"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Цвета Делчева, за която "слънцето си е на мястото"

"Ето цялата соната в едно стисване на клепачите." Ето едно слънце, което си е на мястото. Ето една Цвета Делчева, панагюрка по произход, която ненадейно ни се представи преди време с поредната си поетична книга "Слънцето си е на мястото", издадена от софийската къща "Аквариум Средиземноморие".
Родена горе-долу преди 50 години в Панагюрище, Цвета Делчева отдавна е преминала дългия друм на различни литературни опити. Работила като сътрудник на Студентския дом в София, като журналист във в. "Учителско дело" и като редактор в "Аз Буки", тя редовно е публикувала свои стихове. (Вестниците "Литературен фронт", "Литературен форум", "Пулс", "Студентска трибуна", списанията "Пламък", "Дружба", в сборника "Жар" и др). Споходила я е Първата награда на националната среща на студентите творци през 1982 г. и през 1985-та вижда публикувана първата си книга "По нишката тънка" в анологията "Общежитие" на издателство "Народна култура". Тя е дочувано име в панагюрските литературни среди. Но истината е, че същевременно е и малко позната тъкмо сред съгражданите си.
Та, от ранните си студентски години не е спирала да пише, както и докато е работила на различни места; докато е пътувала в чужбина; докато...
И ето, до нас по неведоми пътища достигна концептуалната й сбирка стихове с категоричното заглавие "Слънцето си е на мястото", което красноречиво подсказва за един улегнал, трудно изненадващ се дух, който открива красивото в обикновения миг съзерцание, в един личностен истрически усет за неизбежната тленност на времето. И тук Цвета Делчева е твърде различна отколкото осем години преди това, когато е написала: "Не че надеждата беше действителна,/ просто стоеше отгоре като небе..." Сега тя пише: "...обгърната от времето, отведена до ехото/ и върната със облака, от който/ се разпадам, тека като вода,/ отдавам се на чуждо пълноводие,/ по бреговете се суша..."
Естествено, че слънцето ще си е на мястото. И естествено, че Цвета Делчева ни го поднася с онзи тънък усет за изящество в буквално лаконичните си стихове, бедни на прилагателни, но пълни с живота на тихата, ненатрапчива красота - "цяла соната в едно стисване на клепачите".
Текст Стоян Радулов

Верни на себе си, ви представяме избрани стихове от Цвета Делчева. Все още обаче ни липсва личната среща с нея. Да се надяваме, че и това ще стане.

***
Ще се изгубя в къпинака на прегоряло лято,
осите ще ме изпохапят,
ще израста накриво като дива круша
със сянка от препускащи петна.

***
Вечерта е някъде наблизо
и липите я усещат - как миришат само!
Вечерта се застоява и тогава
всеки има среща.

***
По градинската ограда слизат рози,
розите - уханното разлагане
на два-три залпа празнична заря,
падащи звезди, откъснати
от баналната украса.

***
Величествена церемония!
Да помълчим тържествено,
изрядна нощ, звезди по-висши
от навиците на небето.

***
Пусто, пусто, пустота и пустош,
имах някога едни обувки,
ах, къде са ми обувките
да прегазя призрачните изпарения,
да намеря театъра притихнал
с бели срещи пред вратите,
свръхголемите лалета,
отразени по стените.

***
Аз съм статуята на фонтана,
който ме облива френетично,
който пръска всичките спестявания
в покваряването на горещините,
аз съм само камък,
в сянката ми си играят мързеливи птици,
палмата ми вее с пересто ветрило,
по краката ми се стичат струи
и настръхва мъх.

***
Аз съм само камък и понякога
и фонтанът върху мен пресъхва:
"Моля те, наплискай си очите,
моля те - не свиквай,
отвъд безбрежното мълчание..."

***
Аз имам само безбрежното мълчание,
в което да потъвам и тази тишина,
и нейната сурова крепост с дълбоката
злопаметност, която я огражда,
с честолюбиви мостове, светкавично
издърпани и ми остава само
сълзи на обсадените да пия,
обиди непреглътнати да ям,
аз имам оцеляло знаме
да отбелязва
върха на гордите останки,
изранената воля
за нестанали войни.
Стихове Цвета Делчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар