Димчо Дебелянов, Бащата и първата "Българска антология"

От серията "Трубадури на поетичното слово"

През 1907 г. Николай Михайлов работи като счетоводител в Долна баня при фабриката за дървен материал „Ибър”. Прихлупената стаичка, където живее младият човек, е оскъдно обзаведена. Но тук, освен коравият дървен креват, има изобилие от книги и списания. На различни тетрадки с хубав ситен почерк са изписани стихове. Така, в духовно изгнание живее вече оформеният поет, бъдещият Николай Лилиев. През лятото на същата година тук пристига един младеж, почти юноша, току-що завършил гимназия. Името му е Димчо Дебелянов. Той е възторжен  млад човек, нежните му сини очи имат необикновено излъчване. Чете и рецитира поезия, сам пише и вече е публикувал стихотворения. Оттук започва дружбата между двамата поети. Те водят продължителни беседи върху френската, руската и българската литератури. Плод на това приятелство е запознанството на Димчо с Димитър Подвързачов. Това става през 1908 година. Подвързачов е необикновена личност. Разностранен талант – той е поет, преводач и редактор, притежава чувствителна и отзивчива душа. С няколко години по- възрастен от своите другари, той ги обединява и става техен духовен покровител и наставник. Не случайно Лилиев и Дебелянов го наричат „Бащата”.
Години по-късно писателят Константин Константинов ще си припомни с носталгия за своите първи срещи. Ето какво пише той в спомените си „Път през годините”: „Особено ми подействува първият личен досег с Подвързачов; изведнаж, не зная защо, той ми внуши някакъв необясним респект и в същото време усетих непреодолима, привличаща сила... По-късно, когато бяхме вече близки, аз не се чудех на това заробване... Сега мисля, че то беше оная върховна отчужденост от дребните неща на човешкото съществуване... оная мека полуусмивка, в която се чувствуваше знанието на важни неща, непознати за нас и страшни – и над всичко някаква тъжна мъдрост.” Същото необикновено усещане на това невидимо озарение, е изпитал тогава младият и импулсивен Димчо. „Димчо Дебелянов бе съвсем различен – продължава Константинов. – Аз и сега виждам неговото като че винаги полуобърнато на една страна лице, удължено от рядка червеникава брада, с малки, присвити, винаги живи и най-често засмени очи. Той беше цял в импулси, в порив... По улиците вървеше винаги устремено, без да гледа наоколо си, и най-често скандираше свои и чужди стихове.”
В нежната душа на Димчо се редуват приливи на черна скръб и  лъчисто щастие. В едно писмо той споделя: „Когато радостта се свърши, аз пак ще имам спътница най-вярна от всички. Ще се върне моята Скръб при мене, по-мила и по-неразделна, отколкото е била преди.” Но какво ли не прави младостта! С пролетен устрем неговата Черна песен отстъпва пред светлината на утрото :
        След  буря –  мир и тишина,
        След  нощ  –  безбрежна  светлина ...
              
        И  аз,  пиян от светлина,
        В  зорите ведри  на  деня
          
        Повярвал  в  слънцето  вървя,
        Сред  буйно зрейнали  нивя ...


Безспорно Бащата е упражнил решаващо влияние върху душевното развитие на Димчо. По-точно, те взаимно си въздействат, като са разисквали върху проблемите на младата българска литература, споделяйки лични несгоди и възмущението си от грубите обществени нрави. За това са помогнали бохемските веселби и среднощни гуляи. В тази обстановка и при тези настроения се осъществява една отколешна идея:  съставянето на  „Антология  на  българската поезия”. Годината е 1910. Димитър Подвързачов решава да привлече за свой сътрудник най-достойния – това е Димчо Дебелянов, нежният приятел и верен литературен съмишленик, доказал голямата си дарба. Много по-късно друг голям поет, Атанас Далчев, ще отсъди че „антологията е една форма на критика”. Критика от двама млади хора, почти неизвестни на тогавашното литературното поле! Това би се възприело като необикновена дързост.  По това време (а и по-късно), литературните съперничества безмилостно са отнемали лаврите на утвърдени писатели. Често по своя тон литературната критика не е отстъпвала на политическите антрефилета. Това не е уплашило двамата приятели. Знаменателно е заглавието на техния труд - „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам”. По време, когато се е спорило за първенството на Вазов, той  непоколебимо е поставен за родоначалник на новата българска поезия. След него  съставителите са избрали 37 автори, представени със снимка и кратки биографични данни. Начело са  утвърдените имена в българската поезия. Това са Стоян Михайловски, Константин Величков, Пенчо Славейков,  Кирил Христов и Пейо Яворов. Следват  по-младите и вече известни поети като Николай Лилиев, Теодор Траянов, Никола Ракитин, Трифон Кунев, Димитър Бояджиев. Включени са и поетесите Мара Белчева, Дора Габе, Екатерина Ненчева. Интерес представляват някои неизвестни имена като Вен. Тин., Григор Лютаков, Илия Булев. Накрая, сред най-младите, е включен и самият Дебелянов. По спомени на Чудомир, това е станало след силното настояване на Бащата. Димчо не смеел и да помисли за това. Публикувани са 9 негови  произведения, сред които особено хубавите „Черна песен”, „Утрина”, „Писмо”. Това е първото му (и уви, последно приживе) представяне на стиховете му в отделна книга.  Едва през 1920 година неговите приятели ще съберат в една тънка книжка част от творбите на рано загиналия поет.
Подготовката по издаване на антологията не била лека задача. В писмо до Николай Лилиев от 15 септември 1910 г.  Димчо съобщава: „Приготвянето на Антологията поглъща всичкото ни време – на мене и на Бащата...” Съставителите е трябвало да напишат писма до отделните автори, да поискат снимките им, да се срещнат с тях, да издирят творбите и да направят фишове с подбора. Вероятно, най-напред те се обърнали към доайена на поезията  Иван Вазов. Ето текста на уведомителното писмо до него:

Факсимиле на писмото

Уважаеми г. Вазов,
Може би сте узнали вече от вестниците, че ние туряме под печат една българска антология, която претендира да представи всички родни поети от Вас насам. Антологията ни ще бъде снабдена с портретите на авторите и с по една много кратка биогр.- библиогр. бележка за всекиго.
В всички литературни кръгове нашият почин се посреща с обща възхита и насърчения. Искаме да вярваме, че и Вие, патриархът на българската поезия, с когото ще се открие нашата книга, ще благоволите да ни дадете разрешение да използваме Ваши работи и да си послужим с някой Ваш по-последен портрет.
Ще бъде твърде голяма чест за нас, ако пожелаете една малка среща и с отговора си благоволите да ни определите час и място за нея.
С дълбока почит: Д. Подвързачов, Д. Дебелянов  
София, 30. ІХ. 1910                       .
За съжаление тази интересна среща не е документирана. На 31 декември 1910 г. най-после излиза от печат „Българска антология”. Както се очаквало, подборът  предизвикал раздразнение сред някои среди, а в печата се поместили и отрицателни рецензии.
Но времето е най- добрия съдник. Поетичният сборник е първата антология на българската поезия. Първата и сред най-добрите. И двамата – Бащата и Димчо редом със старите поети са включили и тези, които ще влязат през парадния вход на българската литература. Един от тях, Димчо Дебелянов, ще стане най-любимият от всички български поети. А „Българска антология” остава  възторжен израз на голямата  култура и литературен вкус на двамата трубадури на поетичното слово.
Текст и илюстративен материал Тони Зарев

Факсимиле на страница от антологията с портрет и стихотворение от Дебелянов

Още материали от същия автор вижте тук:

Велко Королеев - човекът, който вкара празника на Светите братя в календара

Памет: Князът между короната и изгнанието