"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Стайо Гарноев - душа, избухнала в цвят

Стайо Гарноев пее от родпски чардак. Снимка Стоян Радулов
Има светове (цветове), в които влизаш на пръсти, бавно опознаваш, харесваш, сърфираш из нюансите, обикваш и... стават и твои. Има и такива цветове обаче, които не ти позволяват да извървиш този път - прегръщат те още с влизането, греят - уж от стените на изложбената зала, а всъщност в теб, усмихват те, радват те, дори те разсмиват - и вече си прегърната и тяхна.
Световете-цветове на художника Стайо Гарноев са от втората порода. Осъзнах го със собствените си очи и сърце, но и с очите на публиката на последната му (засега) изложба-живопис в Арт салона на радио „Варна”.
Познавах част от творчеството му от снимки и дипляни. Да, имах и късмета две негови картини да подаря на любими приятели (Николай Петев и Ели Видева), сигурна съм, че сега ги греят в домовете им и в най-трудните им моменти излъчват радост и направо възторг от живота. С ироничната усмивка на неосъзнатия мъдрец, който казва с четката си: „Ей, животът е лесна работа”...
Но когато 35 живописни платна грейнаха заедно в един разказ с цветове, които не могат да се разкажат, разбрах, че това е история, в която НЯМА: пуританщина, лицемерие, излишни уговорки, притворство, кокетство, самовлюбеност, претенции.
Жребичко, худ. Стайо Гарноев
И в която ИМА: ирония и автоирония, анекдот, емоционална зависимост с литературни и исторически сюжети и една много жадна за радост душа, която е избухнала в цвят.
(И Нямането и Имането в изкуството са важни, за да не абдикира съвсем от живота.)
В обратната хронология от последната изложба към запознанството ни назад запомних тези думички, защото още ме държи емоцията от Варна, но и защото тази изложба ми даде необходимата дистанция от приятеля, за да се възхитя на художника. Той такива думички не търпи, притесняват го и го разбирам. Но няма да му се извинявам. Сам си е виновен. Всъщност, първите „виновни” са родителите му, за да се появи на бял свят през 1964 г. в Панагюрище. Малко по-късно вината се прехвърля на една злополука - на тригодишна възраст пада в една варница и ослепява за три месеца, за да прогледне след това с очите на художник. През тези три месеца баща му, в опита си да го занимава и да му помогне да прогледне, му рисува патки като цифрата 2. По-късно животът ще го срещне с много патици, но бялата птица от двойката на баща му ще присъства често в сюжетите му. Добре е все пак да видите картините му, да не останете с впечатлението, че предимно патици прехвърчат из тях.
Но този емоционален детски спомен явно му е отключил великолепното чувство за хумор, за да не се взема много насериозно, докато съвсем сериозно навлиза в живописта. Тъй като няма академично образование, извървява пътя на самоучението за различните техники с много четене, много гледане - харесване и отрицание... Но за необходимостта да разкажеш душата си в цвят няма учители. Друга грижа е необходима - да я съхраниш тази душа, да не я предадеш, да не я продадеш... Само тогава можеш да й позволиш да разказва на другите души в изложбената зала.
Той едва ли знае колко впечатлени бяхме аз и моите приятели при срещата ни с него в Копривщица на Дебеляновите дни от една история, която съвсем небрежно разказа. Още не бях виждала негови картини. Подари ни дипляни, но вече бяхме нощни, китарени и поетични и чинно си ги прибрахме в стаите за по-мъдрото утро. А в двора на копривщенската къща, която ни беше приютила, компанията вече се заливаше от смях, защото Стайо Гарноев разказваше - с много хумор за собствена сметка - войнишка или... работническа история. Смешното сега няма да ви разказвам, но никога няма да забравя как, когато няма четка и бои, душата на художника се разказва върху... прашния ботуш! Да, достатъчно прашен, за да е „платно” за рисунка... След това изпя и „Дельо хайдутин” и аз вече бях сигурна, че ще воювам за приятелството на този читав човек. Изхвърчах обратно в стаята си и разгледах на спокойствие дипляната: голи тела с изразните средства на гротеската, но не заради самата дебела голота, а заради вица, с почитания към детайла, който никъде не е случаен и... всяка картина - разказ - умен, мъдър, но не поучаващ, а усмихващ и по-скоро... всеопрощаващ. И почти навсякъде присъства и образът на самия художник - но не от жажда за увековечаване - а за да е съвсем честно с много автоирония, като съучастник в разказа.
Върнах се при компанията, за да получа поредния урок по достойнство. Стайо Гарноев със страст, а оттам и с болка, разказваше причината да откаже наградата на Панагюрище. Не признанието на съгражданите си, а пликчето с пари от общината. Защото с негови колеги вече са изчерпали всички цивилизовани възможности да убедят управата, че е престъпление картини на големи български художници - дарение на града - да се съхраняват в кошмарни условия - тоест да не се съхраняват всъщност. Стайо Гарноев отказа пликчето в знак на протест. Оттогава не прави изложби и в родния си град. Но пък му се радват в други градове.
Участието в общите няма да изреждам, но хронологично, самостоятелните му изложби са: 2006 г. - в галерия „Арт спектър” в Пловдив, през 2008 г. - в Етнографския музей в Асеновград (там година по-късно гостува с нова изложба),  през 2009 г. - в Етнографския музей в Пловдив, през 2010 г. - в Дома на хумора и сатирата в Габрово, същата година -  в Плевен, в художествената галерия „Илия Бешков”, през 2011 - в Хасково - в рамките на „Южно пролет”, същата година - в Стара Загора, в галерия „Алба-авитохол”.
До... изложбата му във Варна. И когато ме връхлетя това чувство за свят (цвят), който те прегръща и който има толкова да ти разказва, че няма как да си тръгнеш лесно. Не и ако държиш да си едно цяло с душата си.
Камелия Кондова

 (препечатано от сп. "Знаци", бр. 4, 2011 г.)
Още за Стайо Гарноев, който вече е редовен член на СБХ, четете ТУК и ТУК

Няма коментари:

Публикуване на коментар