"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

А ви едът и вас орлите дърти

Из "Историите на бачо Евстати"
"Нашенец с лула", акварел, худ. Чудомир, 1964 г.

Панагюрище. Петрана и Величка - две комшийки, си говорят през оградата привечер:
- Велико, мари, къдя фанахте снощи сички, та нема никой у вас и бе тъмно като в рог, ма?
- На госте беаме, како Пено, у стринкини... Едене, пиене... Като секи път.
- А-а-а, добря, че нящо се попритесних. Викам си на акъла "Таа па, Велика, и Еван - толкоз рано, нивга не е било!"... Я, разправяй, разправяй - имам още време, тамън турих барабоа а къкре.
- Ми, нема що а ти оратъ, ма, аз горката...
- Що е станъло ма, Велико, та така пофуня отведнъж? - разтревожи се Петрана.
- Ми, що? Еван пак се накваси - да ми прости нявга Бог тоа грях! - а земе почти а се гътне, пущинака му с пущинак - а се бе гътнал, де, та а свърши таа мъка мойта!
- Е, пийнал си е повечко чивяка. К`во толкова!?
- К`во, к`во! Нали не е палнъло още твойта черга! Такова! Куту пие рикия не мое а свърши, кут не пие - не мое а почне...
- А-у-у, не е една белиъ! - Престорено се прави на съпричастна Петрана. - Много кърка той, мно-о-ого. Аз се го паза далече от чичо ти Добре, оти и на него му е слаб ангела. Па ако се съберат двамата - току свърши рикията преди Коледа.
- Е, лани стигна до Обрезанье... - вметва за уточнение Величка.
- Е, стигна де, ама пак оди да вари втори път. Чунким другата изтрая до Великден, де! Ама, нейсе...
- Еми, като лочат като прасета суроватка...
- Абе, така и така сме се разбъбрале, я елате довечера с Еван у нас - на пресен барабой.
- Ми, а додем, како Пено, щом си рекла.
- И като идете насам, шовни у фустана от вашта пърцуца, че нашта още не е за варене готова.
- Ша додем бърже, како Пено. Само Еван на връщане от работа а не фане а са залости при Пондьо и Груйо в кръчмата...
- Нема, нема, ма кака. Заранта съм рекла на бае ти Добре, неска с Еван право у дома.
- А си не е дошъл овреме, а съм го надрала - заканва се Величка и със ситни крачки се отправя към мазето да нареже тънки парчета от новата преснина - осолена така, както само Иван може да я осоли.
- Лабут - не! - сопна й се в гръб Петрана. - Само с кротко и с благо, ма, кака. Я на чиче ти Добре и на дърти години к`ъв му е курав.
- А ви едът и вас орлите дърти, ма!
А в далечината на улицата, измежду шиндите на разкривените къщи Иван и бай Добри се прибират бавно и славно от работа - самите те като народна песен.

Стоян Радулов
Чивяк и добре да живее, накрая идва жена му и го прибира - още една история на бачо Евстати.

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5)

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)


Вижте още: Чат-моабете и лаладжилъци от панагюрския говор 
_________________________________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.


This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Още "Наречени звезди" от Станчев

Иван Станчев
ДАРЕНА ФОРТУНАТА
                                На Дарина Дечева


Тя живее с човеците и работи на хълм.
И мечтите й - вечните гурбетчии -
са асансьор за Слънцето по стръмното,
а нощем вплита съдби с Месечината.

Тя е пчелата Вит с витална невидимка.
Сбира целувки от кокичета до хризантеми.
И от хорските несмели и греховни мигове
прави хор с орфеевци, празнодумци и неми.

Тя има ангел любим - ванандов и рус -
нещо като РR и коректор при грешки.
Той може планина да премести и Мохамед да научи,
и Коледата да е сред цъфнали кестени.

Аз пришпорих кобилата бяла из глобуса,
ала тя отведе ме при поле със цветя.
И се радваха звездите, че дечурлига са...
Но тук не долитат всичките ни приятели.

И съмна пак. Както при сътворение само.
Бог е Любов. И Слово бе... а ние на срички.
Събираме се и ни делят. Нас - хората и атома!
отвънка и вътре дяволчета завиждат ни.
Споко! Фортуната е знайна за всичко!

УСЕЩАЧЪТ
                              На Михаил Гунчев


Стожер дрежди между полюси и екватора
и пуква розите на Ракнива.
Той знае откъде тръгва вятъра
и къде бленуваме с Месечината.

Той знае графит и диамант ведно.
И представитерната ковчежна извадка.
Защото е след Ной и преди Менделсон -
живеем в Апокалипсиса, а прави сватби.

Той е на "Ви" с възрастни и на "ти" с младите.
А любимата му не го разбира?!
Тригонът : Балкани, Хималаи и Андите...
психографията на любов-мирова.

Някой влизал ли е в галерията на душата ти?
Той вече е вътре - види ли те.
И тържествуват ангелите с галантност.
И сълза, и радост избликват...

Аз заплаках и по земята пороища.
Никой дъга не ми е дарявал.
В стиховете си с дъга облях Богородица.
В ятото сме за Бог и България.

ТАНЦУВАЩИ С НЕБЕТО
На Нарцис и София


Танцува тя през сезоните по павета -
гранитни, жълти, динамитни...
Рисува шесте посоки...седмата към сърцето.
Литна.
Свири той вечността върху моста.
Адажио, глаголати, дъгата...
Сбира шесте посоки...седмата да докосне.
Мерака.
Тя витае към седмата струна.
На него само седмата му остана.
Земна рапсодия - слънчеволунна -
звездна, разцъфтяла поляна.

Струни-лъчи, лъкове дъжд.
Те танцуват с небето ?
И това случвало се веднъж -
в такава нощ - между Млечния път и паветата.

Стихове Иван Станчев
_____________________

ТЪРСИ СЕ СПОНСОР ЗА "НАРИЧАМ ВИ ЗВЕЗДИ"
"Наричам ви звезди". Под това емблематично работно заглавие поетът Иван Станчев от много време подготвя нова поетична книга. Нейното излизане обаче от някоя печатница засега е забулено в мъглите на непредвидимото бъдеще. Но кой знае - може и да попадне сред следващата порция одобрени за финансиране от Общината в Панагюрище издания на местни творци.  Ама я попадне, я - не. Впрочем, тя не е единствената, която се бори да излезе от чекмеджето. Ето защо заявяваме простичко: търсят се спонсори. Книжката ще бъде посветена на скъпи нему люде и изпълнена с лирични отгласи на бурната душа Станчева. Един вид писани от него творби-рефлексии за "звездното" му небе от приятели. Все пак неясното, но задължително светло, по наше мнение, бъдеще на сбирката не пречи на "Чат-пат" да изстреля в аванс подбрани фойерверки от - нека я наречем - зарята посвещения.

КУЛТУРА ЗА ИЗНОС. Да популяризираме Панагюрище сред чужденците

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:

 
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Дойчо Бучаклиев - заслужилият почит и уважение театрал

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (Дял ІІ. "Ореоли от виделина".)

Дойчо Стефанов Бучаклиев (1888-1964) е с изключителен 50-годишен принос в развитието на театралното изкуство в Панагюрище. Следвайки ученическата си мечта, през 1910 г. се включва в състава на „Общодостъпен театър“ - Видин, създаден от Петко Атанасов, който е учил актьорско майсторство в Московския художествен театър. С приложение на идеите за жизнена правдивост на К .С. Станиславски и В. И. Немирович - Данченко, са пресъздадени запомнящи се образи на сцената. През 1911-1913 г. Бучаклиев е в трупата на Народния театър, когато там е драматург Пейо К.Яворов.
 По здравословни причини след това Дойчо се завръща в родното Панагюрище. В периода 1913-1915 г. изпълнява главните роли в пиесите „Лес“ и „Доходно място“ от Александър Н. Островски, „Живият труп“ от Лев Н. Толстой, „Ревизор“ от Николай В. Гогол, „Сватбата на Кречински“ от Александър Сухово-Кобилин, „Народен враг“ от Хенрик Ибсен и други.
През 1919-1920 г. е избран за председател на читалище „Виделина“. Като ръководител, режисьор и актьор той съживява театралния живот в Панагюрище след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.
Автор е на либретата на оперетите „Илка“ и „Янош Хусарят“, разработени по разкази от руски автори, музиката към които е дело на  друг панагюрец - Лука Зумпалов.
Дойчо Бучаклиев е деен общественик в града - избиран е за общински съветник, през 1929 г. представя Панагюрище при откриване паметника на Панайот Волов в Шумен и други.
В периода 1931-1934 г., като инспектор в Народния театър в София, има заслуги за гостуването в постановки на читалищния театър в Панагюрище на именити български актьори, сред които Кръстьо Сарафов, Пенка и Матей Икономови.
Дойчо Бучаклиев има публикации в централния и в местния периодичен печат.


Неговата студия „Театралното дело в Панагюрище“, включена в том ІІ на сборника „Панагюрище и Панагюрско в миналото“, издаден през 1956 г., е най-добрата творба, посветена на панагюрското театрално дело през онзи период.

Съставители на книгата са Нина и Иван Радулови 

Официално представяне на сборника в салона на Читалище "Виделина" в Панагюрище: 28 септември 2015 г., 18:00 часа

НА ЧУЧУРА / панагюрски говор в разказ от Дида Гемиджиева

Дида Гемиджиева
Като текна онова чернило от чупурките на чушмите, фанахме са за главите. Само животните го пиат. То за готвене не стая, камоли за пиене. Исабихме си прането.
Забатачи са наща женска работа.
От зимници и мутваци, от сайванти и битови стаи измъкнахме кобилици и котли, пласмасови бидоне и шишета, па айде коя на Чучура, коя на Койчовец, коя на Щернята, коя пред Банята или при “Свети Гьорги”.
На опашката за вода!
- Ак ни е! - вика мама - Забурави народа що е опашка. То за ляп ли не бе, то за басмъ, за вега. На сякакви опашки съм са редила. Съгъ не мога. Надам са на теп, дъще, да ма раниш и поиш. Разгологъзи са народа, уеде са, угои са. Нека съгъ младите са редът на опашка за вода. Да разберът, че нема  само ори, мели, яш.
И ето ма мен на Чучура. Добря че луе, а не цъцре, та опашката са не бави много. Ама и жените - много. И сяка бъбре нависоко.
- Вода от Марица колко щеш. Ама като водопровода е стар. Сменя го кмета. Пустосват го едни, други го благославят.
- Арно ни е момчето, нищо че градъ е разкопан. Сяка улица - окоп. Нема кадя да стъпиш. Съпиняме са в павета, камане и бурене по тротоарите.
- То що павета и плочки изчезнаа! Крадът ги с камионе.
- Остави айдуците! За децата е страшно. Да земе мойта малкъта да са сумбуляса вчера предкъщи. Добря че чухме. Орева светосията. Ем и рекохме да кюта с баба й дома, да не припарва вънка. Дженгазъ! Пляса и половина!
- И мойто е фитньъ! Не са запира дома. Дека ли има да са акне? И той е блейкя като твойта.
- Дяца, аздисале дяца! Ами старците? Любопитни патки! Да идат да видат. “Ша ида до комшийката, вика свекървата, за аванчето и сакавицата, вика. Зе ги, па са не сяща да ги върне”. Бамбашкъ жена! Да са исипе точно пред Лековичини. Лежи съгъ и се ганика, се друг да й бере гайлето.
- И мойта е гюнасъ, ама даяни на болка. Каквато е гидул, едва е изтътрузихме от изкопъ. Тя - ни гък, ни ох! Кайрати! Оти е виновна.
- Ейляци са дъртите! Немат наще дертове. Надрънди са и тате да иде да гледа. С бастуна стигнъ до вратнята. Позяпа, позяпа що чинат багерете и крановете, па си седнъ на задника.
- Ей, момиче, що пререждаш? Варди си редъ! Големи гяволе се пишеше от маалъта. Не ма бутай, ма! Ша ти омашъ един!
- Не съ подгигилясвай! Живеете си днеска бейгиби. Ем сте роми, а не мангале и се недоловни. От семейните живеете, държавата и помощи ви дава, а се искате. Стой мирно!
- Ама, како! Бързам. Чакат ма гладни дяца!
- И нас чакат. Вода трява на сички.
- Ама, како, мойте са седем. Едът и пиат като провале.
- Кой та кара да раждаш през година? Я каква си млада. Поживей си!
- Така си живейм - едем, пием, пеем и дяца праим. Да са не затрий семето ни.
Опашката не обелва бъкел.
От истината боли.

Автор Дида Гемиджиева 
___________________________________
Разказът "НА ЧУЧУРА"  е от подготвяния за печат сборник с разкази "По панагюрски" и публикуването му в "Чат-пат" е за първи път. Разказът "ТЕАТРО" от същия сборник четете тук.

Тайните на съкровището от могилата „Мрамор” край Панагюрище

Обща снимка на находките (вляво) и Фалера 3 (на снимката вдясно)
Макар и встрани от големите пътища в древността и Средновековието, Панагюрският край изминава свой ранен исторически път на развитие. В околностите на града се намират редица археологически паметници - следи от древното минало. Десетки надгробни могили свидетелстват за тракийските племена, живели някога по тези земи. В една от тях - могилата "Мрамор" е разкрито погребение на тракийски вожд с богати гробни дарове от епохата на елинизма - IV-III в.пр.Хр. Недалеч от „Мрамор”, в местността Мерул е открито и световно известното Панагюрско златно съкровище.
Откритието на „Мрамор” през 1903 година е случайно. Намерени са сребърни апликации, чийто произход и предназначение са дискусионни. Гарнитурите са делят на две части: едните за щит, а другите за конска амуниция. Датирани са от VІІ до ІV век преди Христа. Тези за щита са изработени от сребро. В центъра им е стояла голяма продълговата апликация с височина 32 см, украсена с човешки и животински фигури, изобразени наивно. И апликациите от гарнитурата за конска амуниция също са от сребро и са датирани към V век преди Христа. Те са десет: две кръгли големи с диаметър 5,5 сантиметра и осем четвъртити плочки. Видът на четвъртитите и досега не позволява със сигурност да се определи какво точно представляват - апликации за конска амуниция или фалери за щит или броня.

Текст Стоян Радулов, снимки от Институт за изследване на изкуствата при БАН

Българският език

От проф. Александър Балабанов
___________

Делят някои езиците на благозвучни и на неблагозвучни. Не знам какви могат да бъдат тук критериите, защото майчиният и бащиният език за всекиго е най-благозвучният. Затова наричам това деление дело на глупците. Същите ония, които, понеже не намират в него досадната звучност и звънкост на италианския или проточеността на сръбския, без да се срамуват, наричат българския език груб.
Като че не стига, гдето българското слово, ако го ценим само по външния му звук, то е твърдо, то е остро, гъвко като стоманата, и ковко и живо. А в речта всичко се набира там, гдето трябва. Удареният член за мъжки род в края на думата бие като чук.
И шест до седем милиона славяни, от устията на Дунава до сам Цариград, от Дунава до Бяло море, от Черно море до Шар, говорят тъкмо на тоя език, бият и коват с тоя чук. А ѫ-то – и когато е на края като звук, и в средата – то е тежестта и силата на чука.
* * *
Еднъж пътувах из България с един от Англия дошъл англичанин. Влязохме в една кръчма. В нея имаше само двамина селяни. Те бяха забравили да си отидат у дома, макар и да бе късно по обяд, бяха се увлекли в разговора си. Моят англичанин слушаше и гледаше, гледаше и ги слушаше, учудването му растеше. Току ми каза: “Тези хора пият заедно, чукат се с чашите си все по-любезно, главите им се допират отвреме-навреме – и все пак те се нападат, те се карат, те се ругаят!
И, наистина, тия удари на члена, блъскат на ѫ-то, бяха ту като лъвски рев, ту като пъшкане на борци, ту като сблъскване на тежки предмети. Към това – поне за мен бе тъй сега, щом ми се обърна и изостри вниманието от англичанина – към това се прибавяше винаги свежата и особена разнообразност на ударенията в една и съща дума. Рид, ридът, ридà, ридѫ, рѝда, рѝдове, ридовè, ридовèте, рѝдовете, два, три, пет рѝда. А коравината на всеки по-ясен звук създаваше една мъжествена, сърдита музика, заповеди и маршове… А по някой път току зашепнат…
И се чувстваше, че тоя език има тая чудна сила с еднаква бързина да предава и рева на раздразнения лъв и едва доловимия шепот на тревата.
А словесното богатство на българския език – колкото повече дълбаеш, толкова по-много и по-светло става то.
И понеже българският книжовен език е послужил като първа основа на книжовния език на другите славянски езици, може и той сега на воля да си взима всичко от всички, според настроението си, според това, какво има да представи.
И така българинът има право и може от думите на който и да е славянски език веднага да си създаде безукорно чисти български слова, стига само да поиска да ги каже по български в българска реч. И такива думи никому никога не бива да се виждат чужди.
Тук, в тая властност, нашият език е побратим с английския, който също така всичко взима, всичко яде, всичко прави чисто английско, дори и китайските, и японските слова…
* * *
С тая сила на словесното богатство на българския език съперничи неизброимото разнообразие на граматическите форми, гъвкави и свободни, и весели. Особено оная весела свобода на българския синтаксис.
Глаголът – към него в българския език има особен култ. Всички отсенки и образи, и полуобрази, и сенки на сенките на дейната мисъл, на действието или на състоянието, бързите, неусетно променливите прекръшвания на настроението, стига да има кой да ги използва правилно тия толкова много времена и наклонения, и еднократности, и многократности. Също като в царя на европейските езици, в древноелинския.
Също като в него, парадоксално свободен е и нашият словоред. Писателят или поетът може да разгръща накъдето си иска и както си иска и замисли своята индивидуалност, и всичко да бележи със свое лично клеймо. И българинът, също като немецът, би могъл да си пише дълги периоди със завои, със сводове, със слепи улички и със същата леснина би могъл да намери крилати, къси изрази за своите мисли. Дяволът на всеки добър български писател надзърта от всяка негова дума, без каквито и да било усилия, също така и ангелът.
Познавам някой и друг език на тоя свят, превеждал съм Омир, Шекспир, Хайне, Платон, Гьоте, пределикатния Софокъл, страшния Есхил – и никога не ми са липсвали български слова и форми, за да предам точно това, което чувствувах в оригинала, в самия основен гръцки текст. И както пиша в предговорите си например към невъзможния Аристофан, ако някъде е лош преводът им, то не е затова, защото българският език не стига или е груб и слаб, а защото аз, преводачът, съм слаб.
Моля, който иска сам да схване що значи това, нека вземе хоровите части на преведения от мене с толкова обич и радост Агамемнон от Есхила, или, ако иска да почувствува и тънкостта на българския език, да вземе превода на Софоклевата Електра. Защото Софокъл е най-големият художник на езика, най-тънкият тълмач на словото.
Слушал съм да говорят чужди филолози, писатели, пък и сам мога да съдя донейде на преводи из класическата поезия, особено на френски и немски, дори и когато са направени от знаменити и даровити преводачи, обикновено липсва свободата и преснотата на оригинала.
А преводите на български са свободни, верни и пресни като кога ти мирише току-що разорана пръст. Няма традицията на терминологията, няма простата транскрипция на елинските думи с френски или с немски букви.
Свободата, богатството, жизнената сила на българския език биха могли да се покажат със следния факт.
Докато в писанията на несравнено по-напредналите езици поетите са принудени зарад стиховете си, зарад римите си, зарад ритмите си, зарад числото на слоговете да съкращават, да скъсяват думите, да им изменят образа, българският поет, особено след Яворова и след Вазова, няма никаква нужда да прибягва към това средство. Нему не трябват никакви ножици, нито за стиховете, нито за думите.
И най-хубавото на българския език, на българския стил е това, че докато всички други народи имат един език за поезия, друг език за обикновено служене, за публицистика или за официално служене, българският език е съвсем еднакъв за всички служби. зависи само от тона, от импулса, от цвета и от душата на речта.
Или е глупост, или е грях, когато някой каже това: това е на френски, где може това на български! Това е на немски – где може това на български!
Где ли може? На български може всяко нещо, което е на френски или на немски – може, дори може и по-хубаво. Защото нашият език словесно е много по-богат от френския и има по-дълбок извор. И е по-силен, по-ясен и изразителен от немските тъмни и сложни слова.
* * *
И знаете ли, знаете ли Вие, некултурни господа, Вие, които случайно сте отишли във Франция или в Германия, нямали сте никакъв склад в душата си, заучили сте чуждия език, преди да сте личност, и се чудите, че и на български може да се каже добър ден, знаете ли Вие, че докато в дванайсето столетие на клада се горяха в град Мец книги, защото били писани не на латински, а на роден език, в България три века преди това, още в девето столетие, имаме литература на чисто български народен език със своя азбука и със свои речи!
Който не вярва, да отиде в Преслав и да се поклони!
* * *
И, знаем, българският език е още между чук и наковалня. И колко много е ковък той! Колко малко от народното словесно богатство е засегнато!
Учените ще създават от сегашния български език езика на науките си, писателите се надпреварват заедно с толкова даровити поети и поетки да предават на български най-странните и най-новите понятия, имената на дълбоки и незнайни досега мисли и образи.
За щастие българският език няма толкова диалектни разлики. Българин от всеки край може да се разбере с българин от всеки край. Охридчанин с тулчанец няма и да усетят, че са от двете крайни крайнини на българството.
Нека само нашите филолози и писатели, и поети да събират богатството на българския език от всички краища, да не се увличат от местните си улеснения. Всички потоци да се стичат в голямата река на българската реч.
Българският език е залогът за бляскавото бъдеще на българската литература.
Българинът най-яростно пази българския си език.
Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език.
И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език.
_______________

Текстът е публикуван за първи път в списание за стопанство и култура “Българска земя”, 1931-1932 г.
_______________
Проф. Александър Балабанов, литературовед, преводач, критик, поет и общественик, е роден през 1879 г. в гр. Щип. Като ученик в гимназията превежда и публикува части от „Илиада”, а на 18-годишна възраст превежда "Прометей” на Есхил. През 1898 г. завършва класическата гимназия в София, а по-късно и класическа филология в Лайпцигския университет в Германия. От 1908 г. е преподавател по класическа литература и филология в Софийския университет. През 1921 г. става редовен професор и директор на Института по класическа филология. Превежда от гръцки творби на Езоп, Сафо, Анакреон, Софокъл, Есхил, Еврипид, Аристофан, Теофраст, Платон, части от "Илиада” и "Одисея” на Омир. Един от най-известните преводачи е на Гьотевия “Фауст”, преводът му е първият в стихове в България. Носител е на Гьоте-медал (1932, Ваймар). Говори немски, английски, френски, руски, турски, новогръцки и арменски език. Автор е на стихове, разкази, статии, пиеси, фейлетони и афоризми. Налага в литературата ни забравения и непризнат като писател Захарий Стоянов и открива писателката Яна Язова. Умира през 1955 г. в София, погребан е до приятеля си Елин Пелин.

Първото "театро" в Панагюрище предхожда с десетилетие първото представление в София

Панагюрище - "Кладенчето", сн. Изд. "Р. Белопитов и син"
Годината е 1870-та и за културната хроника на Панагюрище е паметна с това, че тогава в средногорското градче е изнесено първото театрално представление. И тук, както няколко години по-рано в Свищов, това е пиесата „Многострадална Геновева“. 
Тази първа постановка е дело на ентусиазирани самодейци, начело с Павел Бобеков и Атанас Шопов, чието завръщане от Цариград отбелязва творчески и културен подем в града.

Атанас Шопов и Павел Бобеков - първите театрали в Панагюрище
За това паметно събитие от 1870 г. ни е оставил впечатляващо описание летописецът Георги Панчов Алойдов, който е автор на статията „Зараждане на панагюрския театър“, публикувана във вестник „Панагюрски глас“, брой 67 от 14 август 1928 г.: „Дадена е пиесата „Многострадална Геновева. Това като да беше голямо събитие. Следните дни за нищо друго не се приказва толкова, колкото за „Геновева“. Тая пиеса в продължение на един месец е дадена десетина пъти. Необикновен наплив: по-интелигентните, и изобщо младите, бързаха да видят това чудо „Геновева“. За представленията училищното настоятелство отстъпва западното отделение на малкото училище (бившото училище „Д-р Лонг“ – б.р.). То е предостатъчен театрален салон за онова време. Столове няма - такива са училищните чинове. Да видим сцената. Мила идилия е тя - завеси, кулиси, ограда, всичко с типични шарени панагюрски черги. След всяко представление тя се разтуря, налагат го училищните занятия, а театърът е свенлив гост на училището. Обаче, щом трябва сцената, тя много лесно се сглобява и натъкмява. „- Ще идем на „Геновева“, казват, ама ще гледаме „Михаил Мишкоед“. Ходили на „Геновева“, но гледали „Зла жена“ или „Изгубена Станка“. Както виждате, „Геновева“се е изметнала на нарицателно. А по-простичките казват: „Геновева“-  думата театър е съвсем малко позната. Знаят я по-интелигентните, но и те рядко я употребяват, служат си с думата „представление“…
За първите стъпки на театъра в Панагюрище пише и Атанас Сугарев в статията „Театрален дебют“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 1 от 1 януари 1983 г.. С нея той отговаря на читателска молба за първите театрални представления и артисти: „1870 година ще остане паметна за панагюрската история. През лятото двамата цариградски студенти Павел Бобеков и Атанас Шопов изнасят с необикновено голям успех първото в града ни театрално представление „Многострадална Геновева“. Не знаем как се е чувствал Бобеков в главната женска роля, но на панагюрци така много се харесало „театрото“, че с нетърпение очаквали следващата драма или комедия. Театралните спектакли постепенно станали една духовна и естетическа потребност…“

Любопитното е, че постановките в Панагюрище изпреварват тези в София с цяло десетилетие. За това разбираме от Константин Иречек, който в типичния си стил разказва и за „сакатлъците“ при тия първи столични представления в книгата си „Пътувания по България“:
„Постоянен театър в София няма, ала от време на време се дават представления от любители с благотворителна цел. Най-много се славеха сполучливите представления на руските комедии във Военния клуб, които се даваха от руските офицери и техните дами. Първото българско представление в София се даде в началото на 1880 г. в една гостилница, то беше Шилеровите „Разбойници“. После се дадоха през зимата на 1881-1882 г. в сградата на Народното събрание пред множество публика няколко български драми, но изпълнението им, а понякога и по съдържание доста примитивни. Обаче тези представления принесоха само вреда на дървената сграда на Народното събрание; веднъж подир излизането на публиката тя от един път се запали и вътре в един час стана прах и пепел.“ (Изд. Наука и изкуство, София. 1974, стр. 109)

© Нина и Иван Радулови,
из книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище", Изд. Читалище "Виделина", печат ИК "Оборище" - Панагюрище, 2015 г.

