Валери Петров: Приятелю, не влизай без желание!

"От теб зависи дали ще мълча, или ще говоря. Приятелю, не влизай без желание!". На тази истина-пожелание от Пол Валери, ще станем свидетели в настоящия разговор с големия класик на българската литература Валери Петров. Тя е поместена и в една от мащабните му книги - "Отворен прозорец", събрала цялата му поезия. Нея поетът, публицистът, драматургът и преводачът Валери Петров представи лично в Панагюрище. Та като казах преводач - той е единственият човек в света, превел на родния си език цялото (!!!) творчество на Уйлям Шекспир. Когато споменат за това, класикът винаги вметва, че видите ли, сонетите на британеца били само за почивка на Валери Петров от дългите иначе комедии и трагедии на Хамлетовия баща. Всъщност той е добър познавач на няколко чужди езика и литератури. Превежда Джани Родари, Сергей Михалков и т.н.

Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. в София. Завършва италианския лицей, а в края на Втората световна война и медицина в Софийския университет. Лекарската си професия практикува кратко време и се отдава изцяло на литературата. В нея обаче винаги личи оная фина и прецизна дисекция на човешката душа, характерна за перото на малко автори. Валери Петров участва във втората фаза на войната като военен писател. След това става един от основателите на в. "Стършел", който ръководи до 1962 г. По това време е и Аташе по печата в Рим.
Според Йордан Василев стилът на Валери Петров е изграден от ирония, игрословици, загатнати асоциации, ефектни рими и остава недостъпен за мнозина схематично устроени критици. Но става любим на милиони читатели. Той е един от първите български поети, които представят духа на модерния град и психиката на младия човек, на студентството. Но създава и много лирични поеми ("В меката есен"). Постепенно критиката съзира богатството и многообразието на поезията му и коригира оценките си за него. По-късно стилът му става сатиричен. Пише още приказки, романи ("За експедицията на Нобиле"), пътеписи и драматургия. По-известните му пиеси са "Сън", "Когато розите танцуват", "В лунната стая". Автор е на филмовите сценарии "На малкия остров", "Рицар без броня" и др., включително и на множество статии в печата.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

- В една своя преводна книга споменавате метафора от руснака Самуил Маршак: "Времето и вечността били сестри, но много различни: времето непрекъснато раждало, а вечността била безплодна, но когато някое от децата на времето се оказвало много хубаво, вечността го обиквала и осиновявала...". Г-н Петров, кои са днешните деца на времето и вечността? 
- На времето му е необходимо време, за да реши кои са децата му. Когато говорим за вечност, за безкрайност, по-добре е да говорим за вечността като за трайност. Със средствата на съвремието, не може да се каже кое ще се окаже с по-голяма трайност. Ако човек се обърне по-назад и погледне стари списания, ще види разликата в пропорциите на имената, на самото време. Йерархията на ценностите тогава е била по-различна от тази, която е сега. Нали ме разбирате?
- Да. Аз по-скоро ви попитах за личностите и нещата, които остават.
- Изобщо. Ами как?...
- Виждате ли нещата от днешното време, които ще останат?
- А, не знам. Но общо взето се очертават, ако се говори за литература, и по-специално за поезия, очертават се имена. Не на мен се пада да ги споменавам, но имаме, така през последните 50-60 години, една съвременна литература, една съвременна поезия, и интересна, и на ниво.
- Към какво не сте равнодушен?
- Към нищо не съм равнодушен. Като поет и творец изобщо нямам право на това.
- Крещите ли често?
- Не съм от кресливите. В творчеството се стремя към съвършенството, към утвърждаването на доброто начало. Все едно, така се получи и стана, но начинът по който пиша своите стихове, изисква разбираем стил, близък много често до реалната случка. Изваждам нещата от случилото се и ги доближавам до нещо много по-дълбоко и по-остро, до нещата, съхранени в нашия живот, от които струи някаква искрица надежда. Защото е много лесно, когато си отчаян, а такива моменти всеки има, да решиш да предадеш своето отчаяние. Кой ти дава това право? Редно ли е така да правиш? Не е ли по-хубаво да търсиш моментите на светлина и оптимизъм?
- А какви изводи си правите за войните, които водим?
- Изводът... За извод изобщо не може да се говори. Войните сякаш никога не приклюват. Убийствата не би трябвало да се мерят. Човешкият живот е ценен сам по себе си. Убиеш ли човек, убиваш цяла вселена. Никой няма право на това. Но не бих искал да слагаме акцент върху политиката.
- Добре, съгласен съм. Кой е пътят на българската литература днес?
- За съвременната литература още нищо не може да се каже. Нещата още са мътни. Поради така наречената "глобализация" на света, нашата хубава литература все повече губи националните си черти, своята индивидуалност. Може би в името на новите форми, особено в поезията, на тънкия, та чак понякога прозрачен изказ. Някак си загърбват се традициите и като че ли всички губим малко от това. Поезията специално става по-малко читаема. А иначе, аз като човек, който се занимава с преводи, знам, че малката литература, каквато е в света българската, може само да печели от богатството на световното слово. И то по простата причина, че точно защото е малка, превежда много. Така тя винаги може да е в крак с тенденциите и да се сравнява с тях, да се развива, което за големите литератури не е никак характерно. Особено за английската. Но като цяло аз съм оптимист.
Интервю на Стоян Радулов

Модерни времена

Нагоре вдигам негатива,
преди година само снет.
Тук в двора сме. А там - сред нива.
А тук - с войник и сладолед.
Но в миг усмивката ми бяга
и аз се взирам удивен:
що дири този симпатяга,
усмихнат весело до мен?
Да, някога са си живели
с по-бавни темпове все пак.
Сега не сме се още слели,
а другият е вече враг!

