"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Стоян Власаков - журналистът основател

Стоян Власаков
ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Стоян Власаков (1879-1948) е основател на най-дълголетното печатно издание в Панагюрище - вестник "Оборище", чиито първи брой излиза на 4 октомври 1903 г., и е пионер на българската разследваща журналистика.
Затова, че някои от публикуваните статии в панагюрския вестник не се нравят на местните първенци, Власаков, който по това време е служител в Панагюрското градско управление, е уволнен от работа. Така той заминава за столицата, където се записва студент по философия. Работи при опитния журналист Стефан Бобчев като администратор и коректор на списанията „Българска слава“ и „Юридически преглед“, след това за дълъго е журналист във вестник „Мир“.
На 3 декември 1905 г. Стоян Власаков е един от десетимата, които основават първото дружество на столичните журналисти. Събранието се състояло в пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 г. е приет уставът и избрано първото ръководство – това е днешният Съюз на българските журналисти.
В Браила пък създава вестник „Дунав“, който излиза в 90 броя, наситени с патриотичен дух…
След Първата световна война окончателно е сътрудник във вестник „Мир“, където със смело и точно перо списва рубриката „Бележки на деня“, приета радушно от читателите, но „трън в очите“ на властимащите…
През 1933 г. по повод 30-годишната си журналистическа дейност, Стоян Власаков получава обществено признание - удостоен е с грамота от Панагюрското благотворително дружество „Оборище“ и грамота, с която е обявен за негов почетен член.
Създаденият от Стоян Власаков вестник „Оборище“ в Панагюрище продължава пътя си с известни перипетии. Както в началото, така и повече от 110 години, вестник „Оборище” е информационен компас за живота в община Панагюрище. Защото „най-добре служи на своя народ онзи, който служи на истината, и еднакво вижда и сочи доброто и злото в него. Защото едностранчивостта и заблужденията винаги скъпо се плащат - рано или късно.”

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Свързана публикация:
Стоян Власаков - пионер на българската разследваща журналистика

Чорба от греховете на отец Никодим / разказ от Елин Пелин

Елин Пелин
Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака.
Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.
Отец Сисой, облегнат на пейката, бавно и спокойно местеше с хубавите си пълни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.
През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.
Отец Сисой му кимна с ръка.
- Готово ли е, готово ли е? -  викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.
- А-а - ще бъде - отговори магерът, направи знак с ръка да имаме търпение и като не дочака друг въпрос, тръгна към магерицата.
Усмивка, сияеща от доброта, озари лицето на отец Сисой.
- Знаеш ли какво ще ядем? - обърна се към мене той.
- Пак някоя съблазън си приготвил, отче - рекох аз, като посочих с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.
Това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.
- Не - каза отец Сисой, като положи ръце на масата. - Днес ще ядем нещо просто само по себе си, но пълно със значение. Днес ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим.
Погледнах го учудено и похвално за хубавата шега.
- Не се шегувам, любезни - каза отец Сисой и наведе умислено глава. - Казавм самата истина - днес ще ядем чорба от греховете на отец Никодим. Ето, година вече става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която сам бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се забрави името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие.
Заварих го тук година преди смъртта му, остарял, но запазен, здрав и як. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх. В неговите широки кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.
Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старания той отглеждаше цветята в градината и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна.
През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И азне вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора. В такива дни той пропущаше вечернята. Но много хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, докато звънът заглъхне.
Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.
Сега той почива успокоен под своята дюла, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.
Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи:
- Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка.
Върху първата бяла страница на молитвеника пише...
Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: "За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук  по едно бобено зърно - черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка."
Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.
- Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан греха, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:
"Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи" - черно зърно.
"За спомен на нейните бели рози насадих в градината три" - черно зърно.
"Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя" - бяло зърно.
"Една мисъл не ми дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?" - бяло зърно.
"Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?" - бяло зърно.
"Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" - бяло зърно.
И тъй, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.
Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза:
- Какво нещо е човек!
- Черно зърно - отговорих аз.
- И черно, и бяло - усмихна се отец Сисой.
В това време магерът почна да нарежда масата, защото беше вече обед, и донесе една голяма паница с димяща и ароматна чорба от фасул, която бе прошарена от бели и черни зърна.
- Ето, тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах - каза отец Сисой и ме покани да обядваме.

Елин Пелин, из сборника "Под манастирската лоза"

Трите отличени с първа награда творби за детска поезия на Христина Петрова

Христина Петрова с първата награда
ПРЕКРАСЕН ДЕН

Събуди се рано с усмивка.
Широко отвори очи.
Протегна ръчички и тръгна
успешно да прави бели.

Къде що намери – събори,
прерови любимия шкаф.
Навсякъде смело остави
с пет пръстчета свой автограф.

