 |
| Художник Пенка Николова |
О, как неизбродима е
географията на любовта ти,
в себе си заровена ревниво! И как проблясват
на странника очите, когато ненаситен
глината дъждът отмива и
съкровищата ослепяват...
О, как неукротими са твоите пространства,
населени от сенките на смелите,
където зад зелените води на езерата
вечерите се събличат.
И даже, тая стара сводница - Луната,
е засрамена... от овала нагъл на гръдта ти,
когато от водите ти излизаш.
Тогава... бедрата ти са нощ безкрайна,
на степите в уханието диво, където
непознаваема си прародина...
* * *
В началото ти назова се ръж класила -
стиха, в който зърното зася, красив бе
и мъничко наивен в невинния си кълн.
Така те срещнах, хлебно мое изкушение и глад!
И оттогава с мириса на хляб ми прилошава -
така е винаги, когато до топли питки
с връхчета попрегорели, с разляти знаци обредни -
белег свише, опират зъбите ми, сънуващи ги нощем.
Запалена е фурната ти винаги, готова
в миг да ме нахрани - в сиянието нощно на нозете,
с корема - съкровище в брашно уханно скрито
и с белите франзели на ръцете ти -
ти цялата си нощви бухнали
сред маранята златна на паспала.
* * *
Грозд връз грозда - в косите ти се спуска есен.
Там срамно слънце зрее, там лунни струни
дирят още облак нецелунат
и блуден вятър усмивката ти крие в цвят на кестен.
През тъжния овал на ханша до раменете тесни
изтегля будната луна оная неразумна нишка -
гъдулка с профил на жена, мелодия като въздишка -
от бедна светлина и мрак замесена.
Тъй непрогледна си и тъй си късна
и на природата как гасне в тебе веществото!
Неуловим, с вечерната си хладина, докосва те животът.
Рискувай, гъдулко моя, сънуваща все тоя лък и тия пръсти!
О, колко тайни в струни недокоснати,
о, Миг, с обреченост прекрасен, когато в песен...
ще ги скъсаш!
Стихове Михаил Гунчев
Из книгата "Диви песни. Любовна лирика от Тракия",
Дружество на българските писатели Карлово-Сопот, ИК "ЕКсела", 2008 г.
Още поезия от Михаил Гунчев четете тук
Още поезия от Михаил Гунчев четете тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар