Макар че нивите орем с магарета,
а хляба наш отнася го потоп,
обичам мойта мащеха България
от Дунав до Егея бял. До гроб.
Децата ни напуснаха гнездата си
с копнежа да живеят по-добре.
А тук се ширят нагло из палатите
министри, мутри и царе.
Разграбиха чакъла и траверсите
от тъй наречения светъл път.
И нямат капка газ фенерите -
пътечката поне да осветят.
С надежда плаха сричат неграмотните
лъжливите и празнични слова,
додето скърцат из калта сиротните
каручки със откраднати дърва...
Защо я пиша тази тъжна хроника
и кой ли в тъмното ще я чете?
Дали ще я изплачат по разклоните
вълчиците на зимни ветрове?
Не знам... Не искам нищичко за себе си.
Аз вече съм търкулната сълза.
За тебе, мащехо, донесох хлебеца
и канче мляко, майко, от коза.
Стихове Иван Вълев
Рисунка на страданието от The Lilliputian - The Dream Theatre:Tokyo
(С благодарност към Румен Спасов, че сподели това произведение с нас!)
Няма коментари:
Публикуване на коментар