"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Писмото с русокосия момък


Времето не изтрива от паметта спомените 
от преживяното във войната

Рядко минаваше ден, в който раздавачът да не остави в пощенската ни кутия писмо. Най-често писмата бяха за Петя. Първата й работа, като се върнеше от училище, беше да пита: „Писмо имам ли?” Не сядаше да учи, докато не дойдеше пощата. А писма идваха от Москва, Алма-Ата, Павловград, Днепродзерджинск и много други. Пишеха й Ира, Лилия, Наташа, Тяна, Лена, Люда, Юрий… Пристигаха дебели пликове, които съдържаха изгледи от градовете, картички с цветя и снимки на артисти, значки, марки, календарчета.
От тях дъщеря ми научаваше подробности за селищата, където живеят нейните приятелки и приятели, за родителите, братята и сестрите им. Разказваха й къде са прекарали лятото – в Артек, Крим, на море или на село. Случваха се и забавни неща. Един Володя помисли, че моята Петя е момче и й писа: „Здравствуй, дорогой Петр!” Някои от пликовете бяха придружени с пожелания: „Лети с приветом - вернись с ответом!” или „Стоп! А где улыбка?”. Както и да сгрешеха името и адреса й, писмата се получаваха непременно.
По една време нейните приятелки и приятели станаха двадесет и пет. Но това не й стигаше и тя се обърна към редакцията на списание „Пионер” с молба за нови адрес. Така тя се запозна с Олга от сибирския град Томск – една година по-малка от нея, ученичка в шести клас.
В един светъл майски ден Петя получи писмо то Оля, прочете го и като ми го подаде, излезе от стаята.
На белия луксозен плик бе изобразен пощальон – млад русокос хубавец, който с едната си ръка едвам успяваше да удържи юздите на трите коня, а в лявата високо държеше пощенски плик. На листа беше нарисувана същата картина. Оля пишеше:
„Здравей, Петя!
Ти дълго не ми отговори. Аз така и не дочаках твоето писмо и реших да ти пиша. Петя, ти ми отговори, само че честно, може би не искаш да си пишеш с мен?
Е, добре, това ще се изясни в следващото писмо, а сега аз искам да поздравя теб и цялото ви семейство с големия и радостен празник – с Деня на победата! У нас, в Съветския съюз, преди този празник прожектират много военни филми. Гледаш такъв филм и страшно ти става от това как издевателствали фашистите над хората.
А ето какво ми разказа моята майка. Те в болницата провели вечер, посветена на Деня на победата. Медиците поздравявали ветераните от войната. И ето какво споделила една от лекарките – ветеран от войната, от своя фронтови живот. В това време тя се намирала в Германия и веднъж попаднала в немска операционна. „Наоколо чистота, скъпи мебели, всичко блести от белота…”- разказвала тя. В центъра на залата стоят операционни маси, а на тях деца, деца, които били на по около две годинки. Фашистите им източвали кръвта, те считали, че детската кръв е най-полезна за техните ранени. Тук лежали вече трупчета. И тази лекарка видяла очите на още живи дечица. Това били очи, молещи за живот, очи, пълни с молба. След този случай  често сънувала тези деца и събуждайки се, крещяла… Тогава и решила – ако остане жива – непременно да стане лекарка. Сега тази жена е детска лекарка.
…След този разказ всички в залата плакали. И на мене ми се струва, че няма да се намери в целия свят човек, който би се отнесъл равнодушно към този разказ.
Е, това е всичко. Пиши ми, Петя. До виждане.
Твоя приятелка Оля”.
През прозореца навлизаше топлото пролетно слънце. Потърсих моето момиче – то стоеше в спалнята и плачеше. Притворих вратата и излязох. Не намерих с какво да я успокоя.
Аз не можех да заплача. Нито тогава, нито по-късно, когато показах писмото на най-голямата си дъщеря. По бузите й се стичаха сълзи…
…Оттогава приятелството на двете момичета стана още по-близко, по-сърдечно. Свързва ги най-човешкото чувство на обич, мечтите за любов и щастие. А веселият русокос пощальон продължава да препуска и да разнася честитки за Деня на победата – празник на мира и на живота.

Ана Грамчева,
в. „Септемврийско знаме” / 20. VІІІ. 1987 г.
Публикацията е предоставена от Петя Сеферинкина, дъщаря на авторката. 

