"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Завинаги Маркес с прощалното му писмо

Габриел Гарсия Маркес in memoriam
6 март 1927 г.

Няколко месеца преди да почине (17 април 2014 г.), големият писател Габриел Гарсия Маркес се оттегли от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Усещайки края на земния си път обаче, той ни остави своето последно завещание:
_____________________

„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.
Покажи на приятелите си какво означават за теб.“
Габриел Гарсия Маркес
_____________________

Пълното име на писателя е Габриел Хосе де ла Конкордия Гарсия Маркес (Gabriel José de la Concordia García Márquez), с което той идва на този свят на 6 март 1927 г. в Аракатака, Колумбия. Днес той е може би най-известният не само кубински, но латиноамерикански писател, оставил ни завинаги своя "магически реализъм" - литературно течение, използващо гротеската и фарса като средство за засилване на реалистичното въздействие.
Носител е на Нобеловата награда за литература през 1982 г. и на Нойщадската литературна награда през 1972 г. Обожаван от читателите си в родината, те го наричат Габо или Габито (умалително от Габриел).
Маркес стартира своята кариера като журналист, но популярност добива с романите си „Сто години самота“ (1967), „Есента на патриарха“ (1975), „Любов по време на холера“ (1985), "Хроника на една предизвестена смърт", "За любовта и други демони", "Няма кой да пише на полковника", "Есента на патриарха", "Генералът в своя лабиринт". Част от произведенията му са филмирани.
_____________________

10 вечни цитата от книгите на Маркес

„Никой луд не е луд, ако се приемат неговите основания.“
Из „За любовта и други демони“ (Изд. „Лъчезар Минчев“, София, 2012, превод: Елена Дичева)
“…И двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо.”
Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)
“…Докато минаваха безбройните му години, разбра, че лъжата е по-удобна от съмнението, по-полезна от любовта, по-трайна от истината.”
Из “Есента на патриарха” (ДИ „Народна култура“, София, 1979)
 „… да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.“
Из “100 години самота” (Издателство на ОФ, София, 1978, превод: Румен Стоянов)
“За Петра Котес обаче никога не е бил по-добър мъж, отколкото тогава, може би защото объркваше с любов състраданието, което той й вдъхваше, и чувството за взаимопомощ, което немотията бе пробудила и у двамата. Оголеното легло престана да бъде място за безчинства и се превърна в убежище на доверявания.”
Из “100 години самота” (Издателство на ОФ, София, 1978, превод: Румен Стоянов)
“Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота.”
Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)
„Врагът си служи по-добре с нашата интелигентност, отколкото с нашите грешки.“
Из „За любовта и други демони“ (Изд. „Лъчезар Минчев“, София, 2012, превод: Елена Дичева)
“Бе го пуснал в пощенската кутия, без много да му мисли, и когато се усети, вече бе станало късно да си го вземе обратно. Но сега му се стори, че е излишно да обяснява всичко това, и просто помоли Фермина Даса да не чете писмото.
— Добре — каза тя. — В края на краищата писмата са на този, който ги пише. Не е ли така?
Той направи една решителна стъпка.
— Така е — каза. — Затова, когато една връзка се прекъсне, те са първото, което се връща.”

Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)
“И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота.“
Из “100 години самота” (Издателство на ОФ, София, 1978, превод: Румен Стоянов)
“Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.”
Из “Любов по време на холера” (ДИ „Народна култура“, София, 1987, превод: Тамара Такова)

Цял живот - с чувство за хумор и ирония

Няма коментари:

Публикуване на коментар