Любомир Качков в сезона на забравата

Любомир Качков днес

Спомен

В полунощ тежки влакове свирят
и се спират в обратната гара.
После сънно, лениво замират.
В шепи някой припалва цигара.

В полунощ ги сънувам. Въздишат.
А дъжда се оттича с ръждата.
Мои мили коне огнедишащи,
няма кой да ви хвърли лопата,

да разпръсне искрите комина,
да просъска над вас бяла пара...
Във трева глъхне глухата линия
на онази, последната гара.

* * *

Влаковe, влакове, влакове...
Серийни изстрели във нощта.
Бързат нанякъде... Бързат нанякъде...
В релси притиснати свирки пищят.

Ще полудея от тази обреченост.
Все разписания. И докога?
Спреш ли на гарата, слезеш ли вече,
вън си от дългата кратка игра.

Вън от движението. И го разбираш.
Чакаш да дойде последният ден.
А впрочем - бавно умираш.
Колко ли славеи пеят във плен?

Из "Оправдание"

...
И искам да повярвам, че в гнездата
остават най-обречените птици.
Нормално е да порастат крилата,
естествено е после да отлитат.

Но птиците... А хората се връщат.
Тъй както аз във тази нощ студена
в една съвсем далечна, стара къща,
в едно съвсем отдалечено време.

Сега е нощ и споменът измислен
дано сънувам и дано повярвам,
че имах неизмислено огнище
и в него още въглените парят.

Сбогуване

Приятели, аз мога да си ида.
И кой ли ще загуби от това.
Една недоубита чучулига,
потънала в морето от жита.

Една недоизпята песен
под тези синеоки небеса.
И вярвам - за да ми е лесно -
че други ще довършат песента.

Стихове Любомир Качков

______________________________________

Любомир Качков през 80-те в Панагюрище

Релси. Път. Човек. Отнесен поглед. Снимка.
Този стар черно-бял кадър на Любомир Качков може би казва всичко за него. В тази снимка е целият негов образ, запомнен в Панагюрище. От периода, когато е живял в града на "буйните глави", рисувал е, писал е поезия, бил е председател на тогавашния литературен кръжок "Богдан Овесянин"... Разбира се, това не е неговият пълен, цветен, жизнен образ... В него той е син и на Димово (където е роден и където живее отново), и на Панагюрище (където са родени децата му), но най-вече е син на света... Тук няма как да си го представим празнуващ на

Трифоновден, облечен в народна носия и закичен с лозници... Няма как да си го представим за риба с приятели... Нито да знаем дали слуша рок, поп, сръбско, руско или метъл... Също така от този стар черно-бял кадър няма как да узнаем и каква поезия е писал. Много хора в Панагюрище го помнят като бохем, като човек на четката и молива, който прекрасно е свирел на китара и е пеел. Но неговата поезия е разпиляна между хората, които са го познавали, били са му близки, приятели... Както са разпилени и остатъците от неговия живот тук, в Панагюрище. От едни такива запокитени албуми ни намери и тази снимка. След което се постарахме да открием някои от неговите добри и общо взето непубликувани стихове. За да ви ги покажем.
Подготвяйки тези редове, установихме, че особено често употребявана от него дума е "забрава". Че самият той е написал в един свой стих: "Две успоредни прави. Една до друга. Между тях - трева... е просто: две релси с теб - до края на света." Така е: по пътя остават и има следи...
А иначе Любомир Качков е роден на 8 април 1955 г. в гр. Димово, Видинска област. Публикува още като ученик във видинските вестници, а по-късно в списание "Български воин" и в списание "Читалище". Идва в Панагюрище през 1980 г., където има три деца от два брака. Става член на поетичния кръжок и след това - негов председател в периода 1984-1986 г. През 1993 г. заминава да живее зад граница.
Стоян Радулов
   
Повече за поетичния сборник, включващ творби на Любомир Качков и неговите деца Магдалена и Методи ВИЖТЕ ТУК