-
Цял живот посветена на своите ученици, Ана Грамчева усеща в себе си призванието да пише. На листовете й се появява предимно проза - импресии за човека и мястото му сред природата, разкази за историята на града и особено за Априлското въстание. И още - разкази за деца, репортажи, фейлетони. Печели многократно различни конкурси – в сп. „Природа и знание”, в. „Септемврийче”, в. „Труд”, „Вестник за жената” и доста други. Умението й да разказва увлекателно, да търси и да открива съществените „дреболии” на живота и да ги предаде със силата на словото се проявява във всички нейни творби. На литературната критика прави впечатление участието й в сборника „Мъчната буквичка” - издателство „Народна младеж” от 1975 г. Като член на кръжока "Богдан Овесянин" в Панагюрище има участие в сборника „Топчето пукна”, посветен на 100-годишнината от Априлското въстание.
Умира на 12 ноември 2001 г.

Димитър Дънеков,
откъс от книгата "Дойдох, видях!", посветена на литературните клубове в Панагюрище.

Катя Маринова като врабец в червеното на залезната есен

* * *
Една синя, небесна, безбрежна тъга
всеки ден с листопада
по дъждовните клони се стича.
Тя е само тъга,
тя е малка тъга,
тя сега e къдрокосо и смело момиче.
Но когато снегът –
между къдрите път –
от годините преспи натрупа,
тя ще бъде една много бяла тъга,
след която не лае и куче.
Ти тогава ела,
ти тогава не питай,
ти тогава се вгледай в очите.
В тях се крие едно, като в малко гнездо,
босоного и цветно момиче.


* * *
Тишина... тишина... тишина.
И очите на тате.
Той сега е стрък светлина
в небесното лято.
И мълчим.
На ръба на земята мълчим.
Страховито мълчание.
Всяка дума е пилигрим
с тъжен смях, разстояние,
дъжд и вятър,
лекарство за болната зима,
във която
тате хлопна вратата,
облече снега и замина.


В прегръдката на дъждовете

Издраскано от погледа на лятото,
стъклото на прозореца
ще скрие слънцето
в прегръдката на дъждовете.
Врабец ще се изкъпе
в червеното на залеза –
разцъфнало димитровче;
ще се обясни в любов
на облака, опушен във зелено;
ще отнесе със себе си
очакване за скитащи листа
и ще запали
приютилата го есен.
А вятърът, с въздишка блага,
ще посади тъгата
на разчупения облак,
ще я загърне – да забрави птицата
и ще търкулне мокро камъче
по покрива на тишината.
По бръснатите скули на дъжда
ще се погали вечер...

Стихове Катя Маринова

Катя е с потекло от Стрелча, но е родена в Пловдив. Един от плодотворните автори на сайта за онлайн литература "Хулите". Издала е книгите "Броеница", "Душа по стръмното", "И само болката ни оцеля" (първите две в софийското издателство "Захари Стоянов", а третата  във Велико Търново), още  "Пророчица" и "Стриптийз в очите на жена". Името и се появави и в рубриките за нова поезия на сп. "Пламък" (декември, 2012 г.). През 2017 г. излиза книгата й "В очите на Катерина". Нейни творби са публикувани в литературни антологии, сборници, алманаси, както и в периодичния и литературен национален печат. Превеждана е на руски, сръбски и английски език. Екземпляр от книгата й „Пророчица” се намира във фонда на Кралската Лондонска библиотека. Катя може да бъде засечена на Димчовите празници в съседна Копривщица през лятото, някъде в Казанлък, на литературен воаяж в Панагюрище или другаде, където царува словото.  Член на СБП.

За експресивните пейзажи и личността на панагюрския художник Тодор Васев





Картини от изложбата "Пейзажи от родния край", масло върху платно, художник Тодор Васев
Да се насладим, макар и за малко, на своеобразния живописен език на панагюрския художник Тодор Васев. Неговият експресивен стил с размах говори достатъчно за вътрешната му природа - мъжка, балканска, но не дива, а овладяна. Забележете характерният му и забележим усет към работата с цвета и текстурата. Той е изявен майстор на яснотата в предаването на усещането си за своето произведение, пейзажите му се открояват с категоричност.
Всъщност, гледаме "Пейзажи от родния край" - извадка от неголяма серия от негови картини, които Тодор Васев представи в една от редките си самостоятелни изложби в родния град през 2015 г. Изложбата включваше 21 живописни творби, чийто имена са красноречиви: "Край града", "Боовец", "Старият дъб", "Двор", "Прозорец", "Тракийска могила", "Пътят към Бъта", "Пътят към Висок". Сюжетите, както заглавията подсказват, са почерпени от пейзажите в околностите на Панагюрище. Те говорят и за това, че художникът винаги е бил свързан с родния край, с България.
Ето какво пише за Тодор Васев неговият приятел Ненчо Патърчанов: "Потомък на славен опълченец, Тодор Васев е художник с автентична художествена култура. Служи си с похватите на реалистичния рисунък, опростен израз на идеи и възгледи. Характерно за него е свободното боравене с емоционалните изблици на непосредствените възприятия. Това е неговият изразителен език на творец".

Интериор и натюрморт от Тодор Васев
Тодор Васев на пленера на Колониите през 1999 г., снимка © Стоян Радулов
Тодов Васев е роден в Панагюрище през 1970 г. - баща му Рад е панагюрец, но майка му Надежда е от Свищов. Пътят на изкуството първоначално го води в Художествената гимназия "Илия Петров" в столицата, която завършва през 1989 г., а впоследствие е приет в Националната художествена академия. Там се дипломира през 1997 г. с магистърска степен по живопис. Един от неговите професори е Андрей Даниел. Възпитаници на големия художник, например, сред които и Тодор, разбира се, участваха в съвместна изложба в рамките на проекта "Учители и ученици в изобразителното изкуство" през 2018 г., показана в София и Варна, добила добър обществен отзвук.
Трябва да отбележим, че творческия път на Тодор Васев минава през различни точки от картата на страната и на Балканския полуостров. Той има участия в изложби в Словения, Гърция, Македония, Хърватия и България. Тодор е и един от съорганизаторите и участниците във Фестивала на любовта и изкуството - с издания в Словения, Македония и България. Художественият пленер, провел се на Панагюрски колонии през 1999 г., бе част от него и от тогава, всъщност, се зародиха юнските празници на изкуството в Панагюрище. Жалко, че след второто издание художествените пленери изпаднаха от тях без някакви особен ипричини - просто от немара на организаторите впоследствие. Преди това Тодор бе организатор и на Първия студентски пленер, провел се също на Колониите. Участва и в една от творческите срещи на панагюрски художници и писатели, организирана от тогавашния председател на панагюрския литературен клуб "Виделина" Димитър Стефанов в с. Жребичко през 2004 г.
Днес Тодор Васев живее, работи и твори в София.

© Стоян Радулов за "Чат-пат"

Блогър от Панагюрище следи изкъсо литературата

В своя "Седмичен книголюбител" блогърът от Панагюрище и ревностен читател Стоян Христов всяка седмица представя в кратки и увлекателни резюмета своите "първи впечатления от последно прочетеното".
"Не очаквайте тук да намерите "официални версии" или "обективни гледни точки" за четивата. Голяма част от написаното за прочетените книги може да ви се стори субективно, маловажно и не на място - смята самият Стоян Христов. - И така и трябва да бъде, защото ценността на блоговете е в тяхната субективност. :)"
Напълно сме съгласни с него, прочее. И се радваме искрено на литературния му устрем - неподправен и чист, какъвто отива на един запален книголюбител. С мненията си за прочетените книги и впечатленията от стила, от изложението и от автора, Стоян умело пали своите последователи да посегнат към непознати страници или да преоткрият отдавна забравена книга. Литературните му интереси са удивително богати и разнопосочни - от всички жанрове на белетристиката, но не само, включително и нашумелите напоследък аудио книги.
За да добиете представа, ето, например, какви са част от впечатленията му за "Ваканциите на малкия Никола̀ - Госини" и нейното звуково представяне: "Отново за малкия Никола̀, но не за последен път - тези истории са истинско откровение! За съжаляване е единствено, че под формата на аудио книга човек пропуска веселите илюстрации (затова и карикатуристът Семпе го няма в заглавието), но пък много приятно беше да се слуша доброволката Наталия Тодорова, която чете текста. За пръв път срещам човек, който да употребява "Их!", когато неволно сбърка два пъти поред една и съща думичка. Много други хора лесно се изнервят и изричат всевъзможни матерни сквернословия. 
Адски яко е и когато чувството за хумор на автора и читателите съвпада. Това винаги си личи и е много красиво споделеното усещане, когато някой чете и в същото време се усмихва на същото, на което се смее и слушателят. Емпатията има много канали за въздействие и малко граници.
В това томче са събрани само онези истории, които касаят прекарването на лятната ваканция и почивките като цяло - на море с родителите или в детски лагер."
Не чакайте повече - посягайте към новата книга, която сте си купили! А ако нямате такава под ръка и се чудите какво да прочетете - блогът на Стоян Христов ще ви ориентира. Годишно той успява да представи по около 40-50 заглавия, сред които дори някои панагюрски, а вече се занимава с това от 13 години. Учудващо постоянство, не смятате ли!? То говори само за едно: любовта към писаното слово и добре разказаните истории като насъщна глътка за почивка от делника, но и за обогатяване на личността. Браво!
Блогът следете тук. :)

"Чат-пат" с адмирации!


Многоликият свят на село Баня - в книгите "Банци" на Иванка Уливерова и във фотоизложба

Иванка Уливерова и Радка Мутева при представянето на "Банци 2"
В панагюрското село Баня умеят да тачат миналото. Показва го цялостната дейност на читалище „Пробуда - 1872”, чийто секретар Радка Мутева органирзира при всеки удобен повод паметни вечери и събития. Сега ще обърнем внимание на няколко ретро истории. Първо, защото се появи и бе представена втората книга от поредицата "Банци" на Иванка Уливерова. Книгата е факт благодарение спомоществователството на Димитър Цоцорков. И второ, защото в читалището вече подготвят фотоизложбата "Банци през вековете", която получи частично финансиране от Община Панагюрище по проекта за стимулиране на творчеството на местни творци за 2019 г.

Кориците на първата и втората книги "Банци" от Иванка Уливерова
Ето какво отбелязва Нина Радулова за първото събитие:
В петъчната вечер на 26 юли 2019 г. в една от залите на читалището в село Баня (Панагюрско) присъствах на добре организирано публично представяне на книгата „Банци 2“ с автор Иванка Уливерова. Тя е с подзаглавие „Многоликият свят на село Баня, Панагюрско“ и е своеобразно продължение на първата книга „Банци“ (2016) под надслов „За хората и говора на село Баня, Панагюрско“.
Развълнува ме многолюдното присъствие, топлите думи към „леля Ваня“ на взелите отношение, скъпите случки и спомени от пъстроликия свят на банци, сътворили задушевна и трогателна обстановка. Във време, когато ние българите се разпиляваме като отбрулени листа по света, в тази книга оживява образът на баненеца „с цялата си жизнелюбива философия, с която понякога носи спомен за надпяване с мъката, а друг път как се подсмихва това достойно чедо на планината на житие-битието свое и на съселяните си - кога с незлоблива шега, кога с пословично острословие“.
Героите на това кътче от Същинска Средна гора са „упорити и малко чешитски“, провират се през тегобите на живота, както Банска Луда Яна сред хълмовете, „но нали казват, че чудаците украсяват света!“ (думи на авторката във „Вместо предговор“).
Заинтригувах ли те, приятелю? Една мъдра мисъл гласи: „Възможностите определят живота ни, дори тези, които пропускаме!“ Така че, не пропускай да се запознаеш с „Банци“ и „Банци 2“…

Стихотворение от Веселин Ханчев, публикувано на последната корица на втората книга, красноречиво говори за замисъла на авторката:

Нищо друго не остава освен спомена. 
Споменът е нашето безсмъртие. 
О, правете спомени от всичко - 
от едно загубено сражение, 
от едно легло, което пази 
вашите неясни очертания, 
от едно далечно пътешествие, 
от ръката, 
нежна и жестока 
като лезвието на камата, 
от листа, 
населен с ваши мисли, 
от рева тържествен на детето, 
от площада, 
прекосен случайно, 
от зида, 
от късчето желязо, 
от гнева, от стойката погрешна, 
от добрата и другарска дума.
О, правете спомени от всичко!

Ретро кадри от миналото на Баня, прочее, се събират и в страницата "Ретро Панагюрище" във Фейсбук. 

Черно-бяла снимка на почиващи в село Баня, Панагюрско, заснети пред старата Минерална баня. Отпечатана като картичка от неизв. местен фотограф (вероятно Цветков, фото "Надежда") и изпратена до получатели в Пазарджик. Частна колекция. На гръбчето е написано: "27.II.1936 с. Баня / Отъ петъкъ сме въ с. Баня. Тукъ сме съ стринка, децата, кръстници и Емето. Мама иска да й продължите отпуската. Пишете ни до тукъ, защото чичо Петко е въ Пазарджикъ. Адреза ни е: вила "Графъ Игнатиевъ" с. Баня, оп. Панагюрска. Много поздрави отъ всички ни. Корея" 
Вила "Графъ Игнатиевъ", кадър от архива на Иван Игнатов, изпратен до Ретро Панагюрище. 


Безспорно, и подготвяната изложба, и чудесната втора книга на Иванка Уливерова са стъпки в посока на това спомените на банци да останат живи и крепят обичта към бъдещето на родното село Баня.
"Миналото е пъзел, като счупено огледало – опиташ ли се да събереш парчетата, няма как да не се порежеш. Отражението ти в него се променя, а с него се променяш и ти – се казва в една поговорка. Може би затова българите изпитваме постоянна потребност да се връщаме назад, да сглобяваме разпилените отломки на миналото и да се взираме в отражението си, в търсене на обяснения за нерадостното настояще." Това беше написала веднъж чудесната радиожурналистка Венета Николова в репортаж на БНР, а то е напълно в духа на усилията на банци и на панагюрци да тачат своите предци и миналото си.

Подготви Стоян Радулов, с подкрепата на Нина Радулова
Снимки от Глобални Библиотеки и от Ретро Панагюрище