* * *
И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?... Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: - Мълчи! -
спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.

Стихове Валери Петров______________________________
Текстът е публикуван първо във в. "Време 2001"

Катя Зографова: Няма нищо по-жалко от бездарниците, особено фанатично обреклите се на писане

Катя Зографова е родена през 1957 г. в Панагюрище. Литературовед и писател, директор на Националния литературен музей. Автор на 11 книги, над 600 публикации в печатните медии, участва в научноизследователски сборници, съставя книги, пише за световноизвестни, но и за забравени/"забранени" писатели, за български художници; консултирала е документални филми. Нейни текстове са превеждани на италиански, македонски и руски. Още за нея вижте в текста "Катя Зографова - да бъдеш адвокат на онеправдание от историята".

- Чувствате ли се обречена на словото?
- Аз съм родена на 11 май – Деня на светите братя Кирил и Методий. Така че съм си дошла с деня на словото. Може би е някакво предопределение, макар че го казвам с чувство за хумор. А иначе моят род е от борбения град Панагюрище, в него има много свещеници и учители. Обичам красивите, странни и старинни думи. Често ми хрумват и съвършено нови. Обаче ненавиждам високопарните като „обречен/обречена”! Е, да, усещам се посветен човек: съчиних първото си стихотворение още в първия час на първи клас и оттогава не съм спирала да пиша! В десети клас на Руската гимназия в Пловдив изпратих стихове за рубриката „Първи стъпки” на незаменимото днес списание „Родна реч” и те бяха публикувани. Убедена съм, че се раждаме с дарбите си, с даденото от Бога. Но няма нищо по-жалко, а често и по-отмъстително (в бесовиците на творческото безсилие) от малодарниците, от салиеровците-графомани, особено пък ако фанатично са се „обрекли” на писането…
- От колко години воювате на „литературния фронт”?
- Първата ми публикация е от 1972 г. Излиза, че съм „навъртяла” вече 40 години интензивно писане... Но ако не считаме ученическия дебют за истинското начало, а започнем отчитането от 1984-та, когато публикувах първата си критическа оценка за големия поет Иван Цанев, пак ще се окажат завидните 30 години на попрището!... Имах изключително силно начало - истински пробив на младата, както на шега я наричам, „зла” критичка, която обаче с много любов откри Иван Кулеков, Ивайло Диманов, Иван Ненков, Миглена Николчина... Тогава единствен Радой Ралин високо-високо, та да чуе цялото писателско кафене, ме поздрави, а след години ми даде препоръка за Сдружението на българските писатели. И до днес критичката в мен си е жива и здрава, но литературната история ме обсебва все повече. От 20 г. работя в Националния литературен музей и ежедневно се докосвам до любопитни, често уникални документи и ръкописи, които понякога преобръщат представите ни за писатели и процеси... Автор съм на 10 книги, предадох вече и 11-ата.
- А какви са новите сюжети и факти за любимите ви писатели?
- Миналото лято имах щастието да пътуваме цяла група до областта Бретан във Франция. Отидохме до курортното селце Пулдю на брега на Атлантика, за да усетим и духа на мястото, където през 1925-а са дошли Багряна и проф. Боян Пенев в едно вдъхновяващо любовно бягство от България... Никъде другаде по света, дори в Португалия, където също си имат „край на света”, не съм се чувствала толкова дълбоко разтърсена и вдъхновена от суровата, мощна, първична природа, в която долавяш диханието на самия Космос, както в Бретан. Професорът и Поетесата явно са дошли именно тук, за да наситят сетивата си с пронизващите стихии, които Багряна възпява, точно същата 1925 г., в знаменитото си стихотворение...
- Потвърди ли се дълбоко пазената тайна за интимната връзка между Яворов и Дора Габе?
- Дора Габе години наред твърдеше, че Яворов дори не я е целунал?! Но преди да умре, оставя стихотворението „Женска кръв” с изричното указание то да бъде публикувано само след смъртта й. От тази творба става ясно, че Яворов е бил не просто нейният учител по поезия - дълбоко влюбен в нея и амбициран тя да бъде първата българска поетеса, но е бил и първият мъж в живота й!
- Влюбен ли е бил Яворов?
- В музея на поета в София се пазят и негови любовни писма, придружени и със стихове, до ослепително женствената и нежна еврейка, начинаеща стихотворка и негова фаворитка за титлата на първа българска поетеса. Яворов е бил по-влюбеният, а Дора го изоставя, когато заминава да следва в чужбина. Поетът е страдал и от раздялата, и от слуховете, които техни общи приятели му донасят за поведението на красивата поетеса в странство... Яворов е искрен. Той много тежко приема решението на Дора Габе тя да замине да учи в чужбина. Това е била една кошмарна яворовска нощ, в едно непоносимо усещане, че е изоставен и ранен. На сутринта отива да се раздели с Дора в хотела й. Преди това всяка сутрин й е носил букетче теменужки. Тогава й подарява една книга на Хайне, която носи красноречивия автограф: “На първата българска поетеса Дора Габе”…
- Потвърди ли се слухът, че Яворов е имал незаконно дете? Ако е така, кои и къде са потомците му?
- Не мога да отговоря категорично... Има някакви документални податки за това, чирпанските ми приятели и колеги Тодор Иванов и художникът Владимир Кондарев на януарските Яворови дни, които открих тази година, в неформален разговор отново припомниха, че Ганка Найденова-Стоилова е потвърждавала тази версия, но... Лично проф. Сарандев ми е разказвал как един българин в Женева видял на улицата самия Яворов! Само че това не бил Яворов, а неговият син!? Във всеки случай едва ли някога ще можем да узнаем съдбата на Яворовите потомци. Историята му с Весела Монева-Олзомер остава потулена. Да не пропускаме фамилията след тирето, тя е на швейцарския съпруг на някогашната Яворова приятелка, оставила спомени, в които изпитва разкаяние, че в най-страшните дни на поета, тези след първия опит за самоубийство, в дните, когато е сляп и мерзостно отритнат от обществото, не му се е обадила, а си е идвала в България... Защото е имала убеждението, че е можела да го спаси... Но „дългът на българката” я е върнал при семейството й. Тук вече можем само да гадаем дали, ако е имала незаконен син от Яворов, тя му е казала кой е истинският му баща и т.н. Това са болезнени, тъжни, почти винаги тайни истории.
Интервю на Станислава Гавраилова за blitz.bg

Ключови текстове от Катя Зографова в "Чат-пат":
"Моят Каменград" - есе, посветено на родното Панагюрище / и за едноименния филм по него
"Трапезата на Патриарха. Или кухнята на Въла Вазова срещу европейската листа на "Юнион клуб"
"Мана" - из слово, посветено на художничката Мана Парпулова
"Орчо войвода - ущедрен ратник за националната кауза"
Събития с участието на Катя Зографова:
Катя Зографова възвести култът "Яворов"
Старинен кабриолет в дома на Елин Пелин в Байлово
"Ний, стълбата" или завръщане към Христо Смирненски"

Рада Панчовска: Заслужаваме своите личности

Рада Панчовска, снимка Стоян Радулов

Рада Панчовска е може би най-умозрителната поетеса, която познавам. Спокойна, вглъбена, с душа като лист на трепетлика - четете поезията й и ще разберете какво имам предвид. Няма да ви припомням коя е тя. Можете да го направите и сами, като прочетете представянето й в "Чат-пат" ето тук. Но днес ще ви представя едно интервю с нея, направено в далечната 1999 г. по повод нейния 50-годишен юбилей тогава. Съдържанието му е знаково и хич, ама хич не е изгубило от патината на времето. Дори напротив.   
__________________________________________________

Вярваш ли в провидението и в своето призвание?
По всяка вероятност има нагласа в човека, която избива в един момент. За да се подложи човек на толкова изпитания в поезията, защото тя не носи никакво удовлетворение и прехрана, особено в нашето пазарно общество, то значи вярвам в своето призвание. Защото писането не е просто крак връз крак и някакъв каприз, а много мъка и трудно раждане... Но всеки си носи кръста, както се казва.

Значи имаш мисия сред нас, „щом нощем си превита като питанка над листа”?
Да, и тази вътрешна убеденост, че от поезията има смисъл.

Имаш ли въпреки всичко чувството, че „животът някъде си продължава да тече”, а ти си встрани от него?
Обикновено човек има впечатлението, че животът, който води, е сив, а другите живеят по-интересно. В погледа назад често се буди една носталгия по някакъв неизживян живот. Но пък и другите след теб, си казваш, също ще мислят така. Така че, животът не бива да се подценява. Трябва да търсим стойностите в обикновените неща от него, а не в изключителните събития.

В поезията си често летиш към детството. Защо все в него намираш упование?
Детството е модел. В него гледаме по-сериозно на живота, придаваме по-големи стойности на нещата, когато за пръв път ги погледнем. Те изглеждат по-големи, може би защото ние тогава сме много малки и не сме претърпели разочарованията. Но връщането не е някаква инфантилност, а опит да запазим детските си емоции и възторг, че животът е хубав, защото сме го гледали под друг ъгъл.
(Подготовката за поетичните си полети Рада Панчовска получава още в училище. „На около 6-7 годишна възраст, в двора на училище „Сава Радулов” един учител ни питаше какви искаме да станем. И аз отговорих, че искам да пиша дебели книги, което ме озадачаваше дълго време, защото тогава се интересувах от физика, астрономия, математика.” Това казва Рада в предварителния ни разговор - бел. авт.)

Пишеш, че „радостта не е цел, а средство” в теб. Още ли от ден на ден ти се живее в „сърцевината на живота”?
Да, същността му е в този обикновен живот, който не ценим. Радостта и удоволствията са само средства към тази цел – същината на живота, неговата светла страна, която трябва да схванем, защото съществува от хилядолетия, и която трябва да преоткрием, колкото и да е трудно. Предпочитам да гледам на живота от хубавата му страна.

На какво разчиташ в „кратките си срещи със вселената” – животът, както го разбираш?
На себе си. Човек трябва да е подготвен за една пълна среща с вселената, колкото и кратка да е тя, за да не е просто наблюдател, а да е и участник в нея.

Какво най-обичаш в изкуството?
Когато е изпипано, завършено, изтънчено. Икономията на средства, пестеливостта, когато няма нищо излишно – с много малко думи да кажеш много неща.

Ето защо не пишеш дебели книги, а поезия. (Съгласява се – бел. авт.) А защо избра точно испанския език? (Рада е активен преводач – бел. авт.)
Не бе планирано. Занимавах се с английски. Но ми хареса един кубински поет – трябваше да го преведем с мъжа ми. Тъй че, научих и испански.

Какво харесваш в българските поети?
Българската поезия има големи достижения. Но лошото е, че работим с един малък език, който трудно получава своята европейска и световна оценка – преводите са малко. Но пък сме принудени ние да превеждаме повече. С това индиректно сме в крак с достиженията на останалия свят, което обогатява езика ни още повече. Изразните ни средства са много богати, формите постоянно растат.

Какъв е твоят девиз?
По-добре късно, отколкото рано. Макар че това не може да бъде никакъв девиз. Нещата трябва да се изпипват добре, да не се бърза. Особено в изкуството. Харесва ми и китайската поговорка: „В очите на кучето всички хора са ниски.”

Може ли днес да се роди нова Райна Княгиня?
Всяко време си изниква на живот необходимите личности, т.е. ние заслужаваме своите личности. Ако се роди, това ще бъде нов духовен подвиг. Съвременните войни ни унищожават. Аз вярвам в обединението, както прави Западна Европа. Замислих се и си казах, че най-голямата ценност днес е онова най-голямо, което можем да унищожим днес. И това е човечеството. Ние се самоунищожаваме. Не можем да разрушим Земята, Слънчевата система, Вселената. Но себе си – да. Затова трябва да пазим човека.

Интервю на Стоян Радулов

Катя Зографова – да бъдеш адвокат на онеправданите от историята

Катя Зографова

Хомо архивариус – така на шега наричат Катя Зографова, директор на Националния литературен музей. Проучването на архивите със сигурност е вълнуващо занимание – за онзи, който умее от спомените, писмата, дневниците, писателските ръкописи и фотографиите да изгради достоверна и жива представа за популярни, но и забравени фигури от родното ни минало. Така се раждат осем нейни книги. “Вечните странници” ни води из тайните на митологичното в българската литература. “Многоликата българка” представя забележителни жени от Възраждането до наши дни. Други нейни заглавия са посветени на Чавдар Мутафов – архитект и писател-модернист, на Емануил Попдимитров – литератор, философ и общественик, на поборника Орчо войвода и забравения възрожденец Динко Зограф. През 2009-а, когато се навършиха 100 години от рождението на Вапцаров – един от новаторите в поезията ни, човек със сложна и трагична съдба, излезе нейната документална сага “Никола Вапцаров: Преоткриване”. Впрочем, в начина, по който се отнася към своите герои Зографова, винаги има своеобразно преоткриване – на човешкото отвъд идеологическите клишета и монументалните представи, създадени в миналото. А от това ярките личности в културната ни история не стават по-малко значими. Напротив, можем да вникнем по-добре в техните драми и слабости и така да оценим по-добре таланта и усилията им. В какво семейство е отрасла Катя Зографова, откъде идва интересът й към неизвестни страници на българското минало, на литературната ни история?
“Аз съм родена на 11 май – деня на Светите братя Кирил и Методий. Така че, както се казва, съм си дошла с деня, някак съм обречена от самото си рождение на тях и на словото. Може би е някакво предопределение, макар че го казвам с чувство за хумор. А иначе моят род е от борбения град Панагюрище, в него има много свещеници и учители, майка ми беше учителка дълги години. Но като че ли съм първият човек, който наистина се посвети на писането отрано. Още в Руската езикова гимназия, когато бях в 10-и клас, в списание “Родна реч” излязоха първите ми стихове. Словото е по-силно от мен самата. Истината е, че всичко, което съм постигнала, е било благодарение на писането ми в професионален план.”
Още от дете Катя започва да участва в конкурси, и така – до ден днешен. В Националния литературен музей /НЛМ/ постъпва през 1989-а. Оглавява го от края на 2010 година, а преди това, в продължение на 7 години, е главен уредник на музея на Вапцаров в София – филиал на НЛМ. Казва, че панагюрският инат й е помогнал да се пребори за цялостен ремонт на порутения апартамент. Прави 10 проекта и в навечерието на 100-годишнината от рождението на поета един от тях се осъществява. Сега последният дом, в който е живял той, е сред най-хубавите литературни музеи у нас.
Впрочем, не само Катя Зографова, но и други нейни колеги след задълбочени проучвания на архивите създават стойностни и интересни книги.
“Ние сме заобиколени от неизвестни факти, защото това е същността на нашата работа – да работим с различни и неочаквани архиви – посочва тя. – Човек би могъл да потъне в тези непознати факти и да започне да говори куриози, да развива анекдотични сюжети за личности от миналото. Така че трябва да имаш позиция, за да можеш да ги оцениш от дистанцията на времето. Ще дам пример с моята книга „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”. Написах я заради начина, по който тези героини са били ощетени от историята и натикани в задния двор на културата ни, където не им е мястото. От друга страна, вълнуващо е да изровиш едно забравено име, да промениш мисленето за него. Такива са и другите ми герои – като панагюрската легенда Орчо войвода или Динко Зограф, един от нашите предци в зографския ни род. Той не е от прочутите български зографи и аз дълго се колебаех дали да пиша за него. Но се оказа, че такива хора като него правят българското Възраждане, защото този Динко Зограф е бил и художник, и резбар, и лечител. А съвкупността от тези негови занимания го прави доста значим. И аз самата съм изумена, че към тази книга има много голям интерес. Някои ме наричат адвокат на онеправданите от историята.Това ми харесва и смятам, че го мога.”
“Неканоничният Вазов” например е посветена на патриарха на българската литература Иван Вазов. Тя представя някои малко известни сюжети, свързани с патриотичните му пристрастия, разказва за любовните му истории, за неговите приятелства, за кулинарните му навици.
“Да изтриеш праха от някое забравено име е, разбира се, неизразима, много ценна и специална радост – споделя изследователката. – Всъщност, не по-малка е тръпката и когато виждаш в нова светлина класическо име, което е било изкривено в представите на читателите, да речем, по идеологически съображения. Такъв е случаят с Вапцаров например. И се оказа, че световноизвестен автор като него, за когото са написани хиляди страници, все още се нуждае от своето преоткриване. Мисля, че нещо подобно правя и с иначе неголямата си по обем книга за Вазов от около стотина страници. Неслучайно я нарекох “Неканоничният Вазов”. Тя дава различен поглед върху един толкова проучван и обсъждан автор, какъвто е класикът Вазов.”
Автор Венета Павлова, Радио България, източник БНР

Съвременни български писатели: Мона Чобан

"Една къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшамето, значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа и искреност, като й хитруваш и само от време на време я спохождаш и тя вземе та те почака почака, пък почне и тя да ти хитрува. Я покрива ще й прокапе, я мишки ще я населят, я някоя катеричка от гората уж случайно ще приюти, я паяжини ще я обвият. Щото и къщата, и жената искат  дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат; и тамън те зарадват с нещо, пък вземат и някоя и друга грижа да ти създадат, и хем радост голяма ти носят, хем все да ги мислиш и на мира не те оставят. Така са те – искат си своето и не им ли го дадеш, дълго няма да ги имаш."
__________________
С този откъс от съвсем наскоро отпечатания роман "Доста" авторката му Мона Чобан го представи веднага след завършването му. Това е петата й официална книга, набираща добра популярност сред българските читатели. С името на Мона Чобан е свързан първият чик-лит роман "Сексът не е повод за запознанство", издаден през 2005 г. от издателство "Кръгозор". Вторият й роман "Никакви мъже повече... до следващия" излиза през 2006 г. в същото издателство. През 2007 г. издателство "Сиела" пуска нейния сборник с новели "Раз, два, три", а през 2010 г. - антиутопичния романс "Париж 18".
Родена на 13 октомври 1968 г. в Плевен, Мона Чобан завършва Литературния институт "М. Горки" в Москва, но отдавна живее в Париж. През 1999 г. заедно с група български писатели и поети създава Сдружението "Орден на трубадурите средиземноморци", което организира първата среща на средиземноморски поети от 12 страни. От 2003 до 2004 г. е координатор в руските филмови продукции "Турски гамбит" и "Майстора и Маргарита". Има 2 дъщери - Гала и Иваша.
По-кратки нейни текстове можете да прочетете на личния й блог

"Мона Чобан е мила и добра жена, а ми е и приятел. Друго хич не ме и интересува.
Е, пише хубави книги, умни и майсторски, но това и аз го мога. Важното е, че е лека като морски вятър, умна като стар бухал, весела като планинско поточе, тъжна като мъдър човек. И да припомня – мила и добра жена. Другото примерно, че я смятам за най-добрата съвременна българска писателка – хич да не ви и интересува.
Грабвайте книгите й и ги четете. Това е!"
Калин Терзийски

Предлагаме ви едно нейно интервю, дадено в Бургас по повод тамошната премиера на "Доста" в книжарница "Хеликон". Източник: Черноморие-бг

Мона Чобан: "Доста" време му трябва на човек да прогледне

- Книгата ви е автобиографична. Иска ли се доста смелост, за да се разкрие един автор?
- Всичките ми книги са автобиографични. Нямам проблем да пиша за жената, такава каквато я познавам. Имам претенция да познавам жената, защото имам претенция, че познавам себе си. Или на хората им изглежда, че познавам жените, защото аз пиша за себе си и разказвам за себе си и нямам някакъв проблем да правя това.
- Каква е историята в последния ви роман "Доста"?
- Историята е доста заплетена. Едни хора на средна възраст тръгват от Париж, купуват си къща в едно малко родопско село с идеята за отшелничество. И там нещата се обръщат. Те се срещат с едни духове отпреди 150 години, разбират че любовта не е точно това, което са си представяли. Те започват да преоткриват себе си след 30 години съвместен живот. Това, което е важно за героинята е, че тя стига до идеята за прошката. Много по-важно е да простиш на себе си и на другите, отколкото непрекъснато да мърмориш, да намираш причини, оправдание за някакви неща извън себе си.
- Вие на кого простихте чрез тази книга?
- Не съм сигурна, че все още съм се научила да прощавам. Уча се. Не мога да посоча конкретно име. Надявам се първо да мога да простя на себе си. Започвам да го правя.
- Връзката между Париж и селото, което сте описали означава ли, че къщата в книгата е вашата?
- Да, но е малко изфантазирана, защото къщата в книгата е доста оправена, а нашата не е още готова. Винаги има елемент на фантазия. Авторът трябва да е честен към себе си. Не казвам, че трябва да е честен към читателите си.
- Така ли си я представяте, че иска да изглежда?
- Така си я представях, когато пишех книгата. Сега съм малко по-нахална и си я представям още по-хубава.
- Колко време ви отне написването на романа?
- Около година.
- Къщата ли беше причината, да започнете да пишете "Доста". Тя ли ви провокира, мястото, хората?
- Къщата беше поводът. Не знам как точно започна този роман, защото аз го започнах като разказ. Даже си позволих да го пусна в блога си, да се изфукам, защото много ми хареса. После установих, че не мога да се вместя в един разказ и продължих да пиша, да пиша и то си стана накрая роман. После започнах да го обработвам, за да изглежда по-добре и така първият разказ, с който започна всичко, стана трета глава...
- Само в Париж ли е писана книгата?
- Да. В смисъл само там мога да пиша в момента, защото там ми е компютъра. Тук си идвам за около две седмици, макар и доста често. Искам да видя много места, много приятели и никога не ми стига времето, и много се изморявам. Тук се работи много.
- Има ли ваши съседи от селото, които сте използвали като прототипи на героите си в книгата?
- Има да. Открадвала съм си ги. Но те не са изчистени. Те са събирателни образи. Нашите съседи са малко. Само 14 човека, но са страхотни хора. Родопчаните са невероятни хора. Не съжалявам, че си избрахме къща в това село.
- Как се казва то?
- Киселчово. Намира се над Могилица, до Смилян.
- Защо "Доста"?
- Това е името на героинята от една страна, от друга ми се струва, че човек трябва доста път да извърви, за да стигне до истинските, до важните неща. Аз съм на една симпатична възраст над 40-те и едва сега разбирам, кои са важните неща. Досега всичко беше една суета и си мислех, че важно е това, за което сега знам, че не е. Доста време му трябва на човек, докато прогледне. То половината си отиде.
- Кои са важните неща за вас?
- Всичко да е без суета. Да му е спокойно на човек на душата. Да е в абсолютно равновесие със себе си. Какви коли ще си купя и дали ме харесват хората - това ми се вижда доста безумно. Само че, доста време минава докато пораснем.
- Времето или мястото ви промени мисленето?
- Животът. Това изграждане е благодарение на годините, които съм преживяла. Всички тези 40 години. Всички глупости, които правим са важни.
- Какво е продължението на историята на вашата героиня?
- Не знам. Ще видим.

Дарина Дечева: "Поезията за мен е моето писмо"

Дарина Дечева:  

Поезията за мен е моето писмо
С черните овчици жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме
 
- Дарина, откога пишеш? Защо изобщо имаш нужда да записваш нещо на белия лист?
- За писането – баналният отговор е „Пиша отдавна...”. Въпросът обаче го започвам от втората му част. Пиша, защото обичам да го правя. Както и да говоря. Но писането ми е по на сърце, защото там не могат да ме прекъсват. И си пътешествам на воля. Писането за мен е едно пътешествие през белия лист. Чертая си пътища по него, пътечки, морета, шляпам си на воля с обувките из локвите, които си създавам без никакви притеснения. На белия лист нямам стени срещу мен, в които мога да се ударя, ако съм в действителността.
Пиша сравнително бързо. Понякога редактирам, но в повечето случаи редакциите ми са технически и козметични. Такива правя много пъти. Но изключително рядко променям думи, смисъл, послания. И винаги започвам писането си от една единствена дума. Нямам готови фрази, или изречения. Имам дума, която визуализирам. В повечето случаи не знам за какво сядам да пиша. Знам само, че точно тогава трябва да пиша. Случвало ми се е да пиша в автобус, върху гърба на билетче. „Пиша” е силно казано, предвид големината на билета например, но съм записвала думи, които съм улавяла във въздуха, или стрелкайки се в главата ми. Спомням си, че като малка много исках да мога да прегърна дъжда. Исках да го материализирам. И първото ми стихотворение беше точно такова – за една прегръдка на един летен дъжд. Нямах идея изобщо как ще го напиша. Просто седнах...и прегърнах дъжда.

- Защо пишеш поезия, а не нещо друго? Изобщо: какво е за теб поезията?
- Пиша и проза, но обичам поезията по една - единствена причина – поезията можеш да си я тананикаш, дори без да са ти композирали специална музика по текста. Пускаш си текста като на екран и започваш да пееш наум с цяло гърло. И докато се усетиш си свършил. Дори нямаш време да разбереш изпял ли фалшиво въображаемата песен. Пееш и...толкоз.
Винаги съм приемала писането на поезия като писмо. Поезията за мен е моето писмо. Нямам конкретни адресати. Надявам се някой също като мен да хареса моите пътечки по листовете, локвите да не му се сторят мръсни и кални и също като мен да „зашляпа” с обувки из тях. Започвам разговор, понякога диалог, в повечето случаи монолог и изобщо не подозирам докъде мога да стигна. Не искам да знам дали изобщо има някой на мястото, към което вървя. Просто „шляпам” през листа и чертая следи. Може пък някой да ги види и да ме намери по тях. Би могъл дори и да ме разбере, че даже и да ме хареса. Във всички случаи поне ще надникне, заинтригуван от шумотевицата и завойчетата върху листовете. А може би...ще чуе музика. Кой знае, може и да запее.

- Какво е твоето послание? Защо си правиш труда да занимаваш хората със себе си, а след това и с думите?
Не пиша послания – дращя следи. Дори един човек да намери следата, да тръгне по нея, да ме намери сред думите, да „пошляпа” по листовете и из локвите – значи всичко това, което правя, има смисъл. Може би ще ми кажеш: ”Ето, виждаш ли – значи занимаваш хората със себе си, щом искаш да те намерят!” Не, не е заради това. Аз не се крия. Аз съм като Джони Уокър – не спирам да вървя. Дори и сама. Разбира се, че всяка компания, особено добрата компания, ще ме зарадва, но дори да кривнат някъде из завойчетата по пътя, или им омръзне и спрат да починат – аз ще продължавам да „шляпам” из листовете.

- Защо броиш толкова много (в поезията си имаш десетки изрази на броене; броиш дните, думите, чувствата, ризите, сълзите, молитвите, луните... и какво ли още не)? Да не си някакъв своеобразен скъперник?...
- Така ли изглежда? Ужас! Сега сериозно. Броя, за да не забравям. И, за да забравям. Спирам до числото, което искам да сложа за финал. Много неща в живота си не бих искала да забравя. И много неща бих искала да не помня. А броенето е вид тренинг на паметта. Държиш я будна, когато искаш и повтаряш, повтаряш, повтаряш... И я приспиваш, когато не искаш вече да е нащрек. И пак повтаряш, повтаряш, повтаряш...Броил ли си някога овце, за да заспиш? Аз да – много пъти при това. И ефектът винаги е различен. Когато искам да заспя – заспивам някъде още на десетата. Но има и случаи, когато не заспивам и след хиляда. Така е, когато не искам да заспя. Та това е за броенето. Но не съм скъперник в никакъв случай. Дори бих казала, че съм прахосник във всяко едно отношение. Най-вече по отношение на чувства и обич. И го правя напълно съзнателно. С намерението да получа поне една трета от това, което реално давам.

- Ако трябва да се опишеш в едно изречение, какво би било то и защо?
- „Не прекалявай и в чужди паници не гледай и не посягай!”. Ще използвам за мотивация отговор на Ванга от една от книгите й: „Не искай много от живота, а само това, дека за теб е определено и драснато. На другото не ке можеш да му платиш цената!”. Не бих искала да плащам непосилни цени, защото съм сигурна, че щом няма да мога да ги платя – значи няма да мога и да ги преживея.

- Кои са съответно най-хубавият и най-страшният въпроси, които си задаваш и защо? А какви са техните отговори?
- Най-хубавият е „Ако разполагаш с един милион лева какво ще направиш най-напред?”. Тривиални и типично женски неща – повече от половината ще ги изхарча с кеф и със сигурност за щуротии. С другата ще ида най-накрая до Мачу Пикчу и до всички останали места, из които вършея мислено. А, ще си оставя и мъъъничко за черни дни. Това май потвърждава тезата ти, че съм скъперник! Шегувам се, не съм. Просто искам спокойствие, което сега определено ми липсва. Това е.
А лоши въпроси не си задавам никога. Суеверна съм в известна степен. Пък и се страхувам от отговорите, които мога да получа, или да дам. Затова по тази тема – мълчание. 

- Коя е според теб най-голямата човешка добродетел? Ако не можеш да отделиш една, ми направи Топ 5...
- Първо, честност. Мразя лъжата във всичките й форми и измерения. Но долната, съзнателната, злостната лъжа. Лъгала съм за дреболии съвсем несъзнателно. Понякога не съм могла да си спомня нещо навреме, а е трябвало да реагирам на секундата. В повечето случаи съм спестявала грозни истини на хора, които обичам. Такива лъжи не ги броя. Но някой да ме излъже съзнателно, предварително обмислено и в очите най-вече, когато аз очаквам съвсем друго от него – такова нещо не прощавам. И помня като слон. Не отмъстително, в никакъв случай! Просто не забравям.
Второ, прямота. Лицемерието е нещо, което не приемам на сто процента. Не го приемам, защото не го разбирам. Ясно е, че като не го разбирам няма как и да го практикувам. Но позата, сервилността, подлизурковщината като следствия на лицемерието ме стряскат до степен на ступор. Убиват ме, честно!
Трето, трудолюбие. Не разбирам идеологията на мързеливите хора. В края, от който съм родом, навремето имало един човечец. Симеончо му викали. Малко не бил в час Симеончо, ама само малко. И като го питали: „Симеончо, какво работиш?” той доволно отговарял „Нищо.” На следващия въпрос: „Защо, Симеончо?”, отговорът бил убийствен: „Щото ми е добре!”. За това казах, че Симеончо само малко не е бил в час. Та точно това да не работи човек нищо, щото му е добре, не го разбирам. Най-вече частта „добре”. Мистерия...
Четвърто, чистоплътност. Дядо ми, лека му пръст, навремето ми казваше: „Дидке, да се вардиш, дядко, от мръсен чиляк! На кой му са мръсни ръцете – всичко му е мръсно!”. Мисля, че това мотивира отговора ми повече от всички останали думи.
Пето, способност да се слушат и другите. Това е начинът да ги разбереш – само, ако допуснеш да ги чуеш. А и могат да имат да ти казват нещо важно, което няма как да узнаеш, ако постоянно ги прекъсваш.

- Какво те накара да публикуваш - имам предвид книгите, в интернет, в медии? Какво е чувството в теб, когато си даваш сметка, че някой някъде чете твои неща, мисли за теб, споделя те?... Намираш ли еротика в това? Смяташ ли, че си душевен ексхибиционист?
- Много трудно се „навих” да публикувам. Направих го сравнително късно, ако не броим детските и ученическите ми изяви по разни конкурси, сцени, мероприятия и т.н. Съзнателно го направих едва след като издадох първата си книга. Да, давам си сметка, че някой някъде чете мои неща и мисли за тях. Но аз не се отъждествявам почти никога с лирическите си героини, така че е трудно някой да споделя с мен или мен. Но фактът, че писмото ми е стигнало до него, ме удовлетворява. Ако иска да се върне при мен – ще го направи и аз ще съм си все там, по пътечките и сред локвите. Иначе еротика ми е трудно да намирам в това, защото не смятам поезията си за еротика, в смисъл на послание. Тя е АЗ, а аз в никакъв случай не се свързвам с думата „еротика”. А що се отнася до душевния ексхибиционист...не, не мисля, че съм такава. Защото ексхибиционизмът крещи, той е показ и желание за показ. А аз просто чертая ескизи. И някъде там може би ще ме видите.

- Защо Панагюрище? Дошла си заради съпруга си - това е поводът - но защо си останала?
- Дойдох да живея в Панагюрище по една – единствена тривиална причина – омъжих се. Бях сравнително млада – на двайсет години и за мен беше важно да бъда с човека, когото обичах и продължавам да обичам. Местоположението беше и е без значение.

- Какво ти е направило впечатление в града, когато си дошла в него за първи път и какво ти прави впечатление сега?
- Нещото, което винаги ми е правило впечатление в Панагюрище е това, че панагюрци обичат корените си. Обичат да ги показват на гостите си, гордеят се с тях. Имат основания, разбира се – Панагюрище е история и слава от единия до другия край. И точно това най-много ми харесва у жителите му – принадлежността им, по-скоро усещането им за принадлежност към този град. Не ми харесват много неща, но както всяко стадо – и тук си има черни овчици. Те обаче не ми пречат. Жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме.

- Има ли нещо, с което Панагюрище се отличава осезаемо от другите населени места? Какво харесваш в него и хората му и какво не харесваш?
- Не бих искала да бъда обстоятелствена, но само ще отбележа, че точно колкото са нещата, които ме карат да живея в Панагюрище, точно толкова са и нещата, които ме карат да го напусна. Но отгоре на везната има един фактор, който я накланя в посоката да остана и той е – семейство. Семейството ми се чуства добре в Панагюрище, а аз се чувствам добре само със семейството си. Както споменах – територията не е важна в случая.

- Докъде стигат личните ти хоризонти? Въпросът ми е и за личните ти перспективи... Изобщо: поставяш ли си граници?
- Не се рамкирам, но си поставям граници по отношение на това какво искам, какво мога и какво трябва да правя. Понякога желанията не са най-подходящите за конкретна действителност и тогава рамката е неизбежна. Но в личните ми хоризонти рамкирането е недопустимо. Там е Раят, безметежният Рай. Свободия до шия. До момента, в който усетя, че някой от райските ми хоризонти не се слее с някой от бодливите върхове. И тогава или го спускам внимателно, за да не се ожули, докато не се избистри съвсем и избухне в светлина, или го повдигам, за да го опазя.
Переспективите ми са да намеря повече път до повече хора, колкото и донкихотовско да звучи. Всяка среща с нов човек е един отпечатък – върху теб и върху него. Бих искала да събера точно толкова хубави отпечатъци, колкото ще оставя. Така ще има част от мен на места, на които няма да мога да присъствам. И ще съм с хора, които няма да мога да виждам.
Когато...

- Кажи ми всички синоними на общуване, за които се сещаш? Кой от тях е най-силният?
- Ласка, допир, дума, поглед, жест, усмивка, сълза, мълчание, целувка, прегръдка. Това на прима виста. Може би ще се сетя за още, но искам да са моментните ми мисли. Най-силният – поглед. Всички останали биха могли да бъдат вкарани в роля. Очите винаги казват истината.
  

Интервю на Стоян Радулов, (radulov.blog.bg)

ВИЗИТКА: ДАРИНА ДЕЧЕВА

Ако я питате за биографията й „на едро”, ще ви каже: „Именувам се Дарина. Забавих се малко – има-няма трийсет и седем години. Един дъжд така здраво ме беше прегърнал в едно балканско село, че не можах да се отделя дълго време от него. После в столицата две години се стрясках от шума и се учех как да обичам хората, причинявайки им физическа болка. После малко се заплеснах по един мъж (има-няма седемнайсет години), почти толкова го играя майка-лъвица, доучвах си тук-там почти четири години, изучавах хората около себе си, отричах Фройд, колкото го приемах, тренирах разума си на търпение и очите си на привикване с чуждата мъка...”
Родена е на 13 януари 1972 година в село Черни Вит, Ловешко. Това – със  столицата – всъщност означава, че е завършила ЦМИ в София (сега по-известен като Медицинския колеж), специалност „Медицински лаборант”. Доучването: успяла е да вземе и бакалавърска степен по социални дейности от ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий". Но по-важното е, че пътят й в тази посока продължава. Догодина завършва и психология в ПУ "Паисий Хилендарски".
„Понаписах една-две книги между другото, - продължава Дарина, - и скълъпих за още една стихотворения. И тъй...Ако ти харесва с мен - давай да си спретнем пътешествие из листовете ми!”. Но ако искаме да сме пунктоални, няма как да не споменем въпросните книги. Едната е в съавторство - “Родени през десет” (ИК “Богианна” – София, 2006 г.). А “В съня ми бродиш” (ИК “Богианна” - София, 2007 г.) е първата й самостоятелна стихосбирка.
Третата й книга е „Дом от камъш” (И-во „Оборище” ЕООД – Панагюрище, 2009 г.). Дарина публикува още в сайтовете: „Откровения” (otkrovenia.com), „Хулите” (hulite.net), и „Стихове БГ” (stihovebg.com).
   

НОВИНА:

Новината от началото на 2012 година е, че следващата поетична книга на Дарина ще излезе с щемпела на "Български писател", а редактор на изданието ще бъде самата Камелия Кондова.