Когато една книга сбъдва "симфонията от мечти" на Иван Станчев и "небето е до колене"

„Името на изкуството е Безкрайна самота и затова критиката и хлевоустието не може да го досегне!...” С тези думи започна обръщението на Таня Михова към Иван Станчев на софийското представяне на неговата поетична антология „От икебана дървесата ги боли”. Но има и нещо повече: в творчеството си Иван може и да е самотен, обаче като проявление е обграден от множество приятели. Ето го и доказателството.


Най-после!
Откога ви търсех –
да се шовнем
в лудата кръчма...

(Иван Станчев)
 
 И слепите се спират пред вратата ти.
Докосват я със дланите горещи.
И шепнат стиховете ти - познатите, 
дарили ги с видения, любов и срещи...
После чакат ги отново тротоарите, 
...но те избират да са други и крилати...
Навярно чуват звънците ти - старите...
Да!... И слепите се спират пред вратата ти.
(Александър Пенчев, вместо предговор)

Няма нищо случайно – нито местата, нито хората, нито случките...
20 години (откакто се появи втората му книга „Мед с привкус на тамян или любов по време на СПИН”) Иван Станчев очакваше пишейки появата на третата и ето, че празникът му се случи. В ресторант „Рубаят” на Двореца (Народният, на културата) той посрещна приятели и почитатели, понеже нали „Ще дойде краят, но кога – кой знае? Да пием вино – истината май в това е”, както е казал големият автор на рубаи Омар Хаям.
По неговия си оригинален, чудноват, странен начин, Иван беше събрал своеобразна галерия от личности. И настъпи звездопадът... Нали знаете, че Иван отдавна подготвя поетичен сборник за приятелите си „Наричам ви Звезди”. Е, част от тях бяха дошли, за да споделят с него празника му.
Вечерта бе открита от поетът и писател Гриша Трифонов („Градовете, където не сме”, „По есенните улици на лятото”, „Югоизточната порта”). Но през цялото време вярна партньорка на сцената на Иван беше поетесата и негова голяма приятелка Виктория Катранова („Музикалната кутия”, „Пропастите помежду ни”, „Нова страница отварям”), позната вече добре и на панагюрското поетическо общество. Сърдечно, обично е това партньорство. Но, така е между приятели.
Любими стихове от Ивановото творчество прочетоха актьорите Светозар Кнезовски - Заро (Директор на частния Експериментален театър "Грифон" София-Париж), известен и като Черният Княз на българския театър, Антоанета Палазова от Пернишкия театър „Проф. Боян Дановски” и Иван Петков – Дуньо, актьор от Народния театър „Иван Вазов”. Прочее, Дуньо бе дошъл на среща с Иван и неговата поезия навръх рождения си ден, защото го смята не само за един от най-даровитите съвременни поети, но и за истинското „черно гардже” на българската поезия, както се изрази, което ражда особено много нови думи.
Задочно, чрез клиповете си на песни, написани по стихове на Иван Станчев присъстваше и неговият приятел Деян Неделчев, сдобил се с прозвището Икебаната тъкмо заради водещото стихотворение в Ивановата антология, написано обаче още през 80-те и включено в първата поетична книга на автора „Дяволден”. Прозвуча, разбира се, и реквиемът на маестро Никола Вълчанов, създаден по същото стихотворение и изпълнен от Камерния хор при БАН в памет на жертвите от Фокушима. Това бе и поводът присъстващите да чуят поздравителния адрес към Иван Станчев от Такаши Коидзуми, посланик на Япония в България.
Свои песни по стихове на Иван представиха изпълнителите Румяна Коцева („Мъжът е Април”,  „Ставам чучулига”) и Делян Дъбов („Лозена”). Истинска изненада поднесе и панагюрецът Стоил Атанасов, музикант и преподавател в ОШИ „Евгени Зумпалов”, който изпълни своята авторска композиция по Ивановото стихотворение „Бохеми”, посветено „на Джорджо и купонджиите” и включено в настоящата книга.
Сигурен съм, за Иван тази вечер беше като „симфония от мечти”, като „небето до колене”. Но той я заслужава, тъй като не веднъж през тия 20 години се е молел за „...такава нощ между Млечния път и паветата” и тихичко е викал: „Нищо не ми подарявай! Обичай ме”...
Е, Иване, обичаме те. Макар не всички да го показваме и да крещим ежедневно. Че ти ни обичаш, си знаем.
Честита трета книга, приятелю!
Чакаме следващите.

От Стоян Радулов, снимки Даниела Цветкова


Върви по ангелите
Нечии съдби разрешаваш,
моят живот обърка!
Обещаваш... И лесно го казваш.
За мен си староизтъркан.

Времето ми е свършило?
Че какво можем взаимно?
Аз изоставям мършата.
Звучи ли ти поименно?

Ти върви по дяволите!
Аз, дяволе, те благославям!
Обещанията ти са ялови,
а аз душата си не продавам.

Този път съм решен.
Вече не сме в едни пранги.
И не разбираш прощението,
аз тръгвам по ангелите...

Из „Тъганка”
Не избликват бардове като теб, Висоцки!
И актьори, палещи, комай вече няма.
Има герои медийни и мутри из социума,
и партийци. Обществото за достойни е нямо.
...
Няма млади под балконите за серенади.
Има улични музиканти – за хляба просят.
Влюбването не е като Марина във Влади.
Поколенията с лъжи и пари омагьосани.
...
И тръгвам в тъмното, бях лъган.
Натам, където път е нямало...
И с ясен отговор на „Да бъда или да не бъда”.
И с взривовете сърдечни на Хамлет.

Стихове Иван Станчев

Без Оборище нямаше да има Епопея през април 1876-та

Паметникът на Оборище с имената на участниците в събранието, 1930 г.
След неуспеха на Старозагорското въстание от 1875 г. започва подготовката на нов бунт. Главен организатор е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на същата година. Предварителният план предвижда територията на страната да бъде разделена на пет революционни окръга: I – Търновски, II - Сливенски, III – Врачански, IV – Пловдивски (Панагюрски), V – Софийски (той на практика не функционира). Най-успешно подготовката за въстанието протича в Панагюрския революционен окръг. От 14 до 16 април (ст.ст.) 1876 г. в местността Оборище, на 11 км северозападно от Панагюрище, е свикано събрание на представители на всички комитети от този революционен окръг. Целта на провеждането му е да се обсъдят състоянието на извършеното до момента и да се решат някои важни въпроси за това, което предстои. Определена е датата на въстанието – 1 май. 50 години по-късно, Никола Станев описва това събитие в книгата си „Народни въстания през 1876 година“. Част от нея е публикувана на страниците на „Вестник на вестниците“ през май 1926 г.

Георги Бенковски
„Приготовлението за въстание трескаво се извършваше, ала и нетърпението на мнозина порастна.
Бенковски бързаше и искаше да изпревари другите окръзи. Панагюрският комитет, съставен от хора умни и предвидливи, какъвто беше образованият учител Павел Бобеков, настояваше да се не бърза, докато хората не се въоръжат и здраво не се приготвят. Въстанието не е играчка. Турската империя не е тъй слаба. Херцеговските въстаници са далеч и не могат да дойдат на помощ.
Според това водачите на въстанието се разделиха на две групи: Бенковски с хората си поддържаше въстанието да се вдигне на 1 май, или поне на народния празник Св. Кирил и Методий (11 май). Панагюрци пък искаха друга дата, но по-късно от 1 или 11 май. От Търново, Сливен и Враца пристигнаха известия, какво там няма нищо още готово. Гъстото турско население там даваше ухо, та трябваше да се работи бавно и предпазливо. По тия места българите бяха наплашени, та не разчитаха на успех ако прибързат. Апостолите от другите окръзи настояваха да се чака намесата на Сърбия.

Част от организаторите на въстанието, членове на 
Гюргевския революционен комитет. 
От ляво надясно: 1. Захарий Стоянов, 2. Стефан Стамболов, 
3. Стоян Заимов, 4. Никола Обретенов

Ала Бенковски беше нетърпелив. Някои го убеждаваха да почака, поне докато се върнат пратените за оръжие в Одрин и Цариград. Бенковски остана непоколебим. Той реши да свика народно събрание, по един представител от всеки комитет на Панагюрския революционен окръг.
Представителите почнаха да пристигат един по един уж за пазаря в Панагюрище и от там тайно се измъкваха и потъваха в пазвата на Раслатица планина (северно от града) до с. Мечка, дето се събираха в едно затулено, твърде красиво и живописно кътче, между високи дървета. В това именно скривалище беше свикано от Бенковски първото народно събрание в България, с гореща вяра в близката свобода на народа. Присъстваха от 58 села пратеници. На събранието беше повикан от Бенковски сливенският апостол Георги Икономов, за да види настроението.
Мястото и пътищата за Оборище, като сборно гнездо, бяха запазени от 400 верни въстаници под командата на техните началници. Близо до рекичката къкреха големи казани, в които опитни готвачи приготвяха ядене за народното събрание. Спиртните питиета бяха забравени.
Пристигнаха апостолите Волов и Г. Икономов. Най-сетне пристигна Бенковски с щаба си, двама писари и буйния свещеник поп Грую от с. Баня. Каблешков по болест остана в Копривщица. Вместо него дойде копривщенският хилядник учителят Найден поп Стоянов.
Бенковски, посрещнат на крака с викове „Да живее!“, гордо отседна от коня. Няколко пушки изгърмяха в знак на поздрав. Бенковски откри събранието на 13 април.

Участници в Априлското въстание при откриването на паметника през 1928 г.
Поп Грую, облечен във въстаническа форма, въоръжен със сабя и два хубави пищова на пояс, закле присъстващите, като ги караше подред да целуват кръста и сабята му. Въодушевлението беше голямо.
Събранието заседава три дни между вековните букови дървета. Обсъжданията ставаха бурно и възбудено. Всички бяха добри българи, добри родолюбци и всеки загрижено мислеше за успеха на делото. Големи препирни станаха за това дали подготовката на въстанието е достатъчна и кога да се вдигне народът. Панагюрските представители пак поддържаха, да се не бърза, защото въоръжението на народа било слабо. Да се чакат и другите окръзи. Нека се узнае кога Сърбия ще обяви война. За начина на въстанието имаше разни мнения. Едни предлагаха въоръжените въстаници да излязат в планината, там да се организират в здрава дисциплинирана бойна сила и като опрат гърба си на планината, да почнат борбата. Втори поддържаха обратното. Всяко село да дигне хората си, да се обяви свободно и да се пази от турците, като съседните села си помагат според нуждата. Трети настояваха да се дигне цялото население от окръга и да се събере в няколко укрепени места, под защита на въстаниците. Изпразнените села да се запалят.
Най-после събранието даде пълномощно на Бенковски, по силата на което той стана главен разпоредник и главнокомандващ с неограничени права.

Честване годишнина от въстанието
Щом получи главатарството, Бенковски поиска събранието да реши:
а) Да се побърза ли с въстанието, или да се чакат другите окръзи и Сърбия?
б) Кой има право да обяви въстанието?
в) Кой да изработи план на въстанието?
Тези въпроси бяха много важни и мъчни за бързо разрешение. Затова събранието избра една дванадесеточленна комисия, която трябвало да обмисли и реши поставените въпроси. По въпроса кой има право да обяви въстанието, всички се съгласиха, че това е работа на апостолите, а най-вече на Бенковски, като началник. Ала Бенковски разясни какво нуждата може да поиска бунтът да се дигне всяка минута. Съгласиха се върху следното: комитетите в градовете и селата ще чакат писмено съобщение от апостолите и главната комисия в Панагюрище. Денят, в който ще се дигне въстанието, ще се яви на време с червено-кърваво мастило.
След закриването на събранието в Оборище, всички представители се разотидоха. Избраната комисия от 12 души се събра в Панагюрище на скрито място да извърши работата, която ѝ възложи събранието. Тя се преименува на „Временно правителство“.
Правителството реши:
1. Въстанието да се дигне на 1 май.
2. То ще обема 6 центрове: Панагюрище, Копривщица, Карлово, Перущица, Брацигово, Батак и гарата Еледжик.
3. Да се скъса железопътната линия Белово-Пловдив и да се съборят важните мостове.
4. Да се подпалят главните градове, дето можело да се събере много турска войска.
5. Забранява се убиването и подпалването къщите на мирните турци, както и ограбването на имота им.
6. Който си позволи насилие на жена, грабеж, убиване на мирни турци, предателство, незачитане на Временното правителство, се застрелва с 6 куршума.“
(„Вестник на вестниците“, май 1926 г.; по книгата на Никола Станев „Народни въстания през 1876 година“)

Тодор Каблешков
Но както често се случва в историята, нещата не вървят по план. Осведомени за подготвяното въстание, властите изпращат заптиета в Копривщица и Панагюрище, за да арестуват ръководителите му. Като следва взетите на Оборище решения, Тодор Каблешков свиква комитета в Копривщица на извънредно заседание и обявява въстанието преждевременно – на 20 април 1876 г.

Въпреки че завършва с тежко поражение, над 30 хил. жертви, стотици опожарени и разграбени селища, Априлското въстание има огромно политическо значение. Българите показват на света непоколебимата си решителност за извоюване на своята свобода и независимост.
Събранието в превърналата се в историческа местност Оборище остава в хрониките като Първото българско Велико народно събрание. Това гласи и надписът на паметника, издигнат през 1928 г.

Автор Илиана Иванова, източник "Изгубената България"

Паметникът на Оборище днес, март 2015 г.
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

В самобитния свят на художника Стоян Домусчиев

Картини от проф. Стоян Домусчиев
Стоян Домусчиев е роден на 13 юни 1935 г.  Завършва Националната художествена академия, специалност живопис, с отличие и похвала. Отличаван е с първа награда за композиция, както и с други награди от общоакадемични конкурси. Специализирал е в Москва и Санкт Петербург. Участвал е в национални изложби в страната и в чужбина: Германия, Чехия, Унгария, Русия, Румъния, Ирландия, Македония, Финландия. Самостоятелни изложби в София - галерия „Средец“ на Министерството на културата (2008 и 2009), залите на СБХ, в галерия „Райко Алексиев“, в Културно-информационния център на Германия, Военномедицинска академия и Централния дом на армията.
През 1999 г. участва в колективна изложба в Дъблин, Ирландия, под патронажа на съпругите на президентите на двете държави. Участва в международни пленери в България, Германия и Македония. Творби на проф. Домусчиев са притежание на НХГ, СГХГ, музей „Рилски манастир“, Министерството на външните работи, Министерството на отбраната, Военноисторическия музей, Медицинска академия, областни и градски галерии в България.
Проф. Стоян Домусчиев е дългогодишен преподавател по рисуване в Националната художествена академия. В продължение на 8 години е бил заместник-ректор по учебната работа на академията, участвал е в методическото направление към Съвета за висше образование в страната. Бил е главен специалист за художествено образование в дирекция „Училища по изкуствата“ към Министерството на културата. Заемал е длъжността заместник-директор и директор на дирекцията.
Проф. Домусчиев е участвал в редица научни конференции в страната и в чужбина по проблемите на образованието. Негови творби, статии и доклади са публикувани в редица печатни издания и сборници. Автор е на монография за художника Марин Георгиев Устагенов. В съавторство с проф. Михаил Енев разработва проблемите на учебната рисунка за 100-годишния период от развитието на Националната художествена академия.
Носител е на орден „Кирил и Методий“  I степен, както и на други отличия.

Проф. Стоян Домусчиев при откриване на изложба в София
От ляво на дясно: доц. Атанас Шопов, проф. Стоян Домусчиев и Юлиян Митев в Панагюрище
Проф. Домусчиев разговаря със своя студентка при откриване на изложба в галерия "Академия"
В юнската седмица на изкуствата в Панагюрище през 2013 г. Стоян Домусчиев показа изложбата "Завръщане". Тя бе подредена в галерийната зала на Историческия музей и открита от неговия директор доц. д-р Атанас Шопов. За Домусчиев като художник и творец говори изкуствоведът Юлиян Митев. Тогава проф. Стоян Домусчиев дари на Панагюрище една от творбите си - "Панагюрка", като сподели, че ще бъде щастлив ако тя намери място в бъдещата галерия на града.
"Чат-пат"