 |
| Нешо Бончев |
Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в Панагюрище. Семейството на Бончо Бояджията и Лула Арбалиева имало четири деца: Петко, Иван, Нешо и Ана. Бащата се занимавал с бояджийство и сапунджийство, но умира рано на 35 години, когато Нешо е четиригодишен. Майката полага неимоверни усилия /по думите на Ана Бончева "работила дононощно, за да изхрани децата си"/ не само за отглеждането на челядта си, но и за тяхното образование. Нешо Бончев тръгва на училище на 6 години при големия педагог Сава Радулов, но две години по-късно майката е принудена да го спре поради голямата бедност и ог дава чирак да учи мутафчийския занаят. [1]
По настояване на новия му учител Атанасий Чолаков, който е възхитен от успеха и поведението на малкото момче, и по съвета на училищните настоятели, които обещали и осигурили материална помощ, майката се съгласила да продължи учението на сина и. През 1851 г. за главен учител е назначен Йордан Ненов; той взема дванадесетгодишното момче при себе си "да му шета и да се учи" и през четирите години, докато е бил в Панагюрище, живял при него, което оказало сериозно влияние на развитието. Учителят изисквал "да чете не само уроците, но и други книги". "През това време Нешо заякна, - споделя учителят - и силно се заинтересува с библиотеката ми, в която имаше книги на разни езици, а най-много на руски, които повече и привличаха вниманието му. Най-много обичаше да чете поетически съчинения. Много беше трудолюбив и изобщо примерно момче. Като че и сега го гледам пред очите си: телесно слабичък, но пъргав, остроумен, сериозен и се носеше с една благородна гордост; аз не го чух през цели четири години нито едни път да празнослови, когато за другите момчета празнословието беше обикновена работа."[2] По-късно Нешо Бончев и сам започва да припечелва по малко като помощник учител и църковен певец /сестра му пише, че имал чуден глас/. [3]
Нешо Бончев има щастието да се учи при такива бележити педагози и книжовници като Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненков.
По тяхно време Панагюрското класно училище дава солидна подготовка на своите възпитаници. В него е застъпена широка и разнообразна програма: свещена история и катехизис, землеописание, математика, всеобща история, физика, антропология, естествена история. Особено място е отделено на езиковото обучение - обширен курс по български език /"Българска граматика с филологическо издирване, сравнение със старобългарски" и др./, руски език /"руска граматика, стихосложение, превод на български и обратно, четенье разни сочинения, разговори"/, новогръцки, черковнославянски, сръбски, латински и френски. [4] Широтата на тази програма едва ли е по силите и подготовката на един учител да бъде преподавана задълбочено, но нейният енциклопедичен характер и характерната и носоченост буди у любознателните младежи стремеж към постиженията на науката и културата, и нагласа за самоусъвършенстване.
Още в тези години двама от учениците в Панагюрското училище се открояват ярко от връстниците си - Нешо Бончев и Марин Дринов. Оттам започва дружбата им и "в течение на годините закрепва и се превръща в голямо и рядко в нашата културна история приятелство, основано на дълбоко взаимно уважение и плодотворно интелектуално сътрудничество."[5] Още по времето на учението им Йордан Ненов ги прави свои помощници във взаимното училище, а след заминаването му през 1855 г. общината ги кани да заместят временно напусналия главен учител с обещанието да ги изпрати да продължат образованието си. През трите години освен напрегнатата преподавателска дейност двамата усилено продължават самообразованието си чрез богатата училищна библиотека, в която има български, руски и сръбски книги.
През 1858 г., подпомогнати материално от общината и панагюрски граждани, Нешо Бончев и Марин Дринов заминават за Русия. Там Н. Бончев завършва философския клас на Духовната семинария в Киев, а после и Историко-филологическия факултет в Московския университет със степен "кандидат", защитавайки дипломна работа на тема "Время преобразованы Селима III-го и Турция". Непосредствено след това е назначен за учител по старогръцки в Първа московска гимназия и за проподавател в Лазаревския институт по източни езици.
По това време в Русия творят едни от най-големите умове в руската политическа мисъл и художествена култура. Двадесет-годишният престой на Нешо Бончев там го прави свидетел на забележителни литературни явления. През този период още витаят непримиримият дух на Белински и мощното излъчване на Пушкин, Гогол, Лермонтов; създават най-добрите си произведения крупни писатели като Тургенев, Толстой, Достоевски, Некрасов, Островски, Салтиков-Щедрин. В революционно-демократичната литература се изявяват такива светли умове като Чернишевски, Херцен и Добролюбов. Като прибавим към това широката култура, която получава като студент в Московския университет, и непрестанния му интерес към западноевропейската и старогръцка литература, ще открием корените огромната му ерудиция. Така в литературно-критическото поприще Н. Бончев се явява като завършен литературовед. До появата му в печата културно-критически статии са писали и Каравелов, и Друмев. В оценките си те също се опират на естетиката на руските писатели-реалисти. Но нито един от тях не е разбунвал така духовете, не е разделял така поляризирано литературните среди.
Със статията си "Читалище, повременно списание", поместена през 1871 г. в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, която е сред най-хубавото, написано от него, си спечелва много приятели и два пъти повече врагове. В нея той излиза с ясно и определено мнение за назначението на критиката:
"Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас".
Нешо Бончев е обезпокоен от посредствеността,
която се шири във възрожденския печат и благосклонността, с която и се дава път, като по тоя начин се насажда примитивен вкус у читателите. Това е опасност, която застрашава да задържи развитието на народа ни във високо-културна нация. Това е тревогата на Бончев. Неговият единствен критерий са най-добрите образци на западноевропейската и руската литература. Взискателността му, макар и малко прекалена, като се има предвид слабата подготовка на нашите писатели, недостатъчно развитото просветно дело по онова време и най-вече липсата на традиция, сочи високото му съзнание за литературата като общонационално дело, като фактор за духовното усъвършенстване на човека. Ботев и Каравело, съзрели най-после в негово лице един категоричен съмишленик, радушно приемат заключенията му.
И още един важен въпрос засяга авторът на тази статия - качеството на преводите. В стремежа си да поднесат на читателите някои знаменити произведения на чуждите литератури в достъпна форма, повечето от преводачите осакатяват художествените достойнства на творбите. Голям познавач на старогръцки език и старогръцката литература, той не може да се примири със слабия превод, който прави Григор Пърличев на Омировата "Илиада", поместен в сп. "Читалище". Н. Бончев прави превод на 225 стиха от песен първа на "Илиада" и ги помества паралелно на превода на Пърличев. Разликата е огромно и Бончев пише: "Който дерзае да се качва на Олимп, той трябва да се просвети духом, да се напои до костите със сладостната Омирова поезия и да не се връща назад с празни ръце, та да ни свири на гайда". Силно засегнат от безпощадната критика Пърличев изгаря превода си.
Нешо Бончев е убеден, че създаването на литературата е дълъг процес, още повече, когато социалните и национални условия не предразполагат към това. Още по-трудно е, когато липсва традиция. Точно в такова положение е българската възрожденска литература. Затова трябва да се обърне поглед към образците на чуждите литератури и преди всичко руските. С рядко проникновение в статията си "Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им" той доказва взаимната връзка на нашата с руската литература. И отново насочва перото си не само към бездарните преводи, но и срещу подбирането от преводачите на слаби произведения. Отново на преден план излиза изключителната взискателност при формирането на художествения вкус у читателите.
Съзнавайки голямата познавателна и възпитателна сила на произведенията на великите писатели, сам се заема с преводаческа дейност. Подпорът на творбите, които превежда и издава - "Разбойници" от Фр. Шилер /1870 / и "Тарас Булба" на Н. В. Гогол /1872/ - подкрепят неговите убеждения. Той се готви да преведе още "Орлеанската дева" от Шилер и "Гьоц фон Берлихинген" от Гьоте, започва да превежда на руски Херодотовата "История", но тежкото му заболяване през 1874 г. попречва на неговите планове.
Три от статиите на Нешо Бончев са посветени на просветното дело: "Да училищата" /1871/, "Две думи за програмата на училището в Плодвив" /1870/ и "Две думи поради програмите на Габровските училища" /1873/. В тях демонстрира не само широка педагогическа компетентност, но извежда на първо място образованието като главен фактор за общественото, икономическото и културно развитие на българите и просперитета на народа. Той е много добре запознат с педагогическите въпроси, както теоретически, така и практически - извън годините на своето учение през всичкото време от Панагюрище до Москва се занимава с преподавателска дейност. Добре познава състоянието на българските училища от посещенията си в родината през 1869 г. и 1873 г., когато навестява и редица градове, редовно следи и публикациите за образованието в българския печат.
В статията "За училищата" Н. Бончев изразява не само недоволството си от състоянието на училищата в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в., но на основата на дълбок анализ на българската обществена действителност поставя остро въпроса за нова уредба на българското учебно дело. Той не оспорва, че съществува остър социален въпрос за прехраната на хората, но не приема това като извинение или аргумент да се оневинява занемаряването на образованието. [6] Съкровено вярва в силата на науката и с възхищение говори за напредъка на естествените науки, виждайки в тях бъдещето на човечеството, а за своя народ - създаването на такива реални училища, които ще доведат до икономическото развитие на страната, до модернизирането на земеделието, до разработването на рудните богатства и т.н. Той пише, че "юношите трябва да изучават най-много ония науки, които са най-потребни в живота... А най-много трябват човеку науки, които го учат как да си варди живота и здравето, да си добива прехраната, да извършва родителските си длъжности. После идват науки, които са потребни човек, като гражданин на едно общество. Най-накрая стоят науки за украшение и забава и на които да се оставя най-малко време."
Нешо Бончев препоръчва например откриването на училища по земеделие в Стара Загора, София и в други "хлебородни места", за градинарството и копринарството в Одрин, търговско училище в Русе или Свищов, техническо училище в Сливен и училища в Самоков, Пазарджик, Охрид, Солун, Шумен, Търново, Габрово, в които да се изучават науки, потребни за местните нужди и занаяти.[7] Особено място отделя и на учебните дисциплини, които трябва да се изучават в българските училища - езиците, историята, естествените науки, математиката, гимнастиката с оглед хармоничното развитие на младежта и на пеенето като изтъква необходимостта от естетическо възпитание чрез музиката и чрез националното ни изкуство изобщо.
Той определя три вида средни училища: класически гимназии, за да се разработи езикът и историята ни; реални училища, които да помагат в подготовката за професията и духовни семинарии, за да се просвети във вярата духовенството ни и покрай него - народът.
За първи път в историята на ново-българската просвета предлага да се създаде общонационален орган за ръководство на образованието - Попечително дружество на българското просвещение, което да се формира на изборен принцип и да бъде утвърдено от османското правителство.
Статиите на Н. Бончев за учебното дело имат широк обществен отзвук и играят значителна, по-точно е да се каже историческа, роля в организирането на учебното дело след Освобождението. Сам М. Дринов, първият министър на народната просвета, признава с благодарност:
"Статията на Бончев "За училищата" е необикновено хубава. Дотогава такава статия не бе се явявала в нашата книжнина.
Тя напълно и всестранно обсъжда въпроса за училищата. Тя може и сега де се чете с полза и удоволствие не само от учители, но и от управители на народната просвета. С благодарност изповядам, че тя не малко послужи в 1878-1879 г. при изработване първоначалните училищни наредби в политически създадените български области." [8]
И в другите си публицистични статии /"Празникът на тисящелетието на българското кръщение" и "Разсъждения за католишката и протестантската пропаганда"/ Н. Бончев поставя интересни актуални въпроси - за чуждата религиозна пропаганда и верската търпимост и толерантност, за общественото положение на жената, за свободата на културния избор и изяви на младежта и др.
По време на дългото си пребиваване в Русия Нешо Бончев изпитва дълбоки терзания, че не може да бъде напълно полезен на родината си. Пречат му болестите, които се редуват една след друга. През 1866 г. боледува от тиф и едва се отървава от смъртта /даже Райко Жинзифов съчинява надгробно слово/. След две години се оплаква от ревматизъм. А през 1874 г. отслабналият му организъм пада в плен на туберкулозата, заради която от следващата година е принуден да напусне преподавателската си дейност. [9] За да се лекува и облекчи страданията, прекарва доста време на юг - в Одеса, Мелитопол, Федосия, Симферопол и в последните месеци от живота си - в Москва. Болен посреща вестта за Априлското въстание и започването на Освободителната война, но все пак намира сили и заедно с Р. Жинзифов превежда за руските вестници сведения за положението в България. В последните дни от живота му го навестява панагюрецът д-р Георги Мачев, който му съобщава за освобождението на България. Нешо Бончев посреща вестта със сълзи на очи с думите: "Нине опуштаеши, Владико, дух мой с миром! Благодаря ти, Боже, че ме подържа да видя отечеството, за което толкова години отдалеч съм жадува, свободно!"
Още едно доказателство за хуманните чувства и гражданската му съвест намираме в неговото завещание. Той разпределя спестените с много труд и лишения 4 500 рубли така: 1 000 р. - за пангюрските училища, 1 000 р. на Славянския комитет в Москва, 1 000 р. на сестра си Ана и 1 500 р. за бедни, вдовици и сирачета. От богатата си библиотека отделя книги и за панагюрските училища.
 |
| Георги Гемиджиев |
"Никога няма да ми се изгладят из ума благородните черти на неговия характер, рядката любов и възвишените му чувства към отечеството, както и безграничната готовност да помогне всекиму, който се явяваше при него за какъвто и да било съвет по образованието си, а също и щедростта му да помага материално нуждаещите се ученици..." [10]
Георги Гемиджиев,
откъс от книгата "Панагюрци вчера и днес" (т. I, 2007)
__________________________
Бележки:
1. Горинов, Н. Нешо Бончев - животопис. - В: Сборник Нешо Бончев. С.,1939, с.5. ↑
2. Костурков, С. Нешо Бончев. - В: сп. "Учител", г. V, кн. VI, м. февруари 1898 г., с.434 .↑
3. НБИВ, отдел "Специални сбирки". ф. 3, а-е. 1, л.1. ↑
4. НБКМ-БИА. Ф.111, а.е. 1, л. 1. ↑
5. Динеков, П. Нешо Бончев. - В: Възрожденски писатели. С., 1964, с.357. ↑
6. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 67. ↑
7. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 77. ↑
8. Русева, Д. Нешо Бончев. - В: Бележити българи. т. III. с., 1969, с. 538-539. ↑
9. Динеков, П. Пос.съч., с.361. ↑
10. Костурков, Ст. Пос. съч., с. 436. ↑
Няма коментари:
Публикуване на коментар