 |
| "Момичета нижат тютюн", художник Мана Парпулова |
Мана
Художничката Мана Парпулова е едно от четирите женски имена, които ще заемат мястото си в Алеята на славата в Панагюрище. И съм сигурна, че то ще стои достойно във високия ред на първожрици на духовността като Райна Княгиня, Елена Николай, Олга Брадистилова! Ще изглежда убедително и стабилно и до национално известните имена като скулптора Янко Павлов или проф. Симеон Велков, и до всички останали първенци... Номинирането й за малкия пантеон на Панагюрище означава много, то е равнозначно на национално признание. Защото духовният критерий на панагюрци е висок, той неизбежно е мотивиран от най-дълбокия хоризонт на Историята, непропусклив за „лесни имена и слава”, както би се изразил дядо Вазов...Нека поставим сега първите биографични щрихи в нашето „зографисване” образа на Мана. (Позволете ми оттук-насетне да я наричам така – не от непочтителност някаква, а защото самото звучене на краткото й мелодично име е магнетично изразително. Бих го сравнила с магическо заклинание, с източна мантра.)
И така, панагюрското детство на Мана не е от най-идиличните. Когато е на 7, изживява първия си житейски стрес. Във времето на отмиращите занаяти баща й е разорен, ипотекира имотите си, но не може да се издължи и е материално свършен. След случилото се семейството се преселва в София – с упованието във възможностите, които предлага столичният град… Рано прекъснатото детство обуславя преждевременното съзряване и втвърдяване характера на Мана. А характер тя има в излишък! И още - самостоятелност, мъжки кураж, издръжливост на труд (да не забравяме, че графиката е и тежък занаят!). Отрано се формира и пословичното й чувство за справедливост, което й донася не едно житейско неудобство и в по-късни времена я превръща донякъде в самотница. Това е жребият на всички люде с ярка индивидуалност и изострени морални сетива.
От какво е укрепен в ранните години на изпитания духът на Мана? Отговорът е категоричен - от легендата за предците, от вдъхновяващото съзнание, че е издънка на поборнически, жилав и устояващ род. Мана Парпулова винаги е подчертавала принадлежността си към митичното Панагюрище, кръвната връзка с героите на Април 1876 Райна Княгиня, Орчо войвода, топчията Финджиков.
В софийските години на младата жена се откроява следването в Художествената академия при проф. Илия Бешков. Мана е любимата му ученичка. Тя също го избира са свой духовен учител и съкровен приятел. Страстна и предана, склонна към трайни увлечения, тя упорито го следва в годините. Но Мана Парпулова става голям художник, тъкмо защото успява да превъзмогне неподражаемия Бешков и да изгради своя идентитет на човек и творец, безпогрешно различим от първия поглед върху нейна работа! Тъкмо този оригинален почерк, “стилът Мана” е онази магия, която и днес привлича вниманието на изследователи и ценители на изкуството.
Другият голям учител на художничката е анонимният възрожденски майстор - щампар. Авторът на първата малка монография за Мана от 1966 г. художникът Атанас Нейков го е изразил брилянтно: „Влиянието на нашата стара щампа, нейното чисто и спокойно равновесие на бяло и черно, довело чернобялата композиция до звученето на сребро, дооформи у нея схващането за графически език и чувството за естетическа мярка”... Тъкмо тази „звънлива звучност, която римува черно с бяло”, е една от най-разпознаваемите черти на почерка й. Особено когато той е приложен върху характерните й типажи. Не е било лесно на художничката да ги открива в годините на търсене, когато е изграждала пластичния си говор. Защото те съвпадат с времето на идеологически предпоставеното размиване на национален архетип, родовата принадлежност и вековни корени. Посред разгара на интернационализма упоритата панагюрка е страстен колекционер на емблематични женски лица, опасно преливащи от регионален колорит… Графичните й цикли, вдъхновени от различните приказни места на България, са откровение за ущедрената на етнически типове женска красота в родината ни. Нейните родопчанки, капанки, добруджанки, тракийки, нейните моми със силни, езически ликове, личицата на каракачанчета или родопчанчета, са истинска национална съкровищница от витални човешки типове. Събрани понякога по три, пет или в многофигурни композиции, те поразяват със своята различност. Защото България е истинска банка на етническото разнообразие, а Мана го е изтеглила в платната си с “лихвите”!
Струва ми се - в самото съдружие на това расово изобилие e скрито едно мащабно послание на художничката - към враждебните Балкани, а защо не и към човечеството... А то е: както са съчетаеми фигурите на толкова контрастни образни персонажи, така могат да се успокоят в неочаквани хармонии и реалните етнически антагонизми... Стига политиците да притежаваха таланта да виждат единство в противоречията, с който художничката е надарена от Бога! Мисля си, че разкодирането на подобни граждански позиции в наглед безизкусните й работи не е свръхинтерпретация, а възможен хоризонт на едно тълкуване, заложен още от осъзнаването на панагюрската й жилка, обрекла я на спонтанна гражданска реакция. Затова днес самата Мана Парпулова може да бъде и една от нашите български легенди.
 |
| Мана Парпулова |
Въобще портретите на Мара са изписани сякаш със средствата на пластичния първоговор! Впрочем, затова и толкова модерни… Мана, образно казано, е „Багряна на четката”, въплътила посвоему онази вечна и свята Жена, която е едновременно Прамайка, Любима и играещо момиченце… Образите й, изконно и безпогрешно български, са понякога нещо много повече – митологеми на вечната женственост.
