Рада Панчовска: Заслужаваме своите личности

Рада Панчовска, снимка Стоян Радулов

Рада Панчовска е може би най-умозрителната поетеса, която познавам. Спокойна, вглъбена, с душа като лист на трепетлика - четете поезията й и ще разберете какво имам предвид. Няма да ви припомням коя е тя. Можете да го направите и сами, като прочетете представянето й в "Чат-пат" ето тук. Но днес ще ви представя едно интервю с нея, направено в далечната 1999 г. по повод нейния 50-годишен юбилей тогава. Съдържанието му е знаково и хич, ама хич не е изгубило от патината на времето. Дори напротив.   
__________________________________________________

Вярваш ли в провидението и в своето призвание?
По всяка вероятност има нагласа в човека, която избива в един момент. За да се подложи човек на толкова изпитания в поезията, защото тя не носи никакво удовлетворение и прехрана, особено в нашето пазарно общество, то значи вярвам в своето призвание. Защото писането не е просто крак връз крак и някакъв каприз, а много мъка и трудно раждане... Но всеки си носи кръста, както се казва.

Значи имаш мисия сред нас, „щом нощем си превита като питанка над листа”?
Да, и тази вътрешна убеденост, че от поезията има смисъл.

Имаш ли въпреки всичко чувството, че „животът някъде си продължава да тече”, а ти си встрани от него?
Обикновено човек има впечатлението, че животът, който води, е сив, а другите живеят по-интересно. В погледа назад често се буди една носталгия по някакъв неизживян живот. Но пък и другите след теб, си казваш, също ще мислят така. Така че, животът не бива да се подценява. Трябва да търсим стойностите в обикновените неща от него, а не в изключителните събития.

В поезията си често летиш към детството. Защо все в него намираш упование?
Детството е модел. В него гледаме по-сериозно на живота, придаваме по-големи стойности на нещата, когато за пръв път ги погледнем. Те изглеждат по-големи, може би защото ние тогава сме много малки и не сме претърпели разочарованията. Но връщането не е някаква инфантилност, а опит да запазим детските си емоции и възторг, че животът е хубав, защото сме го гледали под друг ъгъл.
(Подготовката за поетичните си полети Рада Панчовска получава още в училище. „На около 6-7 годишна възраст, в двора на училище „Сава Радулов” един учител ни питаше какви искаме да станем. И аз отговорих, че искам да пиша дебели книги, което ме озадачаваше дълго време, защото тогава се интересувах от физика, астрономия, математика.” Това казва Рада в предварителния ни разговор - бел. авт.)

Пишеш, че „радостта не е цел, а средство” в теб. Още ли от ден на ден ти се живее в „сърцевината на живота”?
Да, същността му е в този обикновен живот, който не ценим. Радостта и удоволствията са само средства към тази цел – същината на живота, неговата светла страна, която трябва да схванем, защото съществува от хилядолетия, и която трябва да преоткрием, колкото и да е трудно. Предпочитам да гледам на живота от хубавата му страна.

На какво разчиташ в „кратките си срещи със вселената” – животът, както го разбираш?
На себе си. Човек трябва да е подготвен за една пълна среща с вселената, колкото и кратка да е тя, за да не е просто наблюдател, а да е и участник в нея.

Какво най-обичаш в изкуството?
Когато е изпипано, завършено, изтънчено. Икономията на средства, пестеливостта, когато няма нищо излишно – с много малко думи да кажеш много неща.

Ето защо не пишеш дебели книги, а поезия. (Съгласява се – бел. авт.) А защо избра точно испанския език? (Рада е активен преводач – бел. авт.)
Не бе планирано. Занимавах се с английски. Но ми хареса един кубински поет – трябваше да го преведем с мъжа ми. Тъй че, научих и испански.

Какво харесваш в българските поети?
Българската поезия има големи достижения. Но лошото е, че работим с един малък език, който трудно получава своята европейска и световна оценка – преводите са малко. Но пък сме принудени ние да превеждаме повече. С това индиректно сме в крак с достиженията на останалия свят, което обогатява езика ни още повече. Изразните ни средства са много богати, формите постоянно растат.

Какъв е твоят девиз?
По-добре късно, отколкото рано. Макар че това не може да бъде никакъв девиз. Нещата трябва да се изпипват добре, да не се бърза. Особено в изкуството. Харесва ми и китайската поговорка: „В очите на кучето всички хора са ниски.”

Може ли днес да се роди нова Райна Княгиня?
Всяко време си изниква на живот необходимите личности, т.е. ние заслужаваме своите личности. Ако се роди, това ще бъде нов духовен подвиг. Съвременните войни ни унищожават. Аз вярвам в обединението, както прави Западна Европа. Замислих се и си казах, че най-голямата ценност днес е онова най-голямо, което можем да унищожим днес. И това е човечеството. Ние се самоунищожаваме. Не можем да разрушим Земята, Слънчевата система, Вселената. Но себе си – да. Затова трябва да пазим човека.

Интервю на Стоян Радулов