Катя Зографова – да бъдеш адвокат на онеправданите от историята

Катя Зографова

Хомо архивариус – така на шега наричат Катя Зографова, директор на Националния литературен музей. Проучването на архивите със сигурност е вълнуващо занимание – за онзи, който умее от спомените, писмата, дневниците, писателските ръкописи и фотографиите да изгради достоверна и жива представа за популярни, но и забравени фигури от родното ни минало. Така се раждат осем нейни книги. “Вечните странници” ни води из тайните на митологичното в българската литература. “Многоликата българка” представя забележителни жени от Възраждането до наши дни. Други нейни заглавия са посветени на Чавдар Мутафов – архитект и писател-модернист, на Емануил Попдимитров – литератор, философ и общественик, на поборника Орчо войвода и забравения възрожденец Динко Зограф. През 2009-а, когато се навършиха 100 години от рождението на Вапцаров – един от новаторите в поезията ни, човек със сложна и трагична съдба, излезе нейната документална сага “Никола Вапцаров: Преоткриване”. Впрочем, в начина, по който се отнася към своите герои Зографова, винаги има своеобразно преоткриване – на човешкото отвъд идеологическите клишета и монументалните представи, създадени в миналото. А от това ярките личности в културната ни история не стават по-малко значими. Напротив, можем да вникнем по-добре в техните драми и слабости и така да оценим по-добре таланта и усилията им. В какво семейство е отрасла Катя Зографова, откъде идва интересът й към неизвестни страници на българското минало, на литературната ни история?
“Аз съм родена на 11 май – деня на Светите братя Кирил и Методий. Така че, както се казва, съм си дошла с деня, някак съм обречена от самото си рождение на тях и на словото. Може би е някакво предопределение, макар че го казвам с чувство за хумор. А иначе моят род е от борбения град Панагюрище, в него има много свещеници и учители, майка ми беше учителка дълги години. Но като че ли съм първият човек, който наистина се посвети на писането отрано. Още в Руската езикова гимназия, когато бях в 10-и клас, в списание “Родна реч” излязоха първите ми стихове. Словото е по-силно от мен самата. Истината е, че всичко, което съм постигнала, е било благодарение на писането ми в професионален план.”
Още от дете Катя започва да участва в конкурси, и така – до ден днешен. В Националния литературен музей /НЛМ/ постъпва през 1989-а. Оглавява го от края на 2010 година, а преди това, в продължение на 7 години, е главен уредник на музея на Вапцаров в София – филиал на НЛМ. Казва, че панагюрският инат й е помогнал да се пребори за цялостен ремонт на порутения апартамент. Прави 10 проекта и в навечерието на 100-годишнината от рождението на поета един от тях се осъществява. Сега последният дом, в който е живял той, е сред най-хубавите литературни музеи у нас.
Впрочем, не само Катя Зографова, но и други нейни колеги след задълбочени проучвания на архивите създават стойностни и интересни книги.
“Ние сме заобиколени от неизвестни факти, защото това е същността на нашата работа – да работим с различни и неочаквани архиви – посочва тя. – Човек би могъл да потъне в тези непознати факти и да започне да говори куриози, да развива анекдотични сюжети за личности от миналото. Така че трябва да имаш позиция, за да можеш да ги оцениш от дистанцията на времето. Ще дам пример с моята книга „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”. Написах я заради начина, по който тези героини са били ощетени от историята и натикани в задния двор на културата ни, където не им е мястото. От друга страна, вълнуващо е да изровиш едно забравено име, да промениш мисленето за него. Такива са и другите ми герои – като панагюрската легенда Орчо войвода или Динко Зограф, един от нашите предци в зографския ни род. Той не е от прочутите български зографи и аз дълго се колебаех дали да пиша за него. Но се оказа, че такива хора като него правят българското Възраждане, защото този Динко Зограф е бил и художник, и резбар, и лечител. А съвкупността от тези негови занимания го прави доста значим. И аз самата съм изумена, че към тази книга има много голям интерес. Някои ме наричат адвокат на онеправданите от историята.Това ми харесва и смятам, че го мога.”
“Неканоничният Вазов” например е посветена на патриарха на българската литература Иван Вазов. Тя представя някои малко известни сюжети, свързани с патриотичните му пристрастия, разказва за любовните му истории, за неговите приятелства, за кулинарните му навици.
“Да изтриеш праха от някое забравено име е, разбира се, неизразима, много ценна и специална радост – споделя изследователката. – Всъщност, не по-малка е тръпката и когато виждаш в нова светлина класическо име, което е било изкривено в представите на читателите, да речем, по идеологически съображения. Такъв е случаят с Вапцаров например. И се оказа, че световноизвестен автор като него, за когото са написани хиляди страници, все още се нуждае от своето преоткриване. Мисля, че нещо подобно правя и с иначе неголямата си по обем книга за Вазов от около стотина страници. Неслучайно я нарекох “Неканоничният Вазов”. Тя дава различен поглед върху един толкова проучван и обсъждан автор, какъвто е класикът Вазов.”
Автор Венета Павлова, Радио България, източник БНР