Нека обърнем внимание на един факт. В творчеството й има достатъчно литографии, от които личи, че тя владее многофигурната и раздвижена композиция. Но не я предпочита! Защото Вселената на Мана е застинала и могъща в надвременното си излъчване. Затова тоновете, с които борави, са най-често землисти, стаени, но органично проникващи, успокояващи и вглъбяващи погледа ни. Понякога литографиите й приличат на дърворезби или на фризове. В едрите, монументализирани фигури на нейните жени диша одухотворената българска пръст! В царствените родопчанки с пищни дрехи, накити и шамии, се усеща великолепието на Ориента, в който женският свят е устоявал благодарение на хубостта си, когато мъжете са минавали под ножа на завоевателя... Тези женски фигури, наредени в своята плътна, корпулентна редица, ми напомнят една непревземаема древна армада – нежна, но непробиваема стена на българщината, по-поразяваща от оръжията на мъжете... И това, което наричам усещане за българското, при Мана е неизмеримо далече от разпространената и днес декоративна стилизация, защото е дошло съвършено естествено, то просто е в кръвта й...
„Календарът” на българката с нейните вековечни ритуали отеква в работи като „Лазарки”, „Надпяване на пръстен” и достига до промислена космогония в последния й графичен цикъл „Български легенди”, в който мъдро съжителстват Бог, слънце и луна, люде и животни... Езическите, първични лица изплуват в магичната си белота и в най-баналната битова сцена като „низане на тютюн”, в селските надпявания, в кърския труд. Това са атавистичните проекции на българската история, надарена с древна и велика култура... Умението на Мана е, че тя може да ги открие в сакралния израз на лицето и дори в една бяла кърпа на тракийката, стояща върху главата й като корона... А какъв майстор е Мана на бързия, минималистичен щрих на женските очи! И особено на женските устни – чувствени, живи, прилични на цветя... Толкова прости в средствата си, цветните й литографии са неочаквано богати на внушения. В циклите „Лавандула” и „Розоберачки”, където фоновете са лилави или розови, Мана постига дори усещане за уханност. Може би тези първични свежести тя е доловила още от Панагюрското си детство и ги е пренесла през времена и градове. Защото дори в най-изящните градски лица тя успява да преоткрие древния прототип! (Нека споделя нещо лично. Имам предвид начина, по който възприех великолепния портрет на моя близка приятелка, с която членуваме в Дамския литературен салон „Евгения Марс” и затова си мислех, че добре познавам: Малина – съпругата на големия художник Александър Поплилов. Когато видях как я е нарисувала Мана, не можех да повярвам на очите си. В столичната дама художничката като визуален детектив бе разчела тайнописа на крайморските й предходнички с южната им красота на изкусителки. И бе успяла да я въплъти като икона на екзотичното в родното! Мисля, че Малина е щастлива да има такъв портрет, колкото и видни художници да са я рисували...)
Друго, което ме спечели за почитателка на четката на Мана Парпулова, са нейните илюстрации - в книжките, които нашето поколение се опита да предложи и на своите компютърни деца. Работите на Мана бяха една от успешните ми „проби”... Художницата е илюстрирала над 80 книги, преди всичко детски. И е носител на наградата на името на Борис Ангелушев за работата й върху Петко Славейковите “Китка”, 1978 и „Изворът на Белоногата”, 1982. Отново възрожденската тема! Незабравими са и илюстрациите й върху „Герчо с тамбурата” от нашия съгражданин Стоян Дринов, 1978 г. с толкова българските й къщи, каквито не познавам от друга детска книга. Да не пропусна и „Щъркел шарен, дългокрак” от Чичо Стоян, 1984, книгата на Дора Габе „Петьовото сърчице” от 1982 г. и особено ранната (от 1957 г.) уникална книга „Нашите сърчица” на Дора Габе - единствен съвместен проект на Бешков и Парпулова, в която двамата онагледяват идеята на професора за единство и проникнатост на изобразителните елементи – цветните Манини цветя и птици и неговите черни фигури върху корицата...
Много още може да се пише за Мана Парпулова – за живописните й платна, пейзажите, голите й тела, битовите кукли, бижутата-уникати... За световните й участия в престижни изложби, за неизменното й дългогодишно кипене в художествения живот на България, за многобройните й призове и в трите жанра, в които се изявява – графика, живопис и илюстрация; за представителните държавни и частни колекции от Токио до САЩ и от Русия до Нова Зеландия, в които се съхраняват нейни творби.
Но в случая за мен по-важният знак за нейното живо присъствие е, че тя има енергични почитатели; наследници, каквито заслужава и част от които са сред нас. Името на голямата българска художничка Мана Парпулова не е отложено в архив, не е изличено от националната памет. Струва ми се, че тя витае наоколо в преображенията си – ту упорито вгледана в себе си, ту с мека женствена аура, ту с горда осанка и в празнична роба (задължително с българска шевица!), както я знаем от фотографиите
Защото Мана българката е наша съвременница и дори, бих се осмелила да кажа – наша близка съмишленица, образец за темперамент, експресионистичен замах и озарение във високото изкуство!
Катя Зографова
(Из слово при откриването на изложбата на Мана Парпулова на 18 април 2005 г. в родното Панагюрище, залата на Историческия музей)
Няма коментари:
Публикуване на коментар