Съвременни български писатели: Петър Велчев

Петър Велчев

Шахматна партия
Секундите усърдно цъкат
и в черно-бялото пространство
на мълчаливите квадрати
(за разлика от обществото)
царува истината само.
И в нейно име се сражават
миниатюрните войници
по правила неумолими
и доблестни, защото даже
агонията е хармония.

Мишени и икони
Какъв е смисълът, когато
мишените
напомнят на икони,
иконите
напомнят на мишени?
Амбиции огромни...
А някъде далече
от изрисувани дъсчици,
далеч от богомолци
и от стрелци,
светът навярно е чудесен
заради своята безцелност.

Като къшей хляб
Жената не е идол
в храмовете на безбожници.
Жената не е зестра
в сейфовете на скъперници.
Жената не е дивеч
за преситени развратници.
Жената не е цвете
на ревера на суетници.
Жената е насъщност,
като къшей хляб за бедните,
за гладните Щастливци!

Етюд за цигулка
Седя си в кръчмата, захвърлен
и от съдбата, и от себе си,
подсвирквам си и се усещам
като калъфа на цигулка,
която в мрака съм изгубил,
или ми е откраднал някой,
и вече нищо не си спомням.

Стихове Петър Велчев

_____________________________________

Дано критиката преодолее кризата!
Искам да благодаря на община Панагюрище и на Министерство на културата, задето са се сетили да учредят национална награда за критика именно на името на незабравимия възрожденец Нешо Бончев, родоначалника на българската литературна критика, следовника на великия Висарион Григориевич Белински.
И когато утвърждава, и когато отрицава, критиката е дело на на вкус и стабилни критерии. Старогръцките думи „критерий” и „критика” имат общ корен – глагола „съдя”. Някога, преди две-три десетилетия, критиката у нас се ползваше с обществен престиж, имаше определен културен авторитет. Сега критериите май се позагубиха, позамъглиха се, а пък вкусът е на път съвсем да изчезне, тъй като е зацапан от кича, щедро изливан от електронните и печатните медии.
Критиката днес не само няма предишния си авторитет, тя просто не се пише в автентичния си вид и е абдикирала от изконното си предназначение. Превърнала се е в неумерени (било приятелски, било подмазвачески) възхвалявания, или в едни по същество анотации, т.е. в нещо като реклама от типа „Купете си тази книга!”. Преди тридесет години, спомням си, една моя съвсем нормална полемична статия докара немалко неприятности не само на мен, но и на доста други хора. Сиреч критиката имаше обществено-политически отзвук.
Днес много рядко ще прочетете проникновен литературен портрет, проблемна статия или пък рецензия, която да не се разминава с творбата, която визира. Тъжно е като си помисли човек, че може да се появи нещо талантливо, а да няма кой да го прогласи.
Истинската рецензия е черноработница, но и царица на критиката като жанр.
Днес полемиката е много рядък гост по страниците на печата и ако се мерне тук-таме, то е, за да ни занимава с персонални обяснения, или да разчиства лични сметки.
Очевидно днес ни липсват сериозни и мащабни критически изяви, такива, че да ни накарат да си спомним знаменитите думи на нашия патрон Нешо Бончев: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас”. Тия думи могат да се сторят някому прекалено силни, но те са самата истина. Достатъчно е да си спомним, че първите представления на „Ернани” от Виктор Юго и „Пред изгрев слънце” от Герхард Хауптман са били в истинския смисъл на думата сражения между привържениците и противниците на новата литературна школа.
Всички ние, хората на перото, трябва да бъдем благодарни за учредяването на една такава награда като Нешо-Бончевата. Дано тя допринесе критиката ни да преодолее кризата, в която вече се намира! Дано тази награда за критика стане стимул за самата критика! Ако, разбира се, и бъдещите журита се придържат към необходимите критерии.
И накрая искам да кажа, че Нешо Бончев е фигура емблематична за Панагюрище, също както Димчо Дебелянов – за Копривщица. Когато преди шест години ми беше присъдена Дебеляновата награда за поезия, всред китното градче Копривщица, усетих някакво особено, странно чувство за докосване до образа на най-чистия български лирик. Сега, всред красивия град Панагюрище, родното място на първия български литературен критик, изпитвам същото трепетно чувство.
За подобни неща човек трябва да благодари не само на журито, но и на Съдбата... Благодаря!

Петър Велчев, носител на наградата за 2012 г.

Повече за споменатото събитие научете тук