"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Иван Динков: Писателите трябва да извоюват правото да има литература


Иван Динков
ПАМЕТ
2012 г. щеше да е юбилейна за големия български поет Иван Динков. През август щеше да навърши 80. Роден в с. Смилец, по онова време Панагюрска околия, сега Стрелчанска община. И всъщност отдавна е част от литературната аура на панагюрския край - най-светлата й светлина. Автор на множество поетични и есеистични книги. Сред тях се открояват стихосбирките "Епопея на незабравимите", „Славянски псалми”, „Живот по памет”, „Спазми от Отечеството", и романите "Моминството на войниците", "Цветя за махалата" и "Покрай кадифето". Особено силни са книгите му с размисли, фрагменти и спомени - "Докосвания до България", "Почит към литературата" и "Навътре в камъка". Иван Динков е носител на националните литературни награди "Иван Вазов", "П. К. Яворов", "Никола Вапцаров", "Никола Фурнаджиев", "Иван Николов" и "Златният ланец" на в. "Труд”.
Според критиката той бележи връх в родната литература, "връх, който не й дава да се разгащи и развращава, а да обединява хората".
Омъчнен от ракията на лозето в душата му Иван Динков пише, че в поезията му са стъпките от живота му, докато самият той е на друго място. И макар да знае цената на хилядите видове мълчание, той с обрулена обич за България и народа й, в дъга над стиха си с приведено тяло признава, че няма дългове към българската искреност на строфите и винаги ще си остане дете, което още си играе с житата.
С цялото си творчество поетът доказва, че нашият живот е само превод на един познат оригинал и че всеки път при срещите си с него ние вземаме пръст от гроба на поезията, за да привикнем с нея... някога.
В своята фундаментална книга"Почит към литературата" той казва, че "големите литературни произведения остават вечно живи или възкръсват след време, защото въпреки всички анализи, на които ги подлага всяко следващо поколение, запазват дълбоко в себе си една неразложима ядка". И още, че "досегашната българска литература само е извоювала правото да има писатели", че "бъдещите писатели трябва да извоюват правото да има литература."
Днес ви предлагаме неговата творба-ядка "Девятки" с надеждата, че воюваме за правото да има качествена съвременна българска литература, която да достига до своите читатели.
Стоян Радулов

...че още няма нищо по-велико
от робските игри на свободата...

Девятки
Из мрежата - или след бурята -
умира рибата - и залез
прелива лодките - катурнати
по гръб из кървавия залив.
Картината е без метафори
и без тълковен речник - шумно
по мрежите се трупат гларуси -
крилати цигани - на тумби.
И никаква следа от кораби
из врящото море - отново
животът се заражда в локвите -
като писателското слово.

Прииждат и челата си оставят
на пясъчния морски бряг - вълните:
безчерепна вода - без гръм и слава, -
от своето безумие разбита.
На всички идиоти им подвикват;
извикайте високо на водата,
че още няма нищо по-велико
от робските игри на свободата.
Вълните отминават озлобени -
да търсят из морето вечен череп.
И бреговете падат на колене,
прекръстени от непозната ерес.

Иконата за Божи гроб - разсъхнати
каручки под бездънни небеса;
и чергила - запалени от сънища
под сребърни тепсии от роса.
Катърчетата пърхат и из тъмното
откриват пътя с траурни очи.
Какво е по зори - преди разсъмване -
животът, който винаги горчи?
Стихът върви на крачка след главините
с един трагичен и голям Иван
или с една представа за родината,
напръскана по веждите с катран.

По припеците есенните круши
печалбите от лятото броят.
Кадънките внимателно ги слушат,
безсилни цифрите да променят.
Едно врабче е сигурно потребно -
по първолашки да им обясни,
че всички сметки се оказват дребни,
когато се изваждат дни от дни.
Нощта размърдва стария си задник
и тръгва през високите бърда
към раните на есенния заник
с черковна кофа светена вода.

Лична карта
Така - пред себе си: Иван съм - българин,
на два етажа съм - с таван и зимници;
под бряста - в спомена - тълпа от дългове:
с торба - за Цветница, с чувал - за Сирница.
Това - по описа, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да вдигна гирите
над всички уреди, над всички уроди.

Така - за себе си: поет съм български,
по дух - без жителство, в развод с иконите;
написах някога: "Тъй както с въглена,
така и с думата не става комкане."
Това - по градуса, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да хвърля гирите
по всички уреди, по всички уроди.

Назад - през седмици, през кратки възрасти,
живеят картички - добри, ухилени;
по тях - там някакви, издигат възгласи,
а всъщност - дъвчат си, навярно пилешко.
Съвсем болезнено: насън - по пощата,
изпращам славеи на таласъмите -
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване...


На мама
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля - в тоя мътен хаос, -
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара "Отче наш..."
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб - но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие -
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита -
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно -
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!
Стихове Иван Динков

1 коментар:

  1. Хубави стихотворения на Иван Динков! Благодарим за представянето на поета.

    ОтговорИзтриване