Катя Зографова: Моят Каменград

Катя Зографова

Нося това градче в тайника на душата си като талисман. Или неосъзнат атавизъм? Може би то е моят психически стожер, личен мит. Скътвам в куфара си неговия образ и го вземам със себе си: в Париж,  в Женева,  в  Рим,  в Брюксел, в Делфи и къде ли не по света... 

Всъщност реален или имагинерен е моят Каменград? А самата аз - панагюрка или лъже-панагюрка съм, щом само произходът ми е свързан с легендарното градче на лудите глави? Не са ли панагюрските образи на начинатели и деятели от историята и културата един рафт от библиотеката ми? Утеха ли е всъщност, че във всяка от книгите ми, искрено и ненарочно, е скътан поне един панагюрски сюжет? (В първата - “Вечните странници” бе предателят като общобългарски Юда, а в тази, която сега е в компютъра ми - “Преображения Мариини” - от най-неприкосновената зона на душата ми се възвисяват Крал Къз - Райна Княгиня и “световната панагюрка” Елена Николай...) Не е ли чудноват този мой Каменград, захранен от литературата, обитаващ Пенчо Славейковата “Кървава песен” и Захари Стояновите “Записки”, които сторват чудото малката, обитаема Средна гора - да се извисява до непристъпните грамади на Балкана, а място с толкова непоетичното име Оборище - до митичен топос - Великото народно събрание на българите, така и останало си единствено в историята ни?! Защото “средната гора” е раждала не средни, сиреч не посредствени личности, а големци на духа...

Старо Панагюрище, снимка от Иван А. Карастоянов

Не съм живяла в Панагюрище, освен във въображението си. Е, като гимназистка за няколко месеца бях на практика и “екскурзоводствах” в къщата-музей на Райна Княгиня. Но замаяно си оставах в легендите, в самата им сърцевина. (Идиличното дворче с латинки и шибои беше извън времето...) В съседство живееше старица на име Надежда, която не бе уредник в музея, но идваше да изговори искрени и неукрасени слова за Княгинята и разплакваше и най-разсеяните екскурзианти. Лятото ми мина в опити да възпроизведа ефекта от беседите й, в амбицията на всяка цена да изтръгна сълзи от посетителите. Това ще да са били първите ми уроци по ораторско майсторство…

Прочее, родът ми е панагюрски.  Дела, прабаба на майка ми Нонка, живя 90 години, но никой не се сети да я разпита... Слава Богу, дядо Иван Чалъков наследи нейното дълголетство, а и бистрата й памет, та преди дни вкусихме плодовете от родословното си дърво...

 И така, майката на баба Дела е носела красивото име Василя и е била дъщеря на поп Георги Пондев от Панагюрище, който се заселва като учител, а сетне и свещеник в съседното село. (Ще има да проучвам архивите, слава Богу, позапазени, но нали божем туй ми е работата...) Синът му - Йордан, братът на прабаба Василя, също става свещеник. Установява се на работа във Враца, създава семейство и израства високо в църковната йерархия. (Когато години след това посещава селото, той е много отракан, произнася се по всички въпроси, спомня си дядо...)

Поякога се питам - мога ли аз, аполитичната интелектуалка, дето на един митинг не съм отишла, да бъда истинска потомка на онези, божествено лудите панагюрци, погинали за безумната идея: да се възправят срещу вековна империя? Каква авантюра наистина: малкото “тревно селище” Отлукьой да се зове “столица”, да се съизмерва с мощта и велелепието на Стамбула-града?!

Моят митичен Каменград открай време се страхува от среща с реалното Панагюрище. Бои се от смаляване, от конфуза на разочарованието, от срутването на красивите хиперболи. И да не вземе да се окаже, че благородният град на априлците-донкихотовци се е превърнал в малък бизнес-Санчо Панса?!..

Все пак, щом моите “съотечественици” (нали така Райна Футекова нарича съгражданите си), ме позоваха, аз се престраших  да си дойда у дома.

Защото, ей Богу, в епохата на Интернет, завихрени във виртуалните пространства, все повече имаме нужда от осезаеми места, от опори за духа си. И понеже държавата ни прилича на разграден двор, отново търсим да се укрепим в своите малки крепости…

А моята непревземаема крепост е разрушеното от турците в лето 1876 Панагюрище.
Нашият заветен, Голям малък град! 

Катя Зографова

Есето "Моят Каменград" е публикувано в книгата на Катя Зографова "Любовен архив" - стихове, пътеписи, импресии. (Издателство "Изток-Запад", София, 2007 г.) По есето е създаден едноименният филм "Моят Каменград" под режисурата на Стоян Радулов с участието на самата Катя Зографова и на художниците Стайо Гарноев и Манол Панчовски. Филмът е предназначен за арт поредицата на Телевизия Туризъм.

Повече за музеите и забележителностите на Панагюрище ВИЖТЕ ТУК

Синтра - "O Cantinho do Lord Byron

Катя Зографова е един от най-известните литературоведи в България. Името й е уважавано в литературните среди.
Писането и четенето станали "вкусни" на Катя още откакто захванала да срича. Първата книга, която "изяла" с кориците, била "Старогръцки легенди и митове". Днес дори текстовете на скучновати наглед документи пречупва през призмата на митологичното.
Завеждала е направление "Събирателска, изследователска, експозиционна и популяризаторска дейност" в Националния литературен музей. От 2002 до 2011 година е главен уредник на музея на Никола Вапцаров в София. Понастоящем е директор на Националния  литературен музей. И именно заради битността си на изследовател определя себе си като "архивариус". Подчертава ироничния нюанс в думата.
Нагласата й обаче е твърде разностранна, за да бъде побрана в някакви определения, пък били те и нестандартни. Обича работата си заради докосването до "старите болни хартии". Автор е на няколко ценни за литературата ни и награждавани книги, сред които "Вечните странници" (Из тайните на митологичното в българската литература), "Чавдар Мутафов - Възкресението на Дилетанта", "Многоликата българка - Забележителни жени от Възраждането до наши дни", "Орчо войвода или преображенията на българското юначество", "Любовен архив", "Никола Вапцаров: Преоткриване" и др.В тях Катя Зографова не поучава читателите си, а разговаря с тях. Води ги из тайните кътчета на безкрайното поле на литературата. Член е на Сдружението на български писатели, на Дамския литературен салон "Евгения Марс", на Патриотичното дружество "Райна Княгиня".
Ето какво пише за нея в една своя критика Мина Карагьозова: "Ясно е, че хора като Зографова са новият биологичен и философски вид литературен историк на ХХІ век, възникнал от сливане на поета, критика, есеиста, учения в едно ново, генетично мутирало, вследствие на любовта към истината и живота, същество. Един нов вид човек и учен, у когото любовта към истината и легендите на миналото е достигнала силата да възкресява миналото и да създава нова митология. За радост на всички четящи и мислещи наши съвременници."