Рада Панчовска: Заслужаваме своите личности

Рада Панчовска, снимка Стоян Радулов

Рада Панчовска е може би най-умозрителната поетеса, която познавам. Спокойна, вглъбена, с душа като лист на трепетлика - четете поезията й и ще разберете какво имам предвид. Няма да ви припомням коя е тя. Можете да го направите и сами, като прочетете представянето й в "Чат-пат" ето тук. Но днес ще ви представя едно интервю с нея, направено в далечната 1999 г. по повод нейния 50-годишен юбилей тогава. Съдържанието му е знаково и хич, ама хич не е изгубило от патината на времето. Дори напротив.   
__________________________________________________

Вярваш ли в провидението и в своето призвание?
По всяка вероятност има нагласа в човека, която избива в един момент. За да се подложи човек на толкова изпитания в поезията, защото тя не носи никакво удовлетворение и прехрана, особено в нашето пазарно общество, то значи вярвам в своето призвание. Защото писането не е просто крак връз крак и някакъв каприз, а много мъка и трудно раждане... Но всеки си носи кръста, както се казва.

Значи имаш мисия сред нас, „щом нощем си превита като питанка над листа”?
Да, и тази вътрешна убеденост, че от поезията има смисъл.

Имаш ли въпреки всичко чувството, че „животът някъде си продължава да тече”, а ти си встрани от него?
Обикновено човек има впечатлението, че животът, който води, е сив, а другите живеят по-интересно. В погледа назад често се буди една носталгия по някакъв неизживян живот. Но пък и другите след теб, си казваш, също ще мислят така. Така че, животът не бива да се подценява. Трябва да търсим стойностите в обикновените неща от него, а не в изключителните събития.

В поезията си често летиш към детството. Защо все в него намираш упование?
Детството е модел. В него гледаме по-сериозно на живота, придаваме по-големи стойности на нещата, когато за пръв път ги погледнем. Те изглеждат по-големи, може би защото ние тогава сме много малки и не сме претърпели разочарованията. Но връщането не е някаква инфантилност, а опит да запазим детските си емоции и възторг, че животът е хубав, защото сме го гледали под друг ъгъл.
(Подготовката за поетичните си полети Рада Панчовска получава още в училище. „На около 6-7 годишна възраст, в двора на училище „Сава Радулов” един учител ни питаше какви искаме да станем. И аз отговорих, че искам да пиша дебели книги, което ме озадачаваше дълго време, защото тогава се интересувах от физика, астрономия, математика.” Това казва Рада в предварителния ни разговор - бел. авт.)

Пишеш, че „радостта не е цел, а средство” в теб. Още ли от ден на ден ти се живее в „сърцевината на живота”?
Да, същността му е в този обикновен живот, който не ценим. Радостта и удоволствията са само средства към тази цел – същината на живота, неговата светла страна, която трябва да схванем, защото съществува от хилядолетия, и която трябва да преоткрием, колкото и да е трудно. Предпочитам да гледам на живота от хубавата му страна.

На какво разчиташ в „кратките си срещи със вселената” – животът, както го разбираш?
На себе си. Човек трябва да е подготвен за една пълна среща с вселената, колкото и кратка да е тя, за да не е просто наблюдател, а да е и участник в нея.

Какво най-обичаш в изкуството?
Когато е изпипано, завършено, изтънчено. Икономията на средства, пестеливостта, когато няма нищо излишно – с много малко думи да кажеш много неща.

Ето защо не пишеш дебели книги, а поезия. (Съгласява се – бел. авт.) А защо избра точно испанския език? (Рада е активен преводач – бел. авт.)
Не бе планирано. Занимавах се с английски. Но ми хареса един кубински поет – трябваше да го преведем с мъжа ми. Тъй че, научих и испански.

Какво харесваш в българските поети?
Българската поезия има големи достижения. Но лошото е, че работим с един малък език, който трудно получава своята европейска и световна оценка – преводите са малко. Но пък сме принудени ние да превеждаме повече. С това индиректно сме в крак с достиженията на останалия свят, което обогатява езика ни още повече. Изразните ни средства са много богати, формите постоянно растат.

Какъв е твоят девиз?
По-добре късно, отколкото рано. Макар че това не може да бъде никакъв девиз. Нещата трябва да се изпипват добре, да не се бърза. Особено в изкуството. Харесва ми и китайската поговорка: „В очите на кучето всички хора са ниски.”

Може ли днес да се роди нова Райна Княгиня?
Всяко време си изниква на живот необходимите личности, т.е. ние заслужаваме своите личности. Ако се роди, това ще бъде нов духовен подвиг. Съвременните войни ни унищожават. Аз вярвам в обединението, както прави Западна Европа. Замислих се и си казах, че най-голямата ценност днес е онова най-голямо, което можем да унищожим днес. И това е човечеството. Ние се самоунищожаваме. Не можем да разрушим Земята, Слънчевата система, Вселената. Но себе си – да. Затова трябва да пазим човека.

Интервю на Стоян Радулов

Рада Панчовска - "Оборище"

Рада Панчовска

Оборище

1

Облаци, пътеки - планина.
Тишина, белязана с позлата,
в която преброява вятърът
редиците от слънчеви ками,
забити в имената.

2

Място като всяко друго
в родината -
несравнимият пейзаж на всяко детство,
прикрит зад тетивата на комините,
паметни места с печат на топла грижа
в разпиляната жарава на деня,
на живота твърдините свидни.

3

Нощем духовете драскат опакото на луната
с бойките си викове,
с втренчени очи обръщат ръкавицата
                                   на въздуха
в обратното на свят,
събират се в гърба на перспективата
и средство за спасяване от страх -
далече от утехата на живите -
избират вяра в тях.
                                О, може би
тук бунтовници отново стискат в шепа
пламналите си глави...

4

Сега - това е крайна точка в плановете
                                            за екскурзии,
идват шумни,
идват с впечатления от бензин,
бързо идват в смяната на делници обикновени,
с дълги откоси от смях в багажа (зареден
                с най-необходимото за случая),
свенливо
дъвчат сандвич в лоното на славата
              и отминават
      като пъстри хвърчила в жиците,
      като млада луна в романс.

5

Такава е съдбата на отбраните
                          от хрониката имена:
записват ги прилежно на стрелка,
продават изгледи с витринен гланц,
не рядко в ребус чакат своя
търпелив читател,
приветстват ги на спортния екран,
достойно кичат хижа и плакат
и в указателя на всеки срещнат град
по тях намират близки и познати.

6

О, скъпите места надменно ни посрещат
с дълголетие,
което тяхното величие кове
от крехките възторзи на онези,
които ги прославят.
Те гордо сред поклоните мълчат
на шепа почитатели
и чакат,
чакат.

7

Гласове затрупва буковата шума
с остра жар,
предназначена да забие нож в сърцето
                                        на поробителя.
Бляскат погледите в съзаклятие,
знамето горчи
от сълцзите на допрелите плата му
                                            до гърдите си.
Конете хрупат историческо сено и зрее
пожарът на столетието.
Закриля ги небето.

8

Десет дена - народ!
Достатъчно е на роб: свобода.
А тя мирише на барут
                                 пред розата.
Черешови дула цъфтят,
          решени на последвалия ход,
          удавен в пепел.
Гранита посветяват за свидетел.

9

Затова Оборище с грижлива тишина
пази вековете
и тайния възторг в сърце на бук
под чадъра зелен на април,
и ден за гласове, вдълбани като грижа,
и паметен момент,
определен за преповтаряне на святото,
което се побира без остатък
в ръст най-обикновен.

10

Героите не спят под камък вечен
в отечеството, сред което
скъпи нам
места, обвеяни с човешкото величие
пришиват своя ореол
на венците.

Стихове Рада Панчовска

Всички материали, посветени на Априлското въстание вижте тук
Повече за Рада Панчовска и още поезия от нея четете тук и тук 

Рада Панчовска в градината на думите

Рада Панчовска

Пътят

...Вървяхме, натежали от умората, понесли своя път.
Понесли този смайващ свят на своето човешко рамо.
През колко пропасти и скатове, готови да ни спрат.
Вървяхме, от една надежда водени - да стигнем само.

Преваляхме живота с трескавото заслепение на сън.
Насищаше душата ни звученето на призива далечен,
на нашия копнеж блуждаещият, незатихващ звън.
Напредването ни към него сигурно ще трае вечно.

И все пак, днес, на тази слънчева планета, в края
на някаква галактика, една сред толкова (не зная
какво ме кара да съм повече от горда за човека,

едва ли сам в обгръщащата ни вселена - нека
не казвам, че го вярвам, но е близко да ми хрумне),
дали отнякъде към нас вървят очакващите ни разумни?

Просто

Тъкмо да вникна до същността си,
губя нишката, в чудности се заплита.

Няма да ми постигнат премъдростите,
знам си. Нещо, което отмалко е ясно:

Бог или То, или Нищото на всемира
бленуват по красотата. Път ли е, смисъл?

Просто не ми се умира, като не се разбирам.

Градината на думите

На тишината на звездите липсва щипка вкус.
Огромността на тайната я прави безпредметна.
В пустинята от време на какво сме плод.

Единствена достъпна форма на живот ли
е земният. Животът като изключение.
Кое тогава е всеобщото му правило.

Добре, че имаме градината на думите.
В измислената им действителност сме вкъщи.
Обгръща ни с допълваща неяснота.

Стихове Рада Панчовска

(Из поетичната книга "Кратки срещи", Литературен форум, 1993)

Повече за нея и от автора на тези стихове ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Рада Панчовска: Като дете книгите ме озадачаваха

Рада Панчовска е едно от популярните имена сред пишещото братство у нас. Преди всичко като поет и преводач. Но и като обществен деятел. Работила е във в. „Оборище“ в Панагюрище и в Института за български език към БАН в София. Управител е на частно издателство „Проксима-РП“, член е на Сдружението на българските писатели, където е секретар по поезия, както на Съюза на преводачите в България, на който бе председател. Тя е сред основателите на Свободното поетическо общество и на Асоциацията на испанистите в България.
Рада Панчовска е и превеодачът на испански на химна „Върви, народе възродени!”, включен в книжка с общо 21 негови превода на европейски езици и разпространяван в чужбина по идея на Миглена Кунева, докато беше външен министър.
Родена е в с. Оборище през 1949 г. Израства в Панагюрище, където завършва първо "Свето Покровско"-то училище, а след това и гимназията "Нешо Бончев". Още там тя получава и първата подготовка за поетичните си полети. “На въпроса на един от моите учители какви искаме да станем тогава заявих, че искам да пиша дебели книги, което ме озадачаваше дълго време, защото по онова време се интересувах от физика, астрономия и математика”, сподели в първото си интервю пред мен самата Рада. По-късно се дипломира по българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, с втора специалност руски и - факултативно - испански език.

Поетичният дебют на Рада Панчовска е в сборника “Смяна ’81″ (1981 г.), последван от стихосбирките “Всеки ден” (1984 г.), “На белия свят” (1992 г.), “Кратки срещи” (1993 г.), “Убягващи впечатления” (1994 г.), “Аритмии” (1996 г.) и “Приписки към антологията на съвременна испанска поезия ‘Гласове на жени’ (1997 г., двуезична – на български и испански език), “50 стихотворения” (1999 г., включваща избрани творби) и “50 стихотворения” (2001 г., двуезична – на български и испански), “Анонимният успех” (2001 г.), “Обратно броене” (2007 г.), "Стени и мостове (2011 г.)
Рада Панчовска е публикувала и десетки книги със свои преводи от испански. Най-ценни обаче са преводите й на Хорхе Луис Борхес, Елисео Диего, Октавио Пас, Мигел Лабордета, Франсиско Урис, Ана Мария Навалес, Мария Виктория Атенсия, Хосе Анхел Валенте, Клара Ханес, Алберто де Куенка, Антонио Фернандес-Молина, Рафаел Леон и мн.др. Нейни стихове са превеждани на испански, английски, немски и словенски. Превела е на испански поезията на Блага Димитрова, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Кирил Кадийски. За преводните си сборници от испански “Поезия” и “Гласове на жени” е носител на годишните награди на Съюза на преводачите в България  и на Центъра за изкуства “Сорос” за 1996 г. Превежда и от английски. Например съвместно с Цветанка Еленкова издаде на български книгата на английския поет Джонатан Дън "Въпреки това".
Участвала е в международната писателска среща-круиз „Вълни на три морета“ и в поетични четения и фестивали у нас и в Родос (Гърция), Берлин (Германия), Куртеа де Арджеш (Румъния), Струга (Македония), Сан Роке, Веруела, Мадрид, Гранада и Приего (Испания), както и в международни преводачески и издателски срещи в Тарасона и Албарасин (Испания) и Мексико (Мексико). Живее в София.

Стоян Радулов 

ПОЕЗИЯ ОТ РАДА:

Дописки до небитието   
Облегнала бележник на коляното записвам
в кратките почивки с малко думи
най-същественото, за да възкреси отново
в паметта изминатия път, когато от отвъд
потърся упование в завършената битност
пред ширналото се не-битие, което е.

Тънкостите на добрия вкус   
Колко върхови усилия се искат,
воля и самоотричания и смиреност,
за изисканата сдържаност на само ред.
(Да, де, епитет до епитет.)

De Profundis      
Човекът на духа е онзи стълб, на който
рицарите връзват уморения си кон.

Животът е самотно занимание
Животът е самотно занимание.
На дъното на слънчевия световърт се сгушва,
залепил криле,
и се оттласква с всички сили от засмукващия
вихър на всемира,
в светкавично единоборство с който се е осъзнал.
Срещу космическата пустош
и неимоверните безмери вдига
в щурм щита си, съшит от клетъчна мембрана,

животът е самотно занимание.

Решения
Защото само любовта ни побеждава.

На силата отслабват силите след време.
Затварянето на устата някому е временно
решение - властта налага мнения, не ги променя.

И само любовта отвътре ни превзема.

Притежания
Откривам с ужас, че животът ми не ми принадлежи.
Последното убежище, на самотата, е така
наблъскано с отминалите мигове, разнищено.

Сгъстеното им време се пресича с чуждите съдби -
и нищо не е свършило, преди да стана жива,
и нищо не започва чак след мойта смърт.

Откривам, че не съм си също крайна цел.
Пространството, което съм заела, ме обгръща.
Отново и отново се осмислям: външност, същност.

Дори смъртта ми няма как да ми принадлежи.

Дъга над пустотата
Сред милиардите върху земята
след един от нас по-малко
остава пуст светът все повече.
Животът ни е мост, опрян на бездни.

Стихове Рада Панчовска


ОТЗИВИ ЗА ПОСЛЕДНИТЕ Й 
ПОЕТИЧНИ КНИГИ
"Обратно броене" (2007 г.)

Не бих се заела да обяснявам поезия: ненужно е и невъзможно. Затова пък най-разкошната възможност е да я срещнеш, да я задържиш при себе си, да я употребяваш. Защото тя е действие, което придърпва в пътя си докосналите се до нея, посвещава ги и оставя всеки един на място по-високо или поне по-различно от онова, на което е бил преди срещата. Като казвам това сега, говоря също за поезията в книгата на Рада Панчовска и за местата, където тя ме заведе: в градини за размисъл, край фонтани, превъртащи прохладни води на спомени, край засади на изострени сетива, по пътеки от сенки и светлини.
Погледнато другояче – през гръцко-испанско-германско-унгарски и нашенски места, „най-обикновени” и тайни, живеещи и застинали, днешни и безвременни.
Казано другояче – от „спомените с остър ръб на диамант” до бъдещето, което „сякаш никога не е било”. Всичко това – населено с хора, котки и кучета, дървета и птици в гора и градина, щъкащи твари и ехо от изгубени гласове, наяве и не... Всичко това – с потапяне всецяло в „на битието празничния смисъл”, но и в непразничния. С разбиране и съчувствие, но и с дистанцията на иронията; и без опити за самозалъгване; и с насмешливо-игриво боравене с баналните „мъдрости”, и с отхвърляне на амбициозната напрегнатост /”Откривам, че не съм си крайна цел”/. И даже с непривична безпощадност:
"От страстите на миналото някой път
ми се повдига самочувствието, друг път
просто – ми се повдига."
"Великолепно вътрешно пътуване из „външното”, с компас единствено собственият усет и нрав: сдържан, толерантен. Спокоен да разбира; да не пресмята; да брои обратно; да се оставя свободно на удоволствието от лаконичността, но също и на удоволствието от разточителното описване. Да бъде себе си."

"Стени и мостове" (2011 г.)
Със заглавието си "Стени и мостове", книгата на Рада Панчовска определя съвсем коректно своите параметри. Това е една гео- и градска поезия, бидейки необходима и полезна, без да е претенциозна, така както релефите на съвременния ни живот опират до онова, което един ден ще се съхрани - цивилизация, а не кич. Малките неща, малките жестове, деликатността, чувствителността, предаността – всичко, което е връзка, но не обвързване. Това са и нейните мостове и граници. Всяко от стихотворенията е посвещение. Оригиналността в стила на Рада е в това да минава незабелязано, но оставяйки винаги усещане за присъствие.

Текстове от Екатерина Йосифова