Величка Момнева - дарена да опазва мечтите си

Величка Момнева

Кръст

Всеки си носел кръста,
а аз нося и своя, и чуждия.
Нима не изкупих греха си?
Ще свърши ли някога? Нужно е!

Много си весел, живот -
рай за одумки и злоба.
Два кръста са ми хомот.
Един ми стига, за Бога!

Едно момиче  търси
един прозорец
                        в мрака
да светне
като пътен знак
                        на кръстопът.

Едно момче очаква
стъклата,
погалени от вятъра
                       да зазвънят.

Сърцето да се стопли.
Душата да запее
                       или да плаче...
Надежди да се сбъднат
или да се стопят
                      във здрача.
Да!
       Там, на кръстопът.

Но нали ослепява небето

Месецът поведе табун
                      от звезди
златен прах да пасат
на самодивска поляна.
Вятърът разплита диви
                      гриви
и се опитва звезда
                      да си хване.
Мъгли кръстосват
                      бяла пътека,
рисуват звездно
                      безсъние.
Умре ли звезда,
                      се сбъдват мечти.
Но нали ослепява
                      небето!

Дъждът
Дъждът събужда утрините тихи,
гаси огньове, рисува цветове.
И там отново - някъде в мъглите
се раждат нови  светове.

Дъждът бе нежен, галеше ме мило...
Сега е дълъг, труден и суров.
Опитва се дори да ме удави,
във яростта си да събуди нов живот.

Да можех да забравя -
                                  ще го любя.
Да исках да го чувствам -
                                  ще е лудост.
Дъждът - обичах го,
                                 сега го ненавиждам.

Стихове Величка Момнева

"Тези стихове рано или късно трябваше да се появят на бял свят. Повече от двадесет години те са носени в сърцето, затваряни са в папки и чекмеджета, безброй пъти са горени в огъня и отново, и отново са писани. Те са като родните деца - милвани и наказвани." Това е написал в послеслова към единствената (засега) поетична книга на Величка Момнева  "... Но нали ослепява небето!" нейният приятел и колега Георги Георгиев.  И повече думи като че ли биха били излишни...
Именно от това издание са извадени и първите три стихотворения, които ви предлагаме. Но книгата видя бял свят в далечната 1996 г. с илюстрации от Нистор Хаинов. А оттогава мина много време. И колко е хубаво, че Величка не е спряла да пише. Доказателството е последният публикуван при нас стих, който тя сподели във Фейсбук на 4 март 2012 г.
Величка Момнева е родена в Панагюрище под знака на Лъва в 1956 г. Над 20 години е учител по български език и литература в панагюрската гимназия. Публикувала е в пловдивски, родопски и панагюрски издания. В родния си град от познати и приятели е категоризирана в графата „бохем“, каквото и да значи това. Други стигат още по-нататък : „Шемет!“.
Любовта е нейната пътеводна светлина. И наистина, любовта я отвежда в Белгия. "Една лъвица превзема сърцето на Европа!" И сърцето на Жилбер, както тя го нарича - белгиец, с когото се срещнали на Черноморието. През септември 1999 г. двамата заминават, за да сключат брак в Белгия. А защо не в България? Защото тамошното законодателство по онова време не признава браковете на белгиийци с чужденци в чужбина. Простичко, нали? Остава там, защото в Белгия се живее по-добре... Логично! След вечерното училище по френски и поредицата курсове за професионална квалификация (офис-сътрудник) започва да работи като редактор-страньор в един от силните областни седмичници на провинция Люксембург - в. „La Meuse“. Какво прави в ежедневието си обаче не е толкова важно...(Макар да е доста цветно и вихрено, доколкото разбираме)... Важното е, че тя не изневерява на себе си, сякаш е дарена да опазва мечтите си...
Стоян Радулов