 |
| Дима Дюлгярова |
или треви нозете ми да газят,
човек, когото истински обичам
или очи, които да ме мразят?
Какво ми трябва? Пепел да възкръсвам
или жарава да горя щастлива,
капка топлина да не замръзвам
или отрова страшна и горчива?
Какво ми трябва? Пулс, за да не спира
сърцето ми, когато те докосвам
или студенина, за да прикрива
тревогата, че ти ме омагьосваш?
Какво ми трябва? Нощ, за да сънувам
или пък ден - за миг да не заспивам,
устни, дето дълго да целувам
или ръце, в които да умирам?
Тъгата пак душата ми ограбва
и с присмех във очите ми се вглежда...
Попиташ ли ме днес: ”Какво ти трябва?”,
ще изкрещя в лицето ти: ”Надежда!”
* * *
Не познавам жените в твоя животимената им даже не зная...
Как ли изглеждат и коя със любов
е осъмнала с теб в тази стая?
Коя ли предишната вечер с тъга
те е питала ”Има ли друга?”,
а ти си отвръщал в превес на това
„Само твоята обич си струва”.
Коя си докосвал с нежност и плам,
коя като утро възкръсва -
не зная, дори и не искам да знам
причината дето ви свързва.
Имам спомени само за тъжни ръце,
които прегръщат бездушно,
за очи на безизразно мъжко лице,
впити в мойто по женски послушно.
Имам спомени само, че друга стаен
всеки път като сън преоткриваше
и се чувствах нещастна. Безкрайно студен
беше с мен и това ме убиваше.
Имам спомени само за устни от лед
и за думи, които не струват -
безсмислени колкото мене и теб -
снежни преспи пред нас образуват
и затрупват надеждата. Няма лъчи
да стопят снеговете големи.
Пропаст огромна сега ни дели
и не знам как да стигна до тебе,
как да търся пътека до твоя олтар.
Нямам сили за повече, нямам!
Днес се питам дали и ти си разбрал-
не към мен, а от мене си бягал,
не към теб, а от тебе съм бягала аз
себе си да не погубя.
От страх съвестта ми крещеше на глас,
че може във теб да се влюбя,
да плачат очите с горчиви сълзи,
да виждат как става ужасно -
душата ми, седнала тихо в страни,
до мен да мълчи безпристрастно.
Да изтръгнеш сърцето ми с лека ръка,
за да спре да пулсира смутено
и да бъда нещастна след всичко това
да го гледам, от теб умъртвено.
Когато си сам
Празнотата стените ще спука!Потресаващо! Страшно подтискащо!
Бих желала и ти да си тука
да почувстваш до болка излишъка.
Да усетиш студа, неподкупния -
този шеметен студ всепоглъщащ -
как за миг мисълта ти избухнала
се смразява и тъне във нищото.
Да се плашиш от голата истина,
че си сам в празна стая затворен,
че ключа от вратата боядисана
е захвърлен със скъпите спомени,
че стените, варосани в бяло,
са сменили цвета си предишен.
Хайде влез, затвори се във стаята
и почувствай до болка излишъка!
Стихове Дима Дюлгярова
Много са хубави , БРАВО !
ОтговорИзтриване