Гневът на Ейяфятлайокутъл / от Димитър Дънеков

Дръжте крадец-а-а-а!...

Ангел Чортев е бизнесмен. А откакто стана такъв, туловището му беше наедряло набързо до размер „мечо-стръвнишки”. И походката му бе станала меча – бавна и уверена в комбинация с леко полюляване - ту наляво, ту надясно, но стабилна като на крачещ атомен ледоразбивач. Походка, каквато всъщност подобава на всяка абсолютно сигурна в неуязвимостта си жива твар.
Особено внушително бе това самочувствие в минутите, когато Чортев дефилираше по коридорите на огромния си офис. И подчертано от погледа му, който, изострен като копие в полет, сочеше напред и само напред. Запътен към вратата на кабинета си, бизнесменът не отклоняваше очи към нищо и към никого и не даваше никакъв знак, че е забелязал дори и тези, които страхопочитателно се прилепваха към стените и се опитваха да го поздравят с „Добро утро!”.
И защо да ги забелязва? Никой от тези, които ядяха хляб от ръката му, не заслужаваше какъвто и да е отговор. Неблагодарници са те! Слезе ли човек до нивото им, току виж се покатерили и на главата му!
Ето защо днес всички останаха гръмнати, когато видяха шефа си да профучава край отворените врати, настръхнал и забързан като разярен бик. Лицето му бе зачервено и запотено, а устните му - стиснати като на сумист пред последната решителна схватка.
Явно нещо се бе случило, но какво?
Любопитните се залепиха на прозореца, за да видят как Чортев, пухтящ като парен локомотив, се приближи към портала. А там…
Там вече имаше групичка от няколко зяпачи, насъбрана около бдителния портиер и един набеден в кражба работник.
- Ха, кажи сега на господин Чортев какво си загърнал в този пакет? – усмихна се злорадо охранителят, задавайки въпроса си с тон на върховен обвинетел.
Работникът, познатият на всички като сприхав особняк бай Манол, се дръпна настрана и избухна:
- Лайна! Лайна има!
- Добре! – продължи със същия тон обвинителят. – Хей сегичка ще видим какви лайна си потулил в торбата си!
Той вече знаеше какво ще намери в мистериозния пакет. Грес! Един от неговите внедрени агенти вече беше му звъннал, за да извести за престъпните намерения на стария шлосер. Беше го видял как бръква скришом в бидончето и как запълва едно цяло пластмасово пликче със скъпоценната смазка. А той от своя страна бе уведомил незабавно будното око на работодателя си.
- Разгръщай! – изкомандва гръмко Чортев.
Направи го с глас, с какъвто обикновено командирът на отряда за екзекуции издава командата „Огън!”. И немедлено надникна в разтворената торбичка, но само за секунда, след която гнусливо се дръпна назад.
- Какво е това? А? Какво е?
- Ами… Лайна!… - обади се с глас, приглушен почти до нулевото си ниво, пазачът. – Гюбре…
И започна да бърше гнусливо пръста си, с който бе бръкнал, за да вземе контролната проба.
Кибиците наоколо избухнаха в смях, а бай Манол, зачервен и запотен не по-малко от Чортев, започна да ги оглежда един по един. Той веднага се досети какво се е случило – беше му светнало, че освен от „агента-предател”, прегрешението му е било забелязано и от някой от вечно погаждащите му разни номера негови колеги-зевзеци. Като го знаеха какъв е пиперлия, те не веднъж го вбесяваха с всевъзможните дивотии, които му скрояваха. Явно беше, че в случая шегаджията незабелязано бе сменил греста с поне половин „кравешка торта”. Ефектът естествено би трябвало да се очаква на следващия ден, но… „контраразузнаването” го бе осуетило. И докато бай Манол, безспорно доволен от развоя на събитията, но същевременно и ядосан на незнайния все още шмекер, се оглеждаше на всички страни, Чортев изригна като неумолимия исландски Ейяфятлайокутъл:
- Ще ме крадеш, а? Ще ме крадеш! Уволнен си! Още от утре! – и като се обърна към охранителя, кресна: - Викай личния състав да му снемат обясненията и да му готви заповедта за дисциплинарното…
- Ама… К-к-каква кражба?… - запелтечи служителят. – Лайната ли?
- Как каква кражба, бе? Как каква кражба? – нахвърли му се Чортев. – Лайна било? А той тия лайна да не би от вкъщи да си ги е донесъл, а?... И те са мои!... Щом са тук, са мои!... И никой няма права да краде от лайната ми!...
- Ами като не ни плащаш по шест месеца – набра кураж бай Манол – какво очакваш, да си купувам лайна от супера ли?...
- А-а-а!!! - Ейяфятлайокутъл изригна с пълната си мощ. – Аз съм ти виновен, значи! Крадец! Крадец! Да идва личният състав! Като ти взема аз сега една заплата, ще се научиш ти как се крададат лайната на тоя, дето те храни!... И всички ще се научат!... Вън! Вън!... Неблагодарници такива!
Смехът на кибиците бе секнал. А вулканът даде гръб на събитието и пое обратния курс по обичайния за него начин – като истински атомен ледоразбивач.
Автор Димитър Дънеков, карикатура от Доньо Донев (2004 г.)

(Феълетонът е публикуван и във в. "Време" - Панагюрище, бр. 2 (686) 2013 г.)