Песен за козата
Вчера спрях на мокрото шосе,
на стадо от козички дадох път.
С копита бяха - дяволски нозе
и май че слизаха от Дойчов рът.
С копита бяха, ала по човешки
ме гледаха с големите очи...
Усещах някаква насмешка,
главата взе да ми бучи...
Оставаха им месеци живот наверно
до Новата година, после - нож
и няма повече да ни се мернат,
бълхи не ще ни лазят до среднощ.
И после трябва да сме по-щастливи,
мечтата ни е сбъдната, нали?
Да, няма ги козите миризливи,
но има ли човеци? Надали.
Децата ни ще знаят, че млекото
не дава го ни крава, ни коза,
а идва на трапезата, защото
във "Билла" е до рафта със боза.
Ще мине време и ще си мечтаем
да блейнат пак отнякъде кози,
но ни кози, ни ярета ще си играят,
ще бъдат "остъклени" във мази.
Така изколваме и слагаме в буркани
това, което не е в нашата бразда,
докато някога за шията не хванем
свещената и свята свобода!
Нистор Хаинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар