"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Катя Зографова в копнеж по "бягство" от Архивариума към спасителната Индипасха

СОФИЙСКА ВЕРАНДА

В подножието на небостъргача
виси като измислена –
витраж от минали естетики.

Но тук за тебе
в неусвест разцъфтяха
хелиотропи и магнолии.

Дори една маслина се роди
и после гузно се отрони
в декоративния си инкубатор!

Стоя като градински орнамент,
като джудже градинско
и ...неумело медитирам
върху кованата си пейчица.

Тъгата ми пълзи като орлови нокти
по стръмнините на стената. Знам, тя някой ден
ще изкатери и последния, петнайстия етаж.
О, колко атлетична мъка притежавам!

Затуй пък радостта ми е мъниче -
напразно я обгрижвам, преобилно я поливам -
не надвишава нито сантиметър здравеца,
прикътан във кашпата в ъгъла.

Все пак – поне не мръзне зиме, когато
наровете екзотични са евакуирани
от помъртвялата веранда.

Тогава само гълъбите вън се ежат,
нахално охраняват кухнята 
и кръглооко шпионират 
кафето ми да е с бисквитка.

Това е всъщност градската идилия!
Чаша утринно кафе + заклинание
да не поглеждаш (за нищо на света!) нагоре,
нито - извън спасителния кръг
на кадифената ориенталска течност.

Миг безвремие върху веранда веронезе,
лъх от многоцветни аромати,
бърз поглед към акварелната молитва
от цъфтящи богородички...

И после фас (или насмешлив поглед)
се целят хладнокръвно като снайперисти
(право в сърцето на миража!) от етажите по-горни.
           
Катя Зографова, 29 август 2009
из "Поетични словописи", включени в книгата "Словозографии", София, 2017


ИНДИПАСХА

Според една странджанска легенда сляп вол, оставен жив по милостта на стопанина си и пуснат на воля в горите, един ден се завърнал здрав. Когато тръгнали подире му, открили огромната канара в местността Индипасха, под която се стича „жива вода”.


Превръщам се в умираща урбанистична твар,
затова в час пик на някой черен понеделник
ще спра изкуственото дишане на своите музеи
и най-внезапно ще изчезна от столичния Архивариум.

Търсете ме из непроходимите лонгози на Велека,
венчана с величалните й лесове, танцуваща
със сватбени воали от бръшлянени змии и в транс повтаряща
реликтни горски имена, които пеят: брекина, тис, пистация, калуня,
филирея, червена пираканта, колхидски джел, кавказка боровинка,
германски оман, турско зарасличе, горянче, тетра, лавровишня...

Ще плувам из лилавата магия на цъфналите зеленики,
но ще се пазя от отровните им листи
(Където е медът на красотата, там е и смъртоносното й жило!)
Ще отбягвам и бясното дърво, от което козите в Странджа полудяват,
но местните не се боят, а го кръщават нежно божика и вълча ягода -
алиби за свирепостта на обитателите на дивната земя от резервати.

Сакралната посока ще отгатвам с орфическия тъпан на сърцето си,
в джендеми и скали ще очертавам силуета на тракийското светилище.
Когато полусляпа го съзра, ще смъкна и последната си маска
и ще открия Индипасха, и ще отпия глътка животворна Индипасха!

Катя Зографова, 18 октомври 2016
из "Поетични словописи", включени в книгата "Словозографии", София, 2017


Защо и как се появява юбилейният сборник на Зографова четете тук

Няма коментари:

Публикуване на коментар