Петя Дубарова завинаги остана малка тайна

В памет на Петя, която през 2017  щеше да навърши 55, ако беше доживяла! Тя остана завинаги на 17, но стиховете й са орисани да останат безсмъртни.

Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Стихове Петя Дубарова

 
Христо Фотев за Петя
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант - единствен и неповторим. Преди години, в най-тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна ..."О, пчела - огнено око си ти!" И още десетина истински стихове, които не помня, но помня - няма да забравя никога - как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът - долу там - от скока на първите кокичета.
Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (и свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче, което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...
Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите.

Петя и Христо Фотев

Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея - нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.
В сегашно и бъдеще време ще говоря за нея аз - за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето,остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.
Тя просто се ражда с чувството на съпричастна с "благородната вселена". С "Изкуството да говори с водата под дъжда"(как изрече тя - още дете "О, пчела – огнено око си ти"); със смелостта да се надвеси над "света на жабите, който мълчи, мълчи", да види как "извира радостта" самото водно конче, "И дори във блатото противно, заровено от тиня и листа, живее нещо хубаво и дивно, то има само своя красота". И отново дъждът, който я "причаква на ъгъла" на нейната улица, морето и майка й с "гласа на фея", баща й и първата тревога за морето - тя, слънчевата частица от плътта на благородната вселена, се чувства отговорна за живота...После "снега - бял като възглавница" (нейната още детска възглавница) и внезапното празнично откритие "Да си горещ и снежен е чудесно нещо, да си цяла снежна и гореща пак".
А скокът й от детството - към небето? "Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз – от никого нечута, и цялото небе живее в мен".А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо - категоричното изящество на нейните жестове... Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим? "Защо не съм добър, среднощен влак? Тогава аз на всеки бих раздала завръщане...Но бих поела пак..." и внезапното - "Ще бъда най-безавторна - щастлива. Ще бъда просто малка тайна" - тя, която печати от дете - само кратките й стихотворения в "Септемврийче" са едно от най – чистите явления в детската ни поезия, поразяващи с автентичността си...А стихотворенията й в "Родна реч", които радваха редакторите на списанието и хилядите й връстници – немалко попаднаха (а можеше ли да бъде иначе) в орбитата на нейното празнично присъствие? Самият аз - и кой вече е в със тояние да ме накара да се засрамя, да се ужася от незаконното си понякога съжителство на думите?
"Плачи ти, лято, бъдещо сираче. Ела сега, спасителю - Поете". Само тя можеше да изрече това. Да ни призове с толкова болка, да ни тласне с крехките си ръце към онова, което е много повече от самите нас, и да остане завинаги, цяла и жива, в сърцето на своето поколение – прекрасното поколение на нашата Петя.
_________________________________________________
Петя Дубарова е родена е на 25 април 1962 година в Бургас в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стайко Дубаров. Петя е повлияна от майка си, която има голяма роля в изграждането на личността и вижданията на младата поетеса, като в същото време й помага и я напътства в света на изкуството.
Младата поетеса започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст, като първите й публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”, а нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.
През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Неведнъж изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си, но независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите й места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.
Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата й и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да й пише. Преживява го много тежко.
Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.
В една от последните си изповеди, записани в дневника й, поетесата пише: „Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”
„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”
„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“
Тези прозрения цялата мъдрост, въплътена в тях, са потресаващи за едно 16-годишно момиче, неуспяло да види още живота във всичките му лица, но способно да се слее с околните, да почувства мъката и болката, но и радостта им, интуитивно да разбере хората и да се превърне в частица от множеството, запазвайки своята неподправена и чиста индивидуалност.
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество. На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА“

След изненадващата и загадъчна смърт, веднага плъзват слухове и се раждат митове (както винаги става) за причините, пречупили крилете на феноменалното поетично дарование от крайморския град.
Най-разпространената версия, която се разказва и днес, гласи, че поетесата се е самоубила заради едно нескопосано комсомолско обвинение за саботаж по време на средношколска бригада във фабрика, за строшена кръстачка на автоматизирана линия. Това днес звучи нелепо, но истината знае само тя. С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети, изваяли със слово неръкотворни паметници на страдащите си души и на звездния екстаз на мечтите си – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Бенковски. Въпреки това творбите й продължават да стоплят сърцата и душите ни и да ни предават малко от обаятелното й присъствие.
Поезията на Петя е белязана от желанието й за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки. Детското и наивността й се случват в чудесен унисон със зрелостта. Начинът, по който тя възприема реалността, я отличава така силно от всички наши поети, защото от нейните стихове искрят, дори светят с великолепен пламък чистотата и истината.