Катя Маринова като врабец в червеното на залезната есен

* * *
Една синя, небесна, безбрежна тъга
всеки ден с листопада
по дъждовните клони се стича.
Тя е само тъга,
тя е малка тъга,
тя сега e къдрокосо и смело момиче.
Но когато снегът –
между къдрите път –
от годините преспи натрупа,
тя ще бъде една много бяла тъга,
след която не лае и куче.
Ти тогава ела,
ти тогава не питай,
ти тогава се вгледай в очите.
В тях се крие едно, като в малко гнездо,
босоного и цветно момиче.


* * *
Тишина... тишина... тишина.
И очите на тате.
Той сега е стрък светлина
в небесното лято.
И мълчим.
На ръба на земята мълчим.
Страховито мълчание.
Всяка дума е пилигрим
с тъжен смях, разстояние,
дъжд и вятър,
лекарство за болната зима,
във която
тате хлопна вратата,
облече снега и замина.


В прегръдката на дъждовете

Издраскано от погледа на лятото,
стъклото на прозореца
ще скрие слънцето
в прегръдката на дъждовете.
Врабец ще се изкъпе
в червеното на залеза –
разцъфнало димитровче;
ще се обясни в любов
на облака, опушен във зелено;
ще отнесе със себе си
очакване за скитащи листа
и ще запали
приютилата го есен.
А вятърът, с въздишка блага,
ще посади тъгата
на разчупения облак,
ще я загърне – да забрави птицата
и ще търкулне мокро камъче
по покрива на тишината.
По бръснатите скули на дъжда
ще се погали вечер...

Стихове Катя Маринова
–
Катя е с потекло от Стрелча, но е родена в Пловдив. Един от плодотворните автори на сайта за онлайн литература "Хулите". Издала е книгите "Броеница", "Душа по стръмното", "И само болката ни оцеля" (първите две в софийското издателство "Захари Стоянов", а третата – във Велико Търново), още – "Пророчица" и "Стриптийз в очите на жена". Името и се появави и в рубриките за нова поезия на сп. "Пламък" (декември, 2012 г.). През 2017 г. излиза книгата й "В очите на Катерина". Нейни творби са публикувани в литературни антологии, сборници, алманаси, както и в периодичния и литературен национален печат. Превеждана е на руски, сръбски и английски език. Екземпляр от книгата й „Пророчица” се намира във фонда на Кралската Лондонска библиотека. Катя може да бъде засечена на Димчовите празници в съседна Копривщица през лятото, някъде в Казанлък, на литературен воаяж в Панагюрище или другаде, където царува словото.  Член на СБП.

За експресивните пейзажи и личността на панагюрския художник Тодор Васев

Картини от изложбата "Пейзажи от родния край", масло върху платно, художник Тодор Васев

Да се насладим, макар и за малко, на своеобразния живописен език на панагюрския художник Тодор Васев. Неговият експресивен стил с размах говори достатъчно за вътрешната му природа - мъжка, балканска, но не дива, а овладяна. Забележете характерният му и забележим усет към работата с цвета и текстурата. Той е изявен майстор на яснотата в предаването на усещането си за своето произведение, пейзажите му се открояват с категоричност.
Всъщност, гледаме "Пейзажи от родния край" - извадка от неголяма серия от негови картини, които Тодор Васев представи в една от редките си самостоятелни изложби в родния град през 2015 г. Изложбата включваше 21 живописни творби, чийто имена са красноречиви: "Край града", "Боовец", "Старият дъб", "Двор", "Прозорец", "Тракийска могила", "Пътят към Бъта", "Пътят към Висок". Сюжетите, както заглавията подсказват, са почерпени от пейзажите в околностите на Панагюрище. Те говорят и за това, че художникът винаги е бил свързан с родния край, с България.
Ето какво пише за Тодор Васев неговият приятел Ненчо Патърчанов: "Потомък на славен опълченец, Тодор Васев е художник с автентична художествена култура. Служи си с похватите на реалистичния рисунък, опростен израз на идеи и възгледи. Характерно за него е свободното боравене с емоционалните изблици на непосредствените възприятия. Това е неговият изразителен език на творец".

Интериор и натюрморт от Тодор Васев

Тодор Васев на пленера на Колониите през 1999 г., снимка © Стоян Радулов

Тодов Васев е роден в Панагюрище през 1970 г. - баща му Рад е панагюрец, но майка му Надежда е от Свищов. Пътят на изкуството първоначално го води в Художествената гимназия "Илия Петров" в столицата, която завършва през 1989 г., а впоследствие е приет в Националната художествена академия. Там се дипломира през 1997 г. с магистърска степен по живопис. Един от неговите професори е Андрей Даниел. Възпитаници на големия художник, например, сред които и Тодор, разбира се, участваха в съвместна изложба в рамките на проекта "Учители и ученици в изобразителното изкуство" през 2018 г., показана в София и Варна, добила добър обществен отзвук.

Трябва да отбележим, че творческия път на Тодор Васев минава през различни точки от картата на страната и на Балканския полуостров. Той има участия в изложби в Словения, Гърция, Македония, Хърватия и България. Тодор е и един от съорганизаторите и участниците във Фестивала на любовта и изкуството - с издания в Словения, Македония и България. Художественият пленер, провел се на Панагюрски колонии през 1999 г., бе част от него и от тогава, всъщност, се зародиха юнските празници на изкуството в Панагюрище. Жалко, че след второто издание художествените пленери изпаднаха от тях без някакви особен ипричини - просто от немара на организаторите впоследствие. Преди това Тодор бе организатор и на Първия студентски пленер, провел се също на Колониите. Участва и в една от творческите срещи на панагюрски художници и писатели, организирана от тогавашния председател на панагюрския литературен клуб "Виделина" Димитър Стефанов в с. Жребичко през 2004 г.
Днес Тодор Васев живее, работи и твори в София.

© Стоян Радулов за "Чат-пат"

Блогър от Панагюрище следи изкъсо литературата

В своя "Седмичен книголюбител" блогърът от Панагюрище и ревностен читател Стоян Христов всяка седмица представя в кратки и увлекателни резюмета своите "първи впечатления от последно прочетеното".
"Не очаквайте тук да намерите "официални версии" или "обективни гледни точки" за четивата. Голяма част от написаното за прочетените книги може да ви се стори субективно, маловажно и не на място - смята самият Стоян Христов. - И така и трябва да бъде, защото ценността на блоговете е в тяхната субективност. :)"
Напълно сме съгласни с него, прочее. И се радваме искрено на литературния му устрем - неподправен и чист, какъвто отива на един запален книголюбител. С мненията си за прочетените книги и впечатленията от стила, от изложението и от автора, Стоян умело пали своите последователи да посегнат към непознати страници или да преоткрият отдавна забравена книга. Литературните му интереси са удивително богати и разнопосочни - от всички жанрове на белетристиката, но не само, включително и нашумелите напоследък аудио книги.
За да добиете представа, ето, например, какви са част от впечатленията му за "Ваканциите на малкия Никола̀ - Госини" и нейното звуково представяне: "Отново за малкия Никола̀, но не за последен път - тези истории са истинско откровение! За съжаляване е единствено, че под формата на аудио книга човек пропуска веселите илюстрации (затова и карикатуристът Семпе го няма в заглавието), но пък много приятно беше да се слуша доброволката Наталия Тодорова, която чете текста. За пръв път срещам човек, който да употребява "Их!", когато неволно сбърка два пъти поред една и съща думичка. Много други хора лесно се изнервят и изричат всевъзможни матерни сквернословия. 
Адски яко е и когато чувството за хумор на автора и читателите съвпада. Това винаги си личи и е много красиво споделеното усещане, когато някой чете и в същото време се усмихва на същото, на което се смее и слушателят. Емпатията има много канали за въздействие и малко граници.
В това томче са събрани само онези истории, които касаят прекарването на лятната ваканция и почивките като цяло - на море с родителите или в детски лагер."
Не чакайте повече - посягайте към новата книга, която сте си купили! А ако нямате такава под ръка и се чудите какво да прочетете - блогът на Стоян Христов ще ви ориентира. Годишно той успява да представи по около 40-50 заглавия, сред които дори някои панагюрски, а вече се занимава с това от 13 години. Учудващо постоянство, не смятате ли!? То говори само за едно: любовта към писаното слово и добре разказаните истории като насъщна глътка за почивка от делника, но и за обогатяване на личността. Браво!
Блогът следете тук. :)

"Чат-пат" с адмирации!

Многоликият свят на село Баня - в книгите "Банци" на Иванка Уливерова и във фотоизложба

Иванка Уливерова и Радка Мутева при представянето на "Банци 2"

В панагюрското село Баня умеят да тачат миналото. Показва го цялостната дейност на читалище „Пробуда - 1872”, чийто секретар Радка Мутева органирзира при всеки удобен повод паметни вечери и събития. Сега ще обърнем внимание на няколко ретро истории. Първо, защото се появи и бе представена втората книга от поредицата "Банци" на Иванка Уливерова. Книгата е факт благодарение спомоществователството на Димитър Цоцорков. И второ, защото в читалището вече подготвят фотоизложбата "Банци през вековете", която получи частично финансиране от Община Панагюрище по проекта за стимулиране на творчеството на местни творци за 2019 г.

Кориците на първата и втората книги "Банци" от Иванка Уливерова

Ето какво отбелязва Нина Радулова за първото събитие:
В петъчната вечер на 26 юли 2019 г. в една от залите на читалището в село Баня (Панагюрско) присъствах на добре организирано публично представяне на книгата „Банци 2“ с автор Иванка Уливерова. Тя е с подзаглавие „Многоликият свят на село Баня, Панагюрско“ и е своеобразно продължение на първата книга „Банци“ (2016) под надслов „За хората и говора на село Баня, Панагюрско“.
Развълнува ме многолюдното присъствие, топлите думи към „леля Ваня“ на взелите отношение, скъпите случки и спомени от пъстроликия свят на банци, сътворили задушевна и трогателна обстановка. Във време, когато ние българите се разпиляваме като отбрулени листа по света, в тази книга оживява образът на баненеца „с цялата си жизнелюбива философия, с която понякога носи спомен за надпяване с мъката, а друг път как се подсмихва това достойно чедо на планината на житие-битието свое и на съселяните си - кога с незлоблива шега, кога с пословично острословие“.
Героите на това кътче от Същинска Средна гора са „упорити и малко чешитски“, провират се през тегобите на живота, както Банска Луда Яна сред хълмовете, „но нали казват, че чудаците украсяват света!“ (думи на авторката във „Вместо предговор“).
Заинтригувах ли те, приятелю? Една мъдра мисъл гласи: „Възможностите определят живота ни, дори тези, които пропускаме!“ Така че, не пропускай да се запознаеш с „Банци“ и „Банци 2“…

Стихотворение от Веселин Ханчев, публикувано на последната корица на втората книга, красноречиво говори за замисъла на авторката:

Нищо друго не остава освен спомена. 
Споменът е нашето безсмъртие. 
О, правете спомени от всичко - 
от едно загубено сражение, 
от едно легло, което пази 
вашите неясни очертания, 
от едно далечно пътешествие, 
от ръката, 
нежна и жестока 
като лезвието на камата, 
от листа, 
населен с ваши мисли, 
от рева тържествен на детето, 
от площада, 
прекосен случайно, 
от зида, 
от късчето желязо, 
от гнева, от стойката погрешна, 
от добрата и другарска дума.
О, правете спомени от всичко!

Ретро кадри от миналото на Баня, прочее, се събират и в страницата "Ретро Панагюрище" във Фейсбук. 

Черно-бяла снимка на почиващи в село Баня, Панагюрско, заснети пред старата Минерална баня. Отпечатана като картичка от неизв. местен фотограф (вероятно Цветков, фото "Надежда") и изпратена до получатели в Пазарджик. Частна колекция. На гръбчето е написано: "27.II.1936 с. Баня / Отъ петъкъ сме въ с. Баня. Тукъ сме съ стринка, децата, кръстници и Емето. Мама иска да й продължите отпуската. Пишете ни до тукъ, защото чичо Петко е въ Пазарджикъ. Адреза ни е: вила "Графъ Игнатиевъ" с. Баня, оп. Панагюрска. Много поздрави отъ всички ни. Корея" 

Вила "Графъ Игнатиевъ", кадър от архива на Иван Игнатов, изпратен до Ретро Панагюрище. 

Безспорно, и подготвяната изложба, и чудесната втора книга на Иванка Уливерова са стъпки в посока на това спомените на банци да останат живи и крепят обичта към бъдещето на родното село Баня.
"Миналото е пъзел, като счупено огледало – опиташ ли се да събереш парчетата, няма как да не се порежеш. Отражението ти в него се променя, а с него се променяш и ти – се казва в една поговорка. Може би затова българите изпитваме постоянна потребност да се връщаме назад, да сглобяваме разпилените отломки на миналото и да се взираме в отражението си, в търсене на обяснения за нерадостното настояще." Това беше написала веднъж чудесната радиожурналистка Венета Николова в репортаж на БНР, а то е напълно в духа на усилията на банци и на панагюрци да тачат своите предци и миналото си.

Подготви Стоян Радулов, с подкрепата на Нина Радулова
Снимки от Глобални Библиотеки и от Ретро Панагюрище

Да живее Цонка Манева – Сугарева: артистка завинаги!

Цонка Манева - Сугарева на стълбите на панагюрското читалище "Виделина". Личен архив

Колко много време е изминало от онзи паметен за семейство Маневи 20 юли 1934 г., когато на белия свят проплаква малката Цонка. Тогава никой няма идея какво ще се случи с щастливото новородено, но животът му се оказва дълъг, плодоносен, изпълнен с красиви премеждия и повече щастие, отколкото тъга.
И ето, днес нейната дъщеря, актрисата Василка Сугарева, казва: "В деня на забележителния си 85-ти рожден ден, тя излъчва същата огнена енергия, пази звънкия си глас, щедро раздава емоции, притежава желязна памет, ораторска дарба и темперамент, на който могат да й завидят много млади хора. Цял живот тази слънчева, раздаваща се, обичана панагюрка е душата на всяка компания, печели симпатии и приятелства навсякъде, където се появи."
По професия Цонка Николова Манева – Сугарева е учителка. 36 години тя е неизменен директор и ярко изявен общественик. Под нейното професионално и всеотдайно ръководство ОДЗ „Райна Княгиня” в Панагюрище се издига до Базова градина – еталон за ниво, успехи и постижения в цялата страна. От 1979 г. тя организира Университет за педагогически знания на родителите, печели признанието на капацитети от Министерство на образованието и уважението на колеги. Със същата неизтощима страст тази мултиталантлива личност се изявява в широк диапазон: спорт, поезия, театър, музика, танц. Като ученичка е състезател от републикански мащаб по спортна гимнастика.
По призвание обаче, както отбелязват Иван и Нина Радулови в своята книга-хроника на панагюрския театър, Цонка е "артистка". Активна самодейка, надарена с артистични данни, тя не просто участва в ансамбъл „Ралчо Сапунджиев“, но е един от неговите основатели. Пресъздава интересни и сполучливи образи в читалищните театрални и оперетни постановки, сред които: комедийната руска оперета „Сватба в Малиновка“ от Борис Александров с премиера през юбилейната 1955 г. (90 години читалище „Виделина - 1865“); пиесата „Платон Кречет“ от украинския драматург Александър Корнейчук (1958) – признава, че ролята й на Лида в тази постановка остава нейна любима за цял живот; пресъздава образа на очарователната контеса Щаси в унгарската класическа оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман. Тя е балет-майстор на постановката, която е връхна точка в развитието на читалищния оперетен състав в Панагюрище и се играе многократно в два театрални сезона 1963-1965 г. при изключителен успех.

Като графиня Щаси в сцени от оперетата "Царицата на чардаша", сезони 1963-1965 г.
Фонд на Градски исторически музей – Панагюрище

Цонка Сугарева е неизменен постановчик на танците и в следващите оперетни постановки –„Кето и Коте”, „Волният вятър”, „Трембита”, „Запорожец отвъд Дунава”... Като особено впечатлява балетният състав в музикалната приказка „Снежанка“ по музика на Делчо Радивчев и либрето на Дочка Кацарева. Постановката през 1969 г. се радва на интерес от страна на малки и големи зрители.
„Като художествен ръководител и диригент на ансамбъла при Пощенска станция в Панагюрище, Цонка Сугарева го извежда през 1969 г. до първо място между ансамблите на четвъртия етап на Републиканския фестивал, организиран от Министерството на съобщенията и Централния съвет на профсъюзите на работниците по съобщенията. За отличното им представяне в концертната зала „България“ - София, самодейците са отличени с почетен диплом, парична награда, много цветя и възторжените аплодисменти на публиката", отбелязва в дописката „Високо отличие за хора на пощенци“ в. „Оборище“ през 1969 г.

Ето какво припомня още нейната дъщеря навръх 85-та годишнина на Цонка Сугарева:
"Тя е талантлив художник и скромен поет. Тя е музикант, който се справя прекрасно с акордеона и пианото. Тя е артист и кукловод – с диплом от Комитета по Култура и изкуство за ръководител на Куклено-театрална самодейност (от 1966 г.) Тя е всеотдайна и грижовна мама и баба, отгледала своите наследници и споделяща всичките им вълнуващи мигове. Тя е сръчен домашен майстор, който може да поправя електроуреди. Тя е недостижим естет и кулинар. Тя е Цонка Сугарева – предана на своя град, образец на честност, морал, професионализъм, стремеж към съвършенство и върхови постижения във всичко, на което се отдава.
За своите заслуги има много награди, отличия, лауреатски звания. Между тях се открояват: Орден „Кирил и Методий” – сребърен; Орден „Червено знаме на труда” – златен; Отличник на Комитета за изкуство и култура; Отличник за читалищна дейност – златна значка, и др."
Така че, да пожелаем на тази сърцата активна творческа натура здраве, сили и вдъхновение! За много години, Цонка Сугарева! Да живее!

Текст Стоян Радулов,
изпозвани са откъси от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" от Иван и Нина Радулови (2015 г.), както и публикация на Василка Сугарева във Фейсбук от 20 юли 2019 г. Снимки: от Фонда на Градския исторически музей – Панагюрище, както и от семейния архив на сем. Сугареви.

Цонка Сугарева на 80-тия си рожден ден през 2014 г. в София. Архив на сем. Сугареви

Ярки мазки, лабиринти, многоточия и котки. Или Валентина Попова

От горе надолу: "Остъкляване на космоса", "Плитката на образите" и "Певица", акрил

Валентина Попова. Социолог по професия, но живописец по призвание. Чували ли сте това име? От зимата на 2019-та насам все по-често попадам на нейни картини.
Първо бях свидетел на третата самостоятелна изложба на художницата във фоайето на НБКМ, озаглавена "Многоточия за любовта". Заплениха ме яркият колорит в творбите й, едва укротената експресивност, пречупените пространства, смелите и устремени линии, едрите мазки, впечатляващите котки (любими животни, знаете), колажирането тук и там - все издайнически белези на една свободна, талантлива душа.
Поинтересувах се повече за тази чудна авторка, която ми се усмихва чрез картините си. И ето: стигнах до 2017 г. когато Валентина Попова организира в една малка софийска галерия дебютния си самостоятелен вернисаж „Лабиринтът на женската душа“. Колегите й от БНР, където именно тя работи дълги години като социолог, тогава пишат следното: "Валя се впуска в изследване на тази душевност, която изпълва с цветове. Картините й показват едно истинско пътуване в света на неизвестното. Човек с широка душа, винаги усмихната и гледаща с оптимизъм бъдещето – това е тя. Не спира да търси красотата и да мечтае."
Разбирам, че обича да пътешества и да снима, и да мечтае, и че живопистта се е превърнала в нейна страст. Я, колко много си приличаме!

Валентина Попова, снимка Кирчо Стоичков

Прави и изложба в родното радио. Картините й тогава са представени от изкуствоведа Борис Данаилов, който изтъква таланта на художничката за свободно боравене с цветове и форми. Тази година Валентина Попова показа свои работи дори в малката, но зашеметяващо магична Ковачевица - любимо мое старо село... Изобщо, изложбите й са "манифестация на нейната свръхсетивност" и са "категорична експозиция на многообразните й професионални и творчески таланти", както отбелязва журналистът Иван Върбанов. Още от него за нея: "Платната са ярки, създават топлота и настроение у зрителя, експонират стъписващо изразителни огнени багри, които са в позитивни мажорни тоналности и резонират в синхрон с енергийната пулсация на своята чувствителна, изразителна и много емоционална авторка. Цветовете и силуетите преливат от залез в изгрев, градират се от изпепеляваща любов до съзерцателна сетивна хармония, като зареждат зрителя с необикновен оптимизъм и го пренасят неусетно в света на матричните образи и провокативни видения на Валентина Попова."
Такава е тя. А аз просто искам да я познавам. :)

Четири картини от изложбата "Многоточия на любовта"

"Задраскване на спомена. Сън на яве"

"Котенце накипрено"

"Мечта за лято"

"Моите пътища неизбродни"

© Текст Стоян Радулов
© Картини от Валентина Попова
© Снимки от Стоян Радулов, Иван Добромиров, Валентина Попова и Кирчо Стоичков

Иван Станчев или поетът като "Аз, Юда, споделям ви"

„Аз, Юда, споделям ви”. Така е озаглавил новата си стихосбирка поетът от Панагюрище и верен чат-патец Иван Станчев. Книгата ще бъде представена на 12 юли 2019 г. от 18:00 ч. в панагюрското читалище "Виделина-1865". 
"Авторът е подготвил изненада за всички, които ще пристигнат по-рано на срещата. Интересен и артистичен, той не скри вълнението и очакването си тя да се превърне в празник за обичащите и всички приятели" отбелязва в специално съобщение по повода местният вестник "Време".
"Небето вижда и пише кой какво прави", твърди Иван Станчев и призовава: "Да се научим да възкръсваме!"
Новата книга на поета се финансира от Общината в Панагюрище след участието на ръкописа в конкурс по Проекта за финансиране на местни творци "Панагюрище – духовност и творчество ведно". Инициативата предлага развитие и популяризиране на културното историческо наследство на общината, издига качеството на създавания културен продукт и неговото разпространение, стимулира и насърчава културното многообразие, а една от специфичните цели, заложени в тази програма, е превръщането на община Панагюрище в престижен културен център на региона и страната. Книгата е отпечатана в ИК „Оборище” – Панагюрище.

ЩОМ ПЕЕ НАРОДЪТ

Българин пее по празник и жътва,
опява при смърт и жъне тъга.
Народ, който пее и почита мъртвите,
не му е последната песен сега.

Бог е посял, за да не бъдем стърнища
и камък, а оран и книга.
България златна зачева в огнището
и из пепелта се е воздигала.

Със словото певците са мълнии.
Балканът втопява се към Черно море.
И пише история световна и българска
със знанието на горението.

Щом пее народът, бъдеще ражда.
Тази земя с благодат е орисана.
За Божието има толкова жажда,
че не можем да не бъдем месии.

Стихове © Иван Станчев

Фрагмент от корицата на новата книга

Иван Станчев  e роден на 1 януари 1963 в Панагюрище. Завършва "Българска филология" в Шуменския университет с курсова работа по "Диалектология на панагюрския говор" и  "Режисура" в НАТФИЗ с дипломна работа - оперетата "Малката кибритопродавачка".
Негови стихове са публикувани в различни вестници (сред които панагюрските "Оборище", "Време" и "Чат-пат"), списания и литературни сборници, звучали са в радио и телевизионни предавания, има награди от литературни конкурси, носител е на Златен медал за поезия...
Автор е на стихосбирката "Дяволден" (1992), на фотостихосбирката "Мед с привкус на тамян или любов по време на СПИН" (1995) с благотворителна премиера-концерт в НДК, на лирическата антология "От икебана дървесата ги боли" (2015). Прочее, едноименното хорово изпълнение на това знаково негово стихотворение по музика на композитора Никола Вълчанов е възприемано от някои хора като Реквием за загиналите във Фукушима. Има и популярни песни по негови музика и стихове. Негови са и популярните навремето спектакли за талантливи деца и възрастни в Панагюрище, наречени "Звезди пред прожектора". Станчев участва и в различни художествени изложби и пленери.
Общественик и културен деятел, той е създател на фондация "Съкровищата на Панагирик", връчваща отличията "Златната амфора" и "Златната фиала", Националната награда на името на Павел Бобеков; инициатор е за провеждането на конкурса за млади оперни  гласове "Елена Николай"; една от наградите, която се връчва по негова инициатива и изключителни права, е Националната литературна награда "Нешо Бончев"...

"Чат-пат културни новини"

Катя Зографова: Нося Панагюрище в тайника на душата си като талисман

Литературният историк и знаменита панагюрка Катя Зографова бе удостоена в навечерието на 24 май 2019 г. с голямата артистична награда "Творец на Панагюрище". Номинацията за това бе направена от главния редактор на в. "Време" Веселина Велчева, а награда й бе връчена лично от кмета на общината Никола Белишки на официална церемония в Театъра Дом-паметник. Тогава бяха връчени наградите и на най-заслужилите учители от сферата на образованието в града. Междувременно Катя бе посрещната и в дома на актьора Георги Радомиров, където чу откъси от последния му моноспектакъл, посветен на неговия предтеча Орчо войвода - на който Зографова е посветила една от 15-те си книги.

Ето и пълното слово, което Катя Зографова посвети на панагюрци и наградата:

УВАЖАЕМИ Г-Н БЕЛИШКИ, Г-ЖО МАТАНОВА, ДРАГИ УЧИТЕЛИ, СКЪПИ МУЗЕЙНИ РАБОТНИЦИ, БИБЛИОТЕКАРИ, ПИСАТЕЛИ, ХУДОЖНИЦИ, АРТИСТИ, ЖУРНАЛИСТИ,
ПОЧИТАЕМИ АПОСТОЛИ НА ДУХА В ТОЗИ ГРАД НА АПОСТОЛИ-НАЦИОНАЛРЕВОЛЮЦИОНЕРИ!

Това не е първата висока награда, която получавам: преди 10 г. бях удостоена с националната „Блага Димитрова“, през 2014 г. - със Сребърен кръст от Московската организация на Съюза на писателите на Русия – „За утвърждаване честта и достойнството в литературата“, през 2015 г. – със Златна монета "Писменост" на Съвета на европейската научна и културна общност и с Вашата национална „Нешо Бончев“ за литературна критика.
Признавам ви тази вечер - наградата „ТВОРЕЦ НА ПАНАГЮРИЩЕ“ обаче усещам като СВЕТОВНА! Сякаш съм грабнала „Гонкур“ или „Пулицър“?! Вълнението ми е огромно и граничи с най-рядкото чувство на този свят - щастието! Може би защото това е награда-равносметка на дългия ми и съвсем не лек път в литературата, или защото ми я давате вие, моите обични панагюрци, или защото идва в точния момент, когато съм изнурена до предела от литературните си трудове – новоиздадената книга „Световете на Яворов“, 15-та по ред, ударната работа по преиздаването на книгата ми за българките, мащабните усилия по тритомния летопис на Вазовия род...
Винаги съм вярвала, че в САМАТА МИ ПОЯВА НА БЯЛ СВЯТ ИМА ДВА СЪДБОВНИ ЗНАКА, две щастливи поличби – родена съм навръх църковния празник на Св. Св. Кирил и Методий и това се е случило във великия малък град Панагюрище, в митичния Каменград... За него преди 10 г. в книгата „Любовен архив“ писах, че го нося в ТАЙНИКА НА ДУШАТА СИ КАТО ТАЛИСМАН!  Панагюрище със своите герои – поборници и културни деятели, се появява във всяка моя книга – от първата – до последната. Дори когато не иде реч за книги, посветени на панагюрски герои и сюжети като тази за Орчо войвода или за жените в Априлското въстание... Съкровението Панагюрище се появява дори там, където самата аз не съм очаквала. Журналистката Гергина Дворецка в отзива си за „Световете на Яворов“ е уловила цели два панагюрски сюжета, които дори аз не съм забелязала. Те не са преднамерени, търсени нарочно, а са таен, кръвен, органичен психологически код, отдаденост! Макар да не живея в Панагюрище, то е моето истинско духовно Отечество!

Благодаря още веднъж на г-н Белишки и г-жа Матанова, на целия екип на общината! Едва ли можем да се приеме за игра на случайността фактът, че именно при това ръководство аз получих две високи отличия – „Нешо Бончев“ и „Творец на Панагюрище“... Този екип подкрепя духовността, затова нека в навечерието на 24 май му пожелаем успех в целостната дейност, във всички дела за благоденствието на града! Сърдечни благодарности на вестник „Време“ в лицето на Веселина Велчева и нейните колеги, които ме номинираха, на талантливия, неостаряващ актьор и режисьор Георги Радомиров, славната Орчова унука, на Стоян Радулов, Георги Керкеняков и всички колеги, приятели и съграждани, които ме подкрепиха!
Пожелавам ви вдъхновен 24 май, скъпи панагюрци, апостоли на духа! И нека благословът на Светите братя – първоучители и покровители на Европа, да бъде за всички нас!

Катя Зографова
-
Словото е предоставено специално на "Чат-пат"
Снимки от Николай Радулов за в. "Време" - Панагюрище.
Четете още: Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

Калин Донков в Панагюрище - тържество на думите

За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите  – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс - за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!” (”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)

Очакваме ви! Входът е свободен!

Текст: Дарина Дечева
* При написването на анонса са използвани цитати от текстове на Калин Донков. Същите са в кавички и авторът им изрично е дал съгласието си за това.
_________________________________________

ЧЕРТА

Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.

И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да притичваш всеки път.

И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.

Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
Пò е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

НЕЗАБРАВА

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някак си привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.

Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.

Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

И някъде пред нас ако просветва
неискрен час и накърнена клетва –

едно солено от сълза възглаве
сърцето свойта горест заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.

Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

ДУША

Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…

ВАРНА

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Стихове Калин Донков
_________________________________________

ТЪГУВАЙТЕ В ПОЧИВЕН ДЕН

В натрупването на заетости човекът може и да остане жив, но без съмнение загива сърдечното, доброто, съчувственото и отзивчивото между нас, ние почваме по-малко да си липсваме, по-трудно да се обичаме, по-лесно да се разделяме, да се загубваме, да се забравяме. Защо стана тъй, че понякога в живота се познаваме "между другото", безпокоим се "между другото" и "между другото" се питаме как си? Каква е тази наша наклонност да се извиняваме с работата и с нея да обясняваме всяка душевна недостатъчност? Не е ли вулгарно да обвиняваме труда си за несъвършенството на своите чувства? Сериозно ли твърдим, че той ни пречи да бъдем горещи и добросърдечни хора? Ако все пак има и такъв труд, значи и той трябва да се лекува - докато почне да изгражда, а не да сковава човека. Или пък "ритъмът" на живота? Или бензиновата досада? Или небулозата на телевизионните ни гостни? Или нещо друго, което може да е навлязло в нас, а ние още не сме му дали име?
Вярвам в човешката пълноценност на връстниците си, на другарите си вярвам в нагласата им за добро. Но тази заетост ме плаши и това предразположение да се изслушваме главно в почивния ден.
Защото всеки миг някой някъде има нужда от състрадание и утеха. Защото човешката мъка, противно на всички романтични прогнози, дълго още няма да изчезне и докато ние разумно отлагаме добрината, другаде хирурзи старателно мият ръце и гробари бършат потта си.
Имайте време!
Имайте време за големите малки неща, за огромните дребни болки, за великите незначителни радости. Живеете на една крачка от ближния - от вас зависи дали тази крачка ви свързва или ви разделя. Предложете му ръката си преди да му предлагате кръвта си. И когато казвате "Аз съм с тебе!", бъдете готов да отговаряте за това.
Имайте време!
Обидно е да нямаме време. Разрушително е да нямаме време. Нечестно е да нямаме време. И ако върнете някого от прага си, върнете го, защото заслужава, а не защото ви се е досвидяла минутата. И ако зачеркнете някого от телефонния си бележник - нека бъде защото се е самоунищожил в душата ви, а не защото са ви скъпи часовете.
Имайте време!
Напук на всички уважителни причини. Имайте врвме в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък. Имайте време извън почивния ден. В календара на приятелствата всички дни са червени. Имайте време за загрижения и за печалния, имайте време за човека в тревога и в беда. Не забравяйте, че на вратите ви ще тропат за разтуха тъй, както се тропа за хляб и за огън.
През мъчителния и потаен размисъл на Павел Михайлов, през собствените си колебливи мечтания и ядове, през вашите несъмнени идеи и безпокойства за живота пренесох тези две думи:
Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви:
Имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието, и тъй като равнодушието почти точно ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:

Имайте време!

Автор Калин Донков

Керемидчиев - заслушан в песента на щурчето

Докога ли?
Мъко моя, здравей!
Всъщност с теб сме щастливи.
С тебе зреем, растем,
С теб размятаме гриви.
Като стадо коне
С теб препускаме в прерия дива.
Докога ли?
Виж! В простора проблясва въже –
Тебе целят, нецелуната грива!

О, как се лутах да намеря
към тебе, Боже, път и брод,
в душата да изгоня вяра,
да чувствам всеки срещнат брат
и с него да деля постеля,
да има стряха, хляб, вода.
За двама, Боже, да печеля,
за трима да простра софра.

Малкият бездомник

Едно момче из кофа за боклук
измъкна ябълка и я загриза.
Миришеше на гнило и на лук,
но гладно бе – дланта си чак облиза.
Смрачаваше, а нямаше си дом,
нито грижовна майка да го чака.
И тая нощ небето мълчешком
ще го приспи под чергата на мрака.
От мъката сърцето му посърна.
Помилва го веднъж една бреза,
То спря, усмихна се… и я прегърна.
Тя шума бе постлала за легло.
Пошепна нещо, с клонче го погали…
Дали не свърши детското тегло?
Полегна кротко, мракът го пожали.

Лятна омая

А тая нощ е приказка омайна
И ти си, мила, нейният рефрен!
Нощта ще бъде святата ни тайна,
с която ще посрещнем светъл нов ден.
Поспри! Не бързай! Щурците още свирят…
Концерта да изслушаме докрай.
Отгде ли толкоз силица намират,
че не под дъжд, а сякаш пеят в рай.
И в песните, захласнати до лудост,
забравят, че и зима ще завее.
Все свирят, свирят и даряват радост,
че радостен е този, който пее.
О, тая нощ е приказка омайна
и ти си, мила, нейна нежна тайна.

Стихове ©  Пенко Керемидчиев
_____________________________
Ритъмът и римите на Пенко - мелодични и дисонансни като живота

Кой не очаква с трепет рождения си ден, та да получи подаръци? Кой не обича подаръците? Но ето – за 91-ия си рожден ден поетът Пенко Керемидчиев дарява на нас, неговите читатели, своята нова стихосбирка, дарява сърцето си, защото е такъв човек – обича да дава, не да получава. В дългия си и нелек живот той успя да запази топлия пламък на любовта – към Родината, към семейството, към песента, към всички хора.
Въпреки страданията, през които е преминал, той не позна омразата, дето днес тъй гнети душите ни, не застана в позата на обвинител – поза, така присъща на множеството съвременници. Будната му съвест не подмина в осемте му стихосбирки тежненията на Родината и на света, на обикновения човек, на делфините и на тополите, на бездомното куче и на премазания от човешки крак щурец. Сърцето му е винаги съпричастно с всички страдащи. Сърцето му е безкрайно благодарно за всеки добър жест. Свободата и красотата, Родината, майката и песента са сакралните центрове на неговата поезия. Гласът му е искрен и ведър и което изповядва болката от раните, и когато възпява природата, и когато плаче за чуждата болка. Песента му ни показва как трябва да се обичаме, за да бъдем щастливи на тази прекрасна земя, припомня ни, че свободата е и дълг и ние всички сме длъжници на другите и на земята. Тази стихосбирка е изповед на едно голямо човешко сърце. Днешната мода приема любовта към Родината като анахронизъм. Така се раждат безродни души, които правят живота ни ад. Вечното понятие любов единствено може да ни спаси. Това разбира поетът.
Понякога песенно мелодични, понякога дисонансни като живота, ритъмът и римите натрапчиво ни повтарят свещените ценности на нашия свят - Красотата, Свободата и Любовта, които съвремието е загърбило и забравило. А точно те те карат да разбереш, че си човек. Къде са днес съчувствието, милосърдието, прошката? Какъв е животът ни в този агресивен, вълчи, безчувствен свят? И колко малко ни е нужно, за да сме щастливи?

© Красимира Василева - М`Бай,
из предговора към най-новата поетична книга "Песента на щурчето" на Пенко Керемидчиев, издадена през 2018 година с финансовата подкрепа на Общена Панагюрище по Проект за стимулиране на местни творци - "Панагюрище - духовност и творчество в едно".
_____________________________
Пенко Керемидчиев отново среща публиката си

Пенко Керемидчиев

На 22 февруари 2019 г. в Музикалната зала на Читалище "Виделина" се състоя вечер-творчески портрет на поета Пенко Керемидчиев. Събитието е част от Културния календар на Община Панагюрище за месец февруари. Организатор е Клубът за литература, изкуство и общество "Виделина".

Пенко Илиев Керемидчиев е роден на 11 януари 1927 година в град Панагюрище. Завършил е българска филология в СУ "Климент Охридски". Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски.
Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания. Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.
Член е на Съюза на писателите земеделци в България.
Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и "Песента на щурчето" (2018).

За една закъсняла среща на Габриела Цанева с Пенко Керемидчиев - тук.
Още от и за Пенко Керимидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Една закъсняла среща с поета Пенко Керемидчиев

В края на януари получих един чудесен подарък – две стихосбирки на Пенко Керемидчиев – „Недосънувани блянове”, изд. “Богианна”, Панагюрище, 2012 г. и „По-приказна от приказка”, изд. „СД-Раум”, Панагюрище, 2013 г.

Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.

Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология.  Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература (Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др.)

Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:

Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис.
(”Досънувай”, „Недосънувани блянове”)

Или:

Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая…
(”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”)

И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш.
(„Копнеж”, „По-приказна от приказка”)

Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.

Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани, диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни… Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:

Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи…
(”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”)

Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:

Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок.
(”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”)

Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път.
(”Заточеници”, „По-приказна от приказка”)

И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала – натуралистична образност.

Преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества (в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература), колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.

В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта, както и нуждата от човешко докосване, от две сплетени ръце, които разбират духовния полет без думи…

© Габриела Цанева за издателство gabriell-e-lit.com
________________________

С душата си те галя

Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.
Не вятърът. С душата аз те галя.
Във моя стих така ще те извая –
пред хубостта и Бог да замълчи.

Че ти си, мила, първото кокиче,
разтворило молитвено очи.
Най-чакано, усмихнато момиче,
през вихрите донесло ни лъчи.

И лумна пак в душата ни надежда.
Жаравата просветна, засия.
През хилядите нишки прежда
пак пролетта ни лъхна, полудя.

Подай ръце, земята да обгърнем двама,
от нашата любов да й дарим,
и капка няма в нея – грам измама –
с усмивка детска към добро вървим.

Сърцето ти е мъничка Вселена –
сълзи и обич – всичко ще сбере –
за нежност само, мила, си родена,
сърцето ми затуй те, блян, зове.

Стихове © Пенко Керемидчиев

Още от и за Пенко Керемидчиев в "Чат-пат" четете тук.