Това са думи на проф. Беньо Цонев, един от създателите на българската филология, специалист по история на българския език, диалектолог и палеограф, първият съставител на опис на ръкописите в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.
Две години преди смъртта си през 1926 г. този малко известен и несправедливо забравен български учен публикува едно малко книжле, което носи заглавието „Хиляда години български език“. То излиза от печат като пореден № 17 от „Малката енциклопедична библиотека“, издавана тогава от Стилиян Чилингиров.
Тук ви предлагаме пълния текст на този забележителен труд, предаден ни на съвременен буквопис от Цочо В. Билярски, който, както сам пише, се е "придържал най-близко до впечатляващия със своята оригиналност и особености език и правопис на големия учен, доколкото това е възможно."
Хиляда години български език
Най-мило и най-ценно за един народ е неговът език: той свързува сички части на народа в едно съзнателно цяло и е най-главна и сигурна отлика на един народ от други, той варди в себе си като в твърда ризница сички духовни блага, що ги е припечелил народът през вековете, и пак той ги предава от род на род, за да пази вековна връзка между поколенията народни. Независимо от сека книжовна традиция народът възприема и предава културните си придобивки чрез говорния си език, та и дълго време след като се появи у него книжнина и се развие книжовен език, народният говор пак продължава да си бъде носител на духовните блага народни и крепител на целостта народна. Материалната сила на един народ, неговата военна мощ, може да бъде съкрушена за известно време, но езикът си остава и през туй време верен страж народен. Това струва за секи народ и език, това струва и за нас; и ний, българите, основавайки се върху езика си можем смело да заявим на цял свят, че докъдето се говори български дотам се простират и българските земи, па макар да се владеят временно от други. Защото понятията език и народ и днес се покриват тъй, както открай време.
Като знаем, каква голяма важност има езикът за един народ, ще знаем и да го ценим, както прилича; ще гледаме да го изучим както в сегашния му вид, тъй и в неговото минало, както в живите му говори, тъй и в мъртвите му паметници, останали нам от минали времена.
Хиляда и повече години минават, откак има българска книга, откак има български книжовен език. През тия десет века нашият език прекара честити и злочести дни, мина през разни фази, които сички заедно зети и описани съставят негова история.
Като потомци на ония стари българи, които преди хиляда години първи между сички славяни положиха честито начало на български книжовен език, ний милеем за този език и желаем да знаем миналото му, както се и радваме да го видим, че върви към добра бъднина. Но и независимо от това историята на българский език има и чисто обективен, научен интерес, защото ни открива любопитни факти, които представят нещо особено и уединено между славянските езици; нашият български език е запазил в писмените си паметници преди хиляда години такива старинни форми, каквито не можем намери ни в един славянски език; но от друга страна същият тоя български език днес пък показва в много случаи нещо свръхмодерно, понеже е изгубил старото склонение и си служи с предлози за падежно изказване, при това и употребява запоставен член, както никой друг славянски език. И не е ли наистина интересно явление тоя наш български език: преди хиляда години най-старински, а днес – най-модерен славянски език! Именно защото българский език ни е запазен в най-стари паметници, той има голямо значение както за историята на славянските езици, тъй и за сравнителното езикознание. Без старо-българските паметници славянската филология не би направила тоя напредък, с който се гордее днес; тя не би и помогнала тъй добре на сравнителното езикознание, ако нямаше старобългарски език, запазен нам точно и ясно по живия му народен изговор преди хиляда години.
Освен това историята на българский език показва; че нашия език има културни връзки почти със сички славянски езици, защото още в първо време на своето възникване като книжовен език, той послужи за книжовна основа на сички славянски народи: чехословаци, словенци, хървати, руси и сърби, възприемаха едно след друго нашата българска книга и си служеха с нашия български език, де повече, де по-малко време, докато домашният им език възрасте до писменост. Тъй нашият език беше станал по едно време общославянски език; той се бе наложил като най-кул-турен славянски език на сички славяни и те го негуваха като свой език, понеже им носеше духовни блага, понеже чрез него разбираха по-добре словото божие.
Но какво става след това? Става нещо чудно с този език: немила съдба затрива изворът му, и той продължава, истина, да е на почит у славяните, учат го те и възнасят на него молитви към Бога, ала не само че го не говори вече никой, но и никой не знае, отде се е зел този език и де му е първият извор. И тогава любознателните учени захващат да се питат: отде произлиза този език? Кой славянски народ го е говорил? Още по чудно е, че и са-мите българи като-че се отчуждават от него, та и те напр. през XIV век го сметат ту за руски, ту за съставен от неколко славянски езика. Тъй се явява дълъг и сложен въпрос за произхода на старобългарски език, който занимава от дълго време славянските учени. Та в същност целата славянска филология се върти се около тоя стар език, който служи на сички за изходище при изследване славянските езици и при сравнението тем с другите сродни тем индоевропейски езици. И понеже още от самото начало на славянското езикознание се явиха разни мнения върху произхода на този език, то се введоха и разни имена за него. Чешкият филолог Добровски, наречен баща на славистиката, имайки на ръка само паметници от сръбска редакция, го нарече от най-напред старосръбски език, а отподире, като се запозна и с паметници от българска редакция, измени мнението си в тая смисъл, че го нарече „сръбско-българско-македонски език“, види се, защото още не познаваше добре нашия български език, за да го различи от сръбския. Неговът съвременник, Копитар, родом словенец, пък си мислеше езикът на св. Кирила и Методия като произлязъл от Панония, която земя в IX век, била па и днеска е населена от словенци, та оттам и название старославенски. Това название най-много затвърди в науката друг един словенец, по-знаменит и по-авторитен от Копитара - Франц Миклошич, който употреби цел живот, за да обоснове научно панонския произход на старобългарский език. А преди Копитара и Добровски в Русия си мислеха езикът на К[ирил] и М[етодий] като праславянски, затова го и наричаха дори до Востокова, па и след него, старославянски език. Подире влезе в употреба друго название - черковнославянски, което владее и до днес у повечето руски учени. Но покрай тия четири названия още от време на Востокова се смесваше и название старобългарски, що го употребяваха сички ония учени, които бяха на мнения, че езикът на К[ирил] и М[етодий] произхожда от български краища и е непосредствен праотец на днешния български език. Това название трябва да прегърнем и ний, и то не защото сме расли и порасли с идеята, че К[ирил] и М[етодий] са български просветители, а затова, че разполагаме вече с много научни докази, които оборват до очевидност сички други теории, и подкрепят българския произход на Кирило-Методиева език. Особено след като българската диалектология се обогати с толкова ценни приноси от сички български краища, днес можем смело да поддържаме, че езикът на първите славянски просветители не е ни старославянски, ни старословенски, а чисто и просто език старобългарски. И наистина днес сички учени признават, че езикът на К[ирил] и М[етодий] произлиза от български и то македонски краища, ала не сички употребяват за него название старобългарски. Тъй напр. руските слависти, а по тях и много немски учени, го наричат старо църковнославянски (altkirihenslаvisch); професор Ягич и някои немски, чешки и сръбско-хърватски учени го наричат сторословенски, без обаче да поддържат сички старата Миклошичева теория. Други учени, като Бругман, Лескин и Шмидт, Гайтлер, X. Хирт и др. го наричат направо старобългарски. Покойният словенски филолог Облак беше от най-напред горещ защитник на Миклошичевата панонска хипотеза, но щом се запозна по-отблизо с македонските говори, веднага промени мнение и зафърли панонската словенщина, като я нарече „фантом“. Но трябва пак да забележа, че езикът, на който най-напред бе казано „искони бе слово“, се нарича не само в първо време, но и дълго време отпосле язик словенски, а не язик български.
Това му име произлиза от старото етническо название на нашите прадеди, които преди още да приемат политическото название българи, се наричали словене; затова и Македония, преди да влезе в състава на българската държава, се наричала Словения. Може да отидем дори и по-нататък и да приемем заедно с Миклошича за произходище на този език не област от Балканския полуостров, а Панония, като знаем, че Панония, т.е. днешно Маджарско, през IX век, когато се основа славянска книга, била населена с тъкмо такива словене, както и Балкански полуостров, и както се говорело през IX век по Македония, да кажем по Костурско и Солунско, тъй се говорело и в Средна Панония, понеже в онова време и Македония и Панония се населявали от едно и също племе словене, от което произлизат днешните българи. (По тоя въпрос вж. повече в „История на бълг[арския] език, т. 1. стр. 63-73.)
Излизайки от това доказано гледище, че езикът, на който светите братя К[ирил] и М[етодий] преведоха църковните книги, основаха славянска литургия и туриха начало на славянска литература, е наш български език, нека проследим на кратко съдбите и менидбите му от онуй време до днес, като имаме предвид само главните моменти от неговата история.
Нека отговорим най-напред на въпроса: откога води началото си нашият български език? Според това, за кой български език е дума - дали за говоримият или за писмения български език - и от-говорът на тоя въпрос може да бъде двояк: говоримият български език начева от онуй време, когато българските славяни се отделят от другите си братя, било за да си живеят като отделно славянско племе, било за да си търсят другаде жилища. Разбира се, че първите наченки на словено-български език захващат още от онуй време, когато нашият език е бил само наречие от общославянския праезик. Кога е било това, невъзможно е днес-за-днес да се определи ни с години, а ни с векове; то се губи в тъмното и далечно минало на славянското племе. Но има един звуков белег, по който различаваме и днес българский език от другите славянски езици, и който белег българските славяни ще са развили още от твърде рано време в езика си; той е - изговорът на старославянските звукови ставки tj и dj като шт-жд (или шч-ждж): от момента, когато в праславянский език се появява изговор свеща, межда (или свешча, межджа) наместо по-старите светja, медja, от-тогава се туря и начало на словено-българско наречие. Това става ако не по-преди, а то сигурно в онуй време, когато нашите прадеди, словено-българите, заемали още земите оттатък Дунава по днешно Маджарско и Влашко; защото в маджарски и румънски език има множество славянски думи, в които се явява тоя български признак, т.е. дето имаме шт-жд вместо tj dj (мадж. mostoha, roszda, l'est; рум. dejde, obste, grajd, mejlok, masteh (master), obijdire, nadejdire и пр.), освен това и много местни названия по тия земи крият явни признаци от това фонетично българско свойство. А понеже заселването на балканските славяни отсам Дунава захваща от IV век, то можем да бъдем сигурни, че поне 200-300 години преди тая преселва славяно-българите ще са биле вече обособени като отделно славянско племе с изговор шт-жд (или шч-ждж) за tj-dj. Според това българското наречие, българският говорим език води своето начало най малко преди 1900-2000 години.
Сравнявайки днешния български език със другите славянски езици, можем дори да налучим, кои са биле непосредни съседи на славяно-българите в старите им жилища преди преселбата им на Балканския полуостров. Съседи им са биле словаци, поляци, руси, словенци и хървати, а с чехи и сърби не са биле в съседство. Със сърби стават съседи отсам Дунава, след като сърбите в VII век заемат место между тех и словено-хървати. Днес между български и сръбски език има много общи черти, много граматични и лексикални прилики, но те са от по-ново време, докато пък приликите между български и словено-хърватски, между български и руски, български и полски са много по-стари, та можем дори да ги наречем предисторични. (Виж за това MCб.XIX, Към историята на бълг. ез., 72-82 ; История на бълг. ез., т. I, 34-62).
За начало на българската книга, а заедно с това за начало на българския писмен език зимаме обикновено годината, когато българите, или по-добре българските власти, приемат християнство, т.е. 864. Обаче не бива да забравяме, че и много по-рано от година 864 българите са приемали поединично или скупом християнство, защото гръцки проповедници влизат между тех още при самото им заселване на Полуострова. Затова и не ще бъдем далеч от истината, ако предположим, че много по-рано от тая дата у българите ще е имало опити да се превеждат молитви на български и да се пишат със гръцко писмо. Това заключаваме и от голямата сравнително разлика между нашата глаголица и гръцкото курсивно писмо, от което е произлезла тя. Ако гръцкото писмо, от което без съмнение произлиза българската глаголица, не беше употребявано у българите много по-рано от IX век, то немаше да се отклони толкова много от своя прототип и да се преобрази на глаголица, т.е. да се промени до толкова, че да не сметаме вече за гръцко писмо, а да прибегваме към палеографски способи, за да издиряме изново изворът му. За да се развие от гръцкото писмо глаголица, потребни са много повече от 100 години, които делят сега, да кажем, Зографско евангелие, от времето на българското покръстяне. Ако приемем, че гръцкото писмо, от което произлиза глаголица, се ввежда в също време, когато става и покръстянето, в глаголските паметници щехме да имаме писмо, много по-близко до грьцкото; инак, бихме помислили, че некой нарочно е изменявал глаголицата, за да я отдалечи повече от гръцкото писмо. Тъй че, още преди 864 г., още и преди 855 год., когато според житието на Св. Кирила и според свидетелството на Черноризца Храбра, биле изнамерени славянските писмена, не само че е имало вече готово, макар и неуредено още, българско писмо, но вероятно са биле и преведени от гръцки некои черковни книги и молитви. Ето защо е било възможно да се услужи веднага на Моравския княз Растислава, когато поискал за държавата си славянски учители. Но понеже немаме още никакви сведения за писменост преди Кирила и Методия, ний сме принудени да съединим щем-нещем тия две събития в едно: официално ввеждане християнство у българите и основаване българска писменост, като приемаме за начало на българския книжовен език IX век.( За двете български азбуки кирилица и глаголица вж. „Ист. на бълг. ез.“, I, 114-133.)
Следвайки нататък историята на българский език, треба да отбележим преди сичко, че нашият език се развива двояко; първо, развива се между българи и в български земи тъй, както би се развивал секи език на своя родна почва; второ, пресажда се едно след друго в близки и далечни славянски земи, дето под влияние на туземния говор получава некои небългарски черти. Развивайки се на домашна почва нашият език минава през три главни фази, които наричаме три периода в развитието му, а именно старобългарски - от IX до XII век, среднобългарски - от XII до XV век и новобългарски – от XV век насам. От влияние пък на други славянски езици върху него се развиват разни редакции, каквито различаваме почти толкова, колкото главни славянски езици има. Тъй още в IX век по изрично искане на Моравския княз Растислава, светите братя К[ирил] и М[етодий] тръгват за Моравия, като занасят там български глаголически книги и основават славянско богослужение у чехоморавци.
От тази употреба на български език у моравците се явяват черковни книги с моравизми, които книги наричаме сега паметници от моравска редакция. Такива са два глаголически откъслеци, от които един е в Прага (Пражки листи), други в Киев (Киевски листи), Моравизмите личат ясно у тех по това, че българските звукове щ и жд са предадени със з и ц, тъкмо тъй, както се изговарят тия звукове в чехо-моравски език: помоц, могъци, розиене вм. помощ, могъщи, рождение.
Наскоро след моравците приемат българска книга и словниците, и то пак направо от светите братя Кирила и Методия, които на 868 год., кога да идат за Рим, се отбиват при словинския княз Коцела, дето по негова покана остават некое време и запознават словниците с новото славянско богослужение и писмо. Без секо съмнение и словинците са употребявали глаголическо писмо, но единственият техен паметник от онуй време, намерен до сега, е с латинско писмо (Фрайзингенски молитви). В тоя паметник обаче ясно личи старобългарска основа, та затова го и сметаме за старобългарски паметник от словинска редакция; в него старобълг[арското] ъ се заменява със о и у, а жд и щ със к' и г': всемогоки роген вместо всемогъщи, рожден.
След това приемат българска писменост и хърватите, само че още не е установено, дали чрез словинците, или направо от Македония през Босна и Херцеговина, дето имало едно време тъй също глаголска писменост. И требва да забележим, че от сички славяни най-верни на старата глаголица останаха именно хърватите, които я употребяваха най-дълго - та дори и до днес има хърватски църкви, макар и католишки, в които се чете и пее по глаголически книги!
Стотина години по-късно от западните славяни възприемат българска писменост сърби и руси, ала не вече с глаголско писмо, а с кирилско, понеже в туй време българите беха вече заменили старата непрактична глаголица с по сгодната кирилица.(Като се знае сега положително че К[ирил] и М[етодий] занесли със себе си глаголически книги у западните славяни, би требвало да наричаме глаголското писмо не глаголица, а кирилица; защото, ако св. Кирил е измислял или уреждал азбука за българите, тя е била без друго глаголска азбука, а не днешната кирилица, която би требвало да свържем с името на св. Климента, понеже имаме сигурни указания, че св. Климент урежда за българите, по-ясно писмо.“ Това по-ясно писмо е именно днешната кирилица, съставена от гръцкото унциално (едро) писмо и старата глаголица: от Я до X - от гръцката азбука, а от X до Ъ от старата глаголица.) Че у сърби и руси е била введена направо кирилица, а не глаголица, заключаваме оттам, че до сега колкото стари паметници има намерени от сръбска и руска редакция, те са се кирилски. От сръбските земи, обаче, Босна като че е употребявала некой път, глаголица, понеже се намериха в тая земя надгробни надписи с глаголско писмо. Може би там са я пренесли богомилски бежанци.
Макар и по-късно възприета, българската писменост у сърби и у руси хвана дълбоки корени и даде обилни плодове, та сега ръкописите от сръбска и руска редакция надминават неколко пъти чисто българските ръкописи. Особено у русите българский език получи най-мощно развитие; той освен че се увековечи като черковен език - с известни промени, наложени му от руския народен изговор, - но завладя напълно и в светската книжнина и остави множество трайни следи в днешния книжовен руски език, чрез които двата езика, руски и български, се взаимно приближиха.
Не същи резултати има нашият език у сърбите. Като най-близки наши съседи, сърбите възприеха още отрано български език и създадоха от него своя сръбска редакция, която употребяваха дори до края на XVII век. През XVIII век. когато балканските славяни почнаха да получават черковни книги от Русия, тая сръбска редакция отстъпи место на черковно-славянский език, който завладява не само в църквата, но и в целата книжнина. А понеже в също време и българската книжнина се развиваше под влияние на същата черковно-славянщина, то между трите народа, руси, българи и сърби, от само-себе си бе постигнато известно книжовно единство. Но дохожда Вук Караджич, който заедно с реформата на сръбския правопис реформира изцело и сръбския книжовен език, като премахна сички черковно-славянски думи от сръбски, т.е. тъкмо ония думи, които беха станали общи и на трите езика. От тогава сръбският книжовен език се поотдалечи и от руски и от български.
Да видим сега, как се развива българский език у самите българи, в същинската си родина.
Историята на бълг[] език у самите българи е тесно свързана с политическите съдби на България от IX век насам. Докато трае Първото българско царство, книжовният български език задържа още старата си правилност, както откъм звукове, тъй и откъм форми, и само тук-там се поддава на живия говор, и то към края на старобългарския период. Тая правилност е свойствена както на глаголските, тъй и на кирилските наши ръкописи от същия период. Това трае дори до 1018 година, когато след злокобната Беласишка битка България бива покорена от Византия.
Паметниците, писани през този период на граматична правилност, ни служат сега като ценни извори както за старата наша книжнина, тъй и за историята на българский език.
Но след 170 години, когато България се освобождава пак и се основава Второ българско царство, захваща се писменост на един български език, който се отклонява в некои точки от старобългарски: нема вече ония старинни форми, а и звуковете претърпяват известна промена, затова и в правописа нема вече онази установеност, както в старобългарски; забелезват се колебания главно в употребата на еровете, носовките и ?, т.е. тъкмо при ония писмени белези, които са и днес още спъни-камък за българския правопис. Двете насовки след XII век се не употребяват вече както в старобългарски, а се заменяват в известни случаи една със друга. Макар и тая замена да става по доста определени правила, ний съглеждаме в нея видимо отклонение от старобългарски и я зимаме за характерна отлика на среднобългарския период пред старобългарския. Покрай тая главна отлика среднобългарските ръкописи съдържат и други отклонения, които сички заедно събрани и описани дават пълна история на българский език от XII до XV век, история на среднобългарский език. Тъй напр. ? има в среднобългарски по-широка употреба отколкото в кирилските старобългарски паметници, защото се употребява не само за етимолично ?, но и вместо секо йотовано а след съгласна (боур?, цар?, клан?ти ся). Двата ера пък или се употребяват съвсем разбъркано, т.е. заменяват се един със други без правило, или пък се ввежда упростен правопис за тех, какъвто нема още в старобългарски. Упростяването отива до там, че в некои среднобългарски паметници се употребява само един от тех: или само ь, както в Охридската школа, или само ь, както в Кратовската. Писателите през тази епоха се стараят обаче да запазват, колкото могат, старите форми, та изглежда по много признаци, че среднобългарският писмен език е бил доста далеч от народния съвременен говор. Това заключаваме оттам, че при сичкия стремеж към архаизъм у писателите, се избива тук-там народният език със новите си форми и ний се убеждаваме че не тъй се е говорило, както се е писало. При това много зависи от темата и вещината на писателя да бъде и езикът на дадено произведение повече или по-малко старински: в един препис на старо евангеле езикът ще бъде много по-старински, отколкото в една приказка, в една грамота или изобщо в произведение със що-годе светски характер. Само че, за жалост, произведения с извънчерковен характер се срещат много наредко в нашата стара книжнина. Такава е напр. една приказка за Троянската война, запазена в прочутия Ватикански Сборник от 1345 г. Ценни данни за историята на среднобъл[гарския] език са за нас и сички неволни грешки или отстъпки от традиционния книжовен език, отстъпки, в които се отразява жив български говор от онуй време. По такива грешки и отстъпки, пръснати като златни зрънца из морски песък, заключаваме, какъв е бил говоримият български език през онова време, заключаваме, че в края на XIV век напр. българският народен език бил вече получил в главни черти днешния си облик, а много новобългарски особености намираме и в паметници от XIII век! Тъй напр. писателите продължават да си пишат през XIV и XV век 2 л. ед. ч. твориши, любиши, ала народът си говори още от XIII век твориш, любиш, както и 3 л. ед. твори, люби, а не творить, любить, както се пише; писателите пишат обретохом, доидохом, но се говори вече обретохме, дойдохме, тъй както пишат доидоша, обретоша, а говорят дойдоха, обретоха. Обикновената книжовна форма за 2 л. мн. повел, от меки основи гласи на ите: молите, подарите, но у народа си е пробила вече път’ днешната форма на ете: молете, подарете. Сравнителна степен се изразява в книжовните паметници се по-старински: добреиши, мъдреиши, ала в XIV век народът си казвал вече по-добър, по-мъдър, както днес (Тр[оянската] Пр[итча]). Писателите пишат още его, емоу, ала народът изговаря вече го, му както днес, и то още от XIII век. Среднобългарските писатели пишат се по старински есмь, еси, есть, ала народът съкратил вече в XIV век тия форми и ги изговаря съм, си, е. Тъй също книжовната дума которыи, которая - била още в XIV век провинциализъм за Търново, дето народът си казвал вече кой, коя и в относителна смисъл който, която, понеже в туй време се раз-вива и употребата на частица то за относителност, та покрай кой-то, която казват вече и какъвто, каквото, както наистина срещаме тия думи в Тр[оянската] Пр[итча]. Показните местоимения получават частица зи, за усилване: тойзи, онази, онози, оногози, онъзи. Показното пък местоимение тъ, та, то е вече напълно сраснато с имената съществителни и прилагателни във вид на днешния запоставен член, и то във форма на от, та, то (в повечето български говори): работ, листот, та дори и у прилагателни: злиот раб — още в XIII век (Добрейшово Ев[ангелие]). Помощният гла-гол хотети за образуване бъдно време писателите пишат обикно-вено цел: хощъ, хощеши, хощет, ала народът си го изговарял вече скратено, както днес: ща, щеш, ще, както го срещаме в Тр[оянската] Прича: понест'ща моя глава, гола, под Троискы зид, преорат'си ще сына. От тия примери същевременно виждаме, че старата инфинитивна форма в народния говор не изглаша вече на ти, а на тъ, което в некои случаи и не е се изговаряло.
Като се приберат оттук-оттам в едно тия нови форми, пръснати в многобройните среднобългарски паметници, уверяваме се, че днешният новобългарски език захванат да се образува още от твърде рано време. Тъй си обясняваме оня голем скок, който се забелезва, сравнявайки езика на среднобългарските паметници със българския народен език от XVI век, който е вече напълно сформиран тъй, както го намираме днес по българските говори.
Изобщо казано, среднобългарските писатели се придържат о наследения от по-старо време книжовен език и само тук-там, и то неволно, излизат из своята консервативност. Тая консервативност в езика се затвърди още повече с известната реформа на Патриарх Евтимия Търновски. Като сравнявяме книгите, излезли от Търново, поправени съгласно с Евтимиевите правила, убеждаваме се веднага, че освен правилността на текста реформата е имала за цел да поправи и езика, но да го поправи в консервативна смисъл, т.е. да възстанови, дето е възможно, старите форми и думи и да изтреби новотиите от тогавашния книжовен език. Но колкото за правописа, реформата не можеше да следва същия консервативен принцип, а, наопаки, прие две новаторства, които улесняваха доста писците и четците на онова време: с Евтимиевата реформа се установи редовна употреба на ударение върху думите, а освен ова установи се и един упростен правопис на еровете, понеже до тогава еровете се пишеха много разбъркано в Търновските книги. Според този упростен правопис ъ се употребява само сред дума, за да се означава с него еров звук, а пък ь се употребява само в края - като еров знак без фонетично значение: тънъкъ, тъменъ. Тъй оправени, черковните книги, излезли от Търново, стават най-авторитетни, и то не само в България, но и в Сърбия, в Русия, па и в Румъния: сички ги наричат със почетно име книги от Търновски извод.
За жалост не бе съдено Търново да бъде през дълго време средище на българска и славянска книжнина. Скоро дойдоха съдбоносни събития, които разнебитиха сичко на Балканския полуостров и туриха край на Търновското царство и на българската книжнина.
След оня разгром, който сполете България в края на XIV век, след като злочестият патриах Евтимий биде тъй трагично откаран от Търново, да се скита немил-недраг по заробената българска земя, учениците му се пръснаха по околните държави да търсат прибежище: Киприян отива в Русия, дето става Киевски митрополит: Григорий Цамблак ходи по Влашко, по Сърбия и Русия и става тъй също виден черковен деец; Константин Костенски, макар и не прям ученик Евтимиев, става тъй също знаменит писател при сръбския двор; а много други Евтимиеви ученици преминават оттатък Дунава и продължават българската книжнина у румъните, дето под закрила на влашките и молдавски воеводи среднобългарский език става орган на влахобългарска книжнина и завладява не само в църквите, но и навред по Влашко и Богданско като език официален. И докато е имало още българи, на които е бил природен този език, до тогава се и държи среднобългарската редакция неразвалена в румънските грамоти и черковни книги. Но след неколко поколения, когато българите в Румъния изгубват народността си, както обикновено бива с нашите сънародници оттатък Дунава, то и влахобългарския книжовен език начева да губи прежната си правилност. Тогава му идват на помощ други славяни, а именно сърби у Влашко и малоруси в Молдава, които внасят в езика на влахобългарската книжнина черти и от сръбски и руски език. Ето защо начевайки от XVI век намираме в Румъния покрай чисто българските паметници и паметници от сръбска и руска редакция. Тия три славянски редакции владеят успоредно в Румъния дори до XVIII век, когато власите захващат да пишат на влашки с кирилско писмо, което употребяват дори до 1860 год.
Евтимиевата книжовна реформа нема време да прояви благотворни последици в самите български земи, но пък затова тя намери съчувствен прием у другите православни славяни и стана причина за ново приближение на техните книжовни езици към българския - поне в правописно отношение. В началото на XV век, както в Сърбия, тъй и в Русия се забелезва едно побългаряване на сръбските и руските черковни книги; в Русия напр. ввеждат наново българската твърда носовка ?, която беше изоставена още в XIII век, а в Сърбия, под мощното влияние на Константина Костенски, горещ почитател на Евтимия Търновски, се ввежда същия правопис на еровете, какъвто владее в книгите от Търновски извод след Евтимиевата реформа. Тъй се появява в Сърбия нов извод книги, наречен Ресавски извод, по името на Ресавския манастир „Св. Троица“, основан от сръбския деспот Стеф. Лазаревича за Константина Костенски и учениците му. Книгите, излезли от Ресавския манастир, беха тъкмо тъй меродавни, както и Търновските, и с време ресавските преписи напълниха не само Сърбия, но и цела България, та с това се засили сръбското влияние върху българския книжовен език.
Но преди още да се основе Ресавския манастир (1407 г.) западните наши краища беха под сръбско книжовно влияние; затова помагаха следните обстоятелства:
1) Близината на тия краища до Сърбия, а особено близината на един манастир, който е служил дълго време за книжовно огнище на българи и сърби, имено Кратовският манастир „Св. Архангел Гавриил Лесновски“.
2) Отделянето на Видинското царство от Търновското. Видинският цар Срацимир употребяваше в официалните си книжа сръбска редакция. Сръбска редакция личи и в един сборник, писан за Видинската царица Ана, наречен Бдински Сборник, сега в Гандската библиотека (Белгия).
3) Завладяването на България от турците, с което се унищожи главният български книжовен център Търново, а българските книжовници или загинаха, или забегнаха по разни страни.
4) Най-сетне и големата близост между българската и сръбска редакция е давала възможност на българите лесно да усвояват пра-вописните правила на сръбската редакция. Защото черковните книги от сръбска редакция, да кажем ресавски извод, се не различават със нищо по текст, а пък по правопис има само тая разлика между тех и търновските книги, че наместо носовки се употребяват чисти гласни: оу за ? и е за ?. Тая правописна дреболия може скоро да се схване и да се пише по сръбска редакция. Сичко друго си беше пак старобългарско. Този книжовен език, който употребяваха през цели три века сърби и (българи, се не наричаше ни сърбски, ни български, а пак словенски, както и преди.
Сръбската редакция продължава да се употребява по българските краища непрекъснато през XV, XVI и XVII век, когато става прелом в историята на българската книга; именно през тоя век се превеждат на „словенски“, т.е., на тогавашен сръбско-български книжовен език, словата на Дамаскина Студита, прочут гръцки проповедник от Солун, чиито слова беха написани по простогръцки. Преводът на тия слова прави епоха в книжовния български език от онуй време. Понеже словата на Дамаскина беха назначени за поука на паството, преводачите и преправачите им си даваха по голема свобода на езика, превеждаха ги на простобългарски; по тоя начин произлезоха много простонародни сборници, написани или преписвани около Средна гора през XVII в. Тия сборници проникват по цела България и нейде ги преписват както са си, а нейде ги преправят тъй или инак, и биват тъй обикнати между българския народ, че от собственото име Дамаскин се създава нарицателно, та и днес дори като се каже дамаскин разбират слово, проповед.
И тъй, Дамаскин Студит с хубавите си простонародни слова и проповеди направи цел преврат между българите в XVII век. До тогава само се преписваше на готово, но от XVII в. българските свещеници, калугери и даскали захващат да работят като същи книжовници, вследствие на което се поражда цела литература и се туря първа основа на новобългарски книжовен език.
Дамаскинската книжнина продължава и през целия XVIII век се в същия дух и посока; видимо отклонение от нея прави чутната Паисиева история, която се явява като блескава комета сред тихи звездици; тя не беше вече кротко духовно слово, а громка политическа проповед, която раздвижваше душите, будеше народното съзнание. Но треба веднага да кажа, че и сам Паисий е тъй също дамаскинар, но от западнобългарската дамаскинска школа, произлезла през XVIII век; език, правопис и почерк у него са тъкмо същи, каквито ги виждаме у тогавашнете рилски духовници, от които са ни останали много западнобългарски дамаскини. По сека вероятност, преди да стане Атонски монах, патриархът на нашето възраждане ще е прекарал своето ученичество в Рилския манастир, и то при прочутия Рилски дамаскинар Йосиф Брадати И понеже се е учил по българо-сръбски образци, то в правописа на историята му нема още руско влияние, или го има, но в съвсем слаба мера; такова се забелезва в сетнешните й преписи, понеже е туй време у българите начева да се води школското (келийно) обучение по руски образци.
И, наистина, колкото се доближаваме до края на XVIII и до началото на XIX век, толкова повече се усилва влиянието на черковно-славянският език върху българските книжовници. Първата българска печатна книга от 1806 г., Софрониевът Кириакодромион, показва хубаво, каква посока е зел нашият книжовен език през онуй време, когато нашите черкви наченаха редовно да си доставят книги от Русия. Но македонските писатели Пейчинович и Кърчовски пишат вече на по-народен език. Обаче същински, втори прелом към народен български език прави Рибният буквар на Беровича (1824 г.), който поведе след себе си мнозина български книжовници да пишат на чист български език. И можеше още тогава да се постигне желаното и право решение на въпроса за общо български книжовен език, ако не бе се намесил високоавторитетния по онуй време Венелин, който отвърна мнозина писатели наши от народния български език и ги приближи пак към черковнославянския. Поразителен пример за това големо влияние на Венелина върху българските писатели е Христаки Павлович, който до 1836 г. пише на чисто народен език, издава дори и граматика на този език, а пък на 1845 г. печата съвсем друга граматика, в която приема пак старите падежи, пише у наместо ? и без членове; за членовете и ?-то не иска и да чуе; те му са вече „гнусота и квас фарисейски“!
Обаче Хр. Павловия не привлече много последователи; беше излезла вече граматиката на Богорова, тогава още Андреев, която поведе след себе си много повече последователи. В туй време се очертаваха даже две групи книжовници, които работеха вече съзнателно за в полза на българския народен език; в Пловдив - Груев, Данов и Геров, а в Търново - Михайловски и Славейков. И търновчани и пловдивчани беха горещи защитници на българския народен език, само че се делеха по правописния въпрос, понеже едните беха повече за фонетичен правопис, а другите за етимологичен. Обаче въпросът за български книжовен език беше вече решен за винаги: народната реч надделе пред черковнославянската. А понеже повечето наши писатели по онуй време беха от Източна България, то заедно с това се реши и въпросът, на кое наречие да се пише, реши се в полза на източното наречие.
Тъй завладе в нашата нова книжнина пак онова наречие, което послужи за фонетична основа и на среднобългарския книжовен език през второто българско царство. Но каква огромна разлика в езика от тогава до сега! Тогава старински, синтетичен език със седем падежа и много други стари форми, а днес модерен, почти изцяло аналитичен език, беден до немай-къде на падежи, но пък богат и пребогат на глаголни форми, език, който стои като нещо особено между другите славянски езици. Но какъвто и да е, нашият език лицетвори в себе си напредничавия дух на българския народ. Защото, каквито причини и да са предизвикали тия големи промени в езика ни, каквито и чужди влияния да се предполагат, не бива да забравяме, че главният фактор при това си остава пак самият наш народ с особената си душа и характер, с индивидуалните си народни качества, по които се отличава от другите славяни, и които без-друго се отразяват и в езика му.
След тая победа на българския народен език над черковнославянския, у нашите писатели се забелязва, заедно с подемнатия народен дух, и особено залегане да пишат на чист български език, та и днес дори. кога четем техните произведения, съгрени с некаква сърдечност, надъхани с беззаветно родолюбие, възхищаваме се от оная чистота и правилност в езика им, правилност, каквата нема да намериш днес у мнозина писатели наши. Но и то не бе за дълго; скоро след това дойде нашето освобождение, което преобрази издъно живота ни и се ототрази както в сичко, тъй и в езика ни. Руската окупация с оная трескава бързина да се пресади у нас за година и половина цел модерен строй, да се направи от разнебитена, съсипана страна уредена държава с нова своя администрация, съдийство, войска и пр. неминуемо наложи свой печат и върху езика ни. И сега не бе само книжовно влияние, както биваше до тогава, а и непосредно въсприемане от живи уста, докато българи и руси работеха заедно. Тъй се внесоха много руски думи и обрати в българский език, та си и останаха дори до днес. Със това двата езика български и руски се приближиха за трети път, и сега тъй плътно, както никога. Обаче за доброто на родния наш език не е желателно да употребяваме без-разборно сички руски думи. И аз вервам дълбоко в големата жизненост на българския народен език, па като зная, какво словно богатство се крие в нашите неизучени още говори, мога да кажа, че нашият книжовен език полека-лека ще се освободи от многото нему несвойствени руски и черковно-славянски изрази, като ги замени с по-сгодни свои, домашни. Който следи българската книжнина, ще забележи вече похвално залегане у млади и стари наши писатели да заменяват дългите руски и черковно-славянски думи с по-кратки и по-народни; тъй изчезват една по една думите с дълги суфикси, думи на ателен, ителен, ание, ение и се приемат по-кратки, изчезват думи като: самостоятелен, досадителен, меродателен, произхождение. изражение, проявление, поздравление, обявление и мн. др., а на техно место идват: самостоен, досаден, меродавен, произход, израз, проява, поздрав, обява и пр., и пр.
Тоя стремеж към по-кратки и по-благозвучни думи няма кой да спре, и нашият книжовен език, както винаги през десетвековната си бурна история, тъй и сега ще почерпи сила и жизненост пак от своите живи и богати на думи говори, и ще излезе най-сетне пак победител. Победител ще излезе той и относно архаизмите в правописа; защото, колкото пъти се е подигал правописен въпрос, се се е отстъпвало на фонетиката, на живия говор, и българската азбука се е прочистяла полека-лека от непотребни букви. Още преди Дринова нашата азбука биде очистена от пет гръцки букви, Дринов премахна други пет непотребни старобългарски; след него (с Иванчевото упътване) се премахна още една излишна буква i?, а сега е ред на други две тъй също излишни букви ? и ?, които още пречат за правилно писане, понеже се мешат постоянно с еднаквите им по звук ъ и е. Веднъш заличени и те от новата ни азбука, правописът ни получава коренна оправка и нашият писмен език за дълго време нема да има нужда от буквени реформи, а ще се обръща по-големо внимание върху неговия строй и украса. И тогава секи ще съзнае, че е неразумно и безсмислено да издирваме за стила си гиздави народни думи, а да ги обличаме с овехтели рубища; нека се не забравя напредничавия принцип: на мъртвото - мир, на живото – сила!
Публ. в "Проф. Б. Цонев, Хиляда години български език". София, 1924, 48 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар