 |
| Лиляна Шопова на панагюрска сцена |
Тъжна съм... Липсва ми нещо важно и съществено, което осмисляше моя
път в живота, посветен на изкуството. Липсва ми публиката. Публиката с
нейното недишащо присъствие и сливането ми с нея!... Господи, какво
благоволение небесно е да се изправиш сама срещу всички, в светлината на
прожектора и бавно, леко и без свян да се освобождаваш от своите
одежди, за да останеш духом гола пред очите на замлъкналите.
Неповторимо, несравнимо с нищо е усещането да умираш и се раждаш в зала,
пълна с развълнувани души, и усетила ги, че са твои, да ги заключиш в
малките си длани, за да ги ваеш както пожелаеш. Пожелавам и отдавам -
това са тези страшни, пълни със страст и борба думи, които бележат
истинското творчество. И затова според Брандауер връзката на публиката с
актьора трябва да е почти еротична, а изкуството е длъжно и да
прелъстява. Така е. В мигове на откровение усещах, че не само духом, но и
телом се отдавам на присъстващите в салона. Дали това не е дело и на
скорпиона, който превърна от всичко, което има в мен - любов?...
А
сега?... Кому да се отдавам?... Изкуството ми силно и вълнуващо кого да
прелъстява?... Къде да търся тези, които се нуждаеха от мен и пред които
аз разкривах най-съкровените си мисли, чувства и вълнения... О, време,
защо така жестоко ти ме нарани, отнемайки завинаги срещите ми с
романтиката и с нейните възторжени души?...
За мене вече залата е празна, сцената безмълвна и прожекторът угаснал... Тъмнина, пустота и безнадеждност...
Музика... Искам музика - бурна, страстна и ритмична. Ще танцувам!...
Лиляна Шопова
* Есето е написано през 2005 г., и е публикувано за първи път в бр. 49/50 (2005 г.) на в. "Време 2001" . Тук "Вик" е публикувано със съкращения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар