"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Песни на Владимир Висоцки


Чуйте няколко от песните на този гениален руснак - Владимир Висоцки - един от най-големите бардове на ХХ век, автор на песни, изпълнител, актьор, с една дума - творец.

"Лирическая"

Здесь лапы у елей дрожат на весу,
Здесь птицы щебечут тревожно.
Живешь в заколдованном диком лесу,
Откуда уйти невозможно.
Пусть черемухи сохнут бельем на ветру,
Пусть дождем опадают сирени,
Все равно я отсюда тебя заберу
Во дворец, где играют свирели.
Твой мир колдунами на тысячи лет
Укрыт от меня и от света.
И думаешь ты, что прекраснее нет,
Чем лес заколдованный этот.
Пусть на листьях не будет росы поутру,
Пусть луна с небом пасмурным в ссоре,
Все равно я отсюда тебя заберу
В светлый терем с балконом на море.
В какой день недели, в котором часу
Ты выйдешь ко мне осторожно?..
Когда я тебя на руках унесу
Туда, где найти невозможно?..
Украду, если кража тебе по душе, -
Зря ли я столько сил разбазарил?
Соглашайся хотя бы на рай в шалаше,
Если терем с дворцом кто-то занял!

"Нещастните приказни герои"

 "Хайка за вълци"

"За новото време"

Чат-пат кьоше за оптимистите и песимистите


Гневът на Ейяфятлайокутъл / от Димитър Дънеков

Дръжте крадец-а-а-а!...
Ангел Чортев е бизнесмен. А откакто стана такъв, туловището му беше наедряло набързо до размер „мечо-стръвнишки”. И походката му бе станала меча – бавна и уверена в комбинация с леко полюляване - ту наляво, ту надясно, но стабилна като на крачещ атомен ледоразбивач. Походка, каквато всъщност подобава на всяка абсолютно сигурна в неуязвимостта си жива твар.
Особено внушително бе това самочувствие в минутите, когато Чортев дефилираше по коридорите на огромния си офис. И подчертано от погледа му, който, изострен като копие в полет, сочеше напред и само напред. Запътен към вратата на кабинета си, бизнесменът не отклоняваше очи към нищо и към никого и не даваше никакъв знак, че е забелязал дори и тези, които страхопочитателно се прилепваха към стените и се опитваха да го поздравят с „Добро утро!”.
И защо да ги забелязва? Никой от тези, които ядяха хляб от ръката му, не заслужаваше какъвто и да е отговор. Неблагодарници са те! Слезе ли човек до нивото им, току виж се покатерили и на главата му!
Ето защо днес всички останаха гръмнати, когато видяха шефа си да профучава край отворените врати, настръхнал и забързан като разярен бик. Лицето му бе зачервено и запотено, а устните му - стиснати като на сумист пред последната решителна схватка.
Явно нещо се бе случило, но какво?
Любопитните се залепиха на прозореца, за да видят как Чортев, пухтящ като парен локомотив, се приближи към портала. А там…
Там вече имаше групичка от няколко зяпачи, насъбрана около бдителния портиер и един набеден в кражба работник.
- Ха, кажи сега на господин Чортев какво си загърнал в този пакет? – усмихна се злорадо охранителят, задавайки въпроса си с тон на върховен обвинетел.
Работникът, познатият на всички като сприхав особняк бай Манол, се дръпна настрана и избухна:
- Лайна! Лайна има!
- Добре! – продължи със същия тон обвинителят. – Хей сегичка ще видим какви лайна си потулил в торбата си!
Той вече знаеше какво ще намери в мистериозния пакет. Грес! Един от неговите внедрени агенти вече беше му звъннал, за да извести за престъпните намерения на стария шлосер. Беше го видял как бръква скришом в бидончето и как запълва едно цяло пластмасово пликче със скъпоценната смазка. А той от своя страна бе уведомил незабавно будното око на работодателя си.
- Разгръщай! – изкомандва гръмко Чортев.
Направи го с глас, с какъвто обикновено командирът на отряда за екзекуции издава командата „Огън!”. И немедлено надникна в разтворената торбичка, но само за секунда, след която гнусливо се дръпна назад.
- Какво е това? А? Какво е?
- Ами… Лайна!… - обади се с глас, приглушен почти до нулевото си ниво, пазачът. – Гюбре…
И започна да бърше гнусливо пръста си, с който бе бръкнал, за да вземе контролната проба.
Кибиците наоколо избухнаха в смях, а бай Манол, зачервен и запотен не по-малко от Чортев, започна да ги оглежда един по един. Той веднага се досети какво се е случило – беше му светнало, че освен от „агента-предател”, прегрешението му е било забелязано и от някой от вечно погаждащите му разни номера негови колеги-зевзеци. Като го знаеха какъв е пиперлия, те не веднъж го вбесяваха с всевъзможните дивотии, които му скрояваха. Явно беше, че в случая шегаджията незабелязано бе сменил греста с поне половин „кравешка торта”. Ефектът естествено би трябвало да се очаква на следващия ден, но… „контраразузнаването” го бе осуетило. И докато бай Манол, безспорно доволен от развоя на събитията, но същевременно и ядосан на незнайния все още шмекер, се оглеждаше на всички страни, Чортев изригна като неумолимия исландски Ейяфятлайокутъл:
- Ще ме крадеш, а? Ще ме крадеш! Уволнен си! Още от утре! – и като се обърна към охранителя, кресна: - Викай личния състав да му снемат обясненията и да му готви заповедта за дисциплинарното…
- Ама… К-к-каква кражба?… - запелтечи служителят. – Лайната ли?
- Как каква кражба, бе? Как каква кражба? – нахвърли му се Чортев. – Лайна било? А той тия лайна да не би от вкъщи да си ги е донесъл, а?... И те са мои!... Щом са тук, са мои!... И никой няма права да краде от лайната ми!...
- Ами като не ни плащаш по шест месеца – набра кураж бай Манол – какво очакваш, да си купувам лайна от супера ли?...
- А-а-а!!! - Ейяфятлайокутъл изригна с пълната си мощ. – Аз съм ти виновен, значи! Крадец! Крадец! Да идва личният състав! Като ти взема аз сега една заплата, ще се научиш ти как се крададат лайната на тоя, дето те храни!... И всички ще се научат!... Вън! Вън!... Неблагодарници такива!
Смехът на кибиците бе секнал. А вулканът даде гръб на събитието и пое обратния курс по обичайния за него начин – като истински атомен ледоразбивач.
Автор Димитър Дънеков, карикатура от Доньо Донев (2004 г.)

(Феълетонът е публикуван и във в. "Време" - Панагюрище, бр. 2 (686) 2013 г.)

"От икебана дървесата ги боли" като оратория

 
Слушате ораторията "От икебана дървесата ги боли"
Музика Никола Вълчанов, обработка Пламен Велинов, текст Иван Станчев, изпълнява Студентски курсов хор при Национална музикална академия „Панчо Владигеров" - София, диригент Искра Огнянова.

От икебана дървесата ги боли
Корица на книгата "Дяволден"
Дърветата са сякаш икебана –
оазис тих
във ниското на шепите.
Сега при тях не мога да остана,
защото пих,
а красотата им ще сгрее слепите.

Дърветата напомнят за сираци.
Не ги вини,
че по небето пишат!
Със есен вятърът постла си –
ще зазими,
а после римите ще станат киша.

Дърветата са влажните клепачи.
Не мигат,
почне ли небето да сълзи.
Земята идва ù да се разплаче…
Но стига!
От икебана дървесата ги боли.


(Стихотворението е публикувано за първи път в дебютната поетична книга на автора "Дяволден")

Водоносец
             На Никола Вълчанов

По чигите на петолинието шатлае момък -
ръцете му пулсират с бяло, черно...
Че из душата му мелодии се ронят
и кичат се сърцата ни огрени.

От центъра на днешна ни България
към цялата Вселена тръгват впрягове -
със лъвове и музи, с вик фанфарен,
че иде принцът на Аугуста Траяна.

Добре дошъл, в Града на Мъдростта!
Неспирните лъчи на слънцето те милват.
Ключова Сол е ключ на смелостта
и прелестите на света във теб се сливат.

И като ярък Водоносец жънеш...
Плеяда черни ноти стават злато.
И от Аязмото възмогват кълнове,
които ще звездят из необята.

Стихове Иван Станчев  

Чат-пат кьоше за морската болест


Фрагменти от дневника на Александър Геров

Александър Геров

1964 година
3 октомври
Нашите изтъкнати поети все пак са беизменна маса. Нямат имена и румънските, и германските поети. Но съветските? Може ли – те са майстори на перото, техните имена трябва да се споменат. Всичко за Съветите, всичко за партията, но все пак трябва да се спазва известно приличие.
Гозбата къкри в кухнята. Небето е сиво. Есента предизвестява за студената, жестока зима. И все пак много хора стават мижитурки. Може би причината е тази, за която пише Стефан Цвайг: „Русите, немците, испанците, те всички вече не знаят колко много свобода и радост им е изсмукало из най-скритите дълбочини на душата чудовището държава”.
А защо и аз бях написал четиристишието:
„Върху сърцето ми се трупа мъка
върху мъка.
Гризе ми мозъка държавата, гризе.
Гризи, гризи, държаво, зверски пъкъл –
всичко, което имах, ти ми взе”.
4 октомври
Чета книгата на Димитър Методиев „За времето и за себе си”. Няма нито зрънце изкуство, но има самомнение, бруталност, дързост, партизанщина – всичко така свойствено на култа. Книгата му е обвита с цитат от една политическа реч на Тодор Живков. Това е изцяло китайската позиция за изкуството – че то е коментар на политиката – която така настойчиво се критикува в нашия и съветския печат. Китайците искали да превърнат идеологията в религия. Но ето какво правим ние, ето какво пише Димитър Методиев:
„О, комунизъм, боже наш всевластен!”
„О, комунизъм, наша правда свята”.
„Чакайте – додето не се разбере
веднъж за винаги
кой тротоар е левия.
Милите тротоари
как ставаха десни-лесни”.
„Приятели, удари на земята
часът велик на двайсетия конгрес!”
„Във роден край – светкавични ваканции”
„Ходатайството мразя смъртно”.
Наистина не издържа критика.
5 октомври
Ако някой стои начело на управлението, то винаги речта му е забележителна, думите му са мъдри, поведението му безупречно. Така „Работническо дело” пише: „Крилатите думи на др. Тодор Живков, че социализмът стана златен век за разцвета на икономиката и културата”.
А ето какво съм писал аз на 2.10.1960 г.: „Стихотворенията, печатани в днешния брой на „Работническо дело” и вчерашния брой на в. „Народна култура” извикаха у мен чувство на истинска погнуса. Очевидно, че на такава партия, която допуска подобни произведения, не може да се вярва, че може да ръководи и да разбира и ръководи културата и изкуството”. Сега ми се струва, че е по-правилно да се каже „не“ „на такава партия”, а „на такова ръководство”. Защо трябва да виним партията за безобразията на отделни хора.
7 октомври
Но отникъде никакви импулси за творчество.
А защо, дявол да го вземе, трябва да се занимавам с писане. Никога през живота си не съм мечтал да бъда професионален писател. Но на каква професия сега мога да се надявам. На никаква. А и не мога вече да пиша, защото не зная какво искат от мен. Ще се занимавам само така по малко да си пиша за себе си – спомени, разсъждения, мисли, борба с недостатъците си, борба със слабостите си.
Какво може да се очаква от бъдещето? Нищо. Все пак пред нас стои остатъкът от живота ни, старостта, смъртта. Интересно е да се очаква смъртта, да се готви човек за нея, да се пребори за нея, защото в тази борба е гаранцията, че един ден тя ще бъде победена.
24 октомври
Когато човек си постави една важна задача, изведнъж целият му останал живот става безразличен. Така може да се обясни идейният фанатизъм, обществената жестокост, безразличието към отделния човек.
30 октомври
Когато човек си постави големи цели, той се изсушава и обезобразява, но това е необходимо.
Неотдавна водих кратък разговор с Михаил Арнаудов. Той снизходително ме потупа с ръка по рамото.
2 ноември
У нас наказват със смърт за изнасилване и дори за кражба. В това няма никаква нравственост и никакъв морал. Като че ли животът е нещо толкова просто и се раздава от правосъдието. Голям нравствен упадък. Като че ли първото обладаване на всяка жена не е до известна степен изнасилване.
Комунизмът си създаде такава репутация, че всяка смърт на държавник ни се струва подозрителна.
6 ноември
Всеки човек носи със себе си живота си. Може да носи най-много още един живот със себе си, а аз се опитвам да нося живота на всички. Нищо не става. Трябва да се смириш, да оглупееш, да старееш и на нищо да не се радваш. На мен нищо не ми се даде според силите. Все непрекъснато се упреквам, но излиза, че не аз съм виновен. Виновно е обществото, държавата, политиката, експлоатацията, лошото устройство на обществото, класовото господство.
8 ноември
Само на живота да не бъде чужд човек – това да може да се постигне. Социализмът много забърка и унищожи духовните ценности.
Когато работи, мама говори като малко момиче, което си играе с куклите си. Колко е тъжно и безнадеждно всичко. Да може отнякъде да затрепти надеждата. И да може да се сбъдне това, за което мечтае Далчев: – Научи ме, господи всеблаг, да живея като всички хора.
Най-страшно е да не настъпи културно мракобесие, както при култа. Тогава за какво трябва да пише човек. А нима сега ми се пише за нещо? Уви, за нищо. Трябва вече да се умира, но смъртта дълго ще трябва да се чака. А колко е тъжно да се мисли и за нея.
15 ноември
Какво е човекът? По същество едно страшилище и звяр. Видях двама мъже с мотоциклет, които връзваха в чувал едно скимтящо куче. След това единият го хвърли от високо като торба с боклук в коша и отминаха с мотоциклета, за да го дадат някъде за одиране.
Не може обаче човечеството до такава степен да се изроди. То трябва да се оправи рано или късно. Въпросът е как аз да планирам личния си живот. Дали пък в края на краищата не е по-добре да сложа край на живота си? Страхът крепи живота. И нагаждането крепи живота. Дните са равни, без никакъв импулс. Нашето общество е мъртво, казва Борис Делчев. И може действително да е така. Може би действително, с историческо закъснение трябва да търсим смисъла и красотата в страданието, в абсурда на живота, в страхотния ужас на обективно-безсмисленото съществуване.
17 ноември
Някъде в София бил създаден кръжок по комунистическо възпитание. Всички участници в кръжока били над 70 години. А леля Фани, която е над 100 години, за активна отечественофронтовска дейност била заведена на кино. Но аз нищо не виждам, казала тя.
25 ноември
Серия вицове:
– Какво работи сега Хрушчов?
– Треньор е на борците за мир.
– С какво се характеризира първият
период на социализма?
– С трудности на растежа.
– А вторият период?
– С растеж на трудностите.
– Кой е сега националният химн на
България?
– „Мила родино”.
– А кой ще бъде следващият?
– „Черней, горо, черней, сестро”.
4 декември
Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори се, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма. При фашизма аз не изпитвах подобен страх.
Стефан Богданов, арестуван по време на култа, написал с кръвта си писмо до Сталин. В показанията си написал акростих: „Всичко писано тук е невярно и изтръгнато с насилие”.
25 декември
Това е позорът на сталинизма. От властта направи фетиш и изкуство.
30 декември
Срещнах се с Иван Динков – пихме по чаша коняк. Този извънредно талантлив човек пише много песимистични стихотворения. Казва, че не може другояче. Нашата стагнация го е довела до това. Каза ми едно много хубаво стихотворение, а за него Роза Коритарова поискала от „Профиздат” да му се наложи наказание. А публиката радостно аплодирала всичките му стихотворения. Много големи догматици има още. Трудно ще се справим с тях.
Пенчо Пенчев, инженер, ми казва: „Нашата държава отива към пропаст. Правени са електроцентрали с такива недостатъци, които един студент няма да направи”.

1965 година
7 януари
Ако животът бавно не ни изпълваше още от рождението ни, щяхме да бъдем по-щастливи. А така се пресищаме, всичко възможно и невъзможно опознаваме и трябва да си помагаме с илюзии.
Започва тъй, че от най-ранно детство
живота ни изпълва със съдържание.
Едно след друго в теб се бавно вместват
възторг, надежда, радост и страдание.
И вече зрял и пълен като буре,
стоиш на гребена на своя век,
преситен от вълнения и бури
обикновен природен вид-човек.
20 януари  
Никой не се интересува от мен. Никой нищо не изисква от мен. Аз съм сам. Сам трябва да изграждам своя свят, сам да се боря. Никой няма да се сети за мен, да ми обърне внимание, да ме подкрепи. Ужасна апатия. Безсмислен живот. Защо да не го приключа? Няма смисъл. Страхът е, който ме спира. Инстинктите. Това е глупаво. Трябва нещо да се предприеме. Щом живея, трябва да се боря, трябва да търся някакъв смисъл. Дяволска работа. Може би трябва да започна от съвсем малко. От какво. Ето едно стихотворение, което написах на шега:
И застрашителна, и сладка,
с очи, що тайнствено горят,
пред мен стои като загадка
красивата потайна смърт.
Кога ли тя ще ме издебне
и как духът ми ще срази?
Със смут пред гробищата ледни
или с уплашени сълзи?
Или ще дойде неочаквано
сърцето ми да заличи.
На родствениците разплакани
един ден само да вгорчи.
Човечеството не върви по добър път. То не изработва идеали. Нашият социалистически строй върви по пътя на капиталистическия, с тази разлика, че много е изостанал. Какво ще дадем на хората, когато построим социализма? Нищо не можем да им дадем. Ситост, спокойствие, заетост, работа, блага и глупости. Няма идеали. Вятър и мъгла е всичко. Повечето комунисти са разбрали това и уреждат личния си живот. Само аз търся и все бленувам за някакви идеали. Глупост. Смири се. Живей просто и умри просто. Остави всичко на човечеството. То така или иначе ще се справи, доколкото му достигат силите пред тъмната пропаст на вселената.
23 януари
Написах едно стихотворение за мишките. И аз като Джон Стайнбек.
31 януари
Завладява ме тревога. Чувствам срам, че съм писал стихове. Чувствам малоценност. Атанас Далчев казва, че и той понякога се е чувствал червей. Със стиснати зъби трябва да преодолявам тези душевни състояния, с воля, с упоритост. Те са продукт на мисълта и здравето. Изобщо несретническа съдба.
А все пак ми се иска да вярвам в бъдещето. Че някои мои книги ще имат успех, че ще мога сносно да живея от литературен труд. До края на тази година трябва да храня подобни илюзии, но след това решително да взема мерки. Иначе ще се залича като човек.
Срещнах Атанас Далчев. От „Септември” отказали да му напечатат две стихотворения. Искали поправки. Вътьо Раковски и Найден Вълчев му казали: че как стана това, бай Атанасе. Печатим глупости, а не можем да напечатаме стихотворение от теб.
Павел Матев е виновен. Той е страхливец. Трепери за себе си, защото сега зорко следели списанието.
7 февруари
Ето още едно стихотворение.
“Мечтая за гора от старо време”
А. Вутимски
Мечтая за живот от старо време,
когато сме задружни и щастливи,
когато с синовете ми ореме,
и кравите доим и жънем ниви.
Сега не зная на какво разчитам:
на тото, на лотария, на служба?
Къде е смисълът, в това се питам,
когато свободата ми е нужна.
Държавата ни грабва и изяжда,
а ние от това се не вълнуваме.
А нашта красота и нашта жажда
превръщат се в едно животуване.
8 февруари
Човечеството се развива в две направления: наука и поезия, политика и мизерия. Блажени са тези, които като Далчев се движат само в едното направление. Аз се движих и в двете направления и това е моето нещастие.
Защо да не възпяваме страданието, когато то е реално.
20 февруари
Не искам вече да пиша за печата и хората. Нямам никакъв контакт с тях – или защото съм талантлив, или защото съм бездарен. Ще си заживея в самота, както живее Атанас Далчев, ще си мисля и ще си живея поетически, но няма да го споделям с хората, а само с някои приятели. Така ще престана да се разпилявам и да обеднявам духовно и нравствено.
Ето и последното ми стихотворение:
Не искам вече да споделям
сърцето си и мисълта.
Завинаги се аз отделям
във тишина и самота.
Сега ще мисля и ще гледам
видения по своя път
и ще очаквам прав и бледен
приятелката своя – смърт.
И се надявам някой с ласки
ръката нежно ще допре
до сбръчканата моя маска,
застинала като море.
26 февруари
Интересна е философията на Кафка. Много мрачна и безнадеждна, но нали и аз съм имал такива усещания – винаги съм се чувствал виновен. Дали не е това някаква обективна безперспективност: за Кафка човекът не е господар на природата, той е завареник на битието, пръст, бучка глина, беззащитно, слабо, безсилно същество, което усеща с всички фибри своята обособеност от живота, откъснато от него. „Човек е длъжен търпеливо да понася своето бедствено положение и да не пита „какво да правя” или защо го правя, защото подобни въпроси са безсмислени като самия живот и за тях няма отговор”. Той е бил дълбоко убеден в безсилието на човека пред живота.
22 март
Човек винаги може да мисли за нещо само в определен кръг. Не може едновременно да мисли и за Кафка, и за Достоевски, и за Ани Франк, и за хиляди други неща. Това е мъчително, нереално и природата сама слага на човешкия мозък защитна ризница.
Ще стоиш вече така в самота и ще чакаш смъртта си. Няма вече какво друго да правиш. Учи се от Атанас Далчев на самостоятелен живот.
28 март
Иван Пейчев казва, че го е страх да излиза сред хората. Значи този страх, за който говори и Кафка, е нещо много реално. Човек по самото си рождение вече се чувствува виновен, защото не може да победи и е безсилен пред смъртта и вселената.
Всеки човек лъже и играе някаква роля в живота си – никой не живее самия себе си или малцина правят това, както правя аз.
4 април
Потиска ме тъгата, а трябва да се науча безсмислено като животните и гълъбите да плувам във времето.
Настъпва старостта и бавно се стопява голямата измама на плътта.
3 май
Във въртележката на космоса
аз съм една нищожна твар.
Съдбата си на гръб аз нося,
но пак съм неин господар.
Мен ще ме хулят, ще ме плюват,
но крача аз срещу смъртта.
И мислите ми ще пътуват
в галактиките на света.
След 100 грама мастика се събудих посред нощ. Уплаших се за сърцето си. Уплаших се за живота си. Колко е глупаво! Като че ли, ако свърши животът ми, няма да бъде по-добре.
20 май
Защо да не се опитвам да си създавам илюзии, да живея своя живот чрез изкуството, а не само чрез реалните си преживявания. Идеята за Сфери на живота и Сфери на фантазията.
15 юни
Аз виждам вечността – мехур, в който остават малко истински неща.
Много пъти главата ми експлоадира като атомна бомба – сега имам право да си почина.
27 юни
Мама чете „Война и мир”, но харесала глупавия египетски филм „Непознатата жена”. Чух много възхитителни отзиви за него, особено от жените. Ето ти въпрос за красотата. Глупости. Ами българският филм „На тихия бряг”. Каква глупост! Ами криминалният роман на Богомил Райнов в „Септември”. Нима това е литература. Ето до каква литература се достига, когато държавата – една преходна организация без бъдеще – вземе в ръцете си делото на литературата. Английската държава в своя империалистически разцвет създаде Шерлок Холмс. Сега социалистическите държави в своето укрепване и разцъфтяване също насърчават създаването на такива герои като българския Авакум Захов. И това ако е литература.
Човекът е много долно животно. Спомням си една пиеса от Жан Пол Сартър. За най-голяма низост е годен човекът и е безсилен. Да си припомним цялата мръсотия около Трайчо Костов. Нима тя не съществува и сега в латентно състояние. Ами гаврата на Бумедиен в Алжир. Това и политиците, и революционерите са истински разбойници. Отделно от техния живот има друг живот и истинските хора там търсят смисъла, развитието и прогреса.
Каква преса. И това ми било комунистическа преса. И това ми било журналисти – жалки пионки на власт та. Няма никога да се оправи това положение – безнадеждно е – чудно е, че все още ми издават някои книги. Че аз съм изцяло настроен опозиционно. Аз смятам за глупост и нахалство издаването в четири тома избрани речи и доклади от Тодор Живков. Може ли всеки министър-председател да прави това нещо. Много голямо нахалство. Всеки, който дойде на власт, смята, че от него трябва да се учиш, да еба мама му?
Радой Ралин ми обеща, че може да ме вземе на работа при него във „Фокуса”. Стане ли това, съвсем вече ще скъсам с писателския съюз. Стига вече писатели. Стига недостойни мании. Нашето писателско съсловие ми се вижда в голямото си болшинство много жалко. Всички стари и официални кримки са нищожества. И народът с право не чете произведенията им. Такава патриархална скука са. Никакъв истински полет на мисълта и чувствата. Всичко в затворените рамки на социалистическия национализъм. Да не говорим за това, че няма и никаква комунистическа душевност.
Давид Овадия е направил обществен скандал с едно изказване на партийното събрание, на което аз също не можех да присъствам. Морално не можех да присъствам. Той казал защо партийното бюро и Гошкин не са отговорили на заявлението ми. Той ме смятал за най-добрия съвременен поет. Много неприятна е такава една публична декларация. Ще ме накара още повече да бягам от хората. Не обичам такава защита и такова хвалебствие. Обичам истинското, просто, чисто поетическо признание, каквото има Далчев, незамесено с никакви държавни и обществени шашми.
Давид казал: Ако не го направиха заслужил деятел, толкова ли е трудно да му се намери работа. Но наистина отношението към мен е една мръсна работа. Само с бягство може да се излезе от това блато. С бягство и пълна индиферентност към техните шашми.
Френският филм „Хлапето от Монмартър” ме доведе до интересни мисли и констатации. Това е буржоазно изкуство, но в него виждаш реалност. Показват се неща от живота и хората не се страхуват да ги показват. А какво е при нас. Ние не смеем да покажем нито една истинска частичка от живота – всичко е догматично, преднамерено, дозирано, премерено на аптекарски везни. Ами самият факт, че се страхуват от две мои стихотворения, а какво да кажем за страха им от живия живот.
Филмът ми навея мисли за едно стихотворение:
Ние живеем във голям страх,
във страх от реалността.
Все предпазлив е нашият страх.
Крием се в тъмни места.
Нашите мисли ни плашат. Дори
в нашта естествена почва,
в детските ласки и в детски игри
виждаме нещо порочно.
Изглежда природата по своя път,
докато ни е сътворила,
да усъвършенствува нашия дух
и нашта плът
вече се е изморила.
Тази тема вече съм я разработил веднъж в новелите. Сега това се повтаря. Значи има нещо реално верно в това.
2 юли
Отчаян съм от човешката природа. В някои моменти виждам как просто по всичко се слива с животинската: човешките мисли са като инстинктите, човешките действия са като на мравките – има само разлика в степента на познанието и на съзнанието – иначе просто не виждам разлика. Наблюдавах вчера между рамките на прозореца една голяма муха и едно малко паяче. То я оплете и почна да я инжектира, докато я умъртви. А след това я прибра под черчевето. Каква е разликата между различните хора и тези инсекти.
27 юли
Хората са се изродили, те са станали безпринципни и безчестни, някакви неизвестни на мен подбуди ги движат. Ако това са наченките на комунизма, това е просто ужасно. Човек наистина може да се уплаши, като поразмисли. Ами този кретен Дечко Миланов, който ти разкрива стила и методите на Държавната сигурност, тяхното всесилие и техните просто мошенически и провокаторски похвати в работата. Просто ужас! И фактът, че няма кой да го види, най-нагледно показва, че хората са се изродили. Колко са хубави общите идеи и колко е страшна конкретната действителност. Добре, че живея изолиран от нея. Това е колкото нетърпимо, толкова и необходимо. Кошмарна нравствена действителност – не виждам изгледи да се оправи скоро. По-добре човек да мисли, да си води бележки и това си е.
4 август
Ето една идея за стихотворение.
Общуват, хранят се, мечтаят,
беседват, плачат и се смеят –
на живот хората играят,
малцина истински живеят.

"Серенада" от Шуберт, солист Джошуа Бел (цигулка)

СВЕТОВНА КЛАСИКА / УРОЦИ ПО КУЛТУРА
"Серенада" от Шуберт, солист Джошуа Бел (цигулка)
Schubert's "Serenade" - violin by Joshua Bell
Джошуа Бел е виртуоз на цигулката, един от най-добрите музиканти на нашето време, носител на "Грами". Той ще свири в столичната зала "България" на 9 февруари 2013 г., организатори са "Кантус Фирмус" и фондация "Америка за България". Изявата му ще е част от инциирания от тях цикъла "Музиката на Америка". Концертът в столицата е част от неговото световно турне, което започна тази есен, а на сцената с него ще бъде оркестърът на "Класик ФМ".  Джошуа Бел ще изпълни "Концерт за цигулка и оркестър" от П. И. Чайковски под диригентството на Максим Ешкенази.
Джошуа Бел покорява всички световни сцени със своя уникален талант. Той дебютира на 14 години с Оркестъра на Филаделфия под диригентството на Рикардо Мути. Днес 45-годишният цигулар е свирил с водещите симфонични оркестри и диригенти по света, записал е над 30 компакт диска, сред тях и известният саундтрак към филма „Червената цигулка“, отличен е с престижната награда „Ейвъри Фишер“, а от 2011 г. е музикален директор на прочутия оркестър Academy of St Martin in the Fields в Лондон. Джошуа Бел стана особено популярен с прочутия експеримент, осъществен по инициатива на журналиста Дж. Уайнгартен от в. The Washington Post. На 12 януари 2007 г. цигуларят свири за един час като уличен музикант, с нахлупена бейзболна шапка на една спирка на метрото във Вашингтон. От около 1000 минувачи, 7 се спират да послушат, а само един го разпознава. Статията на Уайнгартен, която поставя въпросите за контекста на съвременното изкуство и красотата, получава награда „Пулицър“. Цигуларят свири на уникален инструмент Gibson ex Huberman, изработен от А. Страдивари през 1713 г.

Образци: Голямото мълчание / от Добромир Тонев

Снимки Аде Адесокан
ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ
Защо мълчи интелигентът, питаш?
Защото всичко му е някак ничие.
Устата му е все като зашита:
преди – от страх, сега – от безразличие.

Държавата е сюрреалистична
и всеки честен глас е диагноза.
България не е диалогична.
Тук само се кръстосват монолози.

Тук само се кръстосват интереси
на демагози и идеолози.
От тези предумишлени процеси
какво очаква той? Цветя и рози?

И той мълчи, затънал в чаша водка,
в несигурност затънал, в безпаричие.
И чопли своя някаква находка,
но апатично, от благоприличие.

Народът му е оглушал от речи
и няма слух за истинско послание.
Добре поне, че никой не му пречи
да покрещи със своето мълчание. 
Стихове Добромир Тонев

Из "Ъндърграунд" на Боян Ангелов

Боян Ангелов
СРЕД НАС
В недосегаемата вис
кръжи върхът като идея,
която няма послепис,
защото се умира с нея.
А долу – в лепкавия шум –
човечество от неизбродни
пророци готви се за щурм
към подлези и преизподни.
Отечествените слова
не се нуждаят от защита,
над пурпурната синева
щом ехото им още скита.
Върху прегърбената пръст
лежи обратното броене,
а който ни спаси от мъст
не ни научи на летене,
но е сред нас, до нас върви
към своя връх студен и стръмен
                           и на челото му кърви
                          пробойна от венеца трънен...

ВЕНЕЦ
Милоликият ангел
наднича
от една
православна искрица –
отдалеч
на момиче прилича,
а отблизо
прилича на птица.
Вероятно все още там е –
вдън момчешките ми представи,
сам понесъл
хоругвено знаме,
път за вярата да проправи.
Над олтара
с иконостаса
и с отблясъка жълт
от кандило
той към облака
се понася
и летейки
ме гледа мило...
Той е крехък и необятен,
висините
безбрежни стига,
свободата понесъл,
която
ще вплете
в православната книга.

ФОН
Снегът ще почернее, но сега
снегът е синьобял, дори прозрачен.
Лицето ти на фона на снега
с усмивката
    на погледа ти злачен...
Останалото не запаметих.
Дали било е
и кога ще бъде?
То беше ефимерно като стих,
излитнал
    от килия на осъден.
Ще почернее и ще бъде дим
снегът,
напуснал зноя на земята.
Ще можем ли снега да разделим
от спомена –
    килия в необята?

БАЛКОНЪТ
Училище до старческия дом
и фондовите жилища край тях,
и този дъжд,
по нас захвърлил с взлом
потоци кал,
преди да станем прах.
И булевард – свистящи колела,
понесли страхове и суета.
Къде отлитат, щом са без крила?
А Платон ми нашепва:
 – Към смъртта!
Балконът на последния етаж,
над парк, прегърнал мартенския хлад.
Да полетя ще имам ли кураж!
А някой в мен крещи:
 – Назад! Назад!
 
ЪНДЪРГРАУНД
Светът ухае на летище
и мисълта за зарево
не означава,
че след миг
ще
сме пред окултното дърво.
То няма корени
и в сянка
са облите му брегове,
където
се унасят в дрямка
звероподобни страхове.
Съзнанията не пътуват
при липсата на висини
и нищо,
че не съществуват
недосегаемите дни,
щом ураганът е повикал
стена от вулканична прах...
Дано
да не изпита никой,
което вече преживях!

ИЗОБИЛИЕ
Какво изобилие от стени
в шахматния хол на копнежа
без истински да настръхнем
изнасяме неприкосновеното
а в него напира ужас
и болестите набъбват
превръщайки се
в проводници
на словото ни безжично
те идват и си отиват
и си отиват плачейки
промъкнали са се
милите
в назъбената действителност
в която е регистрирано
изобилие
от сатани

Стихове Боян Ангелов, из поетичната книга "Ъндърграунд"
_______________________________________
Боян Ангелов е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище, но от години живее и работи в София. Автор е на 16 стихосбирки, сред които: „А върху ножа – детелина”, „Тиара”, „Делтата на другия живот”, „Скали от вятър”, ”Еос”, „Цветовете на тъгата”, „Съзерцание”, „Византийска мозайка”, „Отрицание на отрицанието” и др. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Той е и дългогодишен редактор на сп. „Читалище”, собственик е на ИК "Богианн", с чиито щемпел са издадени значителен брой съвременни, включително панагюрски автори. Негови творби са преведени на английски, руски, немски, испански, гръцки, сърбохърватски, украински и арабски език.
Боян е завършил е панагюрската гимназия, след което се дипломира по литература и философия в Софийския университет. По-късно специализира по антропософия в института "Гьоте Анум", Базел, Швейцария.
В стиховете му се откриват чувствата на мислещия човек, казват смятат някои литературни критици за него. В поезията му се "преплитат филигранният изказ на обиграния поет с мъдрата дълбочина на завършения философ".
Самият Боян Ангелов е казвал, че с годините все по-рядко пише поезия, но понякога поезията го търси. "И когато това стане, то е някакво начало, на което аз никога не виждам края". Затова е хубаво, когато посягайки към молива, на белия лист се раждат стихове...
Предложените тук стихове са от последната му (засега) поетична книга "Ъндърграунд".
Стоян Радулов

За дървото и. . . още за дървото / woodart от Иван Ушев

ЗА ДЪРВОТО
Дървото пие цял живот. Никога няма да пиете като него. Никога няма да горите като него... И по-човечни няма да сте от едно дърво. Може да бъдете голямо дьрво, но не по-голямо от него. Никога по-корави дори и от най-мекото. Никога няма да се преборите с повече неща, отколкото то и то без никой да усети. Никога няма да дадете живот на толкова гадинки, колкото то. Няма да видите повече неща от него. Няма да бъдете по-скромни от него... И да усетите повече благодарност.
Може би преди човека полетя дървото – питайте братя Райт. Със сигурност обаче то първо преплува океана. Търкаля се преди да открием колелото и първото такова бе дървено. Ако някой от нас умре пьрви, то само единият ще го последва. Първият лост бе дървен, първата люлка...
А то винаги е било едно с въздуха, водата, слънцето, земята и тревата – ние също? С него си отиваме от този свят, почти като Иисус, но той с него остана. Баща му беше дърводелец!
И Ной спаси света с него.
Кой изяде повече дървета? Дървоядът или ние?
И в уродливоста си то е красиво...
“Let the shtortz be with you!”

И ОЩЕ ЗА ДЪРВОТО
Не се самозабравяйте! Защото, колкото и знаещи и можещи да сте – никога няма да направите нищо по-уютно от едно дърво – неговата сянка, неговият завет и сушина. Нищо по–вкусно от неговия плод. Нищо по-ароматно от неговия цвят. Нищо по-здраво от него и неговите корени. Нищо по-красиво от събуждането му напролет, лятната му жизненост, есенното му заспиване и зимният му сън. Освен, ако не направите едно истинско, което е съвършено лесно!
- Страдивариус го е знаел... – каза ми го едно пиле,”кацнало на едно дърво”.

Текстове,  woodart и снимки Иван Ушев
(Повече аз автора можете да научите на личния му сайт: ivanushev.com )

Дум! Дум! Рефернду-у-ум! / от Димитър Дънеков

Карикатура: Христо Комарницки, в. "Сега"

ДУМ! ДУМ! РЕФЕРЕНДУ-У-УМ!
Не е за вярване, но януарските дни наистина се заредиха с такова слънце, че спокойно биха могли да се нарекат априлски. От което пък градският парк е светнал като окъпан младенец и привлича по алеите си кого ли не – млади майки с лудналите си отрочета, крещящи тинейджъри и влюбени двойки, за които слънцето всъщност няма никакво значение.
Не пропуска шанса си за свеж въздух и дядо Цонко, та ето го – тъпче по алеята с клатушкане и с придърпване като разнебитена циганска лада, задавена от хроничната си горивна недостатъчност. Знае си той, че пак е закъснял за уречената среща, но не бърза. Че как да устои на мерака си? И как да не удря спирачката си през крачка, през две и да не се извръща на половин оборот, за да измери с поглед походката на всяка от подминаващите го бабички?
„Ех, младост, младост!” – въздиша горчиво бившият юначага, облизва се като стар котарак и се оглежда и за още бабички, но и за набора си, дядо Нонко, който вече би трябвало да го чака някъде около „Ловния дом”.
Да го чака, ама не! Няма го!
„А! – озадачава се старецът, тъй като никога досега не се е случвало той самият да се появи пръв, а пък наборът му да не роптае. – Да не би пък да му се е случило…”.
Но не успява да се удави в тревожната си догадка. За негово успокоение дядо Нонковата осанка се появява макар и не на обичайното си място, а на мостчето откъм пазара.
- Хей, чивяче – подвиква с облекчение Цонко, - що щеш там, бре? То нали пазарът днеска никакъв го няма?
- Хм! Пазарът! – презрително изпъшква Нонко. – То него като го няма, бюблюотеката не видиш ли?
- Ха така! В бюблюотеката пък що щеш?
- Книги търсих, Цоно-о-о! Книги! – натъртва дядо Нонко. – Четене трябва да пада сега. Нали референдумът иде…
- Ей го и тоя! – диви се дядо Цонко. – Малко ли е дето на телевизора всеки ден ми бият тъпана: „Дум, дум! Референдум! Дум, дум! Референдум!”. Че и ти същата песен ми подфащаш…
- А-а-а! Не може така! Ти не помисли ли, че като ще идем с тебе утре пред урната, откъде ще можем да знаем „ДА” ли да пуснем в дупчицата или пък „НЕ”… Да се проучи трябва тоя въпрос… Не може така на кьораво бюлетина да се пуска…
- И как точно ще прогледне кьоравото? – суче мустак дядо Цонко и се заглежда към задницата на една приведена над детето си майка.
- Ето така! – отвръща му настойнически дядо Нонко и изважда изпод мишницата си едно бая дебелшко томче. – Ама тука гледай, ня там!
- „Яд-ре-на фи-зи-ка” – просричва дядо Цонко, след което втренчва изумения си поглед в дядо Нонковото лице. – Ти май-май съвсем си превъртял… Че то-о-о… За тебе ли е тая наука, бре?
- Щом е опряло до Нонко да се допитват, значи и за мене! – в гласа на върлинестия старец започва да проскърцва раздразнение. – И за тебе, и за всичките…
- И за тия от маалата ли? – ехидно се подсмихва дядо Цонко.
- И за тях! Даже най-много, щото те най ще гласуват. На тумби, на тумби, щото сигур пак ще ги накичат с по някоя двайсетачка… Ама…
- Какво ама?
- Само тая книга май няма да е достатъчно. Ще трябва и нещо по-практично… Някакъв „Наръчник на атомика”, ако има такъв, та да ги видим какво точно вършат тия в централите.
- Ами „Наръчник за сметкаджията” не ти ли трябва? Дето да видиш в него, дали като удариш чертата на „Дал Колю – взел Колю”, по-евтино ли ще ни излиза атомният ток или по-скъпо? Че инак ние откъдя ще можем да го знаем и т’фа – профъфля Цонко, докато намества поразхлабените си ченета. Че то ако ни го натресат двойно, не знам…
- Верно! И „Наръчник на…” Такъв за сметките, де!… Ще трябва и таквоз да се премята май…
- Верно, я! Ама за да я направиш ти тая сметка, първом трябва да знаеш рандемана и от другите токаджийници. ВЕЦ-овете, ТЕЦ-овете, МЕЦ-овете… Та да се види хептен ясно има ли го исапът от атома, или го няма… Да не вземе да стане като зеления ток…
- МЕЦ-ове! Щуротии! Ама за исапа – и тук си прав. На кантар трябва да се сложат всичките, та да се види ясно файдата къдя е…
- Прав съм я! А пък да е сигурно, че няма да станем я Чернобил, я Фуку… Фоку-у-у..
- Фукошима!
- Фокуш-ш-ш-има, де!… Друго проучване трябва да правиш…
- Мии… И тук си прав… Ще трябва да видим значи дали са написали учените глави и някакъв „Наръчник на земетръсчика”. За Вранча… За цунамито по Дунава… Че то на сигурно трябва да се тъпче…
- И „Наръчника по търговията с тока” май трябва да преметнеш! Щото, така както си правят аритметиката да го продават, ти откъде да знаеш има ли кой да го купува тоя ток, или няма. Че то завърти ли се веднъж реакторът, токът в буркани няма да ще да влиза! Нонко, Нонко! Така както си се закахърил, май-май цялата бюблюотека трябва у вас да пренесеш! А пък кога ще я четеш и проумяваш - Господ да ти е на помощ…
Дядо Нонко се почесва по главата. Което означава, че според него тракането на Цонковата воденица този път не е съвсем лишено от логика. И изпуска парата:
- А бе, мене ако питаш, чудя им се аз на акъла на тия наши министри! Защо аджеба са взели нам да питат дали вдигат още реактори или да не вдигат. Че то ние с тебе ако знаем кое е право и кое криво, то първом на столовете им тряба да седнем … Или пък барем да ни направят пенсийките министерски! А-а-а! Министри! Управници!
- Хм! – подхилва се дядо Цонко. – Хитри са те, Нонко-о-о! Хитри! Питат нам, щото утре ако стане беля - я ток да поскъпне, я някой реактор да гръмне, да си изтръскат ръцете и да ни кажат: „Вие си я надробихте тая попара, вие си я сърбайте!”.
- Ами ей затова сега трябва да четем… Та да не сърбаме пресолени попари…
- То да четем, аджеба! Ама докато си вземем професурата и по атомите, и по сметките, и по земетръсите, и по търговията - ехе-е-й! Друго трябва да направим сега… Друго!
- ??? – безмълвно питат дядо Нонковите очи.
- По-добре ще е, значи, сега ние с тебе да вземем да идем при кмета и да му кажем да ни доведе туканка някой… Я доктор по централите, я академик по сметките, я някоя врачка по земетръсите… Пък да вземе да ни направи един ПУЦ… Ама скоростен, че дум-дум-референдума хей го де е… И да ни ограмоти накуп - и нас пенсионерите, и братята от маалата, и женурята… Та тогава да знаем със сигурност „ДА” ли да пускаме в дупчицата, или пък „НЕ”… Инак ще ни остане само думкането… Бош лаф работа!
- Верно – съгласява се дядо Нонко.
- Верно, я! – издига се гордо дядо Цонковата глава. – Ама я първом да се отбием в капанчето на пазара. Да му дръпнем там по едно менте, пък да си формулираме въпроса, ама малко по-ясно от оня - референдумския…
- Пък да вървим! – приема предложението дядо Нонко.
Двамата старци правят кръгом и поемат обратно към мостчето. Придвижват се по алеята с клатушкане и с придърпване като две разнебитени цигански лади, задавяни от хроничната си горивна недостатъчност, като след всяко залитане спират, за да поумуват какви още наръчници ще трябва да си набавят, за да се ограмотят в предлагания от тях ПУЦ. Защото никак не им се ще, като се явят утре пред урните, да си пускат бюлетините така, сякаш са боравили само с „Наръчника на щурака”. И щом е дошло време те дават акъл на управниците, да го дадат като истински експерти.
Автор Димитър Дънеков, публикувано във в. "Време" бр. 1 от 2013 г.

Поетични обяснения в любов от Георги Гемиджиев

Георги и Дида Гемиджиеви, сн. Стоян Радулов
Сутрешно бръснене
Загледан в хладното чело на огледалото
и търсейки невинната следа,
повела ме в далечното начало
по път незнаен, в радост и беда,
аз виждам:
как нейде в неизбеляващите мисли
сред ореол от слънчевата пяна
едно хлапе възторжено разплисква
ленивите води на Луда Яна,
как сред порой от хиляди "Защо?"-та
опитва се да си представи ясно,
че в лапичката мека на листото
зелена кръглотата ще порасне,
как през деня, от залеза увехнал,
лекува телесата изподрани
с една целебна бабина утеха,
че цял живот юнакът влачи рани;
как върховете с почернели пръсти
захвърлят горе лунната подкова
и как сънят гальовно го завръща
в люлката на майчиното слово;
как…
О, Господи!
Жена, къде ми е самобръсначката?

* * *
Аз двадесет години тебе търсих.
Ти двадесет години търси мен.
И даже през почивките ми къси
разбуждаше сънят ми уморен.
Пролетта пребродих и горите,
във изворите виждах те смутен,
но устните, от никой ненапити,
залязваха със пролетния ден.

Във снежен ден те срещнах най-подире
да разтопя моминската тъга.
Че щастие и в снежен ден извира,
разбрах от тебе.
А сега,
когато върху дъбовите корени
вечерникът припада уморен,
една врата за другите затворена,
отваряш ти за мен.

* * *
През моя ден,
горчив като пелин
и лековит като пелин,
обикновен като любов
и необятен като обич,
през моя ден разплакан и засмян,
през моя ден и трезвен, и пиян,
през моя ден вървиш.

Живея в твоя ден
и ти живееш в моя.
Бъди ми болка, радостна сълза,
бъди небе, разкъсвано от мълнии,
бъди земя, тъй щедро плодородна,
бъди жена, която аз обичам
през днешния и утрешния ден.
Бъди ми щастие и мъка, и тревога.

Бъди светът,
преди последния ми миг да проехти край мен.

Стихове Георги Гемиджиев
(Из поетичната книга на Георги Гемиджиев "Лирика")

_______________________________________

"Лирика" (ИК "Кънчев и сие", София, 2006 г.) е първата и за огромно съжаление остава единствената поетична книга на Георги Гемиджиев, която е събрала грижливо кътани през годините и изключително стойностни стихотворения на известния на панагюрец и филолог, журналист, историк и общественик. Тази книга е и единствената, където можем да усетим неговия изящен, напълно завършен и изключително фин, мъжки поетичен стил, чрез който Георги отправя своите човеколюбиви и красиви внушения. В раздела "Там, някъде из младостта и по-нататък" откриваме много творби, посветени на любовта и със сигурност на неговата съпруга - педагогът и поет, както и писател за деца - Дида Гемиджиева. "Георги е изключителен поет и аз съжалявам, че той не обърна повече внимание на стиховете си", сподели тя при една от срещите на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище.
Стоян Радулов
_______________________________________
Посмъртно / In memoriam

Стайо Гарноев в "После" от Яна Кременска

Стайо Гарноев
После
                       На Стайо Гарноев

После Ева намира Адам.
Няма никаква Райска градина.
Господ само живее сам,
ала него го няма в картината.

После не по библейски сюжет
се оплита животът на възел.
После Господ е страшно зает
и обърква парчета от пъзела.

Мъдростта се намесва. Змия,
ала никаква ябълка няма.
Ева всъщност е страшно сама.
И какво, че светът е за двама?!

Задължително има зограф -
да забърква със вино боята.
И на Господ поредния гаф
на платното замазва с душата си.

Ти рисувай, зографе! Нали
и така всяка нощ се умира.
Цяла вечност забрава вали.
Но пък който усеща, разбира...
 
Стихове Яна Кременска
 
Яна Кременска

Почти (не)човешко стихотворение / от Дарина Дечева


Почти (не)човешко стихотворение
                                                                       На Ангел

Той няма нужда всеки да го вижда.
И всеки го забравя - за капак.
За вас е идиот. Не се обижда,
защото е добър. Добър. Глупак.

Един глупак почти по Достоевски.
Но не по него не търпи на злост.
Търпи калта в сърцето си (човешка е...).
А то му е едно - за свой, за гост,

за бъдеще, за бялата му младост,
в която не една звезда свали,
в която пи и пя от скръб и радост,
в която се научи да дели

водата и сред нея път да прави;
поравно хляба за любим и чужд;
добро от възпитание и нрави
и обич със душата и на уж.

Съвсем по Достоевски - идиот е.
И за капак - с душа. Би я раздал.
Не го помнете - той е доживотен.
Почти като обидната ви кал.

Стихове Дарина Дечева,
03.01.2013 г.

Александър Геров – непроницаемият самотник

Александър Геров
Геров е най-странният измежду всички поети, които е раждал българският космос. Някои го смятаха за луд, други – че се прави на луд, трети като мен – а ние бяхме мнозинство, го обичахме и търсехме пролука към неговата привидна заключеност. Не беше капсулиран, а по-скоро бе извънземна капсула, пратена на тази пуста откъм чешити земя, да покаже какво е да живееш в смъртта и да не ти пука от нея. Името му блести между поетите от елитната група на българската поезия, която завинаги ще обитават духовете на Дебелянов, Вутимски, Фурнаджиев, Христо Фотев, Константин Павлов…
До сетния си ден – 22 декември 1997 г., когато на 78 години се завърна при звездите, към които цял живот се стремеше, той не свали цигара от устата си. Пушеше красиво, вдъхновено, беше част от тютюневите облаци, стоеше сред тях като пророк, около когото са запалили благоухайни треви. (Някога тютюнът ухаеше, сега мирише и дори смърди.) Беше влюбен в една единствена жена – неговата Тамара, която Бог прибра преди него и Сашо Геров, както всички го наричахме, буквално осиротя като дете, гениално по особен начин, за което няма кой да се грижи.
Ето и малко сухи факти: роден е в София на 15 май 1919 г. Завършва гимназия и след това право в СУ „Св. Климент Охридски“. В началото на 1944 г. е арестуван за конспиративна дейност и излиза от затвора на 9 септември 1944 г. Работи като редактор в радио „София“, в сп. „Киноизкуство“, във в. „Кооперативно село“, в редакция „Фокус“ към Българска кинематография и в издателство „Български писател“.
Спомина се в самота и след продължително заболяване.

Тайна II
За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привързвай.
Живей във себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.
Недей от чувствата замира
а преживявай като птица,
която всякъде намира
подслон, гнездо, трохи, мушици.
Това е тежко и мъчително.
Свръх силите ни днес това е.
Но е начало на пленителна,
неразгадана още тайна.
Когато всички я открием,
от страшна сила озарени,
тогава ще узнаем ние,
че в нас е цялата вселена

Голямата тишина
От дълбокия Космос,
гдето вей хладина,
като шепот се носи
голямата тишина.
И звучи този шепот
през нощта, през деня.
Ти се вслушваш нелепо
в голямата тишина.
Нашта земя – прашинка -
жадна и в светлина,
все не иска да свиква
с голямата тишина.
Чуй, сърцето ти бие!
Усмихни се в съня!
Скоро ще те покрие
голямата тишина.

Камък
Камък, истината в теб познах!
Атанас Далчев
Светът не е това, което съм го мислил.
Светът е глупав. Мъдра е смъртта.
Така и аз видях самата истина
на камъка студен във тъканта.
Но тази истина не свършва тука.
Лъжа е тя. Мисли и се бори;
и камъкът със гръм ще се разпука,
та нова истина ще се роди.

Материя
Увлича ме смъртта. Пленява
ме нейния велик покой.
Настъпва отдих и забрава,
където се докосне той.
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен нищо вече не боли ме…
Изобщо аз не съм роден.

Стихове Александър Геров

Образци: "Мащеха" от Иван Вълев

МАЩЕХА

Макар че нивите орем с магарета,
а хляба наш отнася го потоп,
обичам мойта мащеха България
от Дунав до Егея бял. До гроб.

Децата ни напуснаха гнездата си
с копнежа да живеят по-добре.
А тук се ширят нагло из палатите
министри, мутри и царе.

Разграбиха чакъла и траверсите
от тъй наречения светъл път.
И нямат капка газ фенерите -
пътечката поне да осветят.

С надежда плаха сричат неграмотните
лъжливите и празнични слова,
додето скърцат из калта сиротните
каручки със откраднати дърва...

Защо я пиша тази тъжна хроника
и кой ли в тъмното ще я чете?
Дали ще я изплачат по разклоните
вълчиците на зимни ветрове?

Не знам... Не искам нищичко за себе си.
Аз вече съм търкулната сълза.
За тебе, мащехо, донесох хлебеца
и канче мляко, майко, от коза.

Стихове Иван Вълев
Рисунка на страданието от The Lilliputian - The Dream Theatre:Tokyo
(С благодарност към Румен Спасов, че сподели това произведение с нас!)

Сурва, Сурва, весела година! / от Мария Бегова

В Панагюрище през зимата / от Васил Стоилов

"Из Панагюрище", акварел, худ. Васил Стоилов, Художествена галерия Пловдив
Изглед от Панагюрище през зимата представя този скромен акварел върху картон, нарисуван от известния наш художник Васил Стоилов. Той е роден в началото на ХХ-ти век, през 1903 г., в София и почива в същия град през 1990 г. Рисунката с акварел е правена някъде през 50-те години, когато той посещава Панагюрище. Днес тя е собственост и може да бъде видяна в постоянната експозиция на Художествената галерия в Пловдив.