Фрагменти от дневника на Александър Геров

Александър Геров

1964 година
3 октомври
Нашите изтъкнати поети все пак са беизменна маса. Нямат имена и румънските, и германските поети. Но съветските? Може ли – те са майстори на перото, техните имена трябва да се споменат. Всичко за Съветите, всичко за партията, но все пак трябва да се спазва известно приличие.
Гозбата къкри в кухнята. Небето е сиво. Есента предизвестява за студената, жестока зима. И все пак много хора стават мижитурки. Може би причината е тази, за която пише Стефан Цвайг: „Русите, немците, испанците, те всички вече не знаят колко много свобода и радост им е изсмукало из най-скритите дълбочини на душата чудовището държава”.
А защо и аз бях написал четиристишието:

„Върху сърцето ми се трупа мъка
върху мъка.
Гризе ми мозъка държавата, гризе.
Гризи, гризи, държаво, зверски пъкъл –
всичко, което имах, ти ми взе”.

4 октомври
Чета книгата на Димитър Методиев „За времето и за себе си”. Няма нито зрънце изкуство, но има самомнение, бруталност, дързост, партизанщина – всичко така свойствено на култа. Книгата му е обвита с цитат от една политическа реч на Тодор Живков. Това е изцяло китайската позиция за изкуството – че то е коментар на политиката – която така настойчиво се критикува в нашия и съветския печат. Китайците искали да превърнат идеологията в религия. Но ето какво правим ние, ето какво пише Димитър Методиев:

„О, комунизъм, боже наш всевластен!”
„О, комунизъм, наша правда свята”.
„Чакайте – додето не се разбере
веднъж за винаги
кой тротоар е левия.
Милите тротоари
как ставаха десни-лесни”.
„Приятели, удари на земята
часът велик на двайсетия конгрес!”
„Във роден край – светкавични ваканции”
„Ходатайството мразя смъртно”.

Наистина не издържа критика.
5 октомври
Ако някой стои начело на управлението, то винаги речта му е забележителна, думите му са мъдри, поведението му безупречно. Така „Работническо дело” пише: „Крилатите думи на др. Тодор Живков, че социализмът стана златен век за разцвета на икономиката и културата”.
А ето какво съм писал аз на 2.10.1960 г.: „Стихотворенията, печатани в днешния брой на „Работническо дело” и вчерашния брой на в. „Народна култура” извикаха у мен чувство на истинска погнуса. Очевидно, че на такава партия, която допуска подобни произведения, не може да се вярва, че може да ръководи и да разбира и ръководи културата и изкуството”. Сега ми се струва, че е по-правилно да се каже „не“ „на такава партия”, а „на такова ръководство”. Защо трябва да виним партията за безобразията на отделни хора.
7 октомври
Но отникъде никакви импулси за творчество.
А защо, дявол да го вземе, трябва да се занимавам с писане. Никога през живота си не съм мечтал да бъда професионален писател. Но на каква професия сега мога да се надявам. На никаква. А и не мога вече да пиша, защото не зная какво искат от мен. Ще се занимавам само така по малко да си пиша за себе си – спомени, разсъждения, мисли, борба с недостатъците си, борба със слабостите си.
Какво може да се очаква от бъдещето? Нищо. Все пак пред нас стои остатъкът от живота ни, старостта, смъртта. Интересно е да се очаква смъртта, да се готви човек за нея, да се пребори за нея, защото в тази борба е гаранцията, че един ден тя ще бъде победена.
24 октомври
Когато човек си постави една важна задача, изведнъж целият му останал живот става безразличен. Така може да се обясни идейният фанатизъм, обществената жестокост, безразличието към отделния човек.
30 октомври
Когато човек си постави големи цели, той се изсушава и обезобразява, но това е необходимо.
Неотдавна водих кратък разговор с Михаил Арнаудов. Той снизходително ме потупа с ръка по рамото.
2 ноември
У нас наказват със смърт за изнасилване и дори за кражба. В това няма никаква нравственост и никакъв морал. Като че ли животът е нещо толкова просто и се раздава от правосъдието. Голям нравствен упадък. Като че ли първото обладаване на всяка жена не е до известна степен изнасилване.
Комунизмът си създаде такава репутация, че всяка смърт на държавник ни се струва подозрителна.
6 ноември
Всеки човек носи със себе си живота си. Може да носи най-много още един живот със себе си, а аз се опитвам да нося живота на всички. Нищо не става. Трябва да се смириш, да оглупееш, да старееш и на нищо да не се радваш. На мен нищо не ми се даде според силите. Все непрекъснато се упреквам, но излиза, че не аз съм виновен. Виновно е обществото, държавата, политиката, експлоатацията, лошото устройство на обществото, класовото господство.
8 ноември
Само на живота да не бъде чужд човек – това да може да се постигне. Социализмът много забърка и унищожи духовните ценности.
Когато работи, мама говори като малко момиче, което си играе с куклите си. Колко е тъжно и безнадеждно всичко. Да може отнякъде да затрепти надеждата. И да може да се сбъдне това, за което мечтае Далчев: – Научи ме, господи всеблаг, да живея като всички хора.
Най-страшно е да не настъпи културно мракобесие, както при култа. Тогава за какво трябва да пише човек. А нима сега ми се пише за нещо? Уви, за нищо. Трябва вече да се умира, но смъртта дълго ще трябва да се чака. А колко е тъжно да се мисли и за нея.
15 ноември
Какво е човекът? По същество едно страшилище и звяр. Видях двама мъже с мотоциклет, които връзваха в чувал едно скимтящо куче. След това единият го хвърли от високо като торба с боклук в коша и отминаха с мотоциклета, за да го дадат някъде за одиране.
Не може обаче човечеството до такава степен да се изроди. То трябва да се оправи рано или късно. Въпросът е как аз да планирам личния си живот. Дали пък в края на краищата не е по-добре да сложа край на живота си? Страхът крепи живота. И нагаждането крепи живота. Дните са равни, без никакъв импулс. Нашето общество е мъртво, казва Борис Делчев. И може действително да е така. Може би действително, с историческо закъснение трябва да търсим смисъла и красотата в страданието, в абсурда на живота, в страхотния ужас на обективно-безсмисленото съществуване.
17 ноември
Някъде в София бил създаден кръжок по комунистическо възпитание. Всички участници в кръжока били над 70 години. А леля Фани, която е над 100 години, за активна отечественофронтовска дейност била заведена на кино. Но аз нищо не виждам, казала тя.
25 ноември
Серия вицове:

– Какво работи сега Хрушчов?
– Треньор е на борците за мир.

– С какво се характеризира първият
период на социализма?
– С трудности на растежа.
– А вторият период?
– С растеж на трудностите.

– Кой е сега националният химн на
България?
– „Мила родино”.
– А кой ще бъде следващият?
– „Черней, горо, черней, сестро”.

4 декември
Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори се, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма. При фашизма аз не изпитвах подобен страх.
Стефан Богданов, арестуван по време на култа, написал с кръвта си писмо до Сталин. В показанията си написал акростих: „Всичко писано тук е невярно и изтръгнато с насилие”.
25 декември
Това е позорът на сталинизма. От властта направи фетиш и изкуство.
30 декември
Срещнах се с Иван Динков – пихме по чаша коняк. Този извънредно талантлив човек пише много песимистични стихотворения. Казва, че не може другояче. Нашата стагнация го е довела до това. Каза ми едно много хубаво стихотворение, а за него Роза Коритарова поискала от „Профиздат” да му се наложи наказание. А публиката радостно аплодирала всичките му стихотворения. Много големи догматици има още. Трудно ще се справим с тях.
Пенчо Пенчев, инженер, ми казва: „Нашата държава отива към пропаст. Правени са електроцентрали с такива недостатъци, които един студент няма да направи”.

1965 година
7 януари
Ако животът бавно не ни изпълваше още от рождението ни, щяхме да бъдем по-щастливи. А така се пресищаме, всичко възможно и невъзможно опознаваме и трябва да си помагаме с илюзии.

Започва тъй, че от най-ранно детство
живота ни изпълва със съдържание.
Едно след друго в теб се бавно вместват
възторг, надежда, радост и страдание.
И вече зрял и пълен като буре,
стоиш на гребена на своя век,
преситен от вълнения и бури
обикновен природен вид-човек.

20 януари  
Никой не се интересува от мен. Никой нищо не изисква от мен. Аз съм сам. Сам трябва да изграждам своя свят, сам да се боря. Никой няма да се сети за мен, да ми обърне внимание, да ме подкрепи. Ужасна апатия. Безсмислен живот. Защо да не го приключа? Няма смисъл. Страхът е, който ме спира. Инстинктите. Това е глупаво. Трябва нещо да се предприеме. Щом живея, трябва да се боря, трябва да търся някакъв смисъл. Дяволска работа. Може би трябва да започна от съвсем малко. От какво. Ето едно стихотворение, което написах на шега:

И застрашителна, и сладка,
с очи, що тайнствено горят,
пред мен стои като загадка
красивата потайна смърт.
Кога ли тя ще ме издебне
и как духът ми ще срази?
Със смут пред гробищата ледни
или с уплашени сълзи?
Или ще дойде неочаквано
сърцето ми да заличи.
На родствениците разплакани
един ден само да вгорчи.

Човечеството не върви по добър път. То не изработва идеали. Нашият социалистически строй върви по пътя на капиталистическия, с тази разлика, че много е изостанал. Какво ще дадем на хората, когато построим социализма? Нищо не можем да им дадем. Ситост, спокойствие, заетост, работа, блага и глупости. Няма идеали. Вятър и мъгла е всичко. Повечето комунисти са разбрали това и уреждат личния си живот. Само аз търся и все бленувам за някакви идеали. Глупост. Смири се. Живей просто и умри просто. Остави всичко на човечеството. То така или иначе ще се справи, доколкото му достигат силите пред тъмната пропаст на вселената.
23 януари
Написах едно стихотворение за мишките. И аз като Джон Стайнбек.
31 януари
Завладява ме тревога. Чувствам срам, че съм писал стихове. Чувствам малоценност. Атанас Далчев казва, че и той понякога се е чувствал червей. Със стиснати зъби трябва да преодолявам тези душевни състояния, с воля, с упоритост. Те са продукт на мисълта и здравето. Изобщо несретническа съдба.
А все пак ми се иска да вярвам в бъдещето. Че някои мои книги ще имат успех, че ще мога сносно да живея от литературен труд. До края на тази година трябва да храня подобни илюзии, но след това решително да взема мерки. Иначе ще се залича като човек.
Срещнах Атанас Далчев. От „Септември” отказали да му напечатат две стихотворения. Искали поправки. Вътьо Раковски и Найден Вълчев му казали: че как стана това, бай Атанасе. Печатим глупости, а не можем да напечатаме стихотворение от теб.
Павел Матев е виновен. Той е страхливец. Трепери за себе си, защото сега зорко следели списанието.
7 февруари

Ето още едно стихотворение.
“Мечтая за гора от старо време”
А. Вутимски
Мечтая за живот от старо време,
когато сме задружни и щастливи,
когато с синовете ми ореме,
и кравите доим и жънем ниви.
Сега не зная на какво разчитам:
на тото, на лотария, на служба?
Къде е смисълът, в това се питам,
когато свободата ми е нужна.
Държавата ни грабва и изяжда,
а ние от това се не вълнуваме.
А нашта красота и нашта жажда
превръщат се в едно животуване.

8 февруари
Човечеството се развива в две направления: наука и поезия, политика и мизерия. Блажени са тези, които като Далчев се движат само в едното направление. Аз се движих и в двете направления и това е моето нещастие.
Защо да не възпяваме страданието, когато то е реално.
20 февруари
Не искам вече да пиша за печата и хората. Нямам никакъв контакт с тях – или защото съм талантлив, или защото съм бездарен. Ще си заживея в самота, както живее Атанас Далчев, ще си мисля и ще си живея поетически, но няма да го споделям с хората, а само с някои приятели. Така ще престана да се разпилявам и да обеднявам духовно и нравствено.

