Блогър от Панагюрище следи изкъсо литературата

В своя "Седмичен книголюбител" блогърът от Панагюрище и ревностен читател Стоян Христов всяка седмица представя в кратки и увлекателни резюмета своите "първи впечатления от последно прочетеното".
"Не очаквайте тук да намерите "официални версии" или "обективни гледни точки" за четивата. Голяма част от написаното за прочетените книги може да ви се стори субективно, маловажно и не на място - смята самият Стоян Христов. - И така и трябва да бъде, защото ценността на блоговете е в тяхната субективност. :)"
Напълно сме съгласни с него, прочее. И се радваме искрено на литературния му устрем - неподправен и чист, какъвто отива на един запален книголюбител. С мненията си за прочетените книги и впечатленията от стила, от изложението и от автора, Стоян умело пали своите последователи да посегнат към непознати страници или да преоткрият отдавна забравена книга. Литературните му интереси са удивително богати и разнопосочни - от всички жанрове на белетристиката, но не само, включително и нашумелите напоследък аудио книги.
За да добиете представа, ето, например, какви са част от впечатленията му за "Ваканциите на малкия Никола̀ - Госини" и нейното звуково представяне: "Отново за малкия Никола̀, но не за последен път - тези истории са истинско откровение! За съжаляване е единствено, че под формата на аудио книга човек пропуска веселите илюстрации (затова и карикатуристът Семпе го няма в заглавието), но пък много приятно беше да се слуша доброволката Наталия Тодорова, която чете текста. За пръв път срещам човек, който да употребява "Их!", когато неволно сбърка два пъти поред една и съща думичка. Много други хора лесно се изнервят и изричат всевъзможни матерни сквернословия. 
Адски яко е и когато чувството за хумор на автора и читателите съвпада. Това винаги си личи и е много красиво споделеното усещане, когато някой чете и в същото време се усмихва на същото, на което се смее и слушателят. Емпатията има много канали за въздействие и малко граници.
В това томче са събрани само онези истории, които касаят прекарването на лятната ваканция и почивките като цяло - на море с родителите или в детски лагер."
Не чакайте повече - посягайте към новата книга, която сте си купили! А ако нямате такава под ръка и се чудите какво да прочетете - блогът на Стоян Христов ще ви ориентира. Годишно той успява да представи по около 40-50 заглавия, сред които дори някои панагюрски, а вече се занимава с това от 13 години. Учудващо постоянство, не смятате ли!? То говори само за едно: любовта към писаното слово и добре разказаните истории като насъщна глътка за почивка от делника, но и за обогатяване на личността. Браво!
Блогът следете тук. :)

"Чат-пат" с адмирации!

Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

В 2018 година, когато отбелязвахме 140-та годишнина от рождението на големия български поет Пейо Тотев Крачолов, назован от Пенчо Славейков „Яворов“, една трудолюбива, енергична и призвана в литературното си историко-възкресително дело жена се зае да ни преоткрие и дообогати с неизвестни или малкоизвестни факти и дори неочаквани гледни точки "Световете на Яворов" в новата си едноименна книга. Става дума за Катя Зографова, разбира се, и за нейното лично словозогра- фисване върху образа на поета – нейният "пръв личен литературен култ", както сама признава в предговора на изданието. Прочее, Яворов се оказва и Зографовото "духовно съкровение на детството й", защото сестрата на майка й Нона е един от уредниците на музея на Яворов в Чирпан – родният му град, и малката Зографова често й гостува там в детството и юношеството си.
"Незабвенни са бавните ни разходки с приведения доземи, но висок в словото си и колега на леля ми - поет Димитър Данаилов - пише още Катя Зографова. - В южната есен той рецитираше "Лист отбрулен..." и паркът с Яворовия паметник ми изглеждаше огромен, непроходим, тайнствено-романтичен. Когато след години отидох отново в Чирпан, видях с (вече ) "възрастните" си очи една обикновена градска градинка, която можеш да пребродиш за няколко минути... Но сродяването, обсебването, пристрастяването към интимния шепот на Яворовото слово вече беше проникнало в кръвта ми."
Толкова с първопричините "Световете на Яворов" да изникнат изпод перото / клавиатурата на Катя Зографова.
След като прочетох книгата съм почти убеден, че тя гледа вече с други очи на Яворов - в сравнение с онзи възтрогнат поглед на запалената по литературата девойка. И не защото поетът, поезията и есеистиката му са получили в съвремието ни неизбежната патина на времето, а защото погледът на Зографова върху литературата ни и съответно върху творчеството, живота и личността на Яворов е станал много по-мащабен, по-мъдър и отсяващ важните и приносни факти в биографията му; и съответно - достижения в творчеството му.
Още проектът за корица на книгата – дело на малкия син на Зографова – Козма – е прекрасен – световете на Яворов наистина са побрани вътре в него, чисто визуално и концептуално. (Това не е първата му работа по корици на нейни издания и издава талантът на твореца, който се предава в семейството, макар и подчинен на различна муза.)
След въведението и споменатият вече личен култ към поета, авторката не случайно избира веднага да ни запознае със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов.
"Само месец след героичния акт на гордото човешко достойнство – самоубийството му с куршум и отрова, култът Яворов започва необратимото си възвисяване – пише Зографова. – Началото е поставено с надгробното слово на проф. Боян Пенев и траурното утро, организирано от студентско литературно филологическо дружество в памет на П. К. Яворов на 2 ноември 1914 г. На него прозвучава най-значимото въведение в култа Яворов – словото на Владимир Василев „Съдба и поезия”.
Оттук нататък вече се разгръща в пълнокръвните си усети и трактовки Зографовата тема за Яворов – и радващото този път е, че за разлика от други нейни приносни книги, настоящата е обогатена с множество архивни фотографии, пощенски картички, документи и факсимилета, много от които се публикуват за първи път – включително с ръкописа на последна публикация на Владимир Василев за поета, 1963 г., където четем: "Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади..."

Пощенски картички от Поморие с Яворовите скали и паметника на Яворов, 1962 г.

Когато за първи път в зрелите си години посетих Поморие, се възхитих на каменната скулптурна композиция на Иван Блажев, посветена на Яворов. Пейо Крачолов пристига в тогавашно Анхиало през 1899 г. като телеграфист и морското градче се превръща в неразривна част не само от житейския, но и от творческия път на поета – тук се раждат поемата "Калиопа", елегията "Арменци" и "половината от червената стихосбирка" – както казва сам творецът. В скулптурата на Блажев над Яворовите скали в близост до някогашния дом на поета (пребивавал е в малка дървена къща край самия западен бряг на морето – отдавна вече разрушена) Яворов е замислен, наведен и сякаш заслушан в шепота на морските стихии. Не изглежда млад, а много по-зрял за годините си, когато всъщност е тук. Това винаги ми е говорело за някаква обреченост, която вероятно и Яворов, и Блажев са усещали...
Когато гледам тази скулптура, винаги се сещам за последната строфа от Яворовото стихотворение "Край морето":
"Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?"
Знаменателно, нали!?
Паметникът е открит на 18 октомври 1959 г. В края на август 1900 година Яворов напуска морското градче със солниците и заминава за София. (Не без подкрепата на д-р Кръстев и Славейков, разбира се). Но дълго време натрупаните в Анхиало впечатления оказват влияние върху творчеството на поета, а споменът за тази година озарява паметта му до последните мигове от краткия му живот.В Историческия музей на Поморие пък по стените на коридорите и стълбището са разположени стотици снимки от първата половина на ХХ век в Анхиало, направени от местна фотографска фамилия. В тях зрителят може да опознае градът и жителите му такива, каквито са били по времето на Яворов...
В книгата на Зографова читателят ще опознае Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя. Вече утвърден литературен критик и историк, който борави внимателно и коректно с историческите и документални факти, Зографова прави професионална, но все пак и лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. "Яворов е на всички, а и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго и скучно научен (този за поемата му "Нощ")"– както признава самата тя в кореспонденцията помежду ни. Лично за мен това е поредната нейна тухла в нашия общ български параклис за "служение на родното", който сме избрали да строим и да обгрижваме през годините.
Веднага след смъртта на Яворов в края на 1914 година много негови съвременници "тълкуват трагиката на смъртта му като висша културноисторическа ценност", отбелязва Зографова. И продължава: "Критикът Божан Ангелов пръв изрича тази вдъхновена теза.
Култът Яворов е създаден от онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов, който вмести в сърцето си вековната мъка на българите."
Самата книга на Катя Зографова "Световете на Яворов" става в нашето съвремие част от този култ. Но част дистанцирана във времето, през което историята и личните ни пристрастрия към Яворов са имали време да обективизират достатъчно поета, творчеството му, неговата личност, живота му, любовите му и приятелствата му.

Факсимилета от богато илюстрираната книга на Катя Зографова за Яворов

Няма да ви отнемам възможността сами да се запознаете с темите в трите дяла на Зографовата книга за Яворов, както и да се насладите не само на изследователското, но и на езиковотомайсторството на Катя, само ще отбележа някои важни в нея ракурси. Освен литературните прочити, които Катя Зографова прави върху някои знакови Яворови творби, особено важни в първия дял ми се сториха не само създаването и уникалната рецепция на „Арменци“, но и генеалогията на мита „Мер Яворов“ („Нашият Яворов“) – защото нали така го наричат днес представителите на този етнос, както и утвърждаването на Яворов като апостол на националната кауза чрез воеводствата му в Македония. Особено впечатляващ е акцентът върху историята на невероятното превземане от Яворовата чета на град Кавала през 1912 г. по време на Балканската война – сюжет почти неизвестен, но достоен за самостоятелен белетристичен и дори кино шедьовър.
Във втория дял пък Катя Зографова за пръв път разглежда, както сама е отбелязала – "в сложната им взаимовръзка" – любимите в интимния живот на Яворов, за да разкрие бездните на трагическата му душа: неосъществената голяма любов с Дора Габе; премълчаваната история с Весела Монева-Олзомер; епичната любовна драма с Лора Каравелова; с неизвестната за повечето от нас Дора Конова – според непрочетените й спомени; преоткрива значимостта на темата за Мина Тодорова, като я проследява и тълкува в литературата, драматургията и мемоаристиката...
Наистина приносни за мен са някои текстове от третия дял на книгата, където особено ясно личи битността на Катя Зографова не само като талантлив литературен критик и историк, но и като съвестен музеен работник. Например тези, в който изследва потулени архиви и приятелства като това с д-р Васил Ненов; разкрива ни интригуващия Яворов фотоалбум; портретува непредубедено противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова-Стоилова; и прави прецизна историческа социокултурна и медийна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на “Раковски” 136 в София.
Така че: с право проф. Димитър Михайлов определя книгата категорично като "важен принос в Яворознанието"; а проф. Михаил Неделчев споделя следното: "Изследователските интереси, интерпретаторските вдъхновения, стремежите за търсене на литературноисторически открития по темите Яворов, неговото литературно творчество и социокултурното битие на литературната му личност, са трайни за Катя Зографова. Почти във всяка от нейните сборни книги, се съдържат и текстове за Яворов, развиват се сюжети от трагическия му жизнен път. Освен това, като дългогодишен музеен работник в Националния литературен музей, като негов директор в продължение на няколко години, Катя Зографова е проявявала подчертано внимание към драматичната съдба на на къщата музей на Яворов на ул. "Раковски" 136... С теми за Яворов тя е участвала и в десетки научни международни и наши конференции; изнасяла е Яворови беседи навсякъде из страната и в отделни културни центрове в чужбина. И ето, сега тя обобщава целия този свой огромен опит в обемен труд."
Бих избрал да завърша обаче с думи на самата Катя Зографова: "Знам, че въпреки всички изпитания Яворовият култ ще пребъде във времето, защото винаги ще има романтици, които да разчетат знаците на смъртната любов в стиховете на трагическия поет и в пукнатините по музейните стени, дори когато те са заличени след неотложен ремонт... И защото вярвам, че в България винаги ще се раждат храбри мъже и жени с граждански каузи, с развълнувани съвести!"
От мен – приятно четене! Насладете се на Зографовите "Светове на Яворов" така, както го направих аз. Подобни книги ни сродяват – по слово, по кръв, и по дух.

© Стоян Радулов, София, януари 2019 г.

Елена Димитрова. Преоткриване. В света жесток не мога да съм нито вечна, нито млада

Елена Димитрова, следващите стихове са от нея

_______________

Преоткриването на Елена Димитрова

Със сигурност повече, много повече хора трябва да се докоснат до тази прекрасна поезия, овладяла силата и красотата на българския език - на моменти до степен на съвършенство, съизмеримо с най-добрите ни образци по отношение на образността, и подчинила я на женската страст и чувствителност, на богатия опит на една мъдра, обичлива и весела жена, която е наясно с истинската стойност на думите.
Елена Димитрова (25.05.1937 - 16.12.2016) – малко известно име на една великолепна българска поетеса, както го доказват тези четири стихотворения по-горе, извадени от поетичната й книга "От светлината до края" ("Аб - издателско ателие". София, 2005) - макар да е издала 20 книги, 4 от които с поезия; и едно много по-популярно име на журналист и документалист, пътешественик и приключенец, филмов продуцент и автор на над 250 документални филма (за БНТ и за собствената й филмова къща "Интернешънъл филм сървиз"). И все пак, според думи на внука й - режисьорът Анастас Джидров, тя винаги се е представяла просто и само като писател...
Самият аз откривам нейната лирика близо две години след смъртта й, неподозирайки като много други хора, че талантливата филмова разказвачка, чиято документалистика познавам, макар и не в пълнота, е била и завършена, брилянтна поетеса.
Елена Димитрва е родена в Стара Загора в семейство на интелектуалци - учителката Мата и юристът Димитър Димитрови. Завършила е журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист в печата, БТА и в Българската национална телевизия. За кратко време (1970–1972) е била и секретар по печата в Министерството на транспорта. 23 години е отговорен редактор и завеждащ редакция в БНТ - в редакция "Програма", а по-късно в историческите рубрики "Времена и хора" (където прочее прави филм за нашата Райна Княгиня) и "Отечество". В документалното си творчество се вълнува от теми като историята и културата на траките, писмеността на българите, богомилите и православната ни вяра, масонството, Възраждането на България и др. Голяма част от нейните филми днес са в "Златния фонд" на Националната телевизия.
Журналистическата и житейската съдба на Елена Димитрова я праща на обиколки почти из целия свят - преминава през Хиндукуш и стига през Афгнистан до Пакистан и Индия. Пътува до Виетнам по време на войната, усеща "аромата на Африка" в Судан, Мароко и Египет; отива и до храмовете на Буда в Банкок - Тайланд, пътува през цяла Малайзия до Сингапур; като млад журналист преминава през част от тундрата и тайгата на Сибир и достига до Коми, където по това време се организира работата на българските секачи... През 1981 година заедно с режисьора Веселин Вачев и оператора Пенчо Чернев осъществява 40-дневна телевизионна експедиция на Българската телевизия до уникалните фрески на Тасили в Алжирска Сахара, където се намират стотици рисунки в скалните образования на пустинята от преди няколко хиляди години; живее при туарегите в оазисите Таманрасет и Джанет - за това изжияване създава филми, пише пътепис и цикъл стихотворения...
През 1994 г. създава собствената филмова къща "Интернешънъл филм сървиз" и добавя още 100 филма в творческата си биография - главно за произхода на древните българи, делото на светите братя Кирил и Методий, филми за български църкви и манастири, за нови исторически факти, за Ванга, за красотата на българската природа и пр. От 2000 г. слага силен акцент върху творческите портрети както на утвърдени български художници, така и на съвсем млади творци.
Елена Димитрова е била член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на независимите български писатели. Носител е на орден "Св.св. Кирил и Методий" - първа степен.
По някои от нейните стихотворения са създадени песни, между които "Връх мой" (муз. Филип Аврамов), "Бялата порта" (муз Борис Стрински, която дава името и на фестивала за туристическа песен в Самоков), песните на театрална къща "Мариета и Марионета" с композитори Найден Андреев и Петър Писарски и пр. А песента "Не зная" по музика на Зорница Попова звучи и на фестивала "Златният Орфей" през 1980 г., изпълнявана от Катя Филипова...

Текст © Стоян Радулов

 

Ако Марин Дринов е министър днес / есе от Стоян Панчовски

Аз, Марин Стоянов Дринов, 
по Божие благоволение професор в Харковския университет, българин, панагюрец още не прежалил жертвите и не надмогнал болката, нанесена ми от злополучния край на Априлската буна, потеглям към татковината.
Пак е априлий, година по-късно, априлий – светъл, живототворящ. Луч надежда озарява сърцето ми, на душата ми става леко-леко. Днес, ден дванайсти, всерусийският самодържец обяви война на Турция. Да му даде Бог сила и разум, да освети сабята му, а майчица Дева Мария да простре своя покров над армията му, та това Богоугодно дело-освобождение на един православен народ да се увенчае с успех. АМИН!

Марин Дринов

Пътят със солдатите е тежък.
Самара.
Кишинев.
Яш.
Дунав (що войска се издави).
Свищов.
Към Плевен. Навсякъде с хляб и сол, поляти обилно от сълзи на радост. И пъстри, сякаш с ръка непипнати български шевици, греещи с червеното, синьото, жълтото, моравото. Бях забравил колко красива е българката и каква красота умее да твори.
Плевен - обсада.
Ден първи: Солдатите са безгрижни, духът-бодър, а аз започвам да си водя бележки.
Ден седемдесет и втори: Изминалите дни бяха най тежките в живота ми. Щом ни обгърнаха мъглите, турците започнаха да атакуват, но никога не се стигна до открит бой. Просто атакуваха ариергарда ни и се оттегляха.
Ден сто тридесет и шести: Пиша и се надявам това да не са последните ми мигове. Нощта беше ужасна, турците ни нападнаха, но с цената на много жертви успяхме да възвърнем позициите си. Панихида за умрелите души.
Ден сто осемдесет и трети: Плевен падна. Ура! Пътят към София е открит. На молебена мислено и от сърце се молех - Боже, вседържителю, на всичко земно и неземно - за сетен път - помогни! А забравих за жена, деца, оставил ги толкова далеч.
София – ден последен – ден първи. При княз Черкаски - приказ - от днес министър на просвещението и духовните дела. Господи, за кой ли път се обръщам към тебе, но не напразно - отвори сетивата ми, просветли ума ми, за да бъда на “ползу роду”. Но това беше отдавна, почти вече не си спомням.
Днес, потомци мои, обръщайки се към паметта ми, Вие ме питате: що ли бих сътворил днес, ако съм министър сега. Ще Ви отговоря, макар че аз съм рожба на друго, свое време.
Бих добавил, без да се замисля, към титлата на министерството следното, за да стане министерство на образованието, науката и духовността. Да – духовността. За къде сме без дух, онзи извечен, български. Често казвате днес: духовността е в опасност. Замислете се откъде да започнете, за да се върнете при изворите. От децата, естествено,техните души са като чист бял лист, а на него толкова хубави и стойностни неща бихте написали.
А къде забравихте православието, завещано ни от дедите? Върнете го в училище, там му е мястото. Еее, имало мюсюлмани, арменци, цигани (или както ги наричате днес с модерното роми). Не можело чистото православие в този вид да влезе в класните стаи, ще има недоволни. Сакън да не развалите рахата на някой политик. Та за мене това е само оправдание. За какво отдадох сили да сътворя “Привременен устав на българското школо” и с него въведох повсеместно вероучението от първо до четвърто отделение.
Имам една мисъл, мили мои. Ще си позволя да Ви я припомня - нали ме питате. “Училището не трябва да обременява ума на ученика с много знания, то трябва да изостря ума на детето дотолкова, че то да може да стъпи на крака в живота и да може да продължи своето обучение.” Тук няма да Ви дам ключ, умни сте, проникновени сте, сами стигнете до посланието ми. Нека то Ви води в правилната посока, аз вярвам във Вас, вярвам, че сте на правилната пътека.
Скоро един мой колега, само че академик, директор на академичното издателство, което носи моето име, каза в едно интервю: “Марин Дринов е първият български учен, известен в Европа. Той е имал изключително големи контакти и кореспонденции с едни от най-големите учени. Много преди мисълта за Лисабонската стратегия Марин Дринов е прозрял идеята, основана на знанието и ученето през целия живот. За него това е било максима, която е следвал до края на дните си.” Сега ще си позволя да Ви дам един съвет: ако Вие днес, мои следовници, се движите към набелязаните цели за различните видове и нива на образование в Лисабонската стратегия и строго се придържате, то аз мога да бъда спокоен, че сте прегърнали идеята ми за учене през целия живот.
Някои от Вас ще ме попитат за пари. Аз съм възрожденец, будител, тази тема по мое време не беше актуална, чужд ми е всякакъв материализъм. Да - някои ще кажат - “Благодаря не се яде”, но поогледайте се...
Уморих се. Моля, моля...
И не се сещайте за мене само на 20 октомври.
Позволявам си на изпроводяк: ПАЗЕТЕ БЪЛГАРЩИНАТА, ЧЕ БЕЗ НЕЯ - НАКЪДЕ? БЕЗ НЕЯ НИЩО НЯМА ДА СЪЩЕСТВУВА - ДОРИ БЪЛГАРИЯ!

Автор Стоян Панчовски
__________________________

Стоян Панчовски е дългогодишен преподавател по български и литература в Панагюрище (близо четвърт век в ОУ "Проф. Марин Дринов", бил е номиниран за Учител на годината), а сега и в София. От две години преподава в Първо СОУ "Пенчо П. Славейков".

Стоян Панчовски до новия паметник на Алеко Константинов в София

Автор е на три книги. Първата - „Наший говор мил”, е посветена на панагюрския народен говор и е плод на близо 20-годишен труд. "Досега не е имало цялостен анализ на нашия диалект, и воден от родолюбиви чувства, осъзнавайки, че специфичният ни начин на изразяване си отива, Панчовски издава труда си" - пише тогава за него Марина Тричкова във в. "Оборище". Доц. д-р Лучия Антонова от Института по български език и литература е впечатлена и обещава на панагюрския учител, че изданието му ще бъде препоръчвано на студентите по Българска филология и Диалектология. Чрез тази книга Панчовски желае всеки, който се докосне до нея, да разбере написаното и да остане удовлетворен. Поставена е едновременно на научна основа, но в същото време е и безкрайно забавна. В нея има система за фонетични записвания, кратка характеристика на панагюрския народен говор, фонетични, морфологични, синтактични и лексикосемантични промени в него. Друга част е посветена на исторически пластове в лексиката на панагюрския говор. Има и проучване за турски, арабски, персийски и гръцки думи в лексиката му, както и засвидетелствани румънски думи и унгарски заемки в него. "Авторът въвежда структурите на панагюрския диалект в контекста на днешното ни битие и доказва, че това съжителство обогатява интелектуалния хоризонт на човека" - пише за нея Боян Ангелов. И още: "Панагюрският народен говор" на Стоян Панчовски е нов щрих към многообразната картина на Панагюрския край и без съмнение ще бъде ценен извор за възпитание на подрастващите в привързаност към рожденото им място, а за нас - по-възрастните - начин за възвръщане към детските спомени, огласени от благозвучната реч на дедите и бабите ни."

Книгите на Стоян Панчовски

 "Светят моите корени" (2013 г.) е втората книга на Панчовски. В нея е паметта за рода Панчовски, който има пряка връзка с Райна Княгиня. Самият Стоян сам признава, че „Славата на предците ми гали самолюбието ми и самочувствието ми хвърчи нагоре, особено в дните около Априлската буна”. Отнема му година да проследи сложните родствени връзки, воден от веруюто на любимия посател Йовков – винаги да се връщаме към изворите на живота. И изслушва десетки разкази, свързани със семейната история. Книгата съдържа десетина глави, на по-малко от 40 страници е осветена историята на още един род от Панагюрския край. "Стоян Панчовски умее да борави с пластиката на словото, на българското (панагюрското) слово, да характеризира черти от морала, поведението, труда и стремленията на средногорци – будните и предприемчиви жители на село Мечка, забелязано и овековечено от летописеца Захари Стоянов. Той има сили и талант и необходимите качества на изследовател – с вярно и точно око (и преценка) за лица и събития, факти и документи, за да възкресява имена, средата и климат."  Това пише за него акад. Благовеста Касабова (носител на националната награда за критика на името на "Нешо Бончев" през 2011 г.) по повода.
Третата книга на Панчовски е "В минало и сегашно време" и представлява литературна анкета със самата Благовеста Касабова. Книгата е отпечатана в изд. "Български писател" през 2014 г. А да се води разговор с изтъкнат събеседник като нея е благословено трудно. Автобиографичното в книгата е наситено със спомени и разсъждения за изтъкнати писатели - Георги Джагаров, Николай Хайтов, Любомир Левчев, Тончо Жечев, Първан Стефанов, Генчо Стоев, Андрей Германов, Петър Караангов... Имената са много. Те съставят творческа галерия от няколко поколения и въвеждат читателя в друга, равностойна тематична плоскост - разсъжденията на Благовеста Касабова за историята на българската литература. За хода й във времето и за протичащите в нея процеси днес. Така по страниците на тази кратка книга оживяват цветните разкази за един живот, наситен с мъдрост, творческа чувствителност, несъмнено дарование и критична самооценъчност. "Но щом приех да разговаряме - споделя Касабова пред Панчовски - значи е дошло времето да тръгна по пътя към себе си - изминат в по-голямата си част. Пътят към себе си е най-труден..."

Текст Стоян Радулов, 
използвани са части от цитираната в текста статия на Марина Тричкова във в. "Оборище", както и материали на Стоян Панчовски от личния му блог в интернет; снимки - личен архив

Зографова рисува "Словозографии", издава ги в юбилеен сборник

С нов и личен сборник от истории, поезия и статии, включително текстове, посветени на самата авторка, и озаглавен сполучливо "Словозографии", ще посрещне Катя Зографова предстоящия на 11 май 2017 г. свой житейски юбилей. 
По този повод "Чат-пат" публикува ексклузивно два знакови откъса от новата книга, с която ще се надяваме да пленим вашето искрено любопитство. И тази книга получи финансиране от Община Панагюрище за 2017 г. по инициативата за подкрепа и подпомагане на творци от града на бунта.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Катя Зографова

Пътят ми е белязан от две съдбовни неслучайности, от две щастливи поличби: родена съм във великия малък град Панагюрище и това се е случило точно на 11 май, църковния празник на Светите братя Кирил и Методий! Орисана съм със словото в сърцето на саможертвено величавото Априлско въстание... Мое убеждение е, че трябва непрестанно да преутвърждаваме - енергично и ярко - благородния дух на нашата "столица на свободата", а не пасивно да разчитаме, че тя с героичната си аура ни възвисява сама по себе си. Затова винаги съм се стремяла словото ми да е словозографно!
Вярвам, че колкото и да е преобразяван, смаляван и дори опошляван във времето българският литературен език, „пръв сред славянските езици не само по време на възникване, но и по необикновената си красота и тържественост” (акад. Дмитрий Лихачов), във високите си нива той си остава омайната и сладка реч на дядо Вазов, велемощното мрачно слово на Яворов, мъдрите „глъбини” на Дора Габе, първозданните „стихии” на Багряна. Моите кумири...
И може би защото книгата ми е юбилейна, в нея ще откриете една повече иронична, отколкото сериозна игра с антологичния модел за всеобемащо представяне на националната книжнина, чийто еталон е мистификацията на Пенчо Славейков „На острова на блажените”. Нещо като опит за словозографисване на храмовото пространство на литературата - с пъстроцветие от есеистични и литературноисторически текстове за градове, световни класици и панагюрския фолклор, които си съседстват със стихове и кратки разкази, за да завърши жанровата смесица с великолепни портрети на авторката и нейните книги от известни литературоведи: проф. Светлозар Игов, проф. Антония  Велкова-Гайдаржиева, доц. Елена Гетова, д-р Добрина Топалова, Мина Карагьозова, д-р Юлия Йорданова, д-р Митко Новков. Сред тях са и съгражданите, които са ми посветили обичливи писания: д-р Боян Ангелов, който пръв възвести „завръщането на една панагюрка”, непрежалимият Георги Гемиджиев, Румен Спасов. И преданият Стоян Радулов, без чиито артистични и делови умения юбилейният ми „Любовен архив” едва ли щеше да получи спомоществователството на достойния панагюрец инж. Лъчезар Цоцорков. Стоян създаде и прекрасен филм по есето ми „Моят Каменград”: „История за трима приятели и за душата на един град”, в който сме "изтипосани" с  художниците Манол Панчовски и Стайо Гарноев. Стоян беше и главният "подстрекател" за превръщането на петте истории, поръчани ми от Бойко Ламбовски за в. "Сега" - в "15 истории на Катя Зографова" в настоящата книга.

Зографова е четена от всички - от бебе до баба :) - внукът и Лазар вече любопитствува

Благодаря и на сина си Козма Зографов за изразителната корица на „Словозографии”, както и за няколкото предишни, направени с талант и майсторство!
Естествено е една книга да очертава профила на самия автор, изграден в жизнетворческия му път, а моят наистина е сложно многосъставен. Вярвам, че композицията на текстовете ми, въпреки привидната си разнопосочност, е единна, озарена и споена вътрешно от словозографния тон, който я владее! Както магията, наречена дух на мястото (осезаемата атмосфера от напластени аромати, цветове, древности и митове) естетически скрепява стиховете за Странджанската Индипасха, софийската веранда, рилската роза и историите за съкровените градове като "Цветущий Каменград" от Пенчо Славейковата "Кървава песен", Пловдив алафранга, Русчук на Елиас Канети, София на литературните музеи или дори … бездомността като духовен избор на вдъхновяващата Мара Белчева.
Словозографно ест!

Катя Зографова
8 април 2017, Лазаровден

Факсимиле на корицата на юбилейната книга на Катя Зографова "Словозографии"

А това е една от 15-те истории на Зографова, включени в книгата.
Някои от тях вече са намирали място в "Чат-пат", както ще се уверите тук.

НЕВЕДОМИ СА ПЪТИЩАТА БОЖИИ! 
И човек стои стъписан от житейските обрати: 2014 беше мъчителна до непоносимост, 2015 дойде с раждането на първородния ми внук Лазар на 9 февруари, на 5 март се роди книгата ми с текстове, писани 30-години, 25 от които в музея, всред неизвестни или потулени архиви... Премиерата на моите „Знаменити§Забравени§Забранени“ навръх Благовец в Националната библиотека беше без преувеличение „звездна“. Наличните бройки от луксозната и скъпа книга свършиха преди още събитието да е започнало. Дойдоха толкова хора, че наглед бездънното фоайе на ІІ етаж не можа да ги побере, а аз се олюлявах под тежестта на цветята. След месец получих националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“ – в трезора със златното панагюрско съкровище, с церемония и мистериален тракийски танц. След още месец с ужас установих, че възприемам всичко случващо се като страничен зрител, без да изпитвам нормалната радост, на моменти дори сякаш „заспивам на лаврите си“?! Разтревожих се сериозно: да не би да съм наплашена, че ще бъда наказана за успехите си? Или преуморена  от битката за доброто си име и това на музея, в който мина животът ми? Или ме е довършила дебеланата с твърдите корици, голямото писане на която инак беше спасително – потънах в работа, прогоних тежките мисли... Тази пролет нетърпимо ме боляха ставите и трябваше да отида на преглед при ревматолога си, добрия писател проф. Златимир Коларов. Още като ме зърна, попита защо съм така омърлушена? Признах му странната си безчувственост към позитивните факти и той мигом ми постави диагнозата, като се усмихна тъжно: „Това се нарича емоционално изчерпване, моето момиче!“ Почти извиках: „И какво да правя, докторе?!. „А, това не знам“, отговори ми професорът – „Всеки сам трябва да си намери спасението!? Замислих се и го открих – СЛОВОЗОГРАФИЯТА КАТО ТЕРАПИЯ. Подхванах нова книга...

Катя Зографова, откъс от книгата "Словозографии", 2017 г.

Гемиджиев - един живот не му стигна да опише любимото Панагюрще и хората му

"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм."

Михаил Гунчев

В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ ГЕМИДЖИЕВ (25.X.1942 г. - 14. I.2013 г.)

Георги Гемиджиев

Дългата редица на панагюрските възрожденци,  пламенни и отговорни родолюбци, бунтовници и книжовници, в чието начало са хора като Петър Карапетров - Черновежд, Василий Чолаков и Павел Делирадев, през ХХ век има своето достойно продължение в лицето на деятели като Атанас Сугарев, Лука Меченов, Георги Гемиджиев...
"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм", ще напише след смъртта на последния през 2013 г. неговият приятел и също човек на буквите Михаил Гунчев.
Хилядите страници за Панагюрище и хората му, за историята и местата, написани от Гемиджиев, са плод на голям труд, дължащ се на любовта му към родното място и естественото му любопитство към скритата в спомени и изворни документи памет за миналото. Но, сигурен съм, за да остави ясни следи и послания към бъдещето.
Филолог по образование, журналист и историк по призвание, любител на изкуството, ерудит с аналитичен ум и енциклопедични знания, Георги Гемиджиев има богата житейска и творческа биография. Роден е през 1942 година в Панагюрище, в семейството на Василка и Иван Гемиджиеви. Завършва достолепната за времето си панагюрска гимназия, а по-късно – българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Започва трудовия си път от местния и вече вековен вестник "Оборище", където работи на щат само 2 години, но впоследствие остава до края на земния си път тясно свързан с него като сътрудник. От 1969 г. до 1990 г. е на щатна длъжност като председател на Градския съвет за изкуство и култура; инструктор, завеждащ отдел на Общинския народен съвет и председател на Общинската социална комисия. От 1990 г., в продължение на 15 години, до пенсионирането му е музеен работник.

Георги и Дида Гемиджиеви

Георги Гемиджиев посвещава целия си живот на обществена и научна дейност. Целта му е да покаже приноса на родния си град и неговите най-бележити представители в националния, политически и обществен живот, в науката и културата, както и да формира у своите съграждани естетически вкус и да въпита морални ценности и патриотичен дух.
Автор е на десетки книги и научни публикации, на стотици статии в местния печат на Панагюрище. "Не може да живееш в Панагюрище, без историята на твоя роден град да не е твой спътник от ранна детска възраст. В проучванията ми за миналото магнетично ме привличат миговете, в които откривам нови, недокоснати досега документи и факти", казва приживе Георги Гемиджиев.
Проучванията, които Георги Гемиджиев прави в архивите на Българската академия на науките и Светия Синод, във Военно-историческия музей във Велико Търново, в Националната библиотека "Кирил и Методий" в София, в Народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив, в Държавен архив - София и Пазарджик, му позволяват да натрупа богата информация за Панагюрище.

Георги Гемиджиев работи "с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг"

 Първата му самостоятелно публикувана книга, след многобройни статии и радиолектории, е студията "Панагюрската община от Освобождението 1978 г. до Съединението 1885 г.", излязла през 2005 година. Тя проследява дейността на общинските съвети, кметове и депутати в периода на Временното руско управление в периода 1877 - 1879 г. и развитието на Панагюрската община в Източна Румелия. Оттам насетне списъкът с трудовете му е внушителен: „Никола Белопитов и приятели” (в съавторство с проф. Панчо Дундаров, 2006), „Поглед върху историческите места на Панагюрище” (пътеводител, 2006), „Лирика” (стихосбирка, 2006), „Магията на изкуствата” (2006), „Панагюрци – вчера и днес” (в две книги, в съавторство с проф. Лука Кръстев и Павлина Вайсилова, 2007 и 2008), „История на Панагюрище от Освобождението до 1944 г.” (2009) и албум „60 години ансамбъл „Ралчо Сапунджиев” (в съавторство с Цвятко Ценов и Иван Нинов, 2011). Посмъртно и благодарение на усилията на съпругата му Дида Гемиджиева, излизат още няколко труда с негово съавторство и проучвания: "Панагюрски исторически календар" (2014), "Панагюрище – секрасте, секрасна!" (сборник за Възрожденския период в развитието на града, 2015) и "Речник на панагюрския говор" (2015).
Междувременно в юбилейни научни сборници са публикувани десетки статии на Георги Гемиджиев. През 2003 г. в десетата книга „Духовна култура“, издание на Светия синод на Българската патриаршия, е включена статията му „Свещеник Манчо Джуджев – спасител на Тулчанския препис на Манасиевата хроника“. През 2009 г. Институтът по история на БАН издава сборник по случай 170-годишнината от рождението на проф. Марин Дринов, в който е включена статията на Гемиджиев „Славянските ръкописи, притежавани от професор Марин Дринов, и ролята им в научното творчество“. През 2011 г. Институтът за изследване на изкуството при БАН издава сборника „Културното наследство на Рилския манастир“ във връзка с 540 г. от пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, в който е включена статията „Панагюрище и Рилският манастир“. Същата 2011 г. в сборника „Факти и мистификации в старите текстове“, издание на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“ е поместена статията „Приписки, свързани с Панагюрище и панагюрци, в славянските ръкописи“. С малки съкращения посочените статиите влизат и в сборника "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015).
Пише десетки исторически и краеведчески статии за вестниците "Оборище" и "Време" в Панагюрище. Един от най-хубавите критически материали за литературоведът Катя Зографова от Панагюрище също е негова - публикувана в портал "Литернет".
Както казва за родолюбивите трудове на Георги доц. д-р Юлия Николова: "На читателите - приятен път в тоя отминал, но и толкова близък свят!"

С Катя Зографова по време на представяне на нейна книга в Панагюрище

Затова е естествено, че Гемиджиев е носител на орден „Кирил и Методий” – първа степен - едно от най-високите отличия на българската държава, „за дейност в областта на науката, просветата и културата и за големи заслуги за възпитанието на българския народ“, на три почетни значки за заслуги към Панагюрище (от ОбА, от Ротари клуб и от НДСВ), на юбилеен медал „Георги Димитров”, както и на златна значка „Вечна дружба” за заслуги към побратимения руски град Пятигорск, на медали и значки от конгресите на Българската култура и някогашното движение за Българосъветска дружба.
При подобна активна писателска, съборателска и обществена дйност, Георги Гемиджиев естествено е част и от литературния кръжок, по-късно клуб, към Читалище "Виделина" в Панагюрище. „В кръжока пристъпих през 1975-а – спомня си Георги пред Димитър Дънеков (Стефанов), който подготви книгата-хроника на литературното братство в Панагюрище, - когато се включих в подготовката по издаването на втория му сборник – „Топчето пукна”. От 2000 г. насам при възстановяването на дйността на клуба до кончината си Георги Гемиджиев е неизменна част от живота му. Включително и в събирането на част от архивните материали за въпросния сборник "Дойдох, видях!".
Но да се върнем към правдивата оценка за делото му, която прави приятелят му Михаил Гунчев: "Той (Георги) работѝ като един съвременен Възрожденец, аскетично отдаден, с голи гърди към житейските тегоби и с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг. И неговият яростен работохолизъм не му позволи дори и мисъл за отдих. В главата му се тълпяха и съперничеха десетки идеи за нови и нови дирения из старините на Панагюрище, из достолепието на неговата култура и принос към духовните съкровища на Отечеството. И всичко това – с мисъл за бъдещето! Отдих, обаче, му позволи единствено... смъртта!"
Ето какво споделя и съпругата му Дида в предговора „Белите паметници в душите ни“ към един от сборниците: „За двете години след издаването на „История на Панагюрище 1878 - 1944 година“, високо оценена от научните среди в България и приета с гордост от панагюрци историческа книга, Георги успя да издири и ксерографира със средства на Общината извадки от научни издания, касаещи Българското възраждане. Направи и библиография по темата, но беше много уморен и не седна да пише новата част от панагюрската история. Когато го „пришпорвах“, отговаряше: „Не бързай! Всичко е в главата ми.”

На своята 70-годишнина Георги Гемиджиев е обграден от приятели

На снимката (от ляво на дясно): Михаил Гунчев, Николай Радулов, Манол Панчовски, Таня Симеонова, Николай Немигенчев и (седнали) Георги и Дида Гемиджиеви

Но, оказва се, че когато си устремен към съзидание и творчество, твърде вероятно е един живот да не ти стигне. Както се случва с Георги.
Прочее, ако не беше тъкмо Дида, нямаше да резберем никога за поетичния талант на Георги.
Но вярната съпруга събира ръкописите на лирическите му творби и с материалната помощ на колеги и приятели, обединени от Секретаря на Общинска администрация Иванка Димитрова, подготвя издаването на стихосбирката "Лирика" (ИК "Кънчев и сие", София) тайно от скромния автор, притеснен да се афишира като поет. В последния момент, разкривайки "заговора", Георги Гемиджиев редактира стихосбирката и тя излиза през 2006 г. - любимо, настолно четиво, към което често се връщам. Повече за поезията на Георги прочетете тук.
Абсолютно съм съгласен с хората, работели тясно с Георги Гемиджиев и сътрудничели си с него в единодушната им оценка, че до сетния си дъх той остава ярък пример за невероятен интелект, пословично трудолюбие и обич към родния край. Пример за доброта и човечност.
Затова ми се ще да завърша този кратък очерк за Георги отново с думи на Михаил Гунчев (нали с него започнах): "Един връх може да се оцени колко е висок, когато се изкачиш на него, или когато се отдалечиш достатъчно от него. Върхът Георги Гемиджиев е безпощадно труден за изкачване, затова ни остава втората възможност. Да се отдалечим, за да го обхванем в цялото му величие! Ако пък приемем алегорията на един друг образ – водата, то, уверен съм, водата в животворния кладенец, който сътвориха за Панагюрище двамата Гемиджиеви, няма да пресъхне никога! Пантеонът на безсмъртните дела за Панагюрище прие и съхрани за вечни времена техните книги." 

Събра и редактира Стоян Радулов
______________________________

Източници: 

• Авторските книги на Георги Гемиджиев, споменати в текста.
• Отзив на Михаил Гунчев за Георги Гемиджиев при излизането на "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015), публикуван в групата на "Чат-пат" във Фейсбук.
• Блогът, посветен на Георги Гемиджиев.
• Публикации в "Чат-пат" с етикет "Георги Гемиджиев". 
• Използвани са снимки от личния архив на автора и от архива на сем. Гемиджиеви.

Световна класика: Алберт Щеффен за оформянето на човека

Алберт Щеффен през 1950 г.

Природонаучният мироглед, който се опира на сетивните наблюдения на разсъдъка, води чрез своите познавателни пътища още от началото към едно противоречие. В наблюденията на външния свят, отправени към камъните, растенията, животните; към водата, облаците и небесните тела, никъде не се открива човешкото. И тези изследвания изковават формулата: природата не е човек. От друга страна обаче в човека може да бъде видяна цялата чиста природа. Той приема от земята вещественото, расте заедно с растенията и чувства като животните. Тези изследвания сами по себе си водят до извода: човек обхваща цялата природа. Човекът е природа. Природата не е човек. Следователно човекът не е човек. Значението или незначителността на такова заключение може само да ни разсмее. Въпреки това е нужно да признаем: логиката е състоятелна; ние можем да констатираме това противоречие, но не и да го отменим. Наистина, човекът, който се уповава само на сетивните наблюдения и интелекта, не е човек.
Какво е той тогава? – гласи следващият въпрос.
И агностическата природна наука отново отговаря съвсем логично: животно, надарено с интелект. И тя вярва, че може да използва аргументите на анатомията и физиологията. Това “интелигентно животно” е обособено да изучи законите на природата. То изчислява пътя на слънцето, часовете на деня, годишните времена, световните периоди. И ако тази творческа сила се означи с думата “Бог”, може да предяви претенцията, че е нещо божествено.
Законите, господстващи във вселената, са живи, но в човешкия разсъдък те са мъртви. Интелектът взима част от космическата сила, но не като съзидателна, а като разрушителна: тя развива в човешкия организъм смъртни процеси и ги пренася във външната природа (посредством техниката например). Бихме могли да кажем, че човек, който носи в себе си само природонаучното, е един унищожен бог.
Отново стигаме до потенциалното противоречие. Човекът не е човек, а едно интелигентно животно или един унищожен бог. С това са означени двете заблуди на човечеството, въздействащи така силно в днешната епоха. В миналото, когато човек е живеел без природонаучните знания, е било все още възможно, чрез своите природни способности, да остане човек; той е бил, казано на религиозен език, придружаван от Бога. Днес хората са се оставили да бъдат водени от интелекта си, който е проникнал и във възпитанието. Разсъдъкът, заложен в него още от училище, трябва да реши дали ще разглежда човека като високо развито земно създание, или като ниско паднало небесно същество; дали човек да се отдава на инстинктите (това го принизява до природата), или да го осъжда (така избягва от земята); дали човек е животно, или е ангел. И двата начина всъщност са загуба за човечеството.
Противоречието се преодолява единствено, ако човек приеме познанието, че чрез интелекта не се достига до човешката същност. Към нея принадлежи волята. Човек трябва да може да взима самостоятелни решения, без да му въздействат инстинкти (отвътре – навън) или заповеди (отвън – навътре), а само собствения му Аз. Свободата прави от човека човек. В нашата епоха той трябва да се приобщава към хората, като от своя Аз работи в свобода за качествата и способностите, имащи връзка с природните същества; за своето физическо тяло и всичко, което той изживява с него; той трябва да твори за своята душа, за мислите, чувствата и волята си, за своята цяла съдба. Всеки миг, в който иска да изостави тази своя цел, го грози заплахата да загуби в хода на развитието придобитата си човечност.
Когато той обаче превърне природата, която носи в себе си, във високо развита, постига съвсем друго отношение към външната вселена; той се прави сам инструмент, за да възприеме природата не само като станала, но и като ставаща. Той приема част от нейните жизнени, а не само от нейните смъртни процеси; той е сам вътре в творческия порив и вече по никакъв начин не може да се каже, че не е в природата; защото той живее със своите собствени творчески сили в нея, издигнал себе си в по-висша степен.

Алберт Щеффен

______________________________
Алберт Щеффен е роден през 1884 г. във Винау, Швейцария. Записва медицина в Женева, където се запознава с творчеството на Ницше и Достоевски, но завършва история, социални науки и история на изкуството в Цюрих. Там написва и първия си роман “От Алоис и Верелше”, издаден през 1906 г. от издателство “Фишер” в Германия. В Берлин Щеффен се запознава с трудностите на живота в големия град и придобива трансцедентния опит, че всеки човек носи в себе си злото. Преобразуването на злото в добро става една от най-важните му задачи като поет. През 1907 г. се запознава в Швейцария с Рудолф Щайнер и започва обучението си по антропософия. По негово желание от 1921 до края на живота си през 1963 г. Алберт е главен редактор на седмичното списание “Гьотеанум”, а от 1925 г. е и председател на Всеобщото антропософско общество.

Световна класика: Ерих Мария Ремарк: Вечната младост е в умението да се забравя

Ерих Мария Ремарк

"Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по-хубаво от онова, което има. В това се крие романтиката и идиотщината на човешкия живот. Наздраве!", казва Ерих Мария Ремарк, който е смятан за един от най-известните автори на антивоенни романи.
Според Венцеслав Константинов, всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като "майстор на лирическия натурализъм". "Ремарк остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист, пише още Константинов - неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: "Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува."

Това са някои от най-добрите написани от него или изречени мисли:

"Да се родиш глупав не е срамно, срамно е само да умреш глупав."
"Любовните страдания не могат да бъдат преодолени с философия; това е възможно само с помощта на друга жена."
 "Няма по-чужд човек на света от този, в когото си бил влюбен."
"Любовта заслепява мъжа и прави жената по-зорка."
 "Парите — това е свобода, изкована от злато."
"Днешните правила повеляват да се взема от живота колкото се може повече. А как ще го направиш, това си е лично твоя работа.
"Повърхностни са само хората, които се считат за дълбокомислени."
"Спомените ни състаряват. Тайната на вечната младост е в умението да се забравя."
"Съвестта обикновено измъчва не тези, които са виновни."
"Същото е и с човека - дай му мъничко власт, и ще видиш как той заради нея ще забрави всичко. Това идва от само себе си, защото човек е преди всичко животно, и само отгоре-отгоре, като филия хляб с масло, е намазан с малко приличие и човещина."
 "Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен." — из "Нощ в Лисабон".
"Такъв е светът: може да се превърнете в ангел, глупак или престъпник – и никой няма да забележи. Но ако ви липсва едно копче, всички ще го видят." — из "Триумфалната арка".
"Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино." — из "Триумфалната арка".
"Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Нищо средно не съществува." — из "Триумфалната арка".
"Който гледа много назад, може лесно да се препъне или да падне в пропаст." — из "Триумфалната арка".
 "Героите трябва да умират. Ако останат живи, те стават най-скучните хора на света." — из "Сенки в рая".
"Единствен оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг." — из "Трима другари".
 "Само свободата си не губ?! Тя е по-ценна от любовта. Винаги обаче човек разбира това едва когато е късно." — из "Трима другари".
"Човекът е лош, но обича доброто, ако го върши друг." — из "Трима другари".

 "Скромността и верността към дълга биват възнаграждавани само в романите. В живота такива хора биват използувани, а после ги изтласкват настрана." — из "Трима другари".

Ако сме пропуснали вашата любима мисъл от Ерих Мария Ремарк, добавете я в коментарите!

Ерих Мария Ремарк (22 юни 1898 г. - 25 септември 1970 г.) е псевдоним на немския писател Ерих Паул Ремарк, роден в Оснабрюк, Северна Германия, в семейството на книговезец. Негови връстници са Бертолт Брехт, Курцио Малапарте, Ерих Кестнер, Ана Зегерс, Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, Антоан дьо Сент Екзюпери и Габриел Гарсия Лорка. За своето детство Ремарк казва: "Израснах в малък вестфалски град, в дребнобуржоазна среда. Родителите ми бяха католици, самият аз често пеех в момчешкия хор на църквата. Нито у дома, нито в църквата срещнах разбиране за моите стремежи към един друг свят извън моето обкръжение, никой не ме напъти при опитите ми да се оправя сред книгите. Не можех да си представя друго бъдеще освен да стана началник на пощата, учител или аптекар..." Но ето, че става писател.
Ремарк е автор на едни от най-известните антивоенни романи - "На Западния фронт нищо ново", който публично е изгорен от нацистите през 1933 г., което принуждава писателя да емигрира в САЩ. Други известни романи на Ремарк са "Обратният път", "Трима другари", "Триумфалната арка", "Искрица живот", "Време да се живее и време да се мре", "Черният обелиск", "Живот назаем / Небето няма любимци", "Романтичният странник", "Нощ в Лисабон", "Врагът", "Обичай ближния си" и посмъртно публикувания "Сенки в рая". Романите на Ерих Мария Ремарк са преведени на над 60 езика.

Шедьоврите на немския творец са поръсени с онзи невидим, вълшебен прашец, който те кара да мислиш за тях и да ги помниш дълго след като си ги прочел. Безспорно, за да напишеш подобни книги, трябва да си и извънредно интересен човек.

Ето и някои малко известни факти от живота на майстора на военните истории:

• Ремарк с удоволствие обичал да чете Достоевски.
• Най-известният си роман „На Западния фронт нищо ново“ (1929) написва за едва 6 седмици.
• Ерих до толкова се е срамувал от първия си роман „Мансардата на бляновете“, че по-късно изкупува цялото му издание.
• Добавя името Мария към рожденото си име в памет на майка си, която умира през 1918 г.
• Съществуват догадки, че като немски фронтоваци Ремарк и неговият бъдещ враг Адолф Хитлер са се срещнали на няколко пъти през Първата световна война.
• Ремарк колекционирал картини на импресионисти и килими.
• Ремарк събирал и снимки на ангели: той вярвал, че те ще го предпазват от нещастия.
• Ремарк е работил като посредник на фирма за надгробни паметници.
• Неговата по-голяма сестра Елфрида Шолц останала в Германия и била арестувана за анти военна и анти хитлеристка дейност през 1943 г. На процеса тя била призната за виновна и екзекутирана на 16 декември (гилотинирана). На нея е посветен романът на Ремарк „Искрица живот“, издаден през 1952 г. 25 години по-късно на нейно име е кръстена улица в родния им град Оснабрюк.
• Когато се появил първият му роман, нацистите пускат слух, че Ремарк е просто псевдоним, а истинското име на писателя е Крамер (прочетено отзад-напред). По-късно чрез легендата, че Ремарк е потомък на френски евреи от фамилията Крамер , нацистите си намират оправдание да преследват твореца.
• Една от любимите му напитки е калвадос – ябълково бренди. Неслучайно и много от героите му пият именно това алкохолно питие. Пример: „Триумфалната арка“.
• Ремарк изиграва ролята на Полман във филма „Време да се живее и време да се мре“. Филм, направен по едноименния роман на германеца.
• Приятелите го наричали Бони. Неговата любима Марлен Дитрих му казвала Равик. Главният герой в един от най-чувствените му романи „Триумфалната арка“ носи името Равик.
•  Ремарк сменя множество различни професии — бил е продавач във фирма за надгробни камъни, учител, библиотекар, търговец, журналист и редактор. Първата му платена работа, свързана с писане, е на автор на технически текстове за производителя на автомобилни гуми „Континентал“. Като редактор на хановерския рекламен вестник "Ехо континентал" Ремарк пътува из много страни - Италия, Швейцария, България и Турция.

Завинаги Маркес с прощалното му писмо

Габриел Гарсия Маркес in memoriam

6 март 1927 г.

Няколко месеца преди да почине (17 април 2014 г.), големият писател Габриел Гарсия Маркес се оттегли от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Усещайки края на земния си път обаче, той ни остави своето последно завещание:
_____________________

„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.
Покажи на приятелите си какво означават за теб.“
Габриел Гарсия Маркес
_____________________

Пълното име на писателя е Габриел Хосе де ла Конкордия Гарсия Маркес (Gabriel José de la Concordia García Márquez), с което той идва на този свят на 6 март 1927 г. в Аракатака, Колумбия. Днес той е може би най-известният не само кубински, но латиноамерикански писател, оставил ни завинаги своя "магически реализъм" - литературно течение, използващо гротеската и фарса като средство за засилване на реалистичното въздействие.
Носител е на Нобеловата награда за литература през 1982 г. и на Нойщадската литературна награда през 1972 г. Обожаван от читателите си в родината, те го наричат Габо или Габито (умалително от Габриел).
Маркес стартира своята кариера като журналист, но популярност добива с романите си „Сто години самота“ (1967), „Есента на патриарха“ (1975), „Любов по време на холера“ (1985), "Хроника на една предизвестена смърт", "За любовта и други демони", "Няма кой да пише на полковника", "Есента на патриарха", "Генералът в своя лабиринт". Част от произведенията му са филмирани.
_____________________

10 вечни цитата от книгите на Маркес

„Никой луд не е луд, ако се приемат неговите основания.“
Из „За любовта и други демони“ (Изд. „Лъчезар Минчев“, София, 2012, превод: Елена Дичева)
“…И двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо.”
Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)
“…Докато минаваха безбройните му години, разбра, че лъжата е по-удобна от съмнението, по-полезна от любовта, по-трайна от истината.”
Из “Есента на патриарха” (ДИ „Народна култура“, София, 1979)
 „… да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.“
Из “100 години самота” (Издателство на ОФ, София, 1978, превод: Румен Стоянов)
“За Петра Котес обаче никога не е бил по-добър мъж, отколкото тогава, може би защото объркваше с любов състраданието, което той й вдъхваше, и чувството за взаимопомощ, което немотията бе пробудила и у двамата. Оголеното легло престана да бъде място за безчинства и се превърна в убежище на доверявания.”
Из “100 години самота” (Издателство на ОФ, София, 1978, превод: Румен Стоянов)
“Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота.”
Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)
„Врагът си служи по-добре с нашата интелигентност, отколкото с нашите грешки.“
Из „За любовта и други демони“ (Изд. „Лъчезар Минчев“, София, 2012, превод: Елена Дичева)
“Бе го пуснал в пощенската кутия, без много да му мисли, и когато се усети, вече бе станало късно да си го вземе обратно. Но сега му се стори, че е излишно да обяснява всичко това, и просто помоли Фермина Даса да не чете писмото.
— Добре — каза тя. — В края на краищата писмата са на този, който ги пише. Не е ли така?
Той направи една решителна стъпка.
— Така е — каза. — Затова, когато една връзка се прекъсне, те са първото, което се връща.”
Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)
“И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота.“
Из “100 години самота” (Издателство на ОФ, София, 1978, превод: Румен Стоянов)
“Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.”
Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)

Цял живот - с чувство за хумор и ирония