"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Прекършен в полет, Пенко Керемидчиев оцелява и не предава стремежите си

Пенко Керемидчиев
Сън
Съзрях в гората извор чист,
наведох се и жадно пих.
- От мене само с чисти устни
се пие, - долових.
Не съм до тоя ден целувал
друг извор, ни жена.
По тебе само съм тъгувал.
И в слънце, и в луна.
Допра ли устни, цял потръпвам,
запява в мен кръвта!...
Не беше ли ти тоя извор,
бленувана жена?...

Гора
Мълчание велико ме опива
и ароматът остър на смола,
и песента, що птицата извива,
разперила божествено крила.

Гора, гора,… ти нищичко не искаш,
подемаш само волно песента.
Пробудени потоци буйно плискат,
гърми, цъфти, лудува пролетта.

О, дай ми, дай ми сила да забравя
обидите на вчерашните дни!
Душата ми като оназ дъбрава
за хорското добро да разцъфти!

Оглушал свят
Душата ми и плаче, и ликува!
Живот чаровен, кой те нарани?
Защо плача престанаха да чуват?
Фанфарите задавят го, нали?
Стихове Пенко Керемидчиев

Филолог по образование и учител по професия е роденият през далечната 1927 г. Пенко Керемидчиев. Според Димитър Стефанов, "разбирането му за поезията е простичко – тя, поезията, трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно."
Досега Пенко Керемидчиев е издал осем поетични книги. Като дебютът му е едва през 1994 г., на солидна възраст. Но зад този факт се крие бурна и трудна биография. В разцвета на силите си той е жестоко репресиран от комунистическия режим, заради предаността му към земеделската идея. И до края на режима не е било възможно да бъде публикуван. Бедите и неправдите в живота му оказват силно влияние върху развитието на поетичния му талант и особено върху темите, които го вълнуват - страдание по Родината, блян по непостигната любов и въпреки всичко - вяра в човека... Същевременно в него живее и духа на нашите най-добри символици и импресионисти. Сред силно ангажираната му поезия и извън наивистичната до известна степен интимната лирика блестят като истински бисери строфи, достойни и на Дебелянов, и на Лилиев... Оптимистичното е, че самият Керемидчиев е пример за това как "нищо друго не мами човека така както безкрайността на неговите стремления", както пише в предговора на една от книгите му Янко Стефов. За Керемидчиев е вярно и другото съждение на неговия приятел: "Създадена да лети в безкрайното, душата изстрадва земния ни живот, затворен в тясната черупка на съзнанието. От което се ражда страданието. А от болката покълва Поезията".
До ден днешен Пенко Керемедчиев е активен участник или най-малкото свидетел на всички литературни факти в Панагюрище и съпричастен към дейността на клуба на своите събратя по перо. Достоен факт, заслужаващ адмирации и нашите пожелания за крепко здраве и жадно вдъхновение!
Стоян Радулов

Из "Страсти"
... Да, творческите страсти не умират.
Те огън са, негаснещ във кръвта.
И винаги пространство си намират,
за да се люшне звънка песента.
Те всеки миг чертаят хоризонти.
Слънца рисуват, птици, хвърчила…

…Със щъркели долитат и отлитат,
щом звънне подранила есента.
И нямат нощ и ден ни миг почивка.
На музата подвластни са до смърт.
На всяка дума радват се и страдат,
когато в стройна мисъл я вплетат…
Стихове Пенко Керемидчиев

Няма коментари:

Публикуване на коментар