежда,
че някак ще открие свойта цялост
във сигурно отворено сърце.
И ще се ражда с всеки следващ порив
прегърната, за да не чувства страх.
Очите си отново ще отвори,
застанала на правилния праг.

Пепа Маркова - картина и стихове


Още изкуство, картини и стихове от Пепа Маркова ще откриете, като последвате етикета под настоящата публикация.

Камелия Кондова: Дано да довършим последната песен

Камелия Кондова
Промяна

Дългокоса... Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.
И викът умира под косите ми.

На Христо Фотев
и на много други

Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
Не е Бургас — а тухли и комини.
Не гларуси — а гарвани и врани.
И след като поетът си замина,
и шепа слънце няма да остане.
Едно моииче само ще заплаче —
и цялото море ще затъгува.
И знам, делфинче — още пеленаче,
след неговите песни ще заплува.
Морето със родителска тревога
ще тръгне след делфина, да го пази.
И ще се свърши прошката на Бога.
И Бог ще се научи на омраза.
Оплаквам ви за този миг, защото
душите ви съвсем ще отеснеят.
И любовта ще се прости с живота.
Защото няма кой да я възпее.

Песен за рода

Спасение търсим. Но търсим на място.
И тъпчем на място с чужди нозе.
Какво сме разбрали? Какво ни е ясно?
Жени със юмруци и нежни мъже.
А толкова тайни ни казаха "сбогом",
когато над чувствата имахме власт.
Светът е обратен. Обратен на Бога.
На дявола също. Обратен на нас.
Кого да помилваш? Кого да обесиш?!
Доброто в човека едва си личи.
Удавници много — ковчегът е тесен.
Потопът е в нашите слепи очи.
Удавници много. Ковчегът е тесен.
И Ной ни подбира и място за гроб.
Дано да довършим последната песен.
Последната песен! След нас и...
потоп.

Стихове Камелия Кондова

---
“ЧАТ-ПАТ е тази усмихната философия, която ти позволява (нескромно) да ЧАТ-каш от любов и живот, дори когато предимно си ПАТ-иш от тях. В мое лице имате упорит и страстен последовател.” 
Хубаво е да чуеш такива думи, особено ако са от поетесата Камелия Кондова. Изрече ги преди няколко години, когато за първи път бе на гости на литературното общество в Панагюрище. А скоро ще дойде и да ги затвърди с новата си поезия.

На 23 ноември 2018 г. от 18:00 в читалище "Виделина" тя отново се срещна с нас и с всички свои почитатели от района.
Фоторепортаж от това гостуване на Камелия Кондова в Панагюрище - тук.

Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Небе под ада" (2003), "Малки смърти" (2007) и "Бай Георги Има тъжни рамене" (2014).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.
"Неведнъж съ казвала, че от хубаво не се пише. Аз съм жизнерадостен човек, много харесвам и оценявам самоиронията в хората. Писането е освобождаване на напрежението, то е вид шизофрения и се явява като спасителна акция", смята Камелия Кондова. 

Тони Лунгарска, Стоян Радулов за "Чат-пат"

Елена Димитрова. Преоткриване. В света жесток не мога да съм нито вечна, нито млада

Елена Димитрова, следващите стихове са от нея



_______________

Преоткриването на Елена Димитрова

Със сигурност повече, много повече хора трябва да се докоснат до тази прекрасна поезия, овладяла силата и красотата на българския език - на моменти до степен на съвършенство, съизмеримо с най-добрите ни образци по отношение на образността, и подчинила я на женската страст и чувствителност, на богатия опит на една мъдра, обичлива и весела жена, която е наясно с истинската стойност на думите.
Елена Димитрова (25.05.1937 - 16.12.2016) – малко известно име на една великолепна българска поетеса, както го доказват тези четири стихотворения по-горе, извадени от поетичната й книга "От светлината до края" ("Аб - издателско ателие". София, 2005) - макар да е издала 20 книги, 4 от които с поезия; и едно много по-популярно име на журналист и документалист, пътешественик и приключенец, филмов продуцент и автор на над 250 документални филма (за БНТ и за собствената й филмова къща "Интернешънъл филм сървиз"). И все пак, според думи на внука й - режисьорът Анастас Джидров, тя винаги се е представяла просто и само като писател...
Самият аз откривам нейната лирика близо две години след смъртта й, неподозирайки като много други хора, че талантливата филмова разказвачка, чиято документалистика познавам, макар и не в пълнота, е била и завършена, брилянтна поетеса.
Елена Димитрва е родена в Стара Загора в семейство на интелектуалци - учителката Мата и юристът Димитър Димитрови. Завършила е журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист в печата, БТА и в Българската национална телевизия. За кратко време (1970–1972) е била и секретар по печата в Министерството на транспорта. 23 години е отговорен редактор и завеждащ редакция в БНТ - в редакция "Програма", а по-късно в историческите рубрики "Времена и хора" (където прочее прави филм за нашата Райна Княгиня) и "Отечество". В документалното си творчество се вълнува от теми като историята и културата на траките, писмеността на българите, богомилите и православната ни вяра, масонството, Възраждането на България и др. Голяма част от нейните филми днес са в "Златния фонд" на Националната телевизия.
Журналистическата и житейската съдба на Елена Димитрова я праща на обиколки почти из целия свят - преминава през Хиндукуш и стига през Афгнистан до Пакистан и Индия. Пътува до Виетнам по време на войната, усеща "аромата на Африка" в Судан, Мароко и Египет; отива и до храмовете на Буда в Банкок - Тайланд, пътува през цяла Малайзия до Сингапур; като млад журналист преминава през част от тундрата и тайгата на Сибир и достига до Коми, където по това време се организира работата на българските секачи... През 1981 година заедно с режисьора Веселин Вачев и оператора Пенчо Чернев осъществява 40-дневна телевизионна експедиция на Българската телевизия до уникалните фрески на Тасили в Алжирска Сахара, където се намират стотици рисунки в скалните образования на пустинята от преди няколко хиляди години; живее при туарегите в оазисите Таманрасет и Джанет - за това изжияване създава филми, пише пътепис и цикъл стихотворения...
През 1994 г. създава собствената филмова къща "Интернешънъл филм сървиз" и добавя още 100 филма в творческата си биография - главно за произхода на древните българи, делото на светите братя Кирил и Методий, филми за български църкви и манастири, за нови исторически факти, за Ванга, за красотата на българската природа и пр. От 2000 г. слага силен акцент върху творческите портрети както на утвърдени български художници, така и на съвсем млади творци.
Елена Димитрова е била член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на независимите български писатели. Носител е на орден "Св.св. Кирил и Методий" - първа степен.
По някои от нейните стихотворения са създадени песни, между които "Връх мой" (муз. Филип Аврамов), "Бялата порта" (муз Борис Стрински, която дава името и на фестивала за туристическа песен в Самоков), песните на театрална къща "Мариета и Марионета" с композитори Найден Андреев и Петър Писарски и пр. А песента "Не зная" по музика на Зорница Попова звучи и на фестивала "Златният Орфей" през 1980 г., изпълнявана от Катя Филипова...

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"

 

Тони Лунгарска: "Подари ми две думи, не цветя за ваза!"

Пловдив

Старинен Пловдив.
Улици застлани с калдъръм.
Ръката ми в твоята ръка.
Целувка бегла сред тълпата.
Под свод закътан в ресторант
ми подари две думи,
не цветя за ваза.

Вървя по хлъзгав калдъръм.
Дъждът заведе ме в мрака:
под свода наш,
но ти не беше там –
да ти прошепна двете думи,
които още пазя.

Тони Лунгарска
Така неистово да ме рисуваш искаш

Така неистово да ме рисуваш искаш.
Безпаметно се дърпам аз.
Била съм муза.
С думи ме привличаш.
Жена съм, изпълнена със страст.

– Да ме рисуваш искаш ли? -
сега неистово се моля аз.

– Да те рисувам, казаш!
Ще изгори обаче платното ми от страст.
За безопасност ще те рисувам
невидимо по лятното небе.
Дъгата утринна е твоето лице.
Очите – две мамещи звезди,
а тялото – полегнало сред горските земи.
Ще те рисувам с устни, с пръсти, с очи
в душата си.

– Художнико, не ме мъчи!
Ела и ме рисувай, както искаш ти!   

Сонет

Погледнах в миналите дни,
една сълза в окото свети.
Къде изгубих те, кажи?
Разминаха се световете.

Пътеката към теб се скри,
забулена от сенки в здрача.
Прозорецът за мен ръми,
а телефонът тръпне, чака.

Стоя сама. Броя звезди
и търся в мрака светлини.
Сълзата шумно иззвъня.

Разплиска се и изгоря
в едно със белите поля
потънали  във тишина.

Стихове Тони Лунгарска

§§§
Ето така един човек на любовта, на страстта, на отдадеността може да изживява емоции, мигове, часове, изпълнени с трепети и вълнения – особено ако е завинаги в плен на творчеството, на изкуството, на претворяването на живота в приказки и притчи... Особено ако се нарича Тони Лунгарска.
Изглежда Тони Лунгарска и днес остава подчинена в поезията си на игрите на любимите си "Пеперудени целувки", както се казва първата й стихосбирка от 2014 г. – игри с еротични намигвания и многосмислови натоварвания; но и същевременно изпълнени с нежност, копнеж и стремеж към трайно щастие – прочее, цел на всеки от нас.
И трите стихотворения в настоящата публикация са нови. Но в тях е вплетен автентичният стил на Тони Лунгарска да ни поднася едновременно усети за звуци, аромати, вкусове, конкретни състояния, случки и изживявания във вълнуващи сюжети. В тях, освен че е проектирано авторовото аз на поета, всеки читател е способен мигновено и естествено да види и прочете себе си.
И колко ли странно ще ви прозвучи, ако ви доверя, че тези стихове са написани от жена, която в трудовия си делник ниже едни след други цифри, сметки и фактури...  Но знаете ли – всеки си има предначертан път... И рано или късно, но неизменно, ще тръгнете по своя истински – във вярната посока... Ето, ако в прозаичния свят тя е счетоводител, в поетичния свят Тони Лунгарска е една от нимфите на любовта и муза, близка родственица на Ерато.
Тони Лунгарска е член на Литературния клуб "Виделина" от самото му създаване през 2000 г., а в момента и негов председател. Тя е и редовен автор в "Чат-пат". Пише стихове от 12-годишна. В тях вплита желания, емоции, пази спомени, трупа надежди; живее така, както си иска... :)

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"

Фоторепортаж от представянето на "Пеперудени целувки" - първата поетична книга на Тотка Лунгарска

Животът и поезията по Никифоровски - от Господ по-честни!

Димитър Никифоров - argonyk
ХЛЯБ
Шуми и се пени реката под моста.
Сам гълъб чертае окръжност в небето.
Два лъча подсказват на росния троскот,
че скоро от изток зората ще светне.

Тих вятър подобно на майчина ласка,
едва доловимо житата разрошва.
Потропват каруците - прости каляски
и моето село прилича на кошер.

Бай Петър с пръскачка от мед и на босо,
към своето лозе закрачил - попържа.
Ще пръска. А после, узрялото просо
ожънал, на снопи прилeжно ще върже.

Ще легне на сянка под трите горуна,
рисувани сякаш от младия Шишкин.
И нейде в душата му тънката струна
на младост далечна ще рони въздишки.

Бай Петър е всъщност метафора ясна.
На хляба изпечен суровата песен.
Провинция казвате? - ресто и баста!
Това е животът. От Господ по-честен.

ПРИЗНАНИЕ
В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...

РАПСОДИЯ
Все някой ден ще врътна смело ключа
на този грохнал, сив апартамент.
И в къща с двор, асма и вярно куче –
ще заживея с ризница от лен.

И ръста на тревата ще пресмятам,
ще виждам как доматът сменя цвят.
На малко охлювче върху рогата
ще сричам болките на този свят.

Две рижи котки "никаква" порода,
две гъски, патица и млад петел –
без капка страх до мен ще се разхождат,
и аз до тях – старик – ще бъда смел!

Извитата коса – по икиндия
ще сядам да наточа с тънък брус
с павурче люта гроздова ракия,
на просото до алаброса рус.

В уют ще пукат цепеници сухи
и боб ще къкри – безобидно тих.
Далеч от градски шум и градски мухъл –
едно щурче ще ми напише стих.

ДАЛЕКОГЛЕД ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
         на Любен Чаталов

Като сърца - огромни и червени,
със равен пулс доматите узряват.
И виждам как по тънките им вени
пристига ранна есен, златоглава.

Тревата с росен поздрав я посреща.
Петле извива глас и загълчава...
Денят заплита сръчно свойта мрежа,
по-бял от млякото на рижа крава.

Запяват в хор врабчета неспокойни
чиято песен утрото ни гали.
Животът има хиляди пробойни,
но не смъртта за пристан сме избрали.

Моряци сме - терасата е мостик,
но тази къща няма да отплава.
Тя дом е вече, с вратник незалостен,
като душата блага на Чаталов.

ТОЧКА НА КИПЕНЕ
Колко много кадърни поети измете
на бездарните ловки метлата стерилна!
И подобно на наниз от люти чушлета
мойте думи висят в тази снобска сушилна.

Аз умея, обаче, на глас да разплитам
всяка пошлост в която метафори няма.
Без да крия лицето си мога да питам
и да чистя словесното зърно от слама.

Ще ме лаят, наясно съм, кучета бесни,
дето дъвчат на смисъла кокала постен.
И ще стискат юмруци в ръкавите тесни
на балтон от клишета, неловко тропосан.

Ще съм себе си в стих от кръвта ми белязан.
Не отстъпвам от своите думи и крачка!
Не под шумни аплаузи искам да лазя,
ни да крия глава под крилото на квачка.

Ще вървя по ръба на езиците остри,
дето с моето име ръцете си миха.
Многоликата смърт щом ми дойде на гости,
нецелунат от грозната слава ще стихна.

Стихове Димитър Никифоров - argonyk

С Мария Бегова при представяне на негова книга в панагюрската библиотека
На гости у своя приятел, художника Стайо Гарноев, в Панагюрище
§§§
Крайно време беше "Чат-пат" да обърне отново внимание на някой от стойностните съвременни български поети. А според мен - някои от тях и бъдещи класици, в което съм сигурен...
Роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско, поетът Димитър Никифоров, известен в интернет и с псевдонима си argonyk (Забелязвате ли тук играта и мистификацията с името на кораба "Арго" от мита за аргонавтите, Златното руно и певеца Орфей!? - б.а.), според Маргарита Петкова, "успешно си проправя път в съвременната ни поезия и заема в нея свое собствено място".
Признавам, че съм огромен негов почитател. Смятам, че има изключително лек и категоричен изказ, богат на метафори език и овладян като вода във воденично колело ритъм, говорещ за самобитен, готов талант, за който в българското слово няма тайни. Поезията му се лее като народна песен от време оно, влиза веднъж като блага, веднъж като люта ракия...
Обичам стихотворенията му и заради характера на неговата поетика, пропита и изпълнена с родната земя, с България, която между редовете Никифорови е поселявана само от читави люде - със здрав дух и все още вдигнат към небето поглед. Селският му произход е ключов, разбира се, и затова - благодатен... Когато чета Димитър Никифоров, няма как да избягам от поетичното му родеене с Иван Динков, например - поет от родното село на баба ми, което още повече ме сближава и с двамата. И то, родеене не само в образността, разчитаща в голяма степен на бита ни и на фолклора, ако щете, но и в неочаквано острите, ръбести често до болка внушения, чувства и усети, които поне мен ме лекуват. Лекуват ме от пошлостта на днешния ден, от безлюбието, в което се въртим мърцина, от грозотата на делника, от лошотията на хората...
Като се замисля, никак не е случайно, че Сергей Есенин е любимият му поет - та нали той е смятан от руснаците за най-големия певец на тяхното село, владеещ също до съвършенство класическия стих.
Димитър Никифоров има три поетични книги. Надам се на много още.
„Работя като заварчик вече повече от 30 години. Занаят, който не е никак поетичен, но си го обичам. - Това споделя Никифоров пред Димитър Янков и ARTday.bg. - Не членувам в съюзи, кръгове и сдружения. "Казано по мъжки" е третата ми стихосбирка. Първата, "Бодли в сърцето", излезе през 2013 г. като пилотна книга на издателство ХуЛите, към едноименния литературен сайт, втората - "Последната пробойна", през 2016. Всичко останало (без да обиждам белетристите) е делнична проза и любов към мерената реч. Засега - споделена, защото, както казва обичания от мен поет Иван Динков - Поезията е вдовицата на Живота.“
Изхождайки от това, пожелавам от цялото си сърце на Димитър Никифоров никога да не става вдовец на Поезията!
А що се отнася до властващата всуе графомания, до властващото всуе бездарие, ето какво е отношението му към нахалните явления, изразено наскоро в пост във Фейсбук: "Що бе, аджеба, сте взели поезията, за да ми се пъчите?! Има балет, музика, театър... Като пишете с гъза си, изтанцувайте поне едно "Лебедово езеро" с него, или докато пърдите - поне на Рахманинов го докарайте! Абе... На много бих счупил ръцете до лактите... Ама карай... Поети да сте..."
От мен да знаете: няма грозни думи. А всички думи, написани от Никифоров, са красиви като честността. 

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"