Преди десетина години никой в селото не разбра откъде се появи отец Галитьон. Дойде в началото на лятото, в неделята преди Петровден. Пристигна така неочаквано и фамозно, че успя да изпоплаши бабичките на два пъти. Първият път, когато удари камбаната вместо за литургия, "на умряло", та паникьоса половината село. И вторият път - на самата литургия в църквата. Миряните, повечето жени и деца, палеха свещи един през друг, когато "светите царски двери" на иконостаса се отвориха . Това беше знак, че литургията започва, първата от много време насам. Народът се люшна напред и започна да се кръсти, когато зад плюшените завеси вместо очакваното "Помилуй нам, Господи боже наш…" се дочу ръмжене, примесено със задавено хриптене. Баба Гица клисарката изгърбена от годините като костенурка, държаща встрани димящата кандилница, пъргаво като невестулка се шмугна зад дверите. И отново се чу ръмженето със странни хрипове, но този път придружено от дрънчене на падащи съдове. Едно малко момченце, притиснато в уплаха до майка си я дръпна за полата и прошепна:- Мамо, това нящо там, ша изеде ли баба Гица, ма?
Жената се прекръсти, подбелила очи и тъкмо се канеше да го смъмри, когато завесата неочаквано се повдигна. Оттам се подаде огромен издут корем, застлан с патрахил, завършващ в горния си край с разпиляна на всички страни вълма от коса, захлупена с килимявка. Този път народът се лашна назад, а няколко деца се разпищяха. Стреснато от гледката, най-силно се разрева малкото момченце, като току повтаряше:
- Мамо, ма-а… Що е това, ма-а? Аз нали ти казах, че ша изеде баба Гица. Казах ли ти, а?
Свещеникът направи опит да се усмихне, ала в предния край на вълмата изскочиха едри, изрязани като от кромид зъби. С тях и острата вирната брада, той приличаше по-скоро на Лукавия, нежели на божий наместник. Множеството боязливо се юрна още назад, но бе изненадано от ангелогласно пеене и притихна, кръстейки се.
- Благослове-ен, Бог на-а-аш… Да се свети име Твое и Твое да бъде царството небесно… Прости, Господи Боже, прегрешенията наши и помилуй на-а-ам! Да пребъде волята Твоя и во веки веко-о-ов… Ами-и-ин!
- Ами-и-ин! - отговори поокопитеното паство, кръстейки се.
Да, такава бе първата среща на попа със селяните, които с годините постепенно свикнаха с неугледния му вид, под който бе скрит добродушен, но и хитър характер. Въпреки че живееше сам в параклиса до гробищата извън селото, отец Галитьон не бе саможив. Напротив, разговорлив и весел беше, не подминаваше никого без раздумка. Ще поздрави, оногова ще заговори... А най-обичаше да се зевзечи с децата, които се бояха от него. Минавайки покрай някое хлапе, ще го щипне леко по бузката, хитро ще намигне и със сериозен глас ще попита:
- Що та викат, Йордане?
Хлапето ще мига, мига "на парцали" и стреснато ще изпелтечи:
- Ми-и-и, Дачо… Дачо ма викат, дядо попе.
След малко обаче ще се досети, че попът е споменал името му и засрамено ще хукне, сподирено от весел и добродушен смях.
Пред женурята попът изкусно се правеше, че спазва църковния канон и всички там божии запрещения, ала влезеше ли в кръчмата "развързваше сиджимките" и не признаваше ни Велики пости, ни "Боже Господи!". Уж хрисимо седеше с половницата на масата, без мезе, а отдолу дядо Ноко скришом му подаваше ту парче луканка, ту парче риба. С уста, скрита от брада и космаци, не се виждаше нито кога лопва, нито кога глътва, а ако се появеше костица, незабележимо я пробутваше в чинията на Гило. Така майсторски прикриваше всичко с широките ръкави на расото си, че и насядалите около него мъчно забелязваха тези хитрини. Мъжете обичаха да са на една маса с него, защото бе забавен с безкрайните си истории за разните "ангеле и дяволе", пък и им се услаждаше така чашката. И сега в отдалечения ъгъл оживяваше поредната случка:
- Излизам, знаеш, посряд нощ да пусна една вода. Навънка една тъмница, само светлите езичета от кандилата се кълчат тук-там по гробовете като самодиви. По едно време, в сумрака, гледам една могила на гроб да се надига. Брях, рекох си, нящо ми са привижда. Поразтърках очи и пак поглеждам натам. Същото… Надига са аваджията… Бая са поуплаших, па са прекръстих и рекох да са прибирам. Да-а-а, ама онова взе да пъшка. Пъшка, значи, така яко, като че ша ражда… Мравуняк ма полази по гърба.
По опулените физиономии на струпаните наоколо мъже, отец Галитьон усети ефекта от разказа си и още по-тайнствено продължи:
- Поослушах са, пак са прекръстих, па набрах кураж и са обаждам. "Що-о-о и-искаш, чадо божие?", с благочестив и нежен гласец питам аз, а онова мълчи, па току шавне. А аз пак: "Що-о-о и-искаш, чадо божие?". И изведнъж, не щеш ли, онова проговори с човешки глас: "Е-ъ-ъ-ъ, ми-и-и, к-к-кни-и-ижка…". Чак тогава по гласъ познах, че това е Вачо, на Гана Сайбийкина синъ. Пиян като маркуч и да земе, изчадието адово, да ползва гробищата за нужник. Клекнъло, значи, между два гроба и напиня ли, напиня. "Книжка ли?", рекох си, па като ми причерня, па като зех да мотаа ония ми ти буци пръст… А онова, още лайното му на гъзъ, държи гащите в ръка и скача през гробовете като заек. Аз свиркам по него, а то бяга надоле и с колкото му глас държи, нарува: "Таласъ-ъм… Таласъ-ъм…". Тряба да бе или кайдисало, или изтрезняло съвсем. Из растето излязоа още две-три пичлемета и хукнъа след него. Чак след два дена разбрах, че всичкото това било за "бас". Хванале се, значи, ергенаците на бас, че който са "изоди" сам, посряд нощ в гробищата, другите ша го черпат една неделя без пари.
Неочаквало такава развръзка, ошарапатено от "кръстеното" вино на Гечо кръчмаря множество, се заля от смях, вдигайки врява възбог. Отец Галитьон с лукав поглед погледна развеселения народ и доволно избърса мазните ръце в долния край на брадата си.
Един ден, навръх Света Неделя, камбаната удари вместо за литургия "на умряло". Бабичките се закръстиха, мислейки си, че попът пак е "натръпнал" и е объркал работата. Ала се оказа, че е объркал пътя и се е преселил в отвъдното… Камбаната биеше за него… Бяха го намерили килнат на колене, с лице към вратата и разперил ръце, прегърнал параклиса, като да го опази от вагабонти.
Отец Галитьон беше си отишъл така неочаквано, както и неочаквано пристигна…
Иван Радулов, 2001 г.(Разказът е публикуван в книгата "Мигове", заедно с други произведения от автора.)
Прочетете тук и разказът "Баш майстора"
Няма коментари:
Публикуване на коментар