Спазми под лъжичката

Стоян Радулов

Винаги, без изключение, когато чета разказ от български автор, нещо започва да ми дълбае под лъжичката. А то е онова неизбежно чувство на разочарование, което с времето се научих да разпознавам и прилича на пулсациите преди опустошително главоболие. Наречете го цинично предубеждение, наречете го издайническа проява на типичен роден нихилизъм, ако щете. Но това мое чувство си остава факт и никога не успя да ме напусне. Особено при очакването, че ето, сега, при този разказ, може и да не е така. Разочарованието в този случай стига почти до физическа болка, тъпа и абсурдна. Какво пък толкова важно? Някакъв си разказ там!
Нямаше да е проблем, ако не обичах да чета литература и примерно се вълнувах повече от това дали Мара Отварачката и д-р Енчев са постигнали нови чудеса в пластичната хирургия без първата да отлети в облаците с помощта на изкуствените си цици. За беда, посаденото семе на думите в мен така и не успя да хване плевели. И все се притеснявам, че при четенето на поредната боза, началото на този процес може и да започне.
Разбира се, веднага трябва да уточня - става въпрос не просто за “български автор”, а за “съвременния български автор” – една фраза, която сама по себе си е безсмислена, доколкото характеристиката “съвременност” е твърде относително и не на последно място – преходно понятие. Все пак разните му там класици като Вазов, Йовков, Пелин, Хайтов и цялата кохорта, дето ги изучаваме още в училище, имат с какво да се похвалят. Особено Чудомир, когото чета наистина с удоволствие.
Ето, напоследък попрочетох едно-две нещица, уж еротични, ама някак си еротичното стои само като намерение. И цялата надежда, която бях посъбрал в лъжичката, отново взе, че се разплиска. Добре, че все пак стигнах до края и във всичките случаи, което при мен е показател “приемливо”. Но то е по-скоро защото съм дисциплиниран читател. Макар напоследък склонността ми да захвърлям книга след 10-та страница да взима превес. Ама, нямам време за глупости! Та, от “ приемливо” до “наистина добро” има особена разлика, несъизмерима с двете буквички “до” и двете шпации около тях. Както е, да речем, при Ъпдайк. Вероятно е подличко да мисля така, щом като и аз минавам за някакъв вид писач, български, “съвременен” и т.н., но пък с ръка на лъжичката ще си призная: това е фактор важен, който ме спира да публикувам проза и до днес. Защото кой съм аз, че да си въобразявам разни работи и да се мисля за нещо по-добър от останалите, да пренебрегвам усилията на другите като мен. Вижте, не искам да обидя никой, понеже всеки има право да пише и харесва различни неща. Навярно просто не съм попаднал на онзи писател, който ще заключи в мен вратата на съмнението веднъж завинаги.
Стоян Радулов