Двузъба усмивка изпрати
на мама от коша с пране.
На тате в обувката сложи
да спинка кафяво мечè.

Към кухнята после намина
щастливият малък юнак.
Там чаша със мляко намери.
Изля я, но пийна все пак.

И ето, с мустачките млечни,
към мама засмяно търчи.
Прекрасен ще бъде денят му!
Отрано това си личи.

ДЪЖД

Слънцето препича силно,
пари жадната земя,
а цветчета и тревички
клюмат морни без вода.
                           
Птичките не пеят нежно,
бръмбарите не бръмчат.
Животинките на сянка
са се скрили да поспят.

Вечер идва със прохлада,
с топъл дъжд и лек ветрец
и оставя по земята
локви пълни със дъждец.

Сякаш чаши с чай небесен,
сипан от вълшебник стар -
за растения, животни
и мушички ценен дар.

Пият с благодарност всички
и се питат: „Ах, дали
утре, също като днеска,
вкусен чай ще завали?“


ЖЕЛАНИЕ

Братче да си имам ден и нощ мечтая.
Скоро ли ще дойде искам да узная.
Никой не ми казва, отговора бавят,
или са заети, или все забравят.

Куклите са скучни, песнички не знаят,
гоненица, жмичка с мене не играят.
Друго е със братче – казвам и на мама –
искам да съм кака и да съм голяма!

Автор Христина Петрова

Стихотворенията са отличени с първа награда на Националния конкурс за непубликувана поезия за деца "Стоян Дринов" в Панагюрище през 2017 г.

Още за изданието на конкурса - тук.

Лука Перфанов бил сред първата вълна следосвобожденски художници в България

ГОЛЕМИТЕ ТВОРЦИ НА ПАНАГЮРИЩЕ



Лука Перфанов е може би първият по-изявен художник от Панагюрище и то с академично образование. Възпитаник в изобразителното изкуство е на големия Ярослав Вешин - чешки художник, майстор живописец, живял и творил в България и един от създателите на българското изобразително изкуство в края на XIX и началото на ХХ век. Прочее, Перфанов е един от представителите на първата вълна творци в следосвобжеднското изобразително изкуство на България. Роден е на 2 юни 1882 г. в Панагюрище, когато градът бил още във васалната Източна Румелия.
През 1896 г. Лука постъпва в Държавното рисувално училище, а през 1902 г. завършва в класа на Ярослав Вешин. После специализира в Прага и в Берлин. Той е и сред първите членове е на дружеството „Съвременно изкуство”.
От 1905 г. работи като учител по рисуване в българската гимназия в Солун, където се включва в дейността на ВМОРО. През 1906 г. е арестуван при Мацановата афера. Това е черен епизод в революционното движение на българите в Македония. Аферата избухва през 1906 година в Солун във връзка с разкритията на османските власти в града на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Това става, след като в ръцете на властите попада случайно дневник на учителя в Солунската гимназия Андрей Мацанов, в който Мацанов е записал всичко, което знае или иска да знае за по-видните дейци на ВМОРО в Солун и околните градове. Фактите и личните преценки на учителя, записани в този дневник, стават причина за задържане на 36 учители, сред тях и панагюреца Перфанов.

Райна Княгиня със знамето, худ. Лука Перфанов
За да не бъдат арестувани, много избягват извън града. Така с Мацановата афера се нанася удар на учебното дело в Солун, на окръжния, околийския и местния комитет на ВМОРО. Лука Перфанов е осъден на 101 години затвор, но е освободен след идването на младотурците на власт през 1908 г.(1) През октомври 1910 г. по време на обезоръжителната акция е тормозен от властите.(2) Това е и причината художникът и преподавател да се завърне в България. След това Перфанов работи последователно като учител по рисуване в Лом, в Шумен и в София.

Пейзажи от Лука Перфанов
Урежда и няколко самостоятелни изложби. Сред по-известните му творби са картините „Боят при Едикуле“ (1917), „Оборище“, "Портрет на Райна Княгиня", „Пролет“, „Кошничарка“ (1921), „Портрет“ (1921), „Самичка“ (1921), „Почивка на миньор“ (1921), „О, майко моя“ (1933), „Хайде, боже, помози“ (1934), „Овчарка“ (1940). Днес повечето от картините му се намират предимно в частни колекции.
Умира през 1940 г. в София на 58-годишна възраст.

Стоян Радулов за "Чат-пат"

Портретът на Лука Перфанов, публикуван тук, е от фондовете на Държавна агенция "Архиви". Използвани източници: (1.) Македоно-одрински преглед, година ІІ, брой 31, София, 18 март 1907, стр. 489. (2.) в. Дебърски глас, година 2, брой 27, 26 октомври 1910, стр. 4. (3.) Куманов, Милен. Македония. Кратък исторически справочник, София, 1993, стр. 163.