Ето и последното ми стихотворение:
Не искам вече да споделям
сърцето си и мисълта.
Завинаги се аз отделям
във тишина и самота.
Сега ще мисля и ще гледам
видения по своя път
и ще очаквам прав и бледен
приятелката своя – смърт.
И се надявам някой с ласки
ръката нежно ще допре
до сбръчканата моя маска,
застинала като море.

26 февруари
Интересна е философията на Кафка. Много мрачна и безнадеждна, но нали и аз съм имал такива усещания – винаги съм се чувствал виновен. Дали не е това някаква обективна безперспективност: за Кафка човекът не е господар на природата, той е завареник на битието, пръст, бучка глина, беззащитно, слабо, безсилно същество, което усеща с всички фибри своята обособеност от живота, откъснато от него. „Човек е длъжен търпеливо да понася своето бедствено положение и да не пита „какво да правя” или защо го правя, защото подобни въпроси са безсмислени като самия живот и за тях няма отговор”. Той е бил дълбоко убеден в безсилието на човека пред живота.
22 март
Човек винаги може да мисли за нещо само в определен кръг. Не може едновременно да мисли и за Кафка, и за Достоевски, и за Ани Франк, и за хиляди други неща. Това е мъчително, нереално и природата сама слага на човешкия мозък защитна ризница.
Ще стоиш вече така в самота и ще чакаш смъртта си. Няма вече какво друго да правиш. Учи се от Атанас Далчев на самостоятелен живот.
28 март
Иван Пейчев казва, че го е страх да излиза сред хората. Значи този страх, за който говори и Кафка, е нещо много реално. Човек по самото си рождение вече се чувствува виновен, защото не може да победи и е безсилен пред смъртта и вселената.
Всеки човек лъже и играе някаква роля в живота си – никой не живее самия себе си или малцина правят това, както правя аз.
4 април
Потиска ме тъгата, а трябва да се науча безсмислено като животните и гълъбите да плувам във времето.
Настъпва старостта и бавно се стопява голямата измама на плътта.
3 май

Във въртележката на космоса
аз съм една нищожна твар.
Съдбата си на гръб аз нося,
но пак съм неин господар.
Мен ще ме хулят, ще ме плюват,
но крача аз срещу смъртта.
И мислите ми ще пътуват
в галактиките на света.

