Стоян Пейов Дринов (03.02.1883 – 07.08.1922) е роден в Панагюрище, точно по времето, когато именитият му чичо Марин Дринов, потопен в “карнавалната следосвобожденска
неподреденост”, успява да участва сърцато в съграждането на българските институции, като полага усилия да не занемарява и привичните си книжовни занимания...
В Румелия и в Княжеството зрее увереност и решителност за “изправяне със собствени сили” на следвоенните неправди. Константин Величков и Иван Вазов редактират в Пловдив сп. “Наука”, Васил Стоянов и Константин Иречек мислят и действат за възстановяване на Периодическото списание на Българското книжовно дружество, вече със седалище в София.
Малкият Стоян учи в родния си град, вече в рамките на голяма България, продължава в Класическата гимназия, завършва история в Софийския университет. Учителства в село Баня, Панагюрско, след това и в София.
От май 1903 г. министър на просвещението е Иван Шишманов, който по всякакъв начин се старае да създаде увереност у хората с книжовна нагласа, да постави образованието и културата, както и носителите на високи стремежи в българското общество, на пиадестал.
Младият учител Дринов е имал възможност, но не пожелава да направи политическа кариера чрез естествената протекция на фамилията си. Но неговият свят завинаги е белязан от книгите като контрапункт на суетливото и преходното в общественото всекидневие. Сякаш загърбил злобите на деня, Стоян Дринов преоткрива несравнимото богатство на природата, на пернатия и животинския свят, на простите и ясни човешки взаимоотношения в родното градче и в панагюрското поле, уважението към смълчаната сила и сдържана мощ на планината-закрилница. Това е и светът, който споделя с читателите си, с него остава в съкровищницата на българската литература. В най-добрите негови стихове има естествена лекота и непринуденост, вдъхновена сякаш от уникалната природа на Средногорието, щастливо съчетана с потомствено чувство за красота, изящество, етичност и шеговита човешка солидарност.
Но литературните занимания на Стоян Дринов не са посветени само на децата. Мисията му е и сред възрастните, особено след надживяните ужаси като военен кореспондент. “Късният” период на творчеството му е посветен на нови търсения, свързани не толкова с публицистичното разобличаване на военщината , колкото с позитивния личен пример за достойни обществени начинания. В София се ражда и сина му Людмил – един рядко поетичен талант, напуснал света само седемнайсетгодишен, но оставил след себе си една от най-изящните ученически стихосбирки на българския 20-ти век.
През последните дни от живота си Стоян Дринов е библиотекар в Народната библиотека. По това време директор там е приятелят и съратник в книжовни начинания Стилиян Чилингиров. Заедно подреждат книга, посветена на “умните забави” – на театралното и рецитаторско изкуство, което дава друг живот на литературата. Преведени автори в Дриновия сборник са Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Надсон, Шевченко, Юлиуш Словацки, София Конопницка, Кнут Хамсун, Марк Твен и др. ”Детският писател” остро поставя и проблеми на възрастните, не може и да бъде по друг начин, защото лично се познава и твори заедно с Александър Божинов, Стилиян Чилингиров, Трифон Кунев (Ланчелото), Георги Стаматов, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Елин Пелин, Димитър Бояджиев...
Цялостното му книжовно дело е изключително богато и недооценено тъкмо във взаимодействието и в синтеза си с другите изкуства. Известно е, че по негови творби през първата половина на века са написани множество песни, някои от текстовете му са създадени специално за песенната сбирка на Д. Бойчев. Благородният деятел на българската словесност и на популярната култура от началото на двайсти век приживе успява да подреди и да издаде три книги: “Болният учител” 1912, пиеската “Кукувица кука” 1919, “Забави – дневни и вечерни” в два тома 1922. След тази година, съставени от други книжовници, някои от тях с не особено точен естетически усет, следват “Весели случки и стихове”, 1925; “Изворче” 1929; Съчинения Т. 1, 1938, под редакцията на Н.Т Дончев и Недю Горинов, с обещание и за втори том, който така и не излиза; “Люлка”1957, под редакцията на Ценко Цветанов; “Верни неразделни” 1964, под редакцията на Николай Янков; “Хорце” 1990, съставител Албена Янкова.
Убедени сме, че Стоян Дринов е завинаги актуален книжовник и съгражданин, когото имаме основания да ценим както сред големите естети на световната словесност, така и като доблестен пример на непродължителен, но изключително ценностен житейски път.
Румен Спасов, източник "Аудиториум", издание за университетска култура
Стихове от Стоян Дринов вижте тук
Повече за конкурса за детска поезия на негово име прочетете тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар