 |
| Дарина Дечева |
Голямата илюзия дойде,
когато почнах да разбирам хората.
Докато ги обичах – как да е
надраствах глупостта на неумората.
Тогава нямах нужда от това
да разбера, че ме броят на едро.
Приемах ги със всичките права.
На своите изневерявах щедро.
Обичах ги! Обичах ги така,
че спираше да се върти земята
и наобратно тръгваше река.
(Банално до илюзия? Не смятам.)
Обичах ги. Така, че си простих.
Сега на едро ги броя, разбирам.
Смалих се до сърце. А то - до стих.
Достатъчно – на обич реагира.
Почти съм като тях. И как да е
растем – по-пусти, все по-празни. Тежки.
Разбираме се - няма накъде...
А нощем ги оплаквам.
По човешки.
Бижу
До гуша ми дойде от чужди истини,
от устрем чужд по мойте направления,
от чужди бури в тихите ми пристани,
от всякакви непожелани мнения.
И си направих път. Сред суматохата
от сто тояги (чужди) меч издялах.
Свободна бях – за кръстоносни походи.
Свободна – за начало след раздяла.
Раздялата с фасади от двуличия
и пълните догоре думи с празно.
До гуша са ми, свличат се... завличат ме...
Те, думите без (с)мисъл, са заразни.
А свободата ми е лична истина.
Тя повече от всичко заслужава
гърбът ми да е краен неин пристан,
и кръст, и меч. На чужди гръб – не става.
Не става в суматохата да търсиш ред.
Удобство не е равно на спасение.
И затова на гушите ви, най-отпред
увисвам. Аз. Свободна по рождение.
Шпалир за смелост
Попитали мъдреца:
- Как да вляза в душата на любимия човек?
- През рана - отвърнал той
- А ако няма рана?
- Направи я!
Извинете този мъж за външността -
бил е там, където малко оцеляват.
Бил е в срединàта земна. По оста.
Има вкус на хляб оттам. И вид на плява.
И да ви подразни мъничкият ръб,
тънка вéжда над обкова на сърцето -
не, не прекалявайте със своя гръб.
Покажете тежестта и на лицето,
покажете, че се справяте с това
да надникнете под кърпените дрипи,
със които сам-самичък окова
онзи дъх на невъзможност. Цяла щипка.
И когато го погледнете така,
че под плявата да ви просветне риза -
погалете мен през нея със ръка.
И му направете път - от рана слиза.
Endpoint
Нататък не успях да продължа.
Нататък и един приятел няма.
Без удара му - колко да тежа?!
И как да съм до истина голяма?!
Признавам си - навярно съм лаик
да вярвам в чудеса, че и на хора.
Повярвах – ласка е (било плесник...).
След нея (и логично!) - ласка втора.
Но аз не спрях да вярвам в идеал,
(а вярвах всъщност в себе си най-вече),
че жив си само щом сърце си дал
и помниш само първата си вечер,
в която някой нечудат човек
порасне във сърцето ти до вяра.
И няма всъщност как да си нащрек.
Обичаш ли - без точка е. И мяра.
Признавам си - навярно не успях
да вярвам, че е чудо всичко, всеки.
Нататък не раста. Логично - спрях.
Останах. И тежа.
И ми е леко.
Стихове Дарина Дечева
Още от и за автора на тези стихове вижте ТУК и ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар