Размисли върху трите „Гъ”-та на Иван Динков

Когато четем или още повече говорим, или опазил ни Бог, пишем за Иван, задължително здравословно е да се „самореспектираме”. Звучи малко като „саморекетираме” или „саморекламираме”; очевидно за мене това понятие не е еднозначно и дори нещо ми нашепва, че е и опасно – току виж съм се „самоизбайконурил”, (самопритурил),  в нечий „затворен” за неправоимащи космос, а това може да се възприеме от бдителния читател наистина и като самореклама. Ще ми се още в началото да се съглася с него и да му споделя, че наистина от саморекламата до самоизмамата разликата е само седем букви и е време да се самореспектирам от факта, че Иван употребява само три скромни „Гъ” – та, за да ни остави недоумяващи в един „самоизстрадан” космос. 
И така – лековатостта на анализа ни е недопустима! Към Иван трябва да пристъпваш дълбоко окопан, не само защото името му е съзвучно на Балкан, Океан или на „Барабан!”, ако щеш, но и дълбоко окован в сладките, но и жестоки вериги на поезията, за да се гмурнеш в „тежките води”, на „трудните му”, (по думите на някои сладководни сирени), текстове. Няма как да не се съглася – за тези рисковани потапяния трябва да си поне с екипировка на тежководолаз и да си малко нещо луда глава, за да се хвърлиш в рискованата мисия, което ще рече, да изследваш подмолите из подводните пещери на мисълта Му – мисълта на Иван Динков. Поетът, който иде подир Вапцаров… 
Но липсата на благоразумие понякога е и качество. Окрилен с онази, крехката утеха – „свестните у нас  считат за луди”, се гмуркам. 
Спирам се удивен пред стиха с който завършва онова негово „подмолно” стихотворение, озаглавил го „Референдум”!, (от „Славянски псалми”, 2001), а именно: „Главно от майчини клетви!” Спирам се и уловен за стиха, губя кислород. Усещането е като на тежководолаз, тежко поразен от дълбинната „кесонна болест”. Само съм чел за тая омая, макар, че съгреших пред приятел, като в самохвално едно опиянение го послъгах, че моя милост е служил в „подводните войски” на Народната Република, сиреч – в „тюлените” и в подводния флот съм изкибичил, има-нема, три годинки. Е, милостта ми сега изказва предположението си на лаик и самореспектирайки се, се питам – а за мене ли е тая? Щото кибиченето в поезията е не по-малко опасно. Но е късно – вече съм се хлъзнал по невероятната верига от трите тъмни „Гъ”-та, а излизането от бездната, най-вероятно, е проблематично и вече се на„гъ”лтвам:
Г ...
Г ...
Г ...
Главно от...
Защо? Гъ, Гъ,Гъ? Какво иска да ни каже с това тежко и тъмно „гъ”гнене И.Д.? Мястото, това е мястото за сериозен размисъл върху този Му поетичен ребус. Но ребусът не е само поетичен. Той е тъмнодълбинен, или още – тъжнодълбинен, не дай си Боже, тънкозабавен, а може и тънкозабравен – за някои леководолази от лекия поетичен флирт, (или финт). Според моето скромно тълкуване из тези подмоли витае нещо тъжносакрално от българския дух, някакъв спазматичен дъх, стон безпомощен и вопъл безнадежден от нашите майки, а може и чак от техните майки, ще рече от нашите баби, а може и от техните, и …. И тая сакралност я носи не от вчера народопсихологията на племето ни. Уви, тя ни гнети и днес – сакралността на „майчините клетви”. Ето, точно тук ловя въздуха като риба на сухо – кесонната ми поетична болест ме сгромолясва – кислородът е удавен от азот.
В приглушения тътен на тези букви, сподирен от тайнствената неизвестност и мистика на по три трудно поносими точки, аз безумно пророкувам нещо познато, но нещо отколе неразбираемо и страшно. Страшно, защото са ми скъпи ония пропукани устни, които изричаха и още изричат клетвите кървави, клетвите дето ги започват и свършват с онова: „Господ да ги убие!” Три пъти Гъ...! Три пъти! Но кого да убие Господ, кому да отдаде справедливата десница на добрия Дядо Боже? И защо го призовават да наметне върху ореола капишона на палач? И как да проумея, как, че оная която ни дарява Живота и Светлината, сега, в черен несвяст, моли, моли за Смърт!? Кого да убие Всевишният, бащите ли ни? Възможно е понякога да се изпускат такива думи и спрямо тях, малко ли камъчета дебнат тежката семейна кола дорде крета из кривините на нелекия ни път. Нанагорнища и нанадолнища из него дал Господ, но в тези случаи звучат ми тия благопожелания само като упрек, като градивна критика, макар и бая сурова. И толкова.
Тук, според мене, става дума за нещо по-дълбоко, по-трагично и съдбовно. Не че нашите майки са били особено възхитени и са се възклицавали, запленени от тежките мохабети мъжки из тия кръчми – „пусти да опустеят!” или денгубенето по гюмета и пусии авджийски, мотането по събори и панаири. Е, имало го е и тоя рахатлък, има го и ще ги бъде и занапред тия греховце бащини. Личната, семейно адресирана клетва, обаче, колкото и поетична да е, не бе намерила никога подслон при И.Д. Под тая стряха за нея няма сушина.
Тук става въпрос, именно въпрос, за „Генерал пред войници” и за „Войници пред генерал”! Е, тук е, мисля, тая е халката, разковничето на тоя ребус – ребус социално-политически, хуманен и, смятам, антивоенен! Ката ден „референдум”! Майчин! Така си разчитам аз „Гъ”-то, така: „Господ да ги убие!” 
Г... 
- Господ да ги убие! – тия, дето сториха милите ми дечица сироти, само на две женски ръце ги оставиха! Как да ви отчувам!? А мен, мен зачерниха без стопанин... 
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето пратиха детето ми на смърт, батко ви. Момчето ми...
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето усмъртиха внучето ми, радост и надежда бабина... 
Главно от майчини клетви...
- Тия, па и ония – дето ни грабнаха най-милното и ни живи загробиха...
Там, при Сливница и Пирот, по Източна Тракия – при Одрин, БунарХисар, ЛюлеБургас, пред Чаталджа, там, някъде из Беломорието – из тресавища и малария, там, из Македония – посреди холера, глад и студ, там, при Страцин, под Стражин, и на Косово поле, там, из Пустата унгарска, там, някъде далеч. И там..., в Ирак,  и...
Бяха лъвове!
Тигри!
Титани!
Бяха... Но тия мъже и момчетии, накачулени с шинели, с пушки, щикове, каски и паласки, призовани под ласкавото и лъскаво лъвско знаме, знамето на тигри и титани, тия „нежни адамови ябълки” с лъвски трепет в сърцата, как да „познават бащите си”, като ги не помнят! Лъвове, тигри, титани! Да, но... „главно от майчини клетви”. И ако допуснем, че има някое изключение, то ще да е овехтяла от сълзи снимка, скътана заедно с неокачен на ничии гърди медал – таткото се е кадросал я на венчило, я на войнишка вечеря, я на прасе, я,… най-вече, при друг съдбовен момент, но винаги туй се е случвало „вече” – преди да тръгне и легне там... Там... завинаги.
Очите ми се пълнят, преливат от тия Динковски „Гъ”-та, защото той бе издялал в гранита на паметта ни още оня безпощаден, единствен стих, в който кърви и во веки веков ще кърви майчината неутешимост: „Никоя победа не връща мъртвите…”, защото знам, знам, помня в Панагюрище колко вдовици по съседските къщя живееха в детството ми – бяха четиридесетте, петдесетте години на двадесетия век след Христа! Живи бяха още! Живи?! По милостта на Всевишния и Всеблаг Отец или волята жалостива на съдбата, бяха още живи, още крееха тия съсухрени, съсипани женици, останали до край вдовици – невести, майки и баби, пребрадили черните забрадки – безмилостните, неутешими знамена на Смъртта. 
Лъвове!
Тигри!
Титани!
Тогава, в ония ми наивни детски представи, не зная защо, вдовицата беше за мене нещо неразгадаемо и странно, една черна сянка, една хърба невестулка, която предръсва отвреме-навреме покрай дуварите, из сенките на човешката гузност и крие лицето си по навик, като прокажена, дори си мислех, че да си вдовица е нещо, едва ли не, срамно! Никак не проумявах казаното от мама за тези нещастни, отбрулени в младостта им листа. През гладкия ми мозък не ми и минаваше, че тия жени всеки божи ден водят, лишени от мъжете си и вместо тях, битката с красивия и светъл живот. Нежни и крехки „лъвове, тигри, титани”, загърбят женственост и красота, удавят нежните помисли и страсти, вадят зъби и нокти, и люшкани от отчаяния и надежди, в титанични борби отчуваха челядта, завещана им от мъжете и провидението. 
Това прочетох от Иван Динков! Това!
За да се закова отново на онова: „Никоя победа не връща мъртвите!” 
- Бабо Цветанковице, Бабо Деенице, Бабо Гьоргьовице, Бабо Дело, Лельо Деянице, Бабо Добро, Бабо Гълъбино, Бабо Недо, Бабо Иванке, Стрино Велико, Бабо Гино…, Бабо…
Простете!

Михаил Гунчев(Из „Опитомяване на Свободата”, 2017 г.)