Една тиха жена пази и развива традициите на везбата и кенето в Панагюрище. Малко хора тук знаят за нейните прекрасни умения, макар да е потомък на стари занаятчийски родове. Нейното име е Радка Ангелова.
Иглата и конците са като продължения на ръцете й. Везането и изработката на кене са нейният живот. Дори днес, все още желанията й се вливат в думата "работа". Оптимизмът й идва от работата. Извън работата си се занимава с... работа. Работата е нейното хоби. А това не е просто работа. Това е стар майсторлък. И няма нужда да ме убеждава в нищо. Защото е извезала със златни конци дори Библията си. И точно тази Библия, която лежи спокойно на нощното й шкафче, събира като панер нишките на нейната духовност. Духовност ненатрапваща се, дълбока и красива. Като всичките й творби.Везбата е такава, какъвто е човекът. Красива везба - красив човек. И тогава осъзнавам напълно колко е права Радка Ангелова, когато казва, че "изкуството е важно, защото създава красота". И колко е благословена, заради вярата си в Бога и в доброто. И колко е естествена в неразбирането си на лошите хора. И колко е красива в умосъзрението си - "Доскоро си мислех, че имам време за много неща. Днес вече знам, че нямам време за много неща." На попрището жизнено в средата при това.
Гледам я, после погледът ми се плъзга по дантелите, после по кенара, после по колекцията от дрехи наоколо, пъстри и нежни като пеперуди и сякаш везбите говорят - с красивия глас на древните времена, с багрите и орнаментите на едно старо изкуство. "Като кажат българска везба, хората си представят червени шевици. Това просто не е вярно, - казва Радка. - Дори червеното в отделните райони на България е различно - малиново, доматено, цикламено. Всъщност българската везба е много пъстра, много разнообразна в орнаментиката, в сюжетите, ако щеш. Макар да не е като Мексиканската - известна с богатите си традиции и школи. В Плевенско например много използват черното, кафявото." А цветовете изразяват характер, показват тежестта на живота, дори в нюансите си, закодирани сякаш в гените на майсторките.
"Нали правиш разлика между майсторлъка и техническото изпълнение?", пита ме тя. А аз кимам утвърдително. Защото стана въпрос и за това. А майсторството е съчетание между творчество и перфектно техническо изпълнение. "Много жени си мислят, че като хванат игла и конци, вече могат да шият българска везба. Едно е да шиеш, друго е да везеш, да влагаш себе си. Майсторлъкът започва с творческото начало", категорична е Радка. А нейният се корени в детството й. Научила го е от баба си Рада по бащина линия, която навремето е работила за първия фабрикант в града. Пък и е потомка на стари занаятчийски родове. Дядо й Нено по майчина линия пък е бил мутафчия. Другият дядо - кафеджия и бръснар. Радка дори доскоро си е служела с неговите качествени бръснарски ножици. Днес използва блестящи "Солинген" - същински бижута. Започнала с плетива на една кука, после на две, после разкодирала тайните на различните бодове и така...
Днес е майстор везбар от Занаятчийската камара. Дори имаше покана между 7 и 22 юли 2004-та да се включи в голяма европейска изложба-базар на старите занаяти в гр. Хохон, Испания, но... Но нямаше пари. А и Задругата се разпадала, Камарата пък, направена по западен модел, все още не работела както останалите сдружения на Запад. И изобщо - "всичко в България е още хаос"...Болно й е, че почти нищо от традициите на старата панагюрска везба не е запазено, че търсенето на традиционната българска везба не е голямо. Защото тя се търси само от хора, които ценят красотата и които наистина се вълнуват от изкуство. Което звучи и като тежка морална присъда над днешните ни времена.
И ето, че затварям пътната врата обогатен наново. А зад мен, в дворчето, обримчено от храсти със зреещи малини, зад малкия прозорец на приземния етаж, в сумрачната стаичка, скрита от житейската умора и лъжите хорски, Радка Ангелова остава с мечтите си и с надеждата да има здраве и обич. За да работи, без да се предава. И везбата да остане жива. Като онова знаме - на Княгинята...
И думите ми свършват там, където почва тя... да се допълва...
ВЕЗБАТА ИДЕ ОТ СЛАВЯНИТЕ
Българската везба е със славянски корени. Тези древни племена, живели в близост до Византия, са попаднали под нейно влияние в домашното си производство на тъкани, което умело асимилират. От ония времена остават множество орнаменти и цветовите гами на растителна основа. С настаняването на турците на полустрова, тук прониква и тяхното ориенталско текстилно изкуство. В българската везба се внасят сърмата и лъскавият тел, но все пак ограничено използвани. Поради отворения характер на панагюрската икономика по време на османското робство, тук бързо идва европейският костюм, заимства се опит от везбарското изкуство на много народи, ето защо днес характерността на старата панагюрска шевица не е запазена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар