 |
| Иван Станчев |
И да оставим слънцето да слезе,
то и без нас си продължава пътя.
Достига теб и мен - до глезените,
а после като Магдалина ще целуне пръстите.
Прости ми, Боже!... И знам, че ни обичаш
най-повече и всичко поотделно.
Ний хората все още сричаме
азбуката на Любовта ти,
а тя е безпределна.
Сега ни пълниш с багрите си светлини
и като теб аз споделих се целия.
Така най-ярко вяра се вълни
и за нататък същността ни ще е смела.
Прости ми, аз така ти се разкайвам!
И тихо тръгвам с Тебе и тълмата.
Смирен в това, че знам го края
на нашата, човешката ни суета и мрака.
И Тангра се позна
със Магдалина
Насред одеждите на Търнов
калеят тържествени покриви.
Тълмищата им като зърно -
набъбват светещи и мокри.
А там се бива с етерното само.
При храмаян се ходи със душата.
И от очите се отлепват пламъци,
отглеждани от канастри и във шатри.
Обвръх короната на Търнов
целунати искрят звездите.
Има цели векове до съмване -
сега със царственото дишам.
И от всесията - и слънцей, и луна
в едно с Акашиевата скрина.
Единствено от Кръста ще се продължи Земята!
Тангра се позна със Магдалина.
Прошка
Излиза въздух и пръхтят лъчи,
на плочника е седнал тъжен старец.
Заголен плуг под стряхата мълчи
с треперещ към небето показалец.
Една луна, за него обещана, чакал.
Да му прости за свършилия ден.
Недопокръстената степ светлото изплака,
преглътна залез и въздъхна свечерена.
Звезда опипа пепелява шума,
сияние подведе друг живот,
където от ръцете слепи на игумен
посоката изтръгна трудния му плод.
Луната този път е просто цяла!
Навярно съгрешила е със друга плът.
Мъдрецът се усмихна изпод шала
копринено, нозете не болят.
Стихове Иван Станчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар