Павлинка Георгиева - "С вкус на къпини"

На тролейбусната спирка двама влюбени се целуваха под възмутените погледи на две-три бабички, които веднага замърмориха за морала на младото поколение. Притиснали се в нежна прегръдка, те се поглеждаха за миг и после отново се целуваха. В главата ми се запромъква упрек, но се препъна в един спомен отпреди много, много години. И ние бяхме влюбени, страстно влюбени, и се целувахме под път и над път под укорителните погледи на тогавашните възрастни. И ние се обичахме и искахме целият свят да знае това.
Отдавна вървя с момчето от моя спомен заедно по семейния път. Коловозите му са дълбоко изровени, ту вървят успоредно, ту криволичат и все по-рядко се събират. Понякога той се загубва по някоя странична пътека, но после пак се връща в общия път. Нали се връща… Защото пред нас тича като буйно конче синът ни, все още не стигнал до своя път в живота. От време на време така ми се приисква да се отбия и аз настрани и то за постоянно, даже на новия път да няма друг коловоз за компания. Но жребчето полудува, полудува, пък се обърне да провери крачим ли заедно. Защото то иска да ни има в един впряг – и мама, и татко. Да, така да бъде… може би в някой ден ще престъпя извън пътя, към някой храст с къпини, да си откъсна от омайния плод, да усетя отново сладкия и леко тръпчив вкус… А къпинакът ще ме дерне тук-там, но няма пълно щастие. Ще боли, ще преболи, но споменът за вкус на къпини ще бъде с мен. И после, обратно в коловоза…
Такива мисли ми се въртяха в главата, докато двамата влюбени се целуваха. „Ех, казах си, Господи, как ми се иска да съм отново млада и влюбена…” Изглежда идващият тролей е попречил на Господ да чуе думата „млада”. Или съм дръпнала дявола за опашката…Защото се влюбих. На тия години. Като тийнейджърка – внезапно и лудо.
Една сутрин се събудих с позабравен трепет в душата… Лелей, какви са тия лъчи, какво е това трептене? Погледнах се в огледалото – чак аз се харесах. Лицето ми излъчваше спокойствие и светлина. А бе направо си сияех. Тук трябваше да ми светне сигналната лампичка. Каква сигнална лампичка – аварийна сирена трябваше да ми завие оглушително! Защото бях влюбена… виртуално… При всичкия си интелект и жизнен опит. При цялата си тежест, стабилност и реализъм. Можех веднага да прекратя всичко. В Интернета това поне е лесно. Но тази неудържимата стихия от чувства, връхлетяла ме така внезапно. Оставих се да ме повлече. Дори не се опитах да се отбранявам. Ех, тези сладки вълнения, непреживявани отдавна…Чувствах се ефирна, лека, не стъпвах по земята. Летях… Само мъничко още, оправдавах се пред себе си, толкова ми е хубаво, и светло, и слънчево…
Промяната в мен бе повече от очевадна. Синът ми попита да не съм болна, защото съм спряла с постоянното си гълчене по него. Мъжът ми започна да гледа обидено и ревниво. Ха сега да видиш, на мен лесно ли ми е, когато завиваш по други пътеки. Дори една вечер ми донесе без повод подарък и ме покани да се разходим през уикенда. А колежките се пръснаха от завист, като забелязаха новия ми фасон. Шушукаха си зад гърба ми, че сигурно съм си намерила любовник, та така съм разцъфтяла. Следяха ме любопитни да разберат дали ще отправя по-особен поглед към някой мъж от фирмата.
Не ми пукаше, ама изобщо. Усмивката не слизаше от лицето ми, май дори и насън се усмихвах.
Войната с мъжа ми за дистанционното бе прекратена. Телевизията съвсем не ме интересуваше, никакви сериали, реалити и т.н.  Дори не чувах изцепките на футболните коментатори. Стройно и организирано вършех всичко, не се размотавах, приключех ли с домашните задължения вечер, идваше моето лично време. Сипвах си нещо в чашата, включвах лаптопа и… отивах на поредната среща.
„Чакаш ли ме?”
„Откога те чакам…”
И се започваше едно чатене, едни разговори, за какво ли не… Даже и словесни дуели, които, за мое учудване, понякога губех. Мъж да ме надприказва мен? Явно насреща ми седеше умен и интелигентен човек, с приятно чувство за хумор. А колко нежност носеха думите му… Да получиш и дадеш топлинка… Омагьосаха ме ласкавите му слова. Миговете с него бяха толкова красиви, толкова вълшебни, толкова невероятни… Вечер след вечер ние се отправяхме на разходка в различни точки на света - от най-екзотични до съвсем обикновени места. Но най-обичах малката горска хижа - настанявахме се удобно край виртуалната камина, пийвахме си, гледахме играта на пламъците и говорехме до безкрай, дори и да помълчим заедно ми беше хубаво. Докато едва вечер той ми написа:
„Ела да те прегърна.”
Онемях, чувах сърцето си как продънва тишината, удар след удар… „Ела да те прегърна…” И тогава в съзнанието ми зави сирената, оная, сигналната… Дрезгавият й звук прогони мъглата на омаята и тя бавно, с нежелание, се разнесе. И блесна безпощадната истина. Прегръдка… нямаше да има. За прегръдка трябват двама. И за всичко останало след прегръдката. Май само аз бях увлечена... Не знаех какво да отговоря, времето течеше, мислите ми се трупаха накуп…
„Заспа ли край камината?” – попита той.
Не, приятелю, събудих се. От един вълшебен сън. Все някога трябваше да се събудя. Господи, какво правех? Той беше само една снимка и красиви думи. Не виждах очите му, не знаех какво има в тях – ласка или присмех. Не чувах гласа му – не знаех какво звучи в него – симпатия или ирония. Не виждах тялото му – не знаех какво излъчва – желание за прегръдка или задоволство от свалката. Поредната жена, уморена от безкрайната сивота на ежедневието. Осъзнах, че животът ми до такава степен е бомбардиран от безразличието, грубостта и злобата, че с две изречения виртуалният ми непознат ме бе очаровал и вкарал шеметно в този нереален танц. Изречения, пълни с изящна словесност Осъзнах как душата ми неистово е копнеела да чуе няколко мили слова. Всъщност в човека ли се бях влюбила или в думите му? Думи като изворче с бликаща нежност, която жадно поемаше зажаднялата ми за ласка душа…
„Ще дойдеш ли да те прегърна? Ще бъда нежен…” – настояваше той.
Нещо в мен простенваше, пръстите ми се протегнаха сами да пишат… Да, щях да отида за една прегръдка. Прощалната… Защото в този момент разбрах, че докато аз съм  превръщала трепетите си в думи, той със завидно умение е обличал думите си с чувства. Трябва да пишеш романи, приятелю, любовни романи. Жените ще ги купуват като топъл хляб. Ще лягат и ще стават с тях, ще си ги държат до възглавниците, ще си ги носят в дамските чанти. Защото всички ние винаги имаме нужда от глътка нежност…, сладка и тръпчива като къпинов сок.
...
На монитора ти потрепва моята снимка. Хващаш я с мишката и бавно я влачиш към папка „Свалени мадами”. Още една виртуална бройка в сметката. Впрочем, удоволствието да се превърна в поредното ти завоевание беше и мое. Дори бих казала, заслужаваш го, приятелю! Вкусът на къпини беше божествен…

Павлинка Георгиева

Носталгично за Панагюрище от същия автор четете тук