Иван Динков, или Време над линия

"Така - за себе си: поет съм български, по дух - без жителство, в развод с иконите; написах някога: „Тъй както с въглена, така и с думата не става комкане." 

ИВАН ДИНКОВ (1932-2005)

От Ива Йолова
_________________
Препрочитам стиховете на Иван Динков и ми е трудно да избера с кой цитат да започна този късен портрет. Когато ни напусна, поетът бе на 73, тази година би навършил 81. Но какво са възрастта и времето за вечността! Страшно е премълчаването, тишината около един уникален талант, приключил земния си път.

Иван Динков

 Метафорите при Динков са така изненадващи, хвърлят те в най-дълбокото. „Слово, заекващо от напрежение, разкъсващо се от възмущения“, пише за него литературоведът Владимир Янев. Друг критик беше казал пък, че той пише всяко свое стихотворение „като предсмъртно завещание“. Самият Иван Динков ми бе доверил в интервю: „Поетите стрелят по живота. Той е голямата и вечната им мишена. Естествено, от тази стрелба загиват самите поети. Животът остава - ироничен, нетърпелив да погуби следващото поетично поколение.“
Каква е равносметката от неговия двубой с живота? Признавал е, че от детството помни само „социалните притеснения“. Родното му село е Смилец, Панагюрско. Чисто български край, ген, поддържащ и подхранващ  патриотизма на поета и в най-мрачните диагнози за родните нрави и ширини. Баща му бил налбантин, „с чука и клинците, абсолютен пролетарий“. Майка му останала сираче от малка. „У нея се бе калцирал характерът да очаква повече лошо...“, написа Динков с благодарност, че това „се пренесло“ и в собствения му характер. Скептичното начало, според него, е причината „да оцелеем като народ, а не да се разтворим в света“.
От малък Иван се навъртал около налбантницата, където се събирали хора от околността. Докато бащата подковавал добитъка им, синът попивал разказите. „Там съм научил толкова много истории за живота и толкова много образи и характери съм видял, че ми се струва, след като прописах и проза - ще ги използвам, докато съм жив.“
В Смилец завършил и началното училище, и прогимназията.  После продължил в Стрелча в гимназия, създадена от Богдан Овесянин („прекрасна личност и поет“). На чиновете се оказали бивши партизани, ятаци, участници в Отечествената война. Част от тях си носели още оръжието. Някои ходели дори през снеговете боси. Храната си - праз лук, картофи и сланина, набавяли от село. Стрелчанската гимназия била на първо място по „ремсов състав - 100 процента“, и по участие в бригадирското движение. На всички тях младежки секретар станал Иван. „Разбутано време“, го нарича по-късно поетът. Овесянин подтикнал Иван по пътя на литературата. Съучениците му знаели само мантрата: „Смърт на фашизма. Свобода на народа.“ На никого не му било до поезия.
В София Динков пристигнал в края на 1949-а с едно дървено куфарче „по подобие на фронтовото на Дебелянов“, неговия поетичен кумир. В джоба си носел писмо до Христо Радевски (по това време главен секретар на писателския съюз), написано от Овесянин. „Куфарчето беше претъпкано с „велики стихотворения“, спомня си със самоирония в своята мемоарна книга „Време под линия“ (2001 г.) поетът. Имало и глава кромид лук. „Щом го има тоя лук и на Тайната вечеря, рекла майка му на изпращане, трябва да го има и в твоето куфарче.“
„Ти какво, гений ли си решил да ставаш - казал му Радевски, след като прочел 2-3 от „великите стихотворения“. - В българската литература гениалността не се харчи!“
„Много сплетни, много омрази има в тая литература - казваше по-късно Динков. - През нея само с талант е почти невъзможно да се върви. Трябва и характер. Способен да отказва привилегиите на времето, хулите и лъжите, да ги изпраща в първите дерета като леш...“
В Софийския университет следва право, което според него му носи „много обществена култура и познания“. От аудиториите на Алма матер тогава, а и често от тая юридическа специалност се открояват 30-40 момчета, които се наложили като поети. „Гладни, жадни,непризнати, незнайни те станали приятели. Т.нар. по-късно „априлско поколение“, определение, от което мнозина след това се отказват - Константин Павлов, Любомир Левчев, Димитър Стефанов, Андрей Германов, Марко Ганчев...  „Както живеехме, така и пишехме. Извличахме словото си не от прочетеното, а от живота.“
„Все тая честност, честност, честност / И все така - известен с неизвестност / И все така - с потискащата мисъл: /да завещая чашата си чиста. / Защо умирам? И защо отново /смърт­та приема образа на слово?..., пише в „Изповед“ поетът.
Една от първите софийски квартири, в която хвърлил котва, била на „Иван Рилски“ 30, където „зъзнели от студ и гладували“ много от младите поети - Димо Боляров, Михаил Берберов, Петър Алипиев... „Бяхме млади и страшно красиви, имаше и любов на мансардата“, пише Динков. Един ден решили да завещаят телата си на Медицинската академия, за да се спасят поне за кратко от глада. Известно е обаче, че с практичните дела поетите са скарани. Изкъпали се в близката баня „Мадара“, изтрили телата си със стари вестници поради липса на хавлии и хайде - на преглед в болницата. Но когато разбрали, че трябва да подадат заявления до общините, за да няма после разправии с близките им, Георги Узунски възкликнал: „Ами, мама...“ И  нищо не излязло от далаверата.

Със съпругата си - актрисата Белла Цонева, и с малката Белла

Главна спирка в денонощните им скиталчества била стаичката на Добри Жотев в редакцията на в. „Народна младеж“. Жотев, бивш партизанин, пребиван в затвора, талантлив и изключително честен човек, е лансирал не един талант по онова мътно време. С негова благословия излизат и първите стихотворения на Иван в печата през 1955-а.
Дебютната стихосбирка на Динков „Лична карта“ се появява през 1960 година. Това не бил първият ръкопис, който е давал в издателство „Народна младеж“, признава по-късно той. Предложил най-напред друг със заглавие „Нови псалми“, но въпреки доброто отношение на редактора Никола Фурнаджиев към него книгата не била отпечатана. 13 пъти разглеждали ръкописа на художествени съвети и в крайна сметка го отхвърлили.
В „Лична карта“ са събрани ученически и студентски поетични работи на Иван, за подбора помогнал Фурнаджиев. „Сега съм му колкото благодарен, толкова и не“, признава по-късно Динков, който не долюбва дебютната си книга. Смята, че тя е „прекалено мрачна и драматична.
Срещу стихотворението му „Тирада“ / ...Насън се питам: „Как живееш?“ / И отговарям: „Криво-ляво.“ / Насън се хуля: „Женско семе! / Хлопни вратата и избягай! /  Фурнаджиев написал:  „Не впрягай кошута с вълк!!!“ Може би това е поезията, отговорил Иван, а по-старият колега го предупредил: „Да, ама добро няма да видиш.“ Времето потвърди думите му, казва Динков.
Втората му стихосбирка „Епопея на незабравимите“ се появява през 1963-та. Но пак с „операции“ по нея. Излиза отново през 1969-а с доста промени и с предговор, в който Динков се отказва от написаното дотогава. Има и трето издание - през 1973-та...
Някому ще се види днес странно или предвзето „раздвоението“ на поета - не харесвал първата си стихосбирка, следващата издава в два варианта, обявява, че се отказва от написаното преди... Ние, неговите почитатели, можем да спорим посмъртно с автора и с крайната му самовзискателност. Но може би един слабо огласен факт от онова време казва много повече. Между двете издания на неговата „Епопея“, през 1967-а  е отпечатана  „На юг от живота“, пак с марката на „Народна младеж“, но веднага след това целият тираж е изгорен. Стихотворенията в нея са напълно извън канона на партийната цензура. Трудна е съдбата и на дебюта му в прозата. Повестта „Трохи от хляба“, излязла в сп. „Септември“ през 1970 г., е посрещната на нож от критиката, дори е оценена като „покушение срещу народностната линия в литературата“. „На юг от живота“ все пак вижда бял свят през 1977 г. под името „Антикварни стихотворения“, а „Трохи от хляб“ излиза като книга през 1983 г. с повече страници под заглавие „Моминството на войниците“.     
Първото работно място на Иван Динков е сп. „Младеж“,  назначават го за редактор с ходатайство на оперната прима Катя Попова, загинала по-късно в самолетна катастрофа. Изданието прилича на организационен бюлетин, доста „тромаво“, но пък заплатите „не са тромави“ и стигат за кръчмите, коментира след време поетът. От „Младеж“ той директно попада в партийното издателство, в което изкарва няколко десетилетия. Един от абсурдите на онова време е, че поет с книги, пращани на аутодафето на соц­цензурата, е най-дългогодишният редактор в бастиона на пропагандната литература. Във „Време под линия“ Динков пише, че „това внушително и вечно напрегнато издателство“ му е дало възможност да се докосне до някои премълчавани моменти от живота на партията и на държавата. В годините след 10 ноември поетът събра в книга прелюбопитни спомени от срещите си с важни в партийната йерархия и световната политика вождове като Хрушчов, Чаушеску, Янош Кадар, Хонекер, Милован Джилас, Луис Корвалан...
Динков се оказа и единственият писател в Председателството на БСП в първите години след 10 ноември, когато да бъдеш „ляв“, бе  равносилно на едноок, дори сляп сред окати. „Интелектуалците по принцип са леви - отговори ми той на въпрос за тая негова липса на „самосъхранение“. - Скверна дума за социалистическата идея не съм изричал и едва ли някога ще се отрони от сърцето ми.“

Отляво надясно: Кольо Георгиев, Иван Радоев, Иван Динков

Имам и личен грях към Иван Динков, че неволно съм нахлула в ранимия му вътрешен мир. В средата на 70-те, току-що назначена във в. „Народна младеж“, бях помолена от моя позната от партийното издателство да гледам на кафе на поета. По онова време пиенето на турско кафе и гадаенето на съдбата по утайката в чашата беше едно от „интелектуалните“ ни битови забавления, а мен ме бяха нарочили за „познавачка“. Фантазирах върху изписаните образи, избягвах лични предсказания.
Дори веднъж поради липса на кафе ми се наложи да „гледам“ на цяла компания приятели „на чинии“ - според остатъците от кебапчета,  гювечета или телешки медальони... И се явих пред Иван Динков в ролята на „врачка“. Не го познавах лично. Бях чела прекрасните му стихове и знаех, че трябва да говоря метафорично. Развихрих въображението си, не си спомням измамните си прогнози, но накрая Динков благодари, замаян от „дарбата ми“. Оттогава имахме добро познанство. По-често го срещах след 90-те години и преди смъртта му. Не един път е бил член на журито на литературен конкурс във вестника, в който работех тогава
Тогава, в средата на своите 60 години, един от най-мълчаливите ни поети показа неуморна продуктивност. През 1991 г. се появи стихосбирката му „Славянски псалми“. Две години по-късно (1993) „Факел“ пусна неговите „Поетични самоубийства“. През 1996-а Динков написа „все нови неща за живота и смъртта“ в „Урна“, през следващата 1997-а издаде стихосбирката „Дневник“ , през 1998-а сборника с есета „Почит към литературата“, 1999-а - лиричния том „Спазми от отечеството“, 2001-ва - мемоарите „Време под линия“... А в началото на новия век посегна към още един жанр - драматургията. Написа две пиеси - „Царски двор“ и „Комисия за погребения“, по думите му „толкова сбъркани, та май няма да се намери достоен режисьор у нас“.
През януари 2002-ра тежка катастрофа на магистрала „Тракия“ остави Иван Динков месеци на легло. После той прохождаше бавно и когато успяваше да се измъкне от болежки и болници, донасяше в редакцията нови рими. „Все още съм жив“, подхвърляше лаконично Иван. „Някакво чувство / точно под лоба / смесва изкусно / люлката с гроба“, писа той  в своя „Дневник“ през 1997-а. Може би същото „чувство, точно под лоба“ смесваше в неговата поезия естетичното с грозното, емоциите с мрачната ирония, патетиката с тягостния бит, поривите на родолюбието с демоните на отрицанието... „Ако има най-чиста реалност, тя е в парадоксите“, твърдеше той.
Един от девизите му беше: „Гражданският морал е третото око на писателя.“ Обичаше метафорите дори във всекидневието. Можеше, както си говори с теб „накрак“, да тръсне нещо дълбоко философско, така че да отекне ехото „за после“. Като това: „Големите поети пътуват боси към сърцето на народа си.“ Или „мръвки от мравки хранят амбициите“. Или...
Негов е и образът, че „всяко писателско поколение вижда следващото като охлюви, пълзящи по соколови пера. Но животът в крайна сметка изпраща по дяволите всички различия.“ С какво съвременните поколения превишават по-старите? - питаше риторично той. - Със знание.“ И добавяше: „Предишните поколения превишават съвременните със съзнание.“
Новогодишната нощ на 2005-а Динков посрещна в болница, лекарите бяха открили туморни разсейки в мозъка. Със съпругата му Белла Цонева, жената, на която чуждият на всякаква романтика поет бе посветил цяла стихосбирка, дори изпили по чаша шампанско. В края на януари Иван Динков издъхна. „Тук са стъпките от живота ми. Аз съм на друго място“, бе написал той на титулната страница на „Спазми от отечеството“. Стъпките ти още оставят дълбоки следи в душите, поете! Почивай в мир там, на другото място!

(в. Преса, печатно издание, брой 317 (668 от 20 ноември 2013)