След 100 грама мастика се събудих посред нощ. Уплаших се за сърцето си. Уплаших се за живота си. Колко е глупаво! Като че ли, ако свърши животът ми, няма да бъде по-добре.
20 май
Защо да не се опитвам да си създавам илюзии, да живея своя живот чрез изкуството, а не само чрез реалните си преживявания. Идеята за Сфери на живота и Сфери на фантазията.
15 юни
Аз виждам вечността – мехур, в който остават малко истински неща.
Много пъти главата ми експлоадира като атомна бомба – сега имам право да си почина.
27 юни
Мама чете „Война и мир”, но харесала глупавия египетски филм „Непознатата жена”. Чух много възхитителни отзиви за него, особено от жените. Ето ти въпрос за красотата. Глупости. Ами българският филм „На тихия бряг”. Каква глупост! Ами криминалният роман на Богомил Райнов в „Септември”. Нима това е литература. Ето до каква литература се достига, когато държавата – една преходна организация без бъдеще – вземе в ръцете си делото на литературата. Английската държава в своя империалистически разцвет създаде Шерлок Холмс. Сега социалистическите държави в своето укрепване и разцъфтяване също насърчават създаването на такива герои като българския Авакум Захов. И това ако е литература.
Човекът е много долно животно. Спомням си една пиеса от Жан Пол Сартър. За най-голяма низост е годен човекът и е безсилен. Да си припомним цялата мръсотия около Трайчо Костов. Нима тя не съществува и сега в латентно състояние. Ами гаврата на Бумедиен в Алжир. Това и политиците, и революционерите са истински разбойници. Отделно от техния живот има друг живот и истинските хора там търсят смисъла, развитието и прогреса.
Каква преса. И това ми било комунистическа преса. И това ми било журналисти – жалки пионки на власт та. Няма никога да се оправи това положение – безнадеждно е – чудно е, че все още ми издават някои книги. Че аз съм изцяло настроен опозиционно. Аз смятам за глупост и нахалство издаването в четири тома избрани речи и доклади от Тодор Живков. Може ли всеки министър-председател да прави това нещо. Много голямо нахалство. Всеки, който дойде на власт, смята, че от него трябва да се учиш, да еба мама му?
Радой Ралин ми обеща, че може да ме вземе на работа при него във „Фокуса”. Стане ли това, съвсем вече ще скъсам с писателския съюз. Стига вече писатели. Стига недостойни мании. Нашето писателско съсловие ми се вижда в голямото си болшинство много жалко. Всички стари и официални кримки са нищожества. И народът с право не чете произведенията им. Такава патриархална скука са. Никакъв истински полет на мисълта и чувствата. Всичко в затворените рамки на социалистическия национализъм. Да не говорим за това, че няма и никаква комунистическа душевност.
Давид Овадия е направил обществен скандал с едно изказване на партийното събрание, на което аз също не можех да присъствам. Морално не можех да присъствам. Той казал защо партийното бюро и Гошкин не са отговорили на заявлението ми. Той ме смятал за най-добрия съвременен поет. Много неприятна е такава една публична декларация. Ще ме накара още повече да бягам от хората. Не обичам такава защита и такова хвалебствие. Обичам истинското, просто, чисто поетическо признание, каквото има Далчев, незамесено с никакви държавни и обществени шашми.
Давид казал: Ако не го направиха заслужил деятел, толкова ли е трудно да му се намери работа. Но наистина отношението към мен е една мръсна работа. Само с бягство може да се излезе от това блато. С бягство и пълна индиферентност към техните шашми.
Френският филм „Хлапето от Монмартър” ме доведе до интересни мисли и констатации. Това е буржоазно изкуство, но в него виждаш реалност. Показват се неща от живота и хората не се страхуват да ги показват. А какво е при нас. Ние не смеем да покажем нито една истинска частичка от живота – всичко е догматично, преднамерено, дозирано, премерено на аптекарски везни. Ами самият факт, че се страхуват от две мои стихотворения, а какво да кажем за страха им от живия живот.
Филмът ми навея мисли за едно стихотворение:

Ние живеем във голям страх,
във страх от реалността.
Все предпазлив е нашият страх.
Крием се в тъмни места.
Нашите мисли ни плашат. Дори
в нашта естествена почва,
в детските ласки и в детски игри
виждаме нещо порочно.
Изглежда природата по своя път,
докато ни е сътворила,
да усъвършенствува нашия дух
и нашта плът
вече се е изморила.

Тази тема вече съм я разработил веднъж в новелите. Сега това се повтаря. Значи има нещо реално верно в това.
2 юли
Отчаян съм от човешката природа. В някои моменти виждам как просто по всичко се слива с животинската: човешките мисли са като инстинктите, човешките действия са като на мравките – има само разлика в степента на познанието и на съзнанието – иначе просто не виждам разлика. Наблюдавах вчера между рамките на прозореца една голяма муха и едно малко паяче. То я оплете и почна да я инжектира, докато я умъртви. А след това я прибра под черчевето. Каква е разликата между различните хора и тези инсекти.
27 юли
Хората са се изродили, те са станали безпринципни и безчестни, някакви неизвестни на мен подбуди ги движат. Ако това са наченките на комунизма, това е просто ужасно. Човек наистина може да се уплаши, като поразмисли. Ами този кретен Дечко Миланов, който ти разкрива стила и методите на Държавната сигурност, тяхното всесилие и техните просто мошенически и провокаторски похвати в работата. Просто ужас! И фактът, че няма кой да го види, най-нагледно показва, че хората са се изродили. Колко са хубави общите идеи и колко е страшна конкретната действителност. Добре, че живея изолиран от нея. Това е колкото нетърпимо, толкова и необходимо. Кошмарна нравствена действителност – не виждам изгледи да се оправи скоро. По-добре човек да мисли, да си води бележки и това си е.
4 август

Ето една идея за стихотворение.
Общуват, хранят се, мечтаят,
беседват, плачат и се смеят –
на живот хората играят,
малцина истински живеят.

Внезапни пролетни импресии от Ал. Геров четете тук
Александър Геров - непроницаемият самотник и поезия от него четете тук