"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Първоаприлчета... от Борислав Ганчев

 
Борислав Ганчев
ОДА ЗА ЛЪЖАТА


Лъжата, Лъжата, Лъжата!
По своя неписан закон,
Лъжата е толкова свята –
възкачвана вечно на трон!

Лъжата красива и грозна,
Лъжата благата и зла,
Лъжата без грим и фамозна –
Лъжата придава крила!

Лъжата отприщва любови,
Лъжата разпалва войни,
Лъжата копае гробове,
Лъжата изкупва вини.

Лъжата, Лъжата, Лъжата
е толкова силен актив!
Лъжата цари на земята.
Тежко му, кой тръгне против!

ГОЛЯМОТО СДУШВАНЕ
                                                     (басня)
Истина ви казвам – няма
тука никаква измама!
Нашата Кумичка мила
се с Петела съюзила
и са неразделни двама.
Ах, каква любов голяма!
Кумчо Вълчо от 2 дена
се залюби пък с Овена!
Из кошарата, в гората
се разхождат като братя.
Кучето, отде научи,
и то в дружбите се включи.
Опашле върти – с Писана
най-голям приятел стана...
Леле, колко са добрички!
Що ли стана им на всички,
та така смениха нрава?
Що ли – избор наближава
и по-близо е софрата,
щом съвместна е играта...
Ето по каква причина
тези станаха комбина.

СПОМЕН ЗА РАДОЙ
                                    На Радой Ралин
С палтето вехто и торбичка
преметнал вечно през гърба,
по гуменки го знаят всички
да обикаля из града.

Навирил козята брадичка,
върви по здрач и ранина.
Тук спре да поздрави момичка
там позасуканка жена...

Късмет на всеки пожелава.
И то във пъти, боже мой!
Все с мокри котета задява,
усмивки сее в студ и зной.

Не ще лъщящи лимузини,
ни бори се за пост и власт,
едно едничко – дето мине
да разведри с напевен глас.

Едно едничко – толкоз просто:
чрез неподправени слова,
дано повлее малко мозък
поне у нечия глава...

Властта е ясно – не те рачи.
За никоя не стана свой.
За хората си бе обаче
и си оставаш Бай Радой!

Автор Борислав Ганчев (Борко Бърборко)

Емблематичните женски образи на Яна Язова

Откъс от книгата „Знаменити. Забравени. Забранени" на Катя Зографова

Катя Зографова
_____________
Ще започна с историческите фигури, по-точно с „Христовите невести“ в трилогията „Балкани“. В биографичната си книга „Яна Язова: проклятието на дарбата“ Петър Величков обобщава: „Язова винаги е била силна, когато описва кървави или ужасяващи събития, които разразяват бури и поставят на карта живота на хора и народи.“ И прави едно важно уточнение: „Онова, което липсва, тя наваксва чрез напълно измислените си герои – най-вече монахините от Горния метох в Калофер. […] Мисля, че страниците, в които се описва смъртта на игумения Евпраксия, изнасилването и изтребването на останалите монахини, както и опожаряването на Горния метох в Калофер нямат равни на себе си в българската литература.“
Тази констатация може да бъде отнесена въобще до концепцията на писателката за мястото на жените в историята. Факт е, че в романа „Бенковски“ въпросната игумения обсъжда националосвободителните дела с апостолите Волов и Бенковски, при това като техен равноправен опонент. И което е още по-впечатляващо, именно тя е застъпница на заветите на Левски, нарушени от новите „апостоли“, приели само външно неговия образ и подобие. Паметно е прозрението на Евпраксия за Хаджи Димитър и Стефан Караджа: „За да освободят народа, те жертваха себе си! Но още по-лошо е да жертваш народа, за да освободиш себе си!“3 А именно това прави Князът на Язова – Георги Бенковски.
В облика на Евпраксия са заложени митологични характеристики – тя е „исполинка“, „страховита старица“, надарена с „оная грозота, която има сила и величие, когато са мрачни“ – оприличена ту на Медуза, ту на древния Мойсей. Едновременно духовна наставница на монахините и прагматична управителка на цветущите манастирски земи и занаяти, тя закономерно се превръща в предводителка на сюблимното общество от „жени-воини“. В литературата ни няма друго толкова мащабно описание на подобен женски свят – монолитно военизиран и в същото време описан с тънко сетиво за специфични женски обсебености – към цветята у монахиня Таисия, у Феврония към зайчетата, към винопроизводството – у Теофания. И това световъзприемане не изглежда трагикомично, нелепо или сантиментално на прага на смъртта, а е правдиво, дори затрогващо вникване в „слабия пол“, именно в контекста на героичното. Яна Язова не прикрива и чувствените изкушения на младата Макрина, но успява да ни убеди в завръщането да умре редом с черните си посестрими, в епичната им, предизвестено загубена стоическа съпротива на християнската вяра и българската чест. Склонната към плътски прегрешения монахиня почти се е спасила с бягство, предложено от мъж, но внезапно се отказва и се прибира в светата обител, защото е направила своя избор – самоубийство пред турците, вайкащи се, че губят хубавата гяурка. Това самообричане на Макрина ни навява далечната асоциация със самопогребването на самата Яна Язова след 1944 г. Мисля, че самоидентификацията с този психологически профил на красивата грешница, способна на труден, изглеждащ невъзможен, висок екзистенциален избор, прави героинята не просто романтично ефектна, а запомнящо се жива. И тук виждаме писателското проникновение на Язова – тя разкрива жените с техните изконни изкушения, слабости и греховности. И въпреки това ги кара да сияят с ореола на изключителното, равнопоставя ги на мъжете в историята. Нещо повече, докато игуменът на мъжкия манастир въобще се отказва от битката, монахините отстояват своята духовна твърдина с оръжие! Това е нетипично за времето си, както и за реално случилото се по време на Априлското въстание, особено ако сравним визията на Яна Язова за Калоферския метох с участта на Новоселските новомъченици от девическия манастир „Св. Троица“. Но патосът на писателката е същностно основателен – сред неосветените от историята ни сюжети из хрониката на 1876 г. могат да бъдат открити десетки героини, сродни с монахините на Язова, лично аз им посветих книгата си „Жените в Априлското въстание“ (изд. „Изток-Запад“, 2011). Това са изумителните българки, наречени амазонки още от съвременниците си. Но Язова не ги описва като самотни, единични деятелки, а като нежни бойци в едно високоорганизирано, работещо многочленно формирование. И дори когато то е напълно разгромено след въстанието, една от оцелелите – прекрасната Серафима, продължава служението си и загива като войник за освобождението на родината си на връх Шипка.
Концептуална заслуга на авторката е, че не противопоставя по обичайния модел на соца революционната организация и църковната институция в трилогията си. Легендарната Райна Княгиня у Язова също е тълкувана не толкова като съзнателна революционерка, а през облика на книжовница – през четенето, вдъхновяването и заразяването с образа на Жана д’Арк. Това несъмнено е по-истинният образ на Княгинята, в чиято многоликост идеологемата на знаменоската традиционно засенчва не по-малко значимите роли на просветителката и акушерката Райна Футекова-Дипчева. Странно е обаче, че тъкмо авторката, търсачка на тъмното и страшното в човешкото битие – натюрел, заради който е била обвинявана в „някакъв патологичен вкус“ от Владимир Василев, спестява в своята „книга за Княгинята“ факта, че тя е била опозорена като всички останали хубави момичета на Панагюрище. И писателката го е направила съзнателно, защото от всичко личи доброто познаване на свидетелствата на Джанюариас Макгахан, който разкрива болезнения епизод с изнасилването на Княгинята. В контекста на психологическия профил на българката и в частност на пуритански възпитаната панагюрка, изграден с познание и вещина от Язова, това изглежда обяснимо, макар да е в определен смисъл тълкувателски и белетристично незряло. Ако се вгледаме в историята на вдовицата Неранза и нейната обезчестена дъщеричка Нона, ще разберем логиката на това премълчаване. Безмилостната балканджийска етика не позволява омърсената, „развалена“, превърната в „нечиста дрипа“ (изрази на Язова) поради самия акт на изнасилването, де факто невинна жертва, да продължи живота си. И майката собственоръчно поднася отрова на детето си, след което самата тя се обесва, неспособна да преживее и собственото си поругание, и жестоката си повеля. Чуждестранните анкетьори, разследващи зверствата при потушаване на въстанието, свидетелстват, че подобни актове на самопогубване сред българките след морално непреодолимото им безчестие са били често явление. Онези, които не са посягали на живота си, са се чувствали завинаги осквернени и им е било мъчително дори да проговорят за преживяното. Но е факт, че страданията и достойнството, с които „тъмничарката“ Райка от народната песен претегля ориста си на знаменоска, са по-важни в мисленето на българите за нея, от физическото унизяване и осакатяване в турските зандани. И според мен образът би спечелил, ако Яна Язова не е била тъй непреклонна в идеализацията на историческата героиня, оставяйки я изцяло под знака на Орлеанската Дева, без да изследва докрай българския и балканския прототип на разтерзана мъченица.
Когато обаче прави мащабни етнохарактеристики, писателката е не само афористично красноречива, тя се проявява и като забележителен народопсихолог.


Книгата е отпечатана от Издателство "Изток-Запад", София, 2015.
Откъсът се публикува в "Чат-пат" с изричното разрешение на Катя Зографова.

Незабравеният Димитър Подвързачов

Откъс от книгата "Знаменити. Забравени. Забранени" на Катя Зографова

Катя Зографова
_______________

В дебютната си публикация във в-к „Смях и сълзи“ от 1898 г. Димитър Подвързачов чудновато нарича себе си „забравен талант“. Своеобразното „самопроклятие“, кодирано в псевдонима на младия поет във времето на соца се усили като бавнодействаща политическа отрова, превръщайки се в безнадеждното – „забранен талант“! Така стана възможен и подвързачовски трагичният парадокс – когато назоваваме Стара Загора „град на поетите“, да не включваме в романтичния списък на имената (които мигновено изплуват в съзнанието ни) неговото. А забележителният български поет, преводач, фейлетонист, пародист, майстор на парадокса, баснописец, приказчик, е роден там на 6.Х.1881 г. И е едно от най-интересните поетични чада на града, което достойно може (и трябва) да застане до лирически първенци като Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев, Иван Хаджихристов, Веселин Ханчев. Що се отнася до паметта на София за старозагореца, назовал себе си „Хамлет принц Датски“, тя е запечатана на мемориалната плоча на бул. „Христо Ботев“ № 10 върху сецесионна къща (днес задушена от модерна висока сграда), скътала поизличения надпис: „В този дом живяха и твориха през 1915–1916 г. в сърдечно другарство и сътрудничество нежният лирик Димчо Дебелянов и преводачът Димитър Подвързачов.“ Макар непълна по отношение на виртуозния поет и журналист Подвързачов, тази знакова следа е важна за духа на града. А когато говорим за следсмъртната участ на забравения талант, с нарастваща горчивина констатираме, че дори тя не бе пощадена от пазарните закони на времето – днес по-голямата част от Подвързачовия архив е частно притежание. Но въпреки тежката финансова ситуация, тъкмо ние, академичните и музейните хора, не се уморяваме да тълкуваме и представяме творческите постижения на плеяда заличени писатели, защото библиотеките и музеите са средищни места на паметта, призвани да приютяват все по-бездомните и забравени писателски имена, каквито и да са политическите и икономическите обстоятелства. Тук бързам да изразя едно приятелско несъгласие с доц. Вихрен Чернокожев – асоциацията му на музейното с официално-тържествената институциалност в инак прекрасния текст към най-новото издание на Подвързачов. Когато той изрича справедливите основания за оцеляването на „другата българска литература“, където Подвързачовото име е едно от първите, той го противопоставя на конюнктурните явления по следния начин: „Докато силом канонизирани от соц­арта, ред автори отдавна вече са нечитаеми експонати зад витрината на литературния музей...“ Не зная кой е визираният музей канонизатор в тази критическа метафора, но уверявам ви, Литературният музей не е казионна институция дори само защото от нея отдавна отпаднаха „Николай Хрелков“ в Горна баня, както и всъщност неслучилият се музей на Георги Караславов в Драгалевци. Затова пък с гордост можем да заявим, че притежаваме и показваме в изложбата оригиналното издание от 1933 г. на политически заклеймената Подвързачова книга „Как дяволът чете евангелието“ – едничката издадена приживе, ако не броим двете му детски. Тя се вписва в цяла поредица от забранени писателски имена и книги, които постъпваха тъкмо при нас – в малкия, но затова пък по-неохраняван от цензурата НЛМ. Впрочем, би било интересно да се направи справка в кои и колко библиотеки се пази „фашисткото“ четиво, както е квалифицирана Подвързачовата книга, има ли я в родната му Стара Загора и кога точно е постъпила? Или може би е извадена от спецфондовете след дългогодишен „арест“? Знам обаче, че близките му, както и частните колекционери притежават рядкото издание, а и не само него. Тъкмо човешкото очарование на „Бащата“, творческата му и гражданска самобитност на необвързан нито институционално, ни политически, наистина алтернативен творец, имаше и в най-враждебните тоталитарни времена своите заклети, макар тайни почитатели, опазили се от повсеместната „духовна дриплювщина“, ако използваме Подвързачовия израз. И как всъщност да не откриеш и заобичаш уникалния профил на
Забравения талант, Некий Нагел, Гений №3, Хамлет принц Датски? Това е човек, който умее блестящо да се заиграва дори със смъртта, щом ни е оставил своя забележителен „Епитаф“, чийто финал ми се ще да припомня:

Роден аристократ –
във вечно безпаричие,
живя като във ад,
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на „Смях“ –
умря от меланхолия!



Книгата е отпечатана от Издателство "Изток-Запад", София, 2015.
Откъсът се публикува в "Чат-пат" с изричното разрешение на Катя Зографова.

Кратко, точно, ясно, безпощадно... Епиграми от Димитър Дънеков

Мъка, мъка!
Лястовице бяла,
чудодейна птица,
как да те намеря
по откраднатата жица?

Пресконференция
- Кой, та кой? – го разпитват
и му тикат в носа микрофон.
Часове, денонощия… Нищо!
Ни дума, ни вопъл, ни стон!

- Не човек, а желязо! –
простенал мастит журналист!
- Не, бе! – друг му подсказал –
просто бивш комунист!

P.R., но не Славейков, а Путин
Руска сила, руска воля,
руска кръв и руски пот
ще избавят от неволя
и донецкия народ!

Руски апетит
Хей ухнем, ребята!
Животът е кратък!
Водка и сельодка!
Крим!
И по-нататък!…

Медиите
До една на господари
служат и са жалки,
но хартиените барем
стават за подпалки.

Автор Димитър Дънеков


Марияна Фъркова събра в книга „непознатия” Геров

Александър Геров с любимата си жена Тамара. Снимка личен архив на Марияна Фъркова
Има приказки с щастлива съдба - да бъдат продължени. Такъв пример е книгата „Бяла приказка”, в която добрият герой е скромният, объркан от живота, но благословен с талант поет Александър Геров. 12 години след физическата му смърт приятелката Марияна Фъркова събира непубликувани негови стихове, спомени от съвременници и писма. Писмата обаче са адресирани не до кого да е, а до мъртвата му съпруга Тамара. Жената, без която според самия Геров приказката се превръща в кошмар. Читателят несъмнено ще изпита неудобство от допира с една толкова лична кореспонденция, чрез която Геров търси връзка не само с най-близкия си човек, но и със света, който не рядко е отказвал да бъде негов събеседник. Защо приказката е бяла? Геров ни напусна на снежната Коледа на 1997 г., а антологията започва с интервюто на Атанас Свиленов „На гости при Александър Геров” (август 1967 г.), в което четем: „Но нима всъщност обитателят на тая притисната от снеговете малка къща не беше своеобразен вълшебник?" Бялото е цветът и в спомените на брата Георги Геров, критика Борис Делчев, видния немски българист Норберт Рандов. Това очевидно дало основание на Марияна Фъркова да даде на книгата си името „Бяла приказка” и да направи приказката безкрайна.
Текст Аглика Георгиева, източник novinar.bg

Четиристишие
Върху сърцето ми се трупа мъка върху мъка.
Гризе ми мозъка държавата, гризе.
Гризи, гризи, държаво, зверски пъкъл!
Всичко, което имах, ти ми взе.

Не го закачайте
Не го закачайте! Не е виновен той!
По свои пътища мнозина се израждат.
Той никога със вас не влиза в бой.
И с нищо не подхранва свойта жажда.
………………………………………….
Днес книги той събира от боклуците.
Намерени корички хляб гризе.
Веднъж в годината си мие под капчуците
Покритите със кръв и кал нозе.
.............................................
Сменяват се дни, месеци, години.
От векове все сам и без покой
той гнусната човешка низост рине…
Не го закачайте! Не е виновен той!
(Стиховете се публикуват в книгата на Фъркова за първи път и са от тетрадка на Геров, подарена на Борис Делчев (1956-57 г). Някои от листата са обгорели след несполучливия опит на Геров да предизвика пожар в жилището си.)

Писма до Тамара от Геров

Мила Тамара,
Днес е твоят рожден ден. Ставаш като мен на 68 години. Можеш да си представиш как живея без тебе - една постоянна и безкрайна тъга. Но аз твърдо вярвам, че рано или късно нас двамата ще ни върнат към живота. Пак ще се срещнем, ще си приказваме, ще се усмихваме един на друг. Дано само се познаем.
6.VII. 1987 г., Сашо

Мила Тамара,
След 15 години, след много премеждия, ще ми издават 6-о издание на „Библиотека за ученика” в 30 000 тираж. Много съм радостен. Да беше жива да се порадваш заедно с мен! Може би ще остана в литературата.
21. X. 1987 г., Сашо

Мила Тамара,
Непрекъснато плача за теб. Вземи ме при себе си.
10. II. 1988 г., Сашо
Мила Тамара,
Напоследък закъсах финансово. Изтеглих от спестовната си книжка 300 лева. Ще дам 200 на Джеджи да си купят нафта... Къде са отишли тия пари, просто не знам.
28. XI.1987 г., Сашо

Мила Тамара,
Моят полов живот приключи. Така че вече можеш да ми простиш за всичко.
17.X.1987 г., Сашо

Мила Тамара,
Четох в една книга, че Дидро е умрял 5 месеца след смъртта на своята любима Софи, и горчиво плаках за теб. Защо аз продължавам да живея толкова дълго след теб?
30. X. 1987 г.

Мила Тамара,
Някакъв идиот от в. „Поглед” написал, че аз съм живият класик на българската литература. Крайно неприятно.
13. I. 1987 г.

В скалите на Шипка свисти вятърът на паметта

"...Защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се едничък див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
в Балкана дето има един спомен,
що отговор дава и умива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
Шипка!"



Днес на Шипка е спокойно, не е като в творбата на дядо Вазов. Някогашното бойно поле е превърнато в Национален парк-музей, събрал признателността на народа ни към подвига на героите, защитили с кръвта си Свободата на България.
Създаден през октомври 1956 г., днес паркът-музей обхваща историческите места около връх Свети Никола в Стара планина, свързани с отбраната на Шипченския проход по време на Руско-турската война от 1877-78 г. Това е комплекс от паметници, първите от които са построени веднага след войната, възстановки на позиции, батареи и землянки. А във вътрешността на Паметника на свободата е подредена и историческата експозиция.
Виждаме моменти от построяването с дарения от целия български народ, освещаването и откриването на паметника на 26 август 1934 година. Както и част от хората, чието дело е той. Като Александър Андреев, автор на скулпутроното оформление, проектантът арх. Атанас Донков, строителят Пеньо Колев...
На седем етажа във вътрешността е запазен спомена за героизма на руси и българи, на финци и румънци по време на петмесечната отбрана на прохода. Тя включва богата колекция от ордени и медали, снимков и документален материал, лични вещи на участници в боевете, оръжие. Тук се намира и копие на Самарското знаме – първото бойно знаме на Българското опълчение. В приземния етаж, под мраморен саркофаг се съхраняват костите на загинали при отбраната на Шипка герои.
Отвън паметникът наподобява средновековна българска крепост. Висок е 31,5 метра и към него водят 890 стъпала. Над централния вход гордо се възправя бронзов лъв – символ на българската държавност. На останалите три страни са изписани имената на Шипка, Шейново и Стара Загора – бойните полета, напомнящи за подвига на българските опълченци.
Близо до него е и героичното място Орлово гнездо - скален връх, чиято отбрана била ключова за изхода на битката. Под синьото небе над него днес и пред панорамата над Южна България сякаш още звучи писмото на генерал Фьодор Радецки, който пише: "Шипка - това е заключена врата. Тя приковаваше 40 000 турска армия, отвлече я от другите пунктове на театъра на военните действия и с това улесни успеха на другите два наши фронта..."
Между скалните канари тук свисти вятърът на паметта...

"...И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня геройството бурно, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!"

Текст Стоян Радулов, снимки